Разрешават евтаназия на лишен от свобода до края на живота, „за да не страда“
За асистираното самоубийство и най-висшия принцип на европейската цивилизация: разбирането за живота като върховна ценност. Можем ли да намерим етични основания за оправдаване на смъртта при някои гранични случаи на човешко съществувание?
Ван ден Блекен, 50-годишен, е осъден през 80-те години за убийство и изнасилване, и е изкарал последните 30 години от своя живо в затвора. Той не може да има надежда за помилване и освобождаване, тъй като е неспособен да контролира своите насилствени сексуални импулси. „През последните години той е прегледан от няколко лекари и психолози, и техните заключения са, че страда непоносимо“ – обяснява адвокатът . „Ако човек извърши сексуално престъпление, помогнете му да го преодолее. Просто като го затваряте, не помагате на никого – нито на човека, нито на обществото, нито на жертвите“ – защитава позицията си Блекен. В известна степен неговият случай се доближава към първоначалните мотиви, допуснали института на евтаназията: слагане на достоен край на живота за нелечимо болни, които страдат безнадеждно от своето заболяване и са лишени от перспектива.
Искането си за разрешаване на асистирано самоубийство Блекен отправи към белгийските власти през 2011 г., позовавайки се на своите „непоносими психологически терзания“ и на отсъствието на перспектива за подобрение. Тогава Федералната комисия по евтаназия отклони искането му, с мотива, че на този етап не са разгледани всички възможни варианти за лечение. Последва 3-годишен съдебен спор, който завърши с окончателното решение, признаващо на Блекен правото му да умре.
Белгия се откроява с най-либералното законодателство в Европа относно прилагането на евтаназия. Това позволява асистирано самоубийство да бъде прилагано включително при лица, които не са в терминална фаза на мъчително заболяване (например 45-годишните братя-близнаци Марк и Еди Вербесем, глухи по рождение, които поради дегенеративно очно заболяване постепенно ослепявали и мисълта, че няма да могат да се виждат и ще са напълно зависими от други хора, за тях била непоносима). В същия ред на мисли през месец октомври 2013 г. беше разрешена евтаназия и на транссексуалния Натан Верхелст, който е претърпял няколко неуспешни операции за смяна на пола.
Холандия е първата страна в Европа, която легализира евтаназията през 2002 г. като възможност „човек да сложи край на живота си с достойнство, след като получи всичките възможни палиативни грижи“. Дебатът по темата е стартиран още през 1973 г., когато лекар е съден заради това, че улеснява смъртта на своята тежко болна майка, след като многобройните мобли за допускане на евтаназия са отклонени. През 2004 г. Холандия разширява приложното поле на евтаназията, като утвърждава легални критерии за допустимост на евтаназията спрямо деца на поне 12-годишна възраст.
Втората европейска страна, която легализира евтаназията, е Белгия (от 28.05.2002 г.). През месец декември 2013 г. белгийският Сенат разшири приложното поле на асистираното самоубийство, като позволи прилагането му и спрямо деца без оглед на възрастта им, ако са „в безнадеждно медицинско състояние на постоянни и непоносими страдания, които не могат да бъдат облекчени и които ще доведат до смърт в краткосрочен план“. Евтаназия в такъв случай се допуска при дадено съгласие от родителите, след консултации с психолог и допълнителен срок за обмисляне. Така се отстъпи от продължително защитаваното схващане, че пациентът „трябва да бъде съзнателен за своето решение и да разбира смисъла на евтаназията“.
Люксембург е третата европейска страна, която легализира асистираното самоубийство. Люксембургското Народно събрание гласува закона на 20.02.2008 г. (първо четене) и на 19.03.2009 г. (второ четене). Съгласно приетата нормативна уредба, асистирано самоубийство в Люксембург се допуска за нелечимо болни, след одобрението на двама лекари и произнасянето на консилиум от експерти.
В Ирландия е позволена единствено пасивната евтаназия (изключване на животоподдържащата апаратура) – по искане на самия нелечимо болен пациент или на негов близък роднина. Анкетно проучване от месец септември 2010 г. показва, че около 57% от пълнолетните ирландци биха одобрили активна евтаназия само за нелечимо болни и страдащи пациенти, които изрично са поискали своето умъртвяване.
