За оръжията: незаконно ли е да убиеш този, който посяга да те убие в дома ти?
Привличането към наказателна отговорност за убийството на рецидивист в домашните кражби след поредния му опит да проникне в жилището на лекар, повдига въпрос: ако системата е неспособна да защитава гражданите, но заедно с това им оспорва правото да се защитават сами – няма ли да се окаже, че тя всъщност насърчава престъпността?
(04.03.2018) За броени часове стотици граждани и няколко политически формации се ангажираха със случая от 02.03.2018 г., когато д-р Иван Димитров (според медиите рентгенолог от УМБАЛ „Пловдив“ АД – въпреки липсата на точно такъв в Националния регистър при БЛС) застреля Жоро Джевизов-Плъха (стар рецидивист с 9 присъди).
Този случай разкрива съществени проблеми от системата на българското Правосъдие, по които следва да вземем отношение. На този етап ще определим като спекулация твърдението, че на д-р Димитров вече е повдигнато обвинение по чл. 115 от Наказателния кодекс (НК) за убийство (наказуемо с „лишаване от свобода“ между 10 и 20 години). Както ще проследим, случаят е по-специфичен и е възможно да не бъде повдигнато обвинение за убийство, а за други престъпления. Заедно с това обаче трябва да се отбележи, че дори простото задържане на извършителя за 72 часа разкрива редица слабости в българското Правосъдие, които поставят някои важни въпроси.
Съгласно разпространената от медиите информация, 38-годишният Жоро Джевизов (Плъха) е с 9 присъди за домашни кражби. Като вземем предвид, че в българското наказателно право съществуват някои особености при определяне размера на наказанията и възможностите за „измъкване“ са лимитирани (поне юридически), това води до някои притесняващи изводи.
Да допуснем, че 9-те присъди са произнесени за деяния, които Плъха е извършил като пълнолетен (както ще видим по-долу, дори някои от допусканията да се окажат погрешни, това няма да доведе до съществено променяне на окончателната картина). И така – ако всичките присъди са произнесени след навършване на пълнолетие, означава, че средно статистически от 18-тия рожден ден до фаталния 02.03.2018 г. (приблизително 20-годишен период) срещу Плъха са произнасяни присъди на всеки 2 години и половина.
Да приемем, че първата присъда на Плъха е за кражба по общия състав на чл. 194, ал. 1 от НК, предвиждащ лишаване от свобода до 8 години. Да приемем също, че Съдът е наложил най-малкото възможно наказание „лишаване от свобода“ 3 месеца. Тъй като това е първата присъда на Плъха, чл. 66 от НК позволява „условно“ отлагане изпълнението на наказанието с изпитателен срок поне 3 години. Да приемем, че Съдът е отложил изтърпяването на наказанието и е наложил този възможно най-кратък изпитателен срок.
Както сметнахме преди малко, средно статистически присъда срещу Плъха е произнасяна на всеки 2 години и половина, а най-краткият възможен изпитателен срок е 3 години. Следователно следващата присъда по всяка вероятност е произнесена в изпитателния срок. Това означава, че Плъха е трябвало да изтърпи и „условно“ отложеното наказание заедно с новото (което от своя страна трябва да бъде изтърпяно изцяло, тъй като второто осъждане вече е при условията на повторност по см. на чл. 28, ал. 1 от НК и не позволява облекчено третиране).
Да предположим, че второто наказание отново е в минималния 3-месечен размер. След като е стоял в затвора общо 6 месеца, Плъха е имал съгласно нашата статистика до 2 години, за да изслуша поредната си присъда. В този случай обаче приложение намира чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК – тъй като е налице т.нар. „опасен рецидив“. Опасният рецидив се изразява в извършването на престъпление, след като поне 2 пъти са налагани наказания „лишаване от свобода“ за умишлени престъпления от общ характер (кражбата е такова престъпление) и поне едното от наложените наказания не е отложено „условно“.
За кражба, извършена при условията на опасен рецидив, чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК предвижда наказание „лишаване от свобода“ поне 2 години. Едва ли в разглеждания случай е бил приложим чл. 30, ал. 1 от НК (изключване на опасния рецидив), тъй като за това е необходимо от изтърпяване на наказанието по предишните присъди да са изтекли поне 5 години (в случая на Плъха е твърде малко вероятно да са изтекли толкова, ако има 9 присъди за общо 20 години).
Ако приемем, че Съдът е продължил да налага всеки път само възможно най-леките наказания, излиза, че Плъха за 20-те години от навършване на пълнолетие до фаталния 02.03.2018 г. е стоял в затвора средно 14 години и 6 месеца, и е бил на свобода останалите 5 години и 6 месеца. Възможно е да са прилагани т.нар. „кумулации“ (при които няколко наложени наказания не се изтърпяват поотделно, но заедно с това е възможно (повече от възможно) и някои от присъдите да не са най-кратките възможни – което налага извод, че общата картина трябва да е приблизително сходна с описаната.
