Реформата в Съдебната власт не налага задължително променяне на Конституцията
Основните проблеми на Съдебната система са проблеми от практиката, не от Конституцията. Без да твърдим, че Основният закон е съвършен, заставаме зад позицията, че самоцелното променяне на Конституцията, пробутвано без ясно назована отговорност като „съдебна реформа“, е най-малкото политическа спекулация.
(21.04.2015) В българската Конституция изразът „Висш съдебен съвет“ се среща на 18 места. Съгласно Основния закон, „организацията и дейността на ВСС, на съдилищата, на прокурорските и на следствените органи, статутът на съдиите, прокурорите и следователите, условията и редът за назначаване и освобождаване от длъжност на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите, както и за осъществяване на тяхната отговорност се уреждат със закон“ (чл. 133). Последното е предмет на Глава II „Висш съдебен съвет“ от Закона за съдебната власт (ЗСВ), явяващ се устройствен закон на Правосъдието.
Конституцията определя Висшият съдебен съвет (ВСС) да назначава, повишава, понижава, премества и освобождава от длъжност съдиите, прокурорите и следователите, и да предлага на Президента за назначаване и освобождаване „тримата големи“ в Съдебната власт – председателя на Върховния касационен съд (ВКС), председателя на Върховния административен съд (ВАС) и главния прокурор (чл. 129, ал.ал. 1 и 2 във вр. с чл. 131); да присвоява след атестирането им статут на „несменяем“ за магистратите (чл. 129, ал. 3); да обсъжда предложения от министъра на правосъдието проект за бюджет на Съдебната власт (чл. 130а, т. 1); да внася в Народното събрание (НС) докладите на „тримата големи“ за прилагането на закона и за дейността на съдилищата, прокуратурата и разследващите органи (чл. 84, т. 16).
ВСС съгласно Конституцията се състои от 25 членове, като „тримата големи“ са негови членове по право (чл. 130, ал. 1). Членове на ВСС могат да бъдат „юристи с високи професионални и нравствени качества, които имат най-малко 15-годишен юридически стаж“ (чл. 130, ал. 2). НС избира 11 от тях (т.нар. „политическа квота“), а други 11 се избират от органите на Съдебната власт – колегиите на съдиите, прокурорите и следователите (чл. 130, ал.ал. 3 и 4). Заседанията на ВСС се председателстват от министъра на правосъдието, който не участва в гласуванията (чл. 130, ал. 5).
Освен кадровите, дисциплинарните и квалификационните въпроси на магистратите, конституционните правомощия на ВСС включват също приемането на проект за бюджета на Съдебната власт, изслушването и приемането на докладите от ВКС, ВАС и главния прокурор, и внасянето на същите в НС (чл. 130, ал.ал. 6 и 7). Към ВСС се създава и функционира Инспекторат, който проверява дейността на органите на съдебната власт и се отчита ежегодно за дейността си пред ВСС (чл. 132а).
Никъде в Конституцията не се споменава може ли или не може ВСС да действа в обособени колегии. Доколкото този въпрос не е пряко свързан с правата и свободите на гражданите, стриктното стеснително тълкуване на Основния закон в случая е неприложимо. Следователно – от юридическа гледна точка – и в рамките на настоящата Конституция ВСС може да действа с две отделни колегии: на съдиите, от една страна и на прокурорите и следователите, от друга страна. Очевидно основната цел, която си поставят управляващите в посока осъществяването на „съдебна реформа“, не може да бъде просто да разделят ВСС на две колегии. Тази мярка – колкото и да е оправдана и доказала своята необходимост за адекватното функциониране на Съдебната власт – по никакъв начин не влече със себе си необходимост от променяне на Конституцията. Нещо повече – тази мярка сама по себе си не би довела до никакви реални промени в Правосъдието – и както ще проследим надолу – може би тъкмо това е истинската цел на нароилите се изведнъж един след друг няколко политически проекта за „съдебна реформа“.
От многобройните медийни публикации във връзка със „съдебната реформа“, която назрява да бъде извършена, впечатление правят две неща. Първо, понятието „съдебна реформа“ се съчетава като неразривно свързано с „променяне на Конституцията“. Както проследихме, това въобще не е факт. И второ, по никакъв начин не се инициира какъвто и да било дебат за реалното съдържание – както на планираната „съдебна реформа“, така и на желаното „променяне на Конституцията“. Питаме: кой пристъпва към променяне на своя Основен закон, без съвсем конкретно да е изяснил какво ще променя в него? И защо този толкова съществен за цялото ни общество въпрос някак си остава назад, заглушаван от принципно лишените от съдържание лозунги за „реформа“ и за „промяна“?
Истинските проблеми на Правосъдието не са в Конституцията, макар последната далеч да не е съвършеният Основен закон. Истинските проблеми на Правосъдието, с чиито последици се сблъсква ежедневно цялото българско общество, са от съвсем различен порядък – но тяхното изваждане на повърхността и реалното им обсъждане не е в интерес на този, КОЙто използва възможностите определени частни интереси да бъдат поставяни над закона и законът да не може да направи нищо срещу това.
Всеки практикуващ юрист ще посочи като основни проблеми в Правосъдието корупцията, некомпетентността и тромавото производство. Определени промени в Конституцията може и да обслужат нечий политически интерес, но едва ли биха се справили с корупцията, некомпетентността и тромавото производство – още повече, че последните са последица на лоша организация, която не е пряк предмет на Основния закон.
