Счетоводители, нотариуси, брокери и синдикати – какво общо имат с адвокатите?
Защо брокери на недвижими имоти, нотариуси, частни съдебни изпълнители, счетоводители, юрисконсулти и дори синдикални дейци са толкова „против“ предложените изменения и допълнения на Закона за адвокатурата? В надигнатия глас за „равенство“, „недискриминация“ и „свободна търговска дейност“ прозира ли отдавна назряващият проблем с демаркацията на отделните професии и дейности, и регулиране на тези, от които произтича повишен обществен риск.
С нарочна Декларация от 12.03.2015 г. в спора се включиха Асоциацията на специализираните счетоводни предприятия (АССП), Българската фасилити мениджмънт асоциация (БФМА), Камарата на частните съдебни изпълнители (КЧСИ), Конфедерацията на труда „Подкрепа“ (КТ „Подкрепа“), Националното сдружения за недвижими имоти (НСНИ), Националният съюз на юрисконсултите (НСЮ), Нотариалната камара (НК) и Сдружение „Брокери на имоти“ (СБНИ). И ако юрисконсултите, нотариусите и донякъде частните съдебни изпълнители има резон да реагират на предлаганите изменения в основния закон на техните колеги-адвокати, съвсем необяснима е връзката с темата от страна на счетоводителите, фасилити мениджърите, брокерите на недвижими имоти и дори синдикатите. Подобен широк фронт от участници в спора – при това с толкова крайни и на места тенденциозни позиции – не може да не породи съмнения за тяхната безпристрастност; още повече, когато очевидно става дума за (пре)разпределяне на пазара за юридически услуги.
Още в началото ще отбележим, че предложеният законопроект като цяло е лошо написан – с много недообмислени разрешения, некоректни формулировки и противоречия с основни принципи на правото. В този смисъл няма да адвокатстваме в негова полза. Не можем обаче да подминем с мълчание прекомерните претенции, предявявани срещу адвокатите практически от всички страни – включително от такива, които нямат и не могат да имат нищо общо с работата на адвокатите. В едно сме съгласни с авторите на Декларацията – предложеният законопроект трябва „да стане предмет на широко обществено обсъждане, тъй като оказва пряко влияние при прилагането и изпълнението на действащите в държавата нормативни актове, при защитата на гражданите и юридическите лица и техните права и законни интереси“. Не може обаче това да се случи под конюнктурния натиск на страни, предлагащи като аргумент несъвместими правни конструкции – вероятно в услуга на определени корпоративни интереси.
1. Първият основен момент, атакуван в Декларацията, е предложението по §5 за изменение на чл. 6, ал. 3 от ЗАдв. и отпадане на възможността като адвокат да се впише без изпит всеки юрист с придобит 5 години общ юридически стаж – от което авторите на Декларацията забелязват, че „заемалите длъжност съдии, прокурори, следователи и юрисконсулти, независимо от професионалния им стаж (...) следва да полагат изпити при кандидатстване в адвокатурата, което създава усещане за подценяване и обида по отношение на юристите, заемали тези отговорни държавни длъжности“. Обида преди всичко е пропускът на колегите, писали Декларацията, да забележат, че юрисконсултите не заемат никакви „отговорни държавни длъжности“. Обида е и това, че колегите по никакъв начин не поставят същия въпрос при кандидатстването от страна на бивш магистрат за вписване в Нотариалната камара или в тази на Частните съдебни изпълнители. Ако „Българската адвокатура се равнява с тях [магистратите] по изискване за авторитет и уважение“, би трябвало да приема бивши магистрати с изпит – точно по начина, по който бивши адвокати стават прокурори и съдии само след изпит.
От уважение към Съда тук ще споделим лично мнение, че върховни съдии с 15 и повече години съдебен стаж действително не е редно да бъдат принизявани до полагането на изпит за младши адвокати, но авторите на Декларацията не предлагат състоятелни аргументи в тази посока. Вместо това посочват чл. 19, ал.ал. 1 и 2 от Конституцията („икономика, основана на свободна стопанска инициатива“ и „еднакви правни условия за стопанска дейност, предотвратяване злоупотребите с монополизма, нелоялната конкуренция и защита на потребителя“). Вероятно авторите на Декларацията са пропуснали курса по търговско право от III курс на юридическите факултети – затова тук ще отбележим, че свободната стопанска инициатива е относима като принцип към търговската дейност, каквато адвокатската не е и не може да бъде; аналогичен е случаят с еднаквите правни условия за стопанската дейност, предотвратяването на злоупотреби с монополизма, нелоялната конкуренция и защитата на потребителя – последните детайлизирани в Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) и в Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Нещо повече – тъкмо принципът за „еднакви правни условия“, изтъкнат от колегите, би трябвало да води като резултат всеки юрист (без значение дали току що се е дипломирал, или е придобил 15 и повече години съдебен стаж като магистрат) да се яви на изпит за младши адвокат, ако желае да постъпи в адвокатурата. Личното ни мнение е, че последното не е разумно – предвид особения статут на магистратите – но авторите на Декларацията са го потвърдили със своето неумело позоваване на Конституцията (която между другото прогласява равенство пред закона).
