Защо случаят на някакво предполагаемо плагиатство може да бъде толкова важен?
Докато една книга съществува на хартия, няма как оригиналната версия просто „да изчезне“ и на нейно място „със задна дата“ да се появи друга, в която определено неудобно съдържание липсва; или поне – няма как това да остане незабелязано. В тази връзка – защо въпросът за труда „Компетенцията на Народното събрание“ на Петър Илиев (2015) и монографията „Парламентарен контрол“ на Наталия Киселова (2008) е толкова важен?
(04.09.2021) Съгласно чл. 173, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК), „който издава или използува под свое име (...) чуждо произведение на науката, литературата или изкуството или значителна част от такова произведение, се наказва с лишаване от свобода до 2 години или с глоба от 100 до 300 лева, както и с обществено порицание“. Това е основният състав на престъплението „плагиатство“ (както е по-известно в обществените среди).
Очевидно това не е „тежко“ престъпление (по арг. от чл. 93, т. 7 от НК). Тогава възниква въпрос – защо е толкова важен случаят с гл. ас. д-р Петър Илиев (номиниран като вицепремиер и министър на вътрешните работи с неосъществения мандат на ПП „Има такъв народ“)?
Както е известно, Петър Илиев е адвокат и заедно с това преподава Конституционно право в СУ „Св. Кл. Охридски“ (където заема позицията главен асистент, недостъпна за научни работници без образователна и научна степен „доктор“; в случая – „доктор по право“). Оставяме настрана лапсуса, че бил „печелил дела срещу Конституционния съд (КС)“ – което е очевидна правна безсмислица.
Но да се върнем на образователната и научна степен „доктор“. Видно от наименованието, такава степен се присъжда на лица, които са се образовали по някакъв начин и са постигнали (макар и на по-скромно ниво) определени научни резултати. По-същественото е, че присъдената степен легитимира такива лица като носители на ерудиция, заради която изразяваните от тях позиции следва да се ползват с по-голяма тежест в обществото.
Оставяме настрана прекия въпрос – налице ли е плагиатство в трудът „Компетенцията на Народното събрание“ на гл. ас. д-р Петър Илиев (изд. Нова звезда, 2015, София), където се сочи да са преписани 80 страници от монографията „Парламентарен контрол“ на доц. д-р Наталия Киселова (изд. Парадигма, 2008, София); още повече, че в момента Етичната комисия при СУ „Св. Кл. Охридски“ и Прокуратурата осъществяват свои проверки.
За нас по-съществен остава въпросът защо плагиатството е толкова силно укоримо, че Законодателят е предвидил за него освен лишаване от свобода или глоба, също обществено порицание (т.е. фактът на осъждането да бъде разгласен публично). Както казахме, престъплението не е квалифицирано като „тежко“ (наказуемо с лишаване от свобода повече от 5 години); освен това е „от частен характер“ (преследва се само по тъжба на пострадалото лице).
Когато едно лице защитава образователна и научна степен, заявява пред обществото, че притежава определена ерудиция и въз основа на тази ерудиция следва да се ползва от съответстваща завишена легитимност. Казано просто, такъв човек е „по-умен“ от останалите и трябва да зачитаме авторитета му; неговите позиции по определени въпроси са по-меродавни от позициите на хора без подобен авторитет. Когато същото това лице издава свое научно съчинение, заявява принос към обществото с представянето на определени идеи, размисли и резултати от научни търсения; и дава възможност на останалите да ползват „на готово“ постигнатото, като директно цитират автора (авторитета) и се възползват от неговите достижения, без да е необходимо да извървяват същия път повторно. Благодарение на това науката върви напред, давайки възможност на всеки следващ да ползва постиженията на предишните учени.
Когато обаче предходните автори не бъдат цитирани (не бъдат посочени като автори), се създава невярно усещане, че заетите идеи, размисли и резултати от предходни научни търсения са свои собствени; че заемащият е създател; че заемащият е положил сам съответния труд и е направил сам съответните прозрения; че е способен да постигне това сам. Така заемащият, като премълчава факта на заемането, си приписва качества, които в действителност не притежава; заявява наличието на несъществуваща ерудиция, въз основа на която обществото му дължи незаслужена завишена легитимност. И когато получи тази легитимност, увеличава се рискът обществото да бъде тласнато в погрешна посока – тъй като в действителност ерудицията, на чиято база се ползва завишена легитимност, не съществува.