В Швейцария още от 1942 г. е декриминализирана подпомогнатата евтаназия (предписване на смъртоносен медикамент, който пациентът да приложи самостоятелно) – ако няма егоистичен мотив. Изрично този вид асистирана смърт е легализирана с решение на Националния съвет от 2001 г. През 2011 г. е проведен референдум за забрана на евтаназията, при който 85% от гласовете са „против“ забраната. Със 78% „против“ е отхвърлен и опитът да се забрани евтаназията за чужденци, които посещават Швейцария с цел да бъдат умъртвени.
Законодателството на Германия признава на неизлечимо болния правото да откаже животът му да бъде поддържан – като заяви това недвусмислено на медицинския персонал (което по своята същност е пасивна евтаназия). Активната евтаназия обаче (включително и когато е приложена по изрично искане на пациента и от състрадание към него) се преследва като убийство.
Във Франция дебатът за легализиране на евтаназията формално е започнат през месец юли 2013 г., когато президентът Франсоа Оланд изрази личната си подкрепа за „правото да умреш с достойнство“. Позицията на държавния глава породи остри възражения от Националния консултативен съвет по етика (НКСЕ), изтъкващ редица злоупотреби с правото на асистирано самоубийство, допуснати в Белгия, Люксембург, Холандия и Швейцария. Особено остра е позицията и на Католическата църква, която има силно влияние във френското общество.
В Норвегия евтаназията е забранена, но асистирането на самоубийство се преследва като привилегирован състав (с по-леко наказание) в случаите, когато е направено от състрадание спрямо безнадеждно болен човек, желаещ да сложи край на живота си.
Във Великобритания всяка форма на подпомагане на самоубийството или опит за подпомагането му се преследва наказателно с лишаване от свобода до 14 години. Въпреки това във вътрешните указания на британските прокурори има насоки за случаи на асистирано самоубийство, в които не следва да се търси наказателна отговорност. През 1957 г. е постановена оправдателна присъда за подпомогната евтаназия. Между 2003 и 2006 г. са направени няколко неуспешни опита за легализиране на евтаназията.
В Българското наказателно право е уреден привилегирован състав (с по-леко наказание) за убийството на току що родена рожба с чудовищен вид. Опит за легализиране на евтаназията беше отхвърлен през месец юли 2011 г., когато Комисията по здравеопазване към Народното събрание (НС) отхвърли предложението на Любен Корнезов с 12 гласа „против“ и 1 „въздържал се“. Законопроектът предвиждаше прилагането на активна или пасивна евтаназия (даване на смъртоносен медикамент или изключване на животоподдържащата апаратура) – за нелечимо болни, след тяхното или на близките им нотариално заверено искане, одобрено от 5-членен консилиум в състав трима лекари (единият от тях – психиатър) и двама юристи.
В Италия, където Католическата църква има много силно влияние, активната евтаназия е забранена и се преследва сурово. Пасивната евтаназия също е забранена, но неофициално е толерирана от лекари и правоприлагащи органи. През 2006 г. италианското общество беше разтърсено от казуса на 60-годишния Пиерджорджо Велби, страдащ от тежка мускулна дистрофия. Първоинстанционният съд отхвърли неговото искане да получи евтаназия и Велби беше принуден да подаде въззивна жалба, но преди произнасянето по нея смъртта му настъпи в страшни мъки.
Друг случай разтърси Европа и застави Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) да се произнесе относно правото на живот и правото на достойна смърт на нелечимо болния. Действието се развива от 2002 г. в Германия, където живее Бетина Кох. Тя е напълно парализирана и зависима от апаратура за изкуствено поддържане на дишането й – поради обща сензомоторна квадриплегия, придружена от постоянни и мъчителни спазми – без перспектива за подобряване. С подкрепата на съпруга си Улрих Кох болната жена отправя искане до Федералния институт за лекарства и медицински изделия, за отпускането на смъртоносна доза наркотичен медикамент (по същество – искане за подпомогната евтаназия). Искането е отхвърлено от Института на осн. §5, ал. 1, т. 6 от немския Закон за наркотичните вещества, където е заложена диаметрално противоположна цел относно управлението и отпускането на наркотични вещества: „за поддържане и подпомагане на живота, но не и за подпомагане на човек да прекрати своя живот“. Административният съд потвърждава решението на Института, като постановява, че правата на Бетина Кох не са нарушени. Това принуждава семейство Кох да предприемат мъчително 10-часово пътуване на носилка до гр. Цюрих в Швейцария, където съпругата получава асистирана смърт съгласно тамошното законодателство. Немската правораздавателна система отказва на Улрих Кох на всички съдебни инстанции да разгледа по същество искането му за посмъртно признание, че съпругата му е била лишена незаконно от правото й да сложи край на живота си без да изпитва болка.
