НАТО не е гаранция за националната сигурност, а само фактор за постигането й
Прокламирането от редица български политици на Северноатлантическия договор като „гаранция“ за суверенитета на България е проява на популизъм и прикрива твърде зле продължаващата вече в няколко поредни правителства безотговорност спрямо собствените на България отбранителни способности. Тази безотговорност при адекватно функционираща държавност би привлекла към най-суровите възможни наказания.
(06.05.2015) Северноатлантическия договор, с който се учредява НАТО (North Atlantic Treaty Organization – NATO; абревиатурата дори не е преведена на български), е подписан първоначално от САЩ, Белгия, Дания, Исландия, Италия, Канада, Люксембург, Норвегия, Обединеното кралство, Португалия, Франция и Холандия на 04.04.1949 г. във Вашингтон. Впоследствие към пакта се присъединяват Германия, Гърция, Испания, Полша, Турция, Унгария и Чехия, а по-късно и България – заедно с още няколко страни от бившия съветски блок – Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения. Договорът влиза в сила за нашата страна на 29.03.2004 г. след внасянето му за разглеждане от действалия по онова време министър-председател Симеон Сакскобургготски и след почти единодушното му ратифициране от XXXIX Народно събрание (НДСВ, ОДС, ДПС и БСП – при 4 гласа „против“). Малко преди това – като условие за присъединяването ни към НАТО и при тайно договаряне – България унищожава своя ракетен щит от комплекси СС-23 съветски образец (или по-точно – ракетните комплекси Р-300 и Р-500 със среден обсег на действие до 500-1'300 км.), като по този начин остава без тактическо въоръжение; загубата в отбранителната способност на страната не беше заменена от никаква сходна натовска алтернатива.
Съгласно Северноатлантическия договор, подписалите страни „потвърждават своята вяра в целите и принципите на Устава на Организацията на обединените нации (ООН) и желанието си да живеят в мир с всички народи и правителства“, като за тази цел „обединят усилията си за колективна отбрана и за запазване на мира и сигурността“ в Северноатлантическата зона. Често в тази връзка се цитира чл. 5 от Договора, според който „страните (...) се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях“. Без да се впускат в излишни разсъждения, повечето политици и анализатори в България декламират тази част от чл. 5 като „гаранция“ за националната ни сигурност. В този смисъл придобилото статут на клише изказване на президента Росен Плевнелиев от днешния „парад на храбростта“, където той в качеството си на „върховен главнокомандващ на Въоръжените сили“ (чл. 100, ал. 1 от Конституцията) заяви, че „членството на България в НАТО е най-силната гаранция за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на България.“
Във връзка с горното продължаваме с чл. 5 от Договора, където веднага след цитираната част от текста е посочено, че страните се договарят „в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в чл. 51 от Устава на ООН (неотменимото право за всяка суверенна държава да се самоотбранява в случай на въоръжено нападение, докато Съветът за сигурност не вземе отношение – бел. www.Advocati.org), ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме (...) такива действия, каквито смята за необходими.“ Съвсем ясно хипотеза втора in fine от чл. 5 на Северноатлантическия договор указва, че солидарните отбранителни действия, които всяка от страните-членки на НАТО се задължава да предприеме за защита на друга нападната страна-членка, се ограничават до нейната самостоятелна и без по-нататъшна отговорност преценка. Това означава, че юридически солидарността може да бъде сведена например до прочитането на една куха дипломатическа декларация или до изпращането на незначителна хуманитарна помощ – чл. 5 от Северноатлантическия договор ще бъде спазен изцяло.
Интерес представлява на следващо място чл. 3 от Договора, пропускан редовно при обсъждане състоянието на българските Въоръжени сили. Съгласно цитираната разпоредба страните по Договора „поотделно и съвместно (...) ще поддържат и развиват своите индивидуални и колективни способности да се противопоставят на въоръжено нападение“. Очевидно това задължение не се изпълнява от България. Изпълнението на поетия ангажимент от срещата на НАТО в Уелс от 04-05.09.2014 г. за увеличаване на разходите за отбрана беше отложено за пореден път (с изявление на министър-председателя Борисов, след заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) от 27.04.2015 г.: „За 2015 г. нямаме възможност и го казвам на всички партньори – първо пенсиите, инфраструктурата, образованието.“). Със сходни аргументи (и в проява на нерешителност какво да правят със съветското наследство на България) вече няколко поредни правителства отказват да отработят въпроса с модернизирането на топящите се и изчезващи български Военновъздушни сили. Сходно е положението и с Военноморските сили. Общият отказ от реформиране на Военното разузнаване и Българската армия като цяло (което е различно от съкращаване и свиване) води до все по-голямо изоставане в отбранителните способности на страната ни. Нещо повече – като не изпълнява поетите ангажименти по чл. 3 от Договора, нашата страна ще трябва да се примири с евентуално насрещно неизпълнение и на поетите ангажиментите към нея – в т.ч. осигуряването на съществена колективна отбрана в случай на въоръжена заплаха за нейната независимост и териториална цялост.
И преди да завършим, считаме за уместно да припомним известната сентенция на Наполеон Бонапарт: „Народ, който не храни своя армия, скоро ще храни чужда.“ В този контекст, прокламирането от редица български политици на Северноатлантическия договор като „гаранция“ за суверенитета на България е проява на популизъм и прикрива твърде зле продължаващата вече в няколко поредни правителства безотговорност спрямо собствените на България отбранителни способности. Тази безотговорност при адекватно функционираща държавност не би било трудно да се подведе под престъпни състави от Наказателния кодекс (НК) като предателството (чл. 102, хипотеза втора) или диверсията (чл. 106), за които българският наказателен закон предвижда най-суровите възможни наказания.
