Наказателна процедура срещу България заради произвола по чл. 417 и сл. от ГПК
ЕК започва наказателна процедура срещу българската държава заради нарушаването на Директива 93/13/ЕИО спрямо българските граждани в контекста на чл. 417 и сл. от ГПК. Цитираните разпоредби позволяват банките и притежателите на запис на заповед да събират претендираните от тях вземания, без изобщо да се налага да доказват правата си в Съд; длъжникът узнава, че срещу него има претенция, едва когато Съдебният изпълнител залепи на врата му покана за доброволно изпълнение.
(03.08.2015) Европейската комисия (ЕК) стартира наказателна процедура срещу българската държава заради нарушаване на европейското законодателство във връзка с чл. 417 и сл. от Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК). С цитираните норми се въведе т.нар. „Незабавно заповедно производство“, което позволява длъжникът да бъде осъден и да се пристъпи към принудително изпълнение без изобщо да му се дава възмоност да възрази срещу предявената претенция. Наказателната процедура е стартирана и заради уреденото в ГПК изпълнително производство спрямо недвижими имоти, явяващи се семейно жилище, които в нарушение на утвърдената практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) могат след ипотекирането им да бъдат продавани принудително без преди това Съдът да се е убедил, че спрямо длъжника няма нарушения на правата му като потребител по смисъла на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
В рамките на Фаза I от наказателната процедура „Официални контакти между Комисията и България“ на нашата страна се дава възможност да приведе своето национално законодателство в съответствие с европейското. В противен случай Комисията ще заведе дело в СЕС за нарушаване на европейското законодателство и за налагане на санкции спрямо българската държава. Случаят има огромно значение не само за текущите хиляди длъжници на банки и на снабдени със записи на заповед кредитни институции в България, но и за тези, които вече са осъдени и имуществото им е разпродадено – с оглед предявяването на бъдещи претенции срещу българската държава за вреди, причинени от националното законодателство в нарушение на установените европейски правозащитни стандарти.
Във връзка с горното интерес представлява генезисът на проблема с чл. 417 и сл. от ГПК, и по-специално – на начина, по който българските народни представители бяха мотивирани да причинят това на българските граждани. Известна светлина върху този въпрос хвърля проведеното на 27.06.2007 г. 266-то заседание на XL Народно събрание, на което в Пленарна зала е обсъждана на Второ четене (текст по текст) Глава XXXVII „Заповедно производство“ от проекта за нов ГПК. Думата взема единствено Мая Манолова (тогава пак народен представител от БСП): „Уважаеми колеги! Искам да ви обърна внимание на новата Глава XXXVII „Заповедно производство“. (...) Това е евроизискване за съществуване на заповедното производство – бърза процедура, по която се движат исковете за парични вземания, подсъдни на районните съдилища. (...) Сега за длъжника остава възможност ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество. Мисля, че чрез въвеждането на това производство и в тези хипотези се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат. Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“. Изказването на бъдещия обществен защитник на българските граждани, избран на 30.07.2015 г. за омбудсман на България, не поражда никакви дискусии и Глава XXXVII „Заповедно производство“ е утвърдена единодушно с гласове от всичките парламентарно представени по онова време политически сили.
В цитираното няколкоминутно изказване на Манолова прозират няколко последователни манипулации, които по никакъв начин не съответстват на изказванията й от 30.07.2015 г. по повод нейното избиране за омбудсман (отново с гласовете на почти всички парламентарно представени политически сили): „Ще ми липсва страстта на парламентарната битка, но ми предстои не по-малко важна битка за правата на българските граждани“. Прокараният благодарение манипулациите на бъдещия борец за граждански права закон, принуждаващ българските граждани да плащат безропотно всичко, което банките изискат от тях с едностранно променяните или директно нарушавани договори за банкови кредити, добавя по изчисления на експерти допълнителни приходи за банките от порядъка на 400 млн. лв. годишно, изстръгнати без основание от българските граждани и бизнес. Може би не е за учудване в тази връзка защо при проведеното на 30.07.2015 г. тайно гласуване Манолова беше избрана със 129 гласа (при получени за опонента й и досегашен омбудсман Константин Пенчев 82 гласа и подадени 12 невалидни бюлетини). Манолова беше открито подкрепена от БСП, ДПС, АБВ и Патриотичния фронт, като по неофициални данни е получила до 25 гласа и от ГЕРБ. Огромното мнозинство, с което беше избрана и което е достатъчно за формирането на правителство, налага извод за предварителна договорка сред парламентарно представени политически сили. Едва ли в тази връзка защитата на правата на гражданите е била водещ мотив при вземането на решенията.