След окончателното решение на немския Конституционен съд (който в случая действа като последна инстанция) Улрих Кох завежда Жалба №497 от 2009 г. „Кох срещу Германия“ (Koch v. Germany) пред ЕСПЧ. Последният със свое Решение от 17.12.2012 г. (почти 10 години след мъчителната смърт на съпругата му) признава, че немската държава е нарушила чл. 8, §1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) – „право на зачитане на личния и семейния живот“, което съгласно §2 от цитираната разпоредба може да бъде ограничавано само в „случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“.
В §51 от своето Решение ЕСПЧ подчертава, че „понятието „личен живот“ по смисъла на чл. 8 от Конвенцията е широко понятие, което не се поддава на изчерпателно определение“. Съдът се позовава на свое предходно решение по Жалба №2346 от 2002 „Прити срещу Обединеното кралство“ (Pretty v. The United Kingdom), където в §65 четем: „Самата същност на Конвенцията е зачитане на човешкото достойнство и човешката свобода. Без по никакъв начин да отрича принципа за светостта на живота, защитаван от Конвенцията, Съдът отчита ключовото значение на качеството на живота, прокламирано в чл. 8. В ерата на нарастваща медицинска изтънченост, съчетана с увеличаване средната продължителност на живота, много хора се опасяват от насилственото им задържане живи при напреднала възраст или при стадии на физическо и умствено заболяване, които влизат в драматично противоречие с личната неприкосновеност и идентичност“. Воден от такива съображения, Съдът приема, че „ограничаването със закон на възможността потърпевшата да избере избягването на изживявания, които окачествява като недостойна и мъчителна смърт, е намеса в правото й на личен живот, гарантирано по силата на чл. 8, §1 от Конвенцията“. Съдът отчита, че подобна намеса в личния живот не намира опора в изрично посочените хипотези по §2 от цитираната разпоредба, които в други случаи биха могли да я оправдаят.
Като се позовава на §51 от свое предходно решение от 20.11.2007 г. по Жалба №31322 от 2007 г. „Хас срещу Швейцария“ (Haas v. Switzerland), Съдът доразвива тази идея и определя, че „правото на индивида да реши поради каква причина и в кой момент да приключи животът му – доколкото той е в състояние да реши свободно това и да пристъпи към осъществяването му, е един от аспектите на правото на личен живот, прокламирано в чл. 8 от Конвенцията“.
Общата тенденция към либерализиране по отношение на личните права в ЕС и към релативизиране на устойчивите ценности, изградили върху християнска основа европейската цивилизация, предпоставят недалечното утвърждаване на евтаназията като законно право на индивида – във все по-широк кръг от хипотези и при все по-улеснени възможности за вземане на окончателното решение. От една страна това е израз на разбирането, че човек има право да не изпитва болка, унижение, безпомощност – особено ако интензивността надхвърля определени разумни граници, ако липсват достъпни способи за облекчаване и ако няма перспектива за подобряване. От друга страна обаче правото на „достойна смърт“ (където достойнството като израз на почит и уважение се замества от стремежа към удобство и безболезненост) влиза в опасно противоречие с най-висшия принцип на европейската цивилизация: разбирането за живота като върховна ценност. Ето защо дебатът „за“ и „против“ асистираното самоубийство е изпълнен на този етап с непреодолими противоречия. От една страна е недопустимо самоубийството да бъде толерирано от несериозни подбуди и увлечения. От друга страна – животът като самоцел може да доведе до ужасяващи и нечовешки сценарии, свързани с терминалните фази на нелечими заболявания и мъчителното вегетиране на разрушаващия се организъм, поддържан жив все по-дълго от съвременната медицина. Но независимо от принципната разумност на искането да не изпитваме болка, унижение и безпомощност, при решаването на въпроса за евтаназията трябва да вземем предвид едно от най-древните табута на човешката мисъл, свързано с необратимия характер на смъртта и с отсъстващия в нашата секуларизирана цивилизация отговор за това що е Животът.
