www.Advocati.org

„Сигурно на мнозина ще им се стори, че съм голям наивник, че се надявах това честване да се превърне в двоен празник, който да надхвърли рамките на институцията. Става дума за гласуваните промени в Конституцията на Република България от парламента преди 2 дни, с които трябваше да започне връщането на властта в институциите, тоест разрушаването на статуквото. Но както казва Рузвелт: „В политиката нищо не става случайно и ако нещо се е случило, значи така е било замислено.“ Затова, ако за четвърт век „демократично съществуване“ държавата и обществото ни бяха поставени под пълен олигархичен контрол, значи така е било замислено. Ако през това време 2 млн. българи напуснаха страната, сред които и голяма част от цвета на нацията, значи така е било замислено. Ако тези, които останаха, не вярват, че Съдебната система е справедлива; не вярват, че партии ги представляват; не вярват, че органите на реда ги защитават; не вярват, че данъците им работят за тях; не вярват на институциите; не вярват на медиите – значи така е било замислено. Ако гражданите не вярват на държавата и в това недоверие изключително благоприятно се развива статуквото – значи така е било замислено. Ако в едно отворено и свободно общество (за каквото ние се считаме на хартия) търсенето на истината го наричат „преврат“ – значи така е било замислено. Ако само 2 дни преди това представителите на политическите сили спънаха конституционните промени, с което минираха Съдебната реформа – значи така е било замислено.

Дали обаче всички ние – потърпевшите – си даваме сметка накъде ни води замисълът да бъде гарантирана съдебната зависимост, разбира се – с любезната подкрепа на българския политически елит? Непрекъснато тиражираната лъжа, че начинът, по който се избира Висшият съдебен съвет (ВСС) и колегиите във ВСС не е толкова важен, защото – видите ли – тепърва предстоят промени в различни закони и кодекси, които са много по-съществени за реформиране на Съдебната система – не я прави истина.

Кой извършва селекцията на магистратите, които влизат в Съдебната система, кой контролира техните действия, кой избира административните ръководители в правораздаването, кой санкционира магистратите при извършени от тях нарушения, кой избира хората, които израстват в съдебната система?

По закон и Конституция това е ВСС. Тогава логично идва въпросът – кой избира членовете на ВСС, как? Каквито кадри влязат в състава на съдебния орган, такива ще бъдат отглеждани и възпитавани в цялата система. Членовете на ВСС се възпроизвеждат надолу по веригата и затова как и какви хора се избират във върховния орган на Съдебната власт е най-важната стъпка, за да започне промяната в цялата система. Хората осмислят институциите и затова техният правилен подбор е най-важната стъпка по пътя към промяната, а не непрекъснатите промени в закони за пред Брюксел, чиято цел винаги е да се печели време.

Усилията, които бяха положени през последните седмици за спъване на реформата, са напълно обясними – защото именно Съдебната система е тази, която би могла да върне държавата на нейните граждани. Сигурно днес отново ще бъда обявен за „атентатор“, който ще извършва „преврат“! Ако българската олигархия си има държава, то тогава всеки опит властта да бъде върната в ръцете на гражданите наистина може да се нарече „преврат“.

Това е система, която е вербувала големи човешки и материални ресурси в изграждането на добре действаща машина, която умело си служи със службите, медиите, икономиката, политиката и разбира се – Съдебната система. Действията й не се огласяват, а се държат в тайна. Грешките й не се изваждат на показ, а се премълчават и укриват. Противниците й се преследват докрай, а тайните й – то те са много грижливо пазени и не могат да бъдат разкривани. Именно Съдебната власт е тази, която може да изчисти всичко това и да върне върховенството на правото.

Обръщам се към Вас, скъпи колеги, да ми помогнете в тази трудна задача. Неслучайно атинският законодател Солон издава закон, който гласи, че „отбягването на спорове е престъпление за всеки гражданин“. Убеден съм, че с Ваша помощ, колеги, българският Съдия може да се превърне в онова, което е неговото призвание и което е – да бъде свободен и независим. Защото ценностите на старите демокрации (на които ние непрекъснато се възхищаваме) не представляват естественото състояние на тези общества, а са отстоявани векове наред. Затова и ние, като магистрати, принадлежащи исторически на времето, в което живеем, трябва да се борим с всички сили за върховенството на правото. Казвам „върховенство на правото“, а не на закона, защото понятието „върховенство на закона“ крие един опасен риск – тъй като става дума за управление на човек от човек. Върховенството или господството на правото е власт на ценостите, които са фундаментални за всички нас и затова сме ги поставили в конституционна законност, която стои „над“. Тя е стандартът и Съдът е този, който трябва да каже кое е правото, за да го приложи. В този смисъл Ви призовавам – да се борим заедно с всички сили Съдът да разполага с онази степен на независимост, която да осигури господство на правото.

Ще завърша с една с притча. Кралят осъдил един човек, за чиито деяния му се полагала смъртна присъда. Той обаче му предложил да избира своята съдба – или да бъде обесен, или да попадне зад голяма, страшна, стоманена порта. Престъпникът помислил и избрал бесилото. Когато на шията му сложили примката, той казал: „Стана ми любопитно – какво има зад онази тъмна, черна порта?“ Кралят се разсмял: „Ето, разбраш ли – получава се нещо забавно. Аз на всички предлагам избор и всички избират бесилото.“ „А зад портата какво има? Аз така или иначе няма на кого да кажа“ – добавил престъпникът, посочвайки примката на врата си. След като замълчал, кралят отговорил: „Там е свободата. Но хората така се боят от неизвестността, че пред нея предпочитат въжето.“

Поздравявам Ви с днешния ден и моето пожелание към всички Вас е да си припомним отново една мисъл на Рузвелт – че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх. Нека кажем „Не на страха!“ и не допуснем мълчанието да ни превърне в страхливци. Нека всички заедно се преборим с неизвестността и извикаме силно: „Стига вече толкова!“