Борбата против тероризма – като претекст за формирането на полицейски държави
Възниква въпросът на каква цел всъщност служат системите за сигурност, след като терористични нападения продължават да се случват, при това – с подръчни средства, скрити под някой дюшек в гетата? И какво ще остане от Европейската цивилизация, ако окончателно заменим свободата срещу обещания за сигурност? – при положение, че именно свободата прави нашата цивилизация това, което е и към което икономическите миграти продължават да се стремят.
(28.11.2015) Вследствие на терористичните атаки от 13.11.2015 г. във френската столица Париж, където намериха смъртта си 132 граждани, президентът Франсоа Оланд затвори границите на страната и въведе извънредно положение – нещо, което досега е правено през 1985 и 2005 г. „Трябва да гарантираме, че никой няма да влезе в страната, за да извърши каквито и да е актове на тероризъм – обясни решението си Оланд, – и в същото време да сме сигурни, че извършителите на тези престъпления ще бъдат арестувани, ако се опитат да я напуснат“. Само няколко дни по-късно президентът поиска, а министър-председателят Манюел Валс незабавно внесе във френското Народно събрание предложение за удължаване срока на извънредното положение до 3 месеца, което беше прието без особени обсъждания. Това влиза в противоречие с обичайната практика удължаването да се преразглежда при всяко изменение на оперативната обстановка.
На пръв поглед удължаването на срока, в който ще действат извънредните правомощия на изпълнителната власт, е оправдано – като се вземе предвид възшествието на „Ислямска държава“ и нейните недвусмислени призиви за тероризъм, нечуваният наплив на мигранти от ислямския свят към европейските държави и опустошителните атентати във френската столица. По-прецизен прочит на случилото се обаче дава сериозни основания за повдигането на някои обезпокоителни въпроси.
„Свободата е абсолютна ценност, която изразява най-дълбоката същност на човека като духовно същество – пише политологът Огнян Минчев. – Свободата е едновременно цел и средство на най-цялостното самоосъществяване на личността в стремежа й да постигне своя Божествен първоизточник“. На противоположната теза намираме анализатори като Иван Костов, според когото „европейските граждани трябва да бъдат защитени със съответни промени в Конституциите, които да дадат приоритет на сигурността пред свободата“ – вероятно чрез делегирането на специални извънредни правомощия за специалните служби и чрез още по-голям отказ от личната свобода и неприкосновеност. „Да се откажем от свободата си в полза на сигурността – продължава разсъжденията си Минчев, – означава само, че някой има достатъчно възможности да ни измами, за да злоупотреби с нашия съзнателен граждански избор да се самоограничим, за да подпомогнем оцеляването на общността. Т.е. – проблемът не е в несъвместимостта на сигурността със свободата. Проблемът е в злоупотребата със свободата под претекста за по-голяма сигурност“. Не случаен в тази връзка е държавният девиз на Френската република „Liberté, Égalité, Fraternité“, в който челно място заема именно Свободата.
Обявяването на извънредно положение по своята юридическа същност е временно ограничаване на основния принцип на правовата държава за разделение на властите, по силата на който властите упражняват една спрямо друга възпиращ контрол, за да не се допусне тираничен произвол. В условията на извънредно положение на изпълнителната власт се предоставят граничещи с абсолютизъм правомощия – за да може да се справи с една извънредна ситуация (военно нападение, природно бедствие, тероризъм). Без явна връзка с вече приключилото терористичното нападение от 13.11.2015 г. (и може би като признание, че в нормални условия системите за сигурност не могат да си свършат работата), в нарушение на трайно установилата се практика, законодателната власт на Франция предостави извънредни правомощия на изпълнителната власт за 3 месеца – което очевидно не кореспондира с конкретната обстановка, станала повод за това решение. Заедно с това бяха приети законодателни изменения, които значително ще разширят правомощията на службите за сигурност – позволявайки им без какъвто и да било контрол от страна на съдебната власт да отцепват обекти и райони, да обявяват полицейски час, да претърсват жилища, да изземват вещи, да извършват домашни арести, да изселват и интернират граждани, да отменят и забраняват мероприятия, да блокират internet-ресурси, да налагат ограничения на медиите.
Показателен е фактът, че извънредните правомощия – по сведения от френски правозащитни организации – започват да се прилагат в серия от действия спрямо напълно обикновени заподозрени и обвиняеми, които нямат никакво отношение към тероризма. Успоредно с това се планира рязко увеличаване на бюджетните средства за сигурност, милитаризиране на френската полиция, ускоряване изграждането на системи за наблюдение и контрол, назначаване на допълнителни служители в силовите ведомства. Чуха се дори политически призиви за възстановяване на смъртното наказание, за изграждане на концентрационни лагери и за „лишаване от френско гражданство“.
И ако можем да обясним подобни реакции като необмислени прояви на екзалтацията от скорошната трагедия, то какво да кажем за случващото се по същото време в Европа? Последователното затваряне на вътрешните граници и издигането на огради против продължаващите да прииждат икономически мигранти е само видимата страна. Другата страна, по-малко видима за широката публика, включва ускорено създаване на системи за наблюдение, обмен на информация и контрол. Аналогична реакция се наблюдаваше след атентатите в Мадрид от 11.03.2004 г., когато Европейският съвет в своята Декларация за борба с тероризма призова към свързване на различните бази данни, увеличаване на информационния обмен, установяване на процедури за следене в internet и телекомуникациите, въвеждане на електронна и биометрична идентификация... Реакцията беше аналогична и след атентатите в Лондон от 07.07.2005 г., и след тези в Осло и Утьоя от 22.07.2011 г. Аналогични призиви чуваме и днес, след случилото се в Париж – в който смисъл е и Декларацията на Г20 за борба против тероризма, подписана в Анталия на 16.11.2015 г.
Но докато продължаваме да заменяме части от нашата свобода, за да получим сигурност, ние всъщност не получаваме никаква сигурност, дори напротив. Защото основната комуникация между терористите от 13.11.2015 г. е протекла през Twetter и в обикновени SMS-и, без никакво кодиране и защита. Но повсеместните системи за наблюдение, обмен на информация и контрол, които все по-осезателно ограничават свободата на европейците, не са регистрирали никое от тези съобщения и службите за сигурност не са се задействали. Възниква въпросът на каква цел всъщност служат тези системи, след като такива неща продължават да се случват, при това – с подръчни средства, скрити под някой дюшек в гетата? И какво ще остане от Европейската цивилизация, ако окончателно заменим свободата срещу обещания за сигурност? – при положение, че именно свободата прави нашата цивилизация това, което е и към което икономическите миграти продължават да се стремят.