Друго също толкова неумело позоваване на Основния закон е концентрирано в чл. 48, ал.ал. 1 и 3 от Конституцията („право на труд“ и „право на свободен избор на професия и място на работа“). Ако изпитът за адвокати и младши адвокати е преграда пред конституционно прогласеното право на труд и право на свободен избор на професия и място на работа, означава, че ние трябва на момента да премахнем всякакви форми на атестация, конкурс и подбор – и всеки да може да заеме незабавно всяка една позиция, която пожелае. Несериозността на изтъкнатия от колегите довод става съвсем очевидна, като вземем предвид обстоятелството, че за всички посочени от тях в Декларацията професии е предвиден изпит – при това не просто за придобиване на правото да бъде упражнявана съответната професия (съдия, прокурор, следовател, нотариус, съдебен изпълнител), но и за заемане на ограничения брой позиции, извън които не се предлагат възможности за упражняване на професията. Вероятно колегите са пропуснали и други курсове на юридическото образование – поради което ще отнесем изтъкнатия от тях довод към Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), където е прогласено правото на равно третиране независимо от наличието или липсата на определени дискриминационни признаци. Поставянето на изискване за заемането на определена длъжност да бъде положен изпит, би могло да бъде дискриминативно (и от там – нарушаващо конституционните принципи по чл. 48, ал.ал. 1 и 3), само ако се отнася за едни лица, но не се отнася за други. Тъкмо допускането магистратите да могат да стават адвокати без изпит е дискриминативно по отношение на младите юристи или тези, които са избрали да се реализират по друг начин и не са придобили юридически (съдебен) стаж. И за да не бъдем обвинени в непоследователност – ще напомним, че ЗЗДискр. в някои случаи допуска неравно третиране, ако с това се преследва законово оправдана цел – поради което застъпваме становището, че е несъстоятелно върховни съдии да бъдат подлагани на изпит за младши адвокати.
2. Следващият атакуван от Декларацията момент в предложения ЗИД на ЗАдв. е опитът на вносителите на законопроекта със своето предложение по §12 за изменение на чл. 24, ал. 1, т.т. 1-8 от ЗАдв. да изброят изчерпателно функциите на адвокатите и да въведат административна санкция по чл. 150 за лицата, осъществяващи адвокатски функции без да са адвокати. Авторите на Декларацията се позовават на чл. 32 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), чл. 18 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и чл. 91 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), които дават право на процесуално представителство пред съдебните и административните органи от лица, които не са адвокати. Безспорно, цитираните норми от процесуалните кодекси въвеждат изключения в правилата на процесуалното представителство. Авторите на Декларацията обаче са пропуснали да забележат, че действащите по цитираните норми изключения не влизат в противоречие с предложените редакции по ЗАдв., а ги допълват – доколкото за предвидените случаи са въведени изключения, а извън тези предвидени случаи няма основание за допускане на изключение. Да се твърди, че с приемането на ЗИД на ЗАдв. в предложената му редакция ще бъде премахната възможността лица, които не са адвокати, да се ползват от посочените в друг закон техни процесуални права, е като да се приравнява ЗАдв. на конституционна норма. Вероятно ще бъде полезно – за да бъдат успокоени колегите, които са пропуснали учението за действието на правните норми и за стълкновението между норми с противоречиви разпоредби от I курс на юридическите факултети, вносителите на законопроекта да добавят вездесъщия израз „доколкото в друг закон не е определено друго“, към изискването адвокатска дейност да бъде осъществявана само от адвокати.
Аргументи в същия смисъл могат да се наведат и по следващите текстове от внесения ЗИД на ЗАдв., според които като адвокатска дейност се определя освен процесуалното представителство, също изготвянето на документи, предоставянето на правни консултации, изготвянето на становища по правни въпроси, извършването на справки, снабдяването с документи, отговорното пазене и управлението на имущество, извършването на вписвания в различните публични регистри. „Тази дейност – аргументират се авторите на Декларацията във връзка с управлението на недвижимо имущество, – „изисква компетенции, надхвърлящи адвокатската практика и не може да бъде иззета с лека ръка от тези, които я упражняват професионално.“ Същевременно – видно от самата Декларация – няма никакъв проблем от адвокатите да бъде иззета типично адвокатска дейност и да бъде предоставена (с лека ръка) не само на брокерите на недвижими имоти, но също на счетоводителите, синдикалистите и други. В стремежа си да предоставят „равни права“ пред всички, авторите на Декларацията заличават границата между различните професии и свеждат нещата до там – всеки да може да прави каквото си поиска, без изискване за какъвто и да било ценз и без понасянето на каквато и да било отговорност.
