www.Advocati.org

Уважаеми колеги, представителите на дипломатическите мисии и гости!

Преди да пристъпим към същинската част на днешния ден, искам да споделя с вас някои неща, които считам за важни.

Ще бъда кратък.

Ще започна с ниското доверие в Съдебната система, тъй като причините за това недоверие се крият до голяма степен и в самите нас. Не можем да продължаваме да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Царят отдавна е гол, макар, че години наред едни от най-високопоставените субекти в Съдебната власт ахкаха от възторг пред неговите одежди.

Престои най-важният избор, който ще определи до голяма степен състоянието на Съдебната власт през следващите пет години.

Ако Съдът е „черният дроб“ на обществения организъм, това означава, че българското общество страда от тежка форма на цироза. Оздравителният процес минава през връщане на доверието в справедливостта, но преди това ние съдиите трябва да докажем, че сме способни да се борим с несправедливостта. В общ интерес е да посочим ясно и категорично онези магистрати, които са компрометирани. Но за тази цел на първо място трябва да създадем такива условия за работата им, при които техните морални и професионални грешки да изпъкват; защото сега доста често са маскирани от превъзхождащите ги по численост и качество недостатъци на законодателството и условията на работа. Ако бъдем честни, ще трябва да си признаем, че организацията на Съдебната система не е създала предпоставки за възникването на онези недопустими явления, срещу които ние сме призовани да се борим.

Изумен съм от единодушния политически отказ, дори от дебат, да бъде създадена онази законова рамка за българското правораздаване, при която моралните и професионалните грешки на съдиите да могат да изпъкват. А това означава, че каквито и да са критиките срещу Съдебната система, нейните недостатъци са най-доброто извинение на политиците, че нещата не вървят – а не защото Съдебната система не работи. Затова и отказват да я оправят – защото тя винаги е била най-удобната изтривалка. Разбираемо, че мнозинството от политическия елип изпитва напълно основателен страх от една сериозна и работеща Съдебна система – която би била непримирима спрямо техните неправомерни деяния, много от които отдавна са известни на обществото. Нека припомня в тази връзка какво е казал Буров* към депутатите: „Господа, дайте пари да построим затвори, защото един ден всички ще лежим в тях“.

Затова и преди година и половина с някои от вас, провокирани от неслучилите се промени в Конституцията, решихме, че е крайно време да излезем и да кажем, че не сме съгласни с това, което се случва; че то не е полезно нито за нас, нито за гражданите; и за да призовем от гражданското общество да поиска от политиците тази реформа да се сучи. Тогава ние направихме голяма крачка и пречупихме в себе си убеждението, че мястото ни не е на улицата. Оттук нататък всяко връщане назад няма да говори добре нито за нас, нито за това, с което сме се захванали.

Сигурно мнозина ще се съгласят с мен, че през годините неогласените, но съществуващи ограничения в системата все повече нарастваха. В отровния климат, в който работим, да устояваш свободната си воля, се превърна в голямо изпитание. Медийните бухалки, които далече не служат на обществения интерес, са предизвикателство за силата на характера на всеки един магистрат. Цялата тази истерия безспорно създава усещането за контрол. А когато имаш усещане, че те контролират отвън, ти сам започваш да си налагаш автоцензура. В това е нашата драма. Съдията е независим по Конституция. Съдията е независим във вътрешното си убеждение, което се оформя по проверим в мотивите към актовете начин. Съдията трябва да работи свободно и спокойно. Свидетел съм как хора, които влизат и остават в системата, треперят, че в случай на критика към тях има опасност да си загубят работата.

Съдиите по силата на Основния закон са независими и несменяеми, а това е напълно достатъчно да работим смело по съвест. Именно страхът, който се усеща в системата, е причината редица отговорни фактори да се упражняват върху гарантирането ни на още по-голяма независимост, а след това шумно обявяват, че са направили реформа. Парадоксът е в това, че непоносимият макроклимат задушава съдията, но пък е толкова харесван от системата.

Всичко, което се случва, започна да прилича на онази история с камилата в пустинята. Голям керван преминава през пустинята, достигнали оазис, в който решили да нощуват. Но се оказало, че една скоба за завързване на камилите не достига. А никой не искал да стои и да пази незавързаната камила. Тогава единият от керванджиите отишъл при камилата, взел въжето и съвсем точно повторил всички движения, сякаш наистина завързал камилата за скобата. Тя си легнала и през нощта прекарали спокойно. На сутринта отвързали камилите, всички се приготвили за път, с изключение на въображаемо вързаната камила, която отказвала да помръдне. Най-накрая керванджията се сетил какво да направи. Застанал до нея и развързал въображаемата скоба. Камилата веднага станала. Изводът от тази история е, че свободата не е в това, което ни заобикаля, а в това, което чувстваме. Още Гьоте беше казал, че „няма по-безнадеждно поробени от тези, които погрешно вярват, че са свободни“.

Голяма мода е да се говори за корупцията в Съдебната система – разбира се не без основание. Но дали некомпетентността не е тази, която създава най-подходяща среда за развитие на корупцията? Обезпокоителен е фактът, че през годините качеството на правораздаване все повече намалява. Но колкото и по-компетентни хора работят в една система, толкова по-некорумпирани са те. Най-лесната плячка за корупционните практики винаги е бил некомпетентният магистрат. Бедата е, че в Съдебната система посредствеността получава тлясък нагоре. И това е нашата голяма драма.

Време е да си кажем истината, за да можем ясно и категорично да стигнем до най-важния консенсус – в каква система искаме да правораздаваме. Време е да се обединим и да се почувстваме общност, защото в общността може да намерим сили да се справим с предизвикателствата. Но каква общност да създадем, когато допускаме да ни разделят; на София, на апелативни райони, на върховни, на окръжни съдии, на общи, на административни съдии и на какво ли още не? Истинска общност може да създадем само, ако се обединим зад ценности, които да отстоява всеки един от нас. Нека не допуснем да властват над нас с принципа „разделяй и владей“! Кой всъщност печели от това?

Отговорът, струва ми се, че всички ние го знаем. Следващият Висш съдебен съвет е този, който ще се изправи пред всички тези предизвикателства. Какви хора ще решават нашите проблеми, зависи от нас. Или както казва Дъмбълдор от Хари Потър: „Не нашите способности показват това, което сме всъщност. А нашият избор“. Всъщност изборите, които ще направим, ще разкрият кои сме ние и кои са ценностите, които споделяме. Пожелавам на всички участници в днешното Общо събрание една благотворна работа и ви моля да се вслушаме в съвестта си, която винаги знае правилните отговори. Другото би било обида за всеки един от вас. Запазете достойноството на българския съдия! От вас зависи!