Защо съотношението между квотите във ВСС е толкова важно за Съдебната реформа
Отстояването на независимостта на съдиите е ключов елемент за утвърждаване Върховенството на закона. Не така стои въпросът с прокурорите (които, стриктно погледнато, дори не са част от Съдебната власт). Една действителна Съдебна реформа изисква значителен превес на избираните от съдии представители в Съдебната колегия; и засилено присъствие на представителите от политическата квота в Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет.
(16.12.2015) Разделянето на Висшия съдебен съвет (ВСС) на съдийска и прокурорска колегия беше измъчена победа на разума над мракобесната практика, наследена от тоталитарната държава – по аналогия от смесените обвинителски и отсъждащи функции в Инквизицията да се осигурява безпрекословно надмощие над Правосъдието, където един деспотичен режим превръща лесно протегнатия показалец на обвинението в осъдителна присъда. Този порок все още личи архитектурно в много от съдебните зали из България – чрез неоснователното въздигане на прокурорите върху подиума, отреден в наистина правовите държави единствено за Съдията.
За да бъде обаче Съдебната реформа пълна, не беше достатъчно простото отделяне на обвинителската колегия от тази на съдиите. Това – прокурорите да не могат да се намесват в независимостта на съдийското съсловие – категорично беше стъпка напред към утвърждаване Върховенството на закона, но далеч не достатъчна стъпка. Следващ ключов въпрос се повдигна във връзка с квотите в двете колегии; във връзка с това кой и как определя състава на вече отделените колегии във ВСС, които от своя страна ще решават съдбините съответно на обвинителското и на съдийското съсловие.
Може би не случайно масовите медии пропуснаха да обяснят в пълнота защо съотношенията в квотите са толкова важни. На обикновения читател няма да направи особено впечатление разликата между 6:6 и 8:5, от една страна, и 5:5 и 6:6, от друга. Тъкмо това съотношение, обаче, е ключов момент за продължаване на Съдебната реформа и неговото обясняване се дължи на българското общество.
ВСС е върховен орган на Правосъдието, отговарящ най-общо за кадруването, кариерното развитие и дисциплинарната отговорност на магистратите. Може да се каже, че от ВСС зависи дали един съдия, прокурор или следовател ще постъпи на работа и дали ще просперира там; и пак от ВСС зависи дали ще понесе дисциплинарна отговорност за своите действителни или въображаеми прегрешения. Моделът, споделян от всички цивилизовани страни, има задачата едновременно да осигури независимост и неприкосновеност на магистратите, и същевременно да не допусне тяхното капсулиране. Това се постига, като всяка от колегиите се попълва в определена пропорция с членове, избирани пряко от самите магистрати и от такива, определяни с политическо съгласие от Народното събрание (НС).
Работата на обвинителите е коренно различна от тази на съдиите. Независимо, че българският конституционен модел поставя всички магистрати в Съдебната власт, прокурорите и следователите са много по-тясно свързани с Изпълнителната власт в лицето на силовите ведомства (чиито следствени действия ръководят и пряко осъществяват), отколкото със Съдебната власт (където прокурорите наравно с адвокатите се явяват молители и застъпници пред Съда за една припозната от тях справедливост. На обвинителите са вменени особени правомощия да ограничават правата на гражданите – като ги привличат към наказателна отговорност, налагат им принудителни административни мерки и т.н. Макар тези правомощия да подлежат на съдебен контрол, съществува голяма опасност съчетаването на тези правомощия с ресурсите на силовите ведомства да се изроди в репресия „по целесъобразност“. Ето защо е необходимо Прокуратурата и Следствието в значителна степен да бъдат контролирани и възспирани от другите власти. Ето защо е правилно полтическата квота в обвинителската колегия на ВСС да е по-голяма, а не равна на тази от пряко избрани магистрати.