Въпреки, че престъплението „плагиатство“ е от частен характер (и доц. д-р Киселова не е упражнила правото си на тъжба по чл. 175, ал. 1 от НК в предвидения 6-месечен срок), следва да се отбележи, че изобличаването на това престъпление е от интерес на цялото общество (не само на пряко засегнатия учен). Подобно изобличаване би преградило възможностите на нахални и некомпетентни лица да си пробиват път в обществото и да налагат своите позиции с легитимност, дължима на ерудиция, каквато те не притежават.
Колкото до конкретния случай с гл. ас. д-р Петър Илиев – не можем да не споменем и смущаващия факт, че тиражът на неговото съчинение „Компетенцията на Народното събрание“ (в оригиналния му обем от 698 страници) скорострелно е изтеглен и изд. Нова звезда е пуснато „ново“ издание (за което се сочи пак да е от 2015 г.), но вече в намален обем от 618 страници). Дали „липсващите“ 80 страници не са именно онези, за които юридическата група „Правна лудост“ цитира, че са преписани от монографията на доц. д-р Киселова от 2008 г.?
За щастие, както студентите от „Правна лудост“, така и административен съдия Bacил Πeтpoв разполагат със „старото“ издание в пълния му обем от 698 страници, като магистратът вчера е изпратил на Етичната комисия при СУ „Св. Кл. Охридски“ и на Прокуратурата заверения от него екземпляр от съчинението на гл. ас. д-р Илиев, придружен от доказателства за включването на този екземпляр в личната му юридическа библиотека към 05.06.2015 г.
Опитът скорострелно една книга „да изчезне“ от лицето на земята и отново „да възникне“, но променена „със задна дата“, напомня антиутопичните сценарии от романа „1984“, където миналото бива подменяно без никакви задръжки, за да се оправдае настоящето и по този начин да се предопредели бъдещето. За щастие – докато съществуват хартиени книги – това няма да бъде напълно възможно: все отнякъде ще излезе някой от оригиналните екземпляри, свидетелстващи какво всъщност се е случило. Другото е проява на нечувана арогантност и подценяване на обществото, в което все пак е налице определена разумност и способност за критична преценка; без отношение към кресливите заплашвания от разни телевизионни студия и интервюта „на запис“.
(03.12.2021) Видно от Протокол №36 от 01.12.2021 г., на свое редовно заседание от същата дата Софийският адвокатски съвет (САС) при Софийската адвокатска колегия (САК), е разгледал случая с адв. Петър Илиев. По т. 8 „Дисциплинарни преписки“ от Дневния ред между другото е предложено да се приеме Решение №753 от 01.12.2021 г., съгласно което „САС приема, че публикациите в медии на 27.09.2021 г. и след тази дата, свързани с оповестения Доклад на Етичната комисия към СУ „Св. Климен Охридски“ по повод книга на д-р Петър Илиев „Компетенцията на Народното събрание“, издадена 2015 г., в който се съдържат констатации за плагиатство, не дават основание за самосезиране на САС и образуване на дисциплинарна преписка“. С 9 гласа „за“ (адв.адв. Валентина Бакалова, Вера Даскалова, Ива Згурова-Шопова, Ивайло Костов, Лидия Дикова, Лили Лозанова, Петьо Славов, Стефан Марчев и Христо Хинов) при 1 глас „против“ (адв. Жана Кисьова) и 2 гласа „въздържали се“ (адв.адв. Десислава Миразчийска и Мирослав Мичев) цитираното Решение №753 е прието.
САС мотивира решението си с факта, че поведението на адв. Илиев се отнасяло към 2015 г. (периода на публикуване на неговата книга); и с чл. 134, ал. 1 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.), съгласно която дисциплинарното преследване се погасява по давност, когато наказанието не е наложено в продължение на 1 година от извършване на нарушението. Според САС, „по силата на това правило, изтичането на период от около 6 години от публикуване на книгата, изключва възможността за провеждане на дисциплинарното преследване срещу адв. Илиев, което осуетява и възможността да се извърши проверка за това, дали поведението му съставлява нарушение“. Очевидно за САС не представлява повод да се самосезира доказаният опит да бъде фалшифицирано изданието на книгата; както и многократно разпространяваните чрез медиите лъжи и заплахи – които деяния бяха извършени от септември 2021 г. насам (а не преди 6 години). В тази връзка не е за учудване ужасната репутация в обществото на адвокатите и на тяхната (нашата) професия!