3. Следващият основен момент, атакуван в Декларацията, е предложението по §14 за изменение на чл. 31, ал. 1 от ЗАдв., по силата на който за органите на досъдебното производство, административните органи, съдебните изпълнители, нотариусите и „всички други служби в страната“ възниква задължението да осигуряват свободен достъп на адвокатите за извършване на справки и предоставяне на копия от документи. Според авторите на Декларацията това противоречи на чл.чл. 30 и 32, ал. 1 от Конституцията („лична свобода и неприкосновеност“, и „неприкосновеност на личния живот“) – без да отчитат, че подобни правомощия от години са предоставени на нотариусите, съдебните изпълнители, банкови и финансови институции, и други. Безспорно – безконтролният достъп до лични данни нарушава принципите на Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД), поради което осигуряването на подобен достъп винаги се свързва с осигуряването на адекватни механизми и гаранции за проследимост, отчетност и отговорност.
Авторите на Декларацията разпознават в предложения достъп на адвокатите до данни от Националната база данни „Население“ своеобразна заплаха за националната сигурност и суверенитета на страната – доколкото „неограничен кръг лица“ щели да имат достъп, включително адвокати от други страни-членки на Европейския съюз (ЕС). Вероятно заради последното авторите на Декларацията настояват в адвокатурата да могат да постъпват лица, които не са положили изпит за адвокатска правоспособност и техните професионални и нравствени качества не са били обект на проверка – само въз основа на придобития от тях общ юридически стаж. По-интересен в случая обаче е пропускът на авторите на Декларацията да отбележат Директива 2005/36/ЕО от 07.09.2005 г. относно признаването на професионални квалификации, по силата на която не само адвокатите, но и нотариусите от други страни-членки на ЕС могат да осъществяват своите функции в друга страна-членка, в т.ч. и да правят справки в националните бази данни. Това очевидно за авторите на Декларацията не е заплаха за националната сигурност.
Адвокатската практика нерядко се изправя пред необходимостта от осъществяване на подобен достъп за справки и отказът от предоставянето на такава възможност е свързан с увеличаване на разходите и забавяне или лишаване от възможност за получаване на правосъдие. Вместо да се отрича възможността за подобен достъп от страна на адвокатите – след като такъв все пак е предоставен на редица други професии и страни-членки на ЕС – би било по-конструктивно да се потърси начин за гарантиране на това, че достъпът няма да бъде злоупотребяван или в случай на злоупотреба ще бъде търсена съответната отговорност. В противен случай България рискува да задържи развитието на своята правна система и да лиши гражданите на своята територия от правната сигурност, предоставяна в други страни-членки на ЕС.
4. По-нататък, авторите на Декларацията атакуват предложението по §15 за изменение на чл. 32 с добавяне на ал. 2 (нова) в ЗАдв. във връзка с възможността адвокатът в кръга на дейността си да удостоверява подписите на частни документи и договори, които не подлежат на вписване, подписите и съдържанието на пълномощни по чл. 37 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), и верността на преписи и извлечения от книжа и документи. Това според авторите на Декларацията противоречи на публичния характер на нотариалната дейност – който публичен характер между другото е отречен с Решение №С-54/09 от 25.05.2011 г. на Съда на Европейския съюз (СЕС). Според авторите на Декларацията, освен публична, нотариална дейност е и такава на трето незаинтересувано лице по отношение на удостоверяваните правоотношения. Авторите на Декларацията правилно отбелязват, че „адвокатите по професия и по задължение действат в защита на конкретен интерес“, но веднага след това проявяват своята тенденциозност с твърдението, че адвокатите „не могат да бъдат безпристрастни и независими“. Напомняме, че адвокатурата съгласно чл. 134, ал. 1 от Конституцията е „свободна, независима и самоуправляваща се“, и е безпристрастна към и независима от своите доверители и подзащитни точно толкова, колкото и нотариусът, очакващ от молителите си да получи следващата се нотариална такса. Със сигурност адвокатът не би следвало да заверява двустранни договори, където интересите на неговия доверител се сблъскват с тези на отсрещната страна, но няма никакъв аргумент (освен монополните претенциите на някои гилдии) срещу възможността адвокатът да заверява едностранните изявления, изхождащи от неговия доверител.