Съвсем друго е положението при съдиите. Като преки и същностни изразители на правосъдното начало в Съдебната власт, опазването на тяхната независимост и неприкосновеност е ключово за утвърждаване Върховенството на закона. Съдията не може да вземе решение, което не стъпва върху събраните доказателства по делото и закона. И дори да направи компромис със съвестта си, той може да бъде контролиран от по-горната инстанция. Освен това съдията е контролиран в достатъчна степен от Законодателната власт чрез приемането на законите, по които той се задължава да отсъжда. Ето защо в съдийската колегия на ВСС мажоритарна трябва да бъде квотата на членовете, избирани пряко от съдиите, докато политическата квота трябва да бъде миноритарна. В противен случай има значителна опасност независимата преценка на съдиите и смелостта им да я изразят в своите решения и присъди да бъде погълната от „силните на деня“, които чрез политически лостове всячески се стремят да установят контрол над Правосъдието. Това е отбелязвано многократно от наблюдателите на демократичния процес в България – в рамките на Механизма за сътрудничество и оценка, от Венецианската комисия, от дипломатите на развити европейски страни.
Тъкмо заради разсъждения в горния смисъл, след изморителна съпротива срещу всяка промяна в Статуквото, най-после парламентарно представените политически сили успяха да достигнат до т.нар. „исторически компромис“ от 23.07.2015 г., приет от НС със 180 гласа „за“ променяне на Конституцията по отношение на няколко ключови (за настоящата тема) въпроса: разделяне на ВСС на две отделни колегии; пряк избор от магистратите на членовете от техните квоти; равно съотношение 6:6 между политическата квота и тази на магистратите в обвинителската колегия; съотношение 8:5 с мажоритарна квота на магистратите и миноритарна политическа квота в съдийската колегия. Макар орязан, този „исторически компромис“ все пак предложи няколко много съществени стъпки към осъществяването на действителна Съдебна реформа. Първо, сложи край на порочното сливане на обвинението и отсъждането. Второ, утвърди горещо препопъчвания от години пряк избор от самите магистрати на членовете в техните квоти. И трето, даде на съдийската колегия така необходимата гаранция за независимост и срещу политически посегателства.
Всичко това, макар и представляващо съвсем малка част от идеите, които бяха записани в дневния ред на Съдебната реформа и които можеха да я придвижат значително по-напред, рухна за секунди на 16.12.2015 г. с гласовете на ГЕРБ, ДПС, БДЦ, АТАКА и ПФ, които приеха на третото окончателно четене съвсем различни конституционни текстове. Ключов обрат се явява отказът на политическото мнозинство да даде на съдийското съсловие така необходимата му независимост, без която съдиите не биха могли в пълна степен да осъществяват функциите си единствено на база своята съвест; или поне биха били постоянно под угрозата, че някой може да им потърси сметка за едно или друго действително или въображаемо прегрешение. А това е първата стъпка към зависим от политическата върхушка Съд, който не е способен нито да отстоява Върховенството на закона, нито да се съпротивлява на олигархията срещу стремежите й да присвои включително Държавността.
Именно широкото неразбиране на въпроса за съотношенията между квотите в двете колегии на ВСС, отвори врати за налагането на твърде безочливи „опорни точки“: твърдението, че министърът на правосъдието Христо Иванов е „некомпетентен“ и „едно голямо нищо“ (след като още в първия ден на своя пост назова конкретните проблеми на Правосъдието и подаде оставка веднага, след като програмата му беше бламирана); твърдението, че Лозан Панов (председател на ВКС) е „пречупен“ и „страхлив“ (след като той дръзна публично пред Върховните съдии и пред цялото българско общество да произнесе най-смелите обвинения, чувани напоследък относно хегемонията на мафията над държавата); твърдението, че председателят на Демократи за силна България (ДСБ) Радан Кънев постъпва „глупаво“ и „маймунски“ (след като почти единствен от българските политици – макар с известно закъснение и увъртане – предпочете принципната позиция пред облагите на властта). Очевидно няКОЙ беше сериозно засегнат дори само от посочването с пръст на най-големите недъзи в Съдебната система – без изобщо да е имало реална опастност, че политическата върхушка ще залитне към провеждането на истинска Съдебна реформа.