Първата манипулация от цитираното изказване на Манолова, с което тя лобира на 27.06.2007 г. за приемането на чл. 417 и сл. от ГПК, е широко прилагана от повечето български политици лъжа, че нещо е „евроизискване“. В действителност не е налице никакво „евроизискване за съществуване на заповедното производство“ – поне не във вида, в който беше възприето в новия ГПК (очевидно, след като Комисията стартира заради него наказателна процедура срещу България). Никъде в европейското законодателство не съществува хипотеза, при която частно търговско дружество (например банка) може да осъди определено лице (длъжник) само въз основа на едностранно съставени от това частно търговско дружество документи за съществуването на дълг; и ако такава правна възможност все пак е предвидена в някои от страните-членки, тя задължително се балансира с правото на „длъжника“ да оспори претенцията и да задължи банката да докаже своите права по общия исков ред. Очевидно това не е факт в хипотезата на чл. 417 и сл. ГПК, където частните банки бяха привилегировани наред с държавните и общински учреждения, а останалите кредитни институции придобиха правото да издевалетлстват над длъжниците си, като ги заставят да издават записи на заповед в тяхна полза.
„Сега за длъжника остава възможност – продължава със своите манипулации Манолова – ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. На това място бъдещият омбудсман на България и защитник на гражданите (в т.ч. и на длъжниците) подвежда народните представители, като смесва два различни института на заповедното производство – този по чл. 410 и сл. от ГПК, позволяващ оспорване от страна на длъжника и този по чл. 417 и сл. от ГПК, където оспорване изобщо не е допустимо. Манолова пропуска да посочи, че длъжникът „няма да извърши никакви действия“, просто защото той няма правната възможност да извърши такива действия по чл. 417 и сл. от ГПК, където кредитори се явяват банките и притежаващите записи на заповед кредитни институции.
Според следващата чистосърдечна манипулация на Манолова, изречена от трибуната в Пленарна зала, с така цитираната уредба „се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат“. Ако г-жа Манолова нямаше юридическо образование, бихме си позволили да разясним още веднъж, че дори и да им се търсят суми, „които те не дължат“, гражданите просто трябва да понасят последиците от незабавното изпълнение по чл. 417 и сл. от ГПК – за което те дори не могат да разберат преди съдебният изпълнител да им връчи покана за доброволно изпълнение. От тук нататък гражданите, чиито права Мая Манолова се готви да започне да защитава в новото си амплоа на омбудсман, нямат никаква възможност да спрат принудителното изпълнение, освен ако внесат обезпечение в пълен размер (достигащо при ипотечни кредити до суми от порядъка на €50-100 хил.) и ако образуват на собствени разноски и със собствени сили дело по общия исков ред, в което тепърва да започнат да доказват, че всъщност не дължат.
В слезващото изречение от изказването си от 27.06.2007 г. Манолова продължава да манипулира народните представители, като твърди, че „длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“. Всъщност, длъжникът по чл. 417 и сл. от ГПК може да избере „дали да плати по една бърза процедура“, или да плати по тази бърза процедура и междувременно да започне „да върти“ отделно съдебно производство, твърде бавно и скъпо, което евентуално би довело до признаване на правата му и възстановяване на някакъв паричен еквивалент от пазарната оценка на съсипаното му домакинство или бизнес. Отново в едно изречение намираме смесени два съвсем отделни правни института, които Мая Манолова като юрист със сигурност притежава необходимото образование, за да разграничи ясно. Ако иска.
Няколко дни по-късно (на 04.07.2007 г.), водени от манипулациите на Манолова, народните представители гласуват с безскрупулно единодушие Глава XXXVII „Заповедно производство“ от новия ГПК – със 101 гласа „за“ при нито един „против“ или „въздържал се“. Повечето от тях вероятно дори не са разбрали какво точно гласуват. Със сигурност никой от тях не си е дал цялостна сметка и за финансовите последици от гласувания закон, тъй като само броени дни преди обсъждането т.нар. „Тройна коалиция“ (НДСВ, БСП и ДПС) отменя Глава II „Планиране на законопроектите“ от Закона за нормативните актове (ЗНА) и с това премахва изискването за оценка на финансовите последици. Проектът за нов ГПК минава без оценка на въздействието, което днес понася целият български народ и срещу което въздействие, омбудсман Манолова ще бъде призвана тепърва да започне да се бори.