От разгледания сюжет достигаме до извод за доказващата се безполезност (безпомощност) на българското наказателно право по отношение на престъпници като Плъха. Многократното осъждане и изтърпяване на наказания „лишаване от свобода“ очевидно не е дало търсения резултат – и това е довело Плъха в дома на д-р Иван Димитров, който сложи край на живота му.
След като Наказателното правосъдие не може да се справи с един дребен „гепач“ като Плъха, какво да мислим за по-сериозната престъпност, от която страда цялата българска държавност и общество? И защо основното наказание в българското наказателно право продължава да бъде „лишаване от свобода“ – след като по толкова категоричен начин се доказва неговата неефективност? Къде е възпитателната работа в затворите (сведена само до кухи текстови остатъци в закона) и къде е ангажираната в реинтеграцията на изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“ общественост? Както знаем, наказанието не трябва да бъде просто „отмъщение“, но преди всичко – „лечение“ за престъпилия закона, в интерес на цялото общество!
Възниква още един въпрос – за вината на убиеца. От медиите научаваме, че към 01:30 ч. през нощта Плъха проникнал в дома на д-р Димитров – очевидно с намерението да извърши поредната домашна кражба. Димитров усетил натрапника и докато близките му продължавали да спят в съседните стаи, се изправил срещу Плъха, като последният му нанесъл прободни удари с нож. Тогава д-р Димитров произвел изстрели с незаконно притежаван пистолет и малко след това Плъха издъхнал на улицата, след като успял да избяга от местопрестъплението.
Безспорно, д-р Димитров е убиец. Безспорно е и това, че пистолетът е притежаван незаконно. Въпреки това обаче (ако огласеното от медиите е истина), в случая приложение намира ал. 1 на чл. 12 от НК, съгласно която „не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение (...) личността или правата на отбраняващия се (...) в рамките на необходимите предели“. Безусловно в случая сме свидетели на непосредствено противоправно нападение, при което д-р Димитров защитава своята (и на семейството му) личност и права. Че така осъществената защита е „в рамките на необходимите предели“, установяваме от ал. 3 на цитираната разпоредба, съгласно която „няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище“ (именно такъв се твърди да е разглежданият случай – следователно ирелевантен ще остане въпросът, че нападението е извършено с нож, а отговорът е с огнестрелно оръжие).
Само по себе си, извършеното убийство (доколкото горните данни са верни) трябва да се оправдае от закона – защото е осъществено при неизбежна отбрана, включващо застрашаващо живота и здравето нападение с нож, след като е извършено проникване в жилището (последното обстоятелство изключва възможността да се разсъждава за превишаване пределите на неизбежната отбрана).
Отворен обаче остава въпросът за незаконното оръжие. Дори и убийството да бъде оправдано като извършено при неизбежна отбрана, не може по този начин да се оправдае притежаването на огнестрелно оръжие без надлежно разрешение. Българското законодателство по този въпрос не се е променило много от времето на тоталитарния режим, когато оръжие се поверяваше само на приближените до властта, които бяха натоварени с това да пазят последната от собствения си народ. Днес законът продължава да разглежда гражданите като такива, които (до доказване на противното) не трябва да притежават никакви огнестрелни оръжия. Чл. 339, ал. 1 от НК предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 2 до 8 години за този, „който придобие по какъвто и да е начин, държи или предаде другиму (...) огнестрелни (...) оръжия [и] боеприпаси за огнестрелни оръжия (...), без да има за това надлежно разрешение“. Д-р Димитров без съмнение попада в тази хипотеза. И за него – както проследихме по-горе – ще бъде приложим чл. 66 от НК, позволяващ „условно“ отлагане изпълнението на наказанието с изпитателен срок.
Извън строго юридическия контекст обаче възниква въпросът: какво щеше да стане, ако д-р Димитров не беше в състояние да противопостави своя незаконен пистолет срещу също толкова незаконния нож на Плъха? Доколкото ни е известно, домакинът е с чисто съдебно минало, а Плъха е от постоянния контингент на МВР; свикнал е да извършва кражби и знае какво да очаква в подобни ситуации. Д-р Димитров (ако се доверим на информацията от медиите) е в много по-неизгодно положение, защото тази ситуация не му е присъща и той (за разлика от Плъха) не е имал възможност да се подготви за нападението. При това остава въпросът: какъв е изборът на хора като д-р Димитров, след като нито МВР, нито Правосъдието са съумели да спрат такива като Плъха? Ако системата е неспособна да защитава гражданите, но заедно с това им оспорва правото да се защитават сами – няма ли да се окаже, че тя всъщност насърчава престъпността?