Корупцията – като първи и основен проблем на Правосъдието – е последица от лошия подбор на магистратите, липсата на адекватен (същностен) контрол върху тяхната работа и липсата на справедливи критерии за кариерното им израстване.
Още в организацията на изпитите за младши съдии и младши прокурори се създават предпоставки, даващи широки възможности конкретни кандидати да бъдат „подпомогнати“ да се класират на по-предни позиции в сравнение с други – въпреки, че по целия цивилизован свят са утвърдени и действат изпитни системи, преграждащи в много висока степен подобни възможности. В България продължаваме да решаваме казуси, които е възможно да „изтекат“ предварително и продължаваме да се явяваме на устни събеседвания, чието съдържание не се записва и поставената оценка няма как да бъде оспорена като несправедлива.
С отменянето на „прегледа по реда на надзора“ практически отпадна всякакво същностно вглеждане в работата на магистрата, който бива оценяван и атестиран преди всичко по количествени критерии. Това мотивира съдиите, прокурорите и следователите да заменят качеството на своята работа с формални количествени показатели. В този контекст, на фона на упорития отказ ВСС да даде критерии за натовареност на магистратите, ръководството на ВКС даде сякаш главоломен принос с една елементарна систематизация за измерване „тежестта“ на наказателното дело и от там – за натовареността на съответния магистрат. Въпреки това въпросът остава и това влияе както на качеството на работата, така и на сроковете, в които бива осъществявана.
Изключително неравномерно разпределената натовареност на магистратите води до почти пълно бездействие на част от тях във вътрешността на страната и в някои от по-горните инстанции, съчетано с „пребиване от работа“ на тези, които са концентрирани в няколкото по-големи съдилища в София, Пловдив и Варна. Въпреки този очевидно системен проблем, вече повече от десетилетие ВСС не предприема нищо за решаването му. Съчетана с широките възможности за упражняване на вътрешно-административен натиск спрямо подчинените магистрати, неравномерната натовареност води до невъзможност у съвестния юрист да противодейства на евентуални усилия за корумпирането му; ако не се подчини, рискува да бъде съвсем законно натоварен с още повече дела и докаран до невъзможност да се справи, което ще му осигури пълен професионален провал.
Липсата на адекватен подбор, липсата на качествен контрол в работата и липсата на равномерна натовареност на магистратите лишава Съдебната система от прием именно на най-добрите юристи: разпознати като такива от една страна; привлечени с добри условия на работа от друга страна; и мотивирани да работят качествено от трета страна. Дори да успеят да попаднат в Съдебната система, такива юристи са лишени до голяма степен от възможност и мотивация да повишават своята квалификация и да осигуряват по този начин по-добро правораздаване – защото това не се оценява качествено и не им създава реални предпоставки за израстване в кариерата. Последиците от това могат да бъдат обобщени с понятието „некомпетентност“ и не е чудно например професионалното унижение съдии да напускат работата си, за да се реализират като адвокати.
Прословутото случайно разпределяне на делата, за което в последните няколко години се говори много, но не се направи нищо, е следващата пропусната ключова възможност за борба с корупцията. Въпреки убийственото дискредитиране на ВСС с решимостта му против всякакъв разум да продължава да защитава напълно компрометирания софтуер LawChoice, прозрачна централизирана система за случайно разпределяне на делата така и не се създаде – вероятно защото би осигурила постъпване на конкретното дело при магистрат, който може да се окаже „неудобен“ за корумпиране и от там да провали нечий „над-законен“ интерес.
На фона на ширеща се корупция и прогресираща феодализация на държавата, никоя заинтересувана институция дори не си е позволила да спомене за успешно прилаганата в редица държави ротация на магистратите – която изисква примерно на всеки 2 години съответният съдия, прокурор или следовател да бъде преместен в нов съдебен район, за да не се позволи създаването на корупционни вериги и мафиотизация на Правосъдието.
И накрая – практическият отказ едно след друго на всички български правителства от последните две десетилетия да предприемат каквито и да било адекватни действия по линия на електронното управление – засегна и Съдебната система. Повечето български съдилища продължават да работят с допотопни web-сайтове, а българските юристи и обществото като цяло не могат да ползват почти никакви електронни услуги. За всяко процесуално действие страните и техните процесуални представители трябва да се явяват „на гише“, да подават молби на хартия и да чакат тези молби да бъдат придвижени из съдебните коридори, на количка. Това прави Правосъдието изключително скъпо и същевременно тромаво, като лишава гражданите от справедливост и праща труда на юристите в някой от миналите векове.
Всичките цитирани проблеми на Съдебната система са проблеми от практиката, не от Конституцията. Без да твърдим, че Основният закон е съвършен, заставаме зад позицията, че самоцелното променяне на Конституцията, пробутвано без ясно назована отговорност като „съдебна реформа“, е най-малкото политическа спекулация. Не може да осъществим истинска Съдебна реформа, като просто разделим ВСС на съдийска и обвинителска колегия. В такъв опит за подмяна на порива за реформа в Правосъдието разпознаваме по-скоро страха на властта да се заговори за истинска реформа в „имунната система“ на обществото, която (ако функционира правилно) сигурно ще разпознае голяма част от българския политически елит като... вирус.