Не сме в състояние да обсъдим съществуващия според авторите на Декларацията „риск от прилагането на чл. 417, ал. 3 от ГПК“, тъй като чл. 417 съдържа 9 точки, но нито една алинея. Като обиждащи и недопустими обаче определяме следващите разсъждения от Декларацията, където се посочва, че евентуално разрешаване на адвокатите да извършват заверки „би създало предпоставки за злоупотреби, несигурност в документооборота и затрудняване на гражданския оборот“. Освен оценка за качествата на една цяла гилдия, такова твърдение съдържа оценка изобщо за възможността на българската държава да осигурява адекватен режим за осъществяването на едни или други дейности, в това число – да създава надеждни механизми за предотвратяване на злоупотреби и за привличане на виновните лица към отговорност. Ако е налице риск за злоупотреба на адвокатите с поверените им правомощия, възниква въпросът какво гарантира липсата на такъв риск при нотариусите? Още тук отхвърляме аргумента за по-малкия брой нотариуси като несъстоятелен – доколкото склонността към злоупотреби не е количествено явление, а качествено такова и стои в пряка зависимост от способността на една гилдия да се освобождава своевременно от своите некоректни представители.
Като се позовават на чл. 10 от Закона за нормативните актове (ЗНА), авторите на Декларацията опитват да ни убеждават, че извършването на заверки трябва да се урежда само от Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД), където са регламентирани всички изключения от това правило (като удобно пропускат чл. 81 от ЗННД, според който „лице, което не е нотариус, може да изпълнява нотариални функции само доколкото това е предвидено със закон“). В Декларацията се създава впечатление, че регламентирането на изключение за адвокатите в посочените от ЗИД на ЗАдв. случаи е абсолютно невъзможно – „поради изначалната липса на норми в ЗАдв. и при пълна и последователна регламентация на нотариалната дейност в ЗННД“. Оставаме с впечатлението, че действащата към момента уредба на заверките е непреодолима – поради простото обстоятелство, че сега действащата уредба е такава! Също така авторите на Декларацията пропускат да отбележат законодателството на европейски държави като Германия, Дания, Италия, Ирландия, Словакия, Унгария, Финландия, Холандия и Швеция, където удостоверителните правомощия на адвокатите не са довели до никаква правна несигурност.
5. Последният ключов проблем в предложения ЗИД на ЗАдв., на който авторите на Декларацията се спират, е предложената нова Глава XV „Административнонаказателни разпоредби“. Авторите на Декларацията правилно отбелязват, че с предложените изменения в ЗАдв. се отнема част от административната юрисдикция на държавата, но увлечени от своята констатация, твърдят, че това се прави „в частен интерес“. Безспорно, създаването на възможност адвокатските съвети да налагат административни наказания и събраните суми да постъпват в собствените им бюджети, е обезпокоително – доколкото смесването между административнонаказващата функция с бенефицията от наложените наказания може да създаде известна пристрастност. Това обаче в никакъв случай не се ограничава до „частния интерес“ на адвокатите – доколкото целият законопроект има за цел ясно да бъде отграничена адвокатската дейност и същата да бъде поверена именно в ръцете на адвокатите; видно от мотивите към законопроекта – с недвусмислената цел да се повиши качеството на адвокатските услуги и да бъдат по-добре защитени интересите на гражданите. Подобни функции традиционно и без смущение се поверяват на съсловни организации като тези на лекарите и зъболекарите, на частни търговски дружества като електроразпределителните и т.н. И ако можем да говорим за „частен“ интерес в дейностите на един конкретен адвокат, то в никакъв случай не можем да твърдим същото по отношение на адвокатурата като цяло. Тя по дефиниция представлява гаранция за защита правата и интересите на гражданите в цялото общество – в противен случай не би била посочена в Конституцията като един от основните принципи на демократичната държавност.
В заключение – поставянето на предложения ЗИД на ЗАдв. на широко обществено обсъждане е повече от необходимо, за да бъде същият приведен в максимално съответствие с европейските стандарти и да спомогне за гарантиране правата и интересите на гражданите, и сигурността в правния оборот. Същевременно обаче прави впечатление, че най-дейни в отричането на законопроекта се явяват лица и организации, които (поне по дефиниция) нямат нищо общо с адвокатската работа – нотариуси, съдебни изпълнители, юрисконсулти и в още по-голяма степен – брокери на недвижими имоти, фасилити мениджъри, счетоводители, синдикалисти. Цитираните отправят твърдение, че предложеният законопроект е „от категорията на т.н. „Златни законопроекти“, т.е. такива, които са лобистки, без обществена необходимост от тях и са насочени единствено към удовлетворяване на частни, корпоративни интереси“. Възниква въпросът кои именно частни и корпоративни интереси удовлетворява законопроектът? Респективно, какъв е интересът например на счетоводителите, брокерите на недвижими имоти и синдикатите да атакуват устройствения на адвокатите закон – ако не интересът им да обсебят една или друга част от функциите на адвокатите и да ги представят като изконно свои?
