www.Advocati.org

Встъпително слово на д-р Константин Тренчев пред делегатите на IX Конгрес на КТ „Подкрепа“

Уважаеми г-н Президент,

Уважаеми г-н Премиер,

Господа Министри,

Господа Народни представители,

Членове на ръководствата на политически партии, обществени организации и институции,

Колеги от КНСБ,

Господа партньори от работодателските организации,

Скъпи гости от чужбина,

Дами и господа, представители на медиите,

Братя и сестри, делегати на IX Редовен Конгрес на КТ „Подкрепа“,

За 26 години се наложи да пиша девет отчетни доклада. Преди да напиша този, събрах предишните осем. Прочетох ги, бяха различни. Имаше по-кратки, имаше по-подробни, имаше по-фактологични, по-аналитични, малко неща се повтаряха, но едно нещо беше характерно и за осемте. На първо място се казваха проблемите, след това се правеше опит да се обяснят причините за тези проблеми, но неизменно присъстваше трета част, а именно – предложения за решения на проблемите; или с други думи – опит от моя страна, почиващ на вашата информация, желания, намерения, мечти – да се отговори на въпроса, който са си задавали милиони преди нас и ще си задават и милиони след нас: какво да се прави в бъдещите дни и години. Това, което най-много ме впечатли, за което най-много ме заболя, беше ясно видимата тенденция как оптимизмът, надеждите, мечтите намаляваха във всеки следващ доклад.

Прието е във всеки такъв документ да се описва периодът, който го предхожда. При нас, знаете, конгресите се правят на 4 години. Тези 4 години между VIII и настоящия IX Конгрес бяха много динамични. За 4 години се смениха 5 правителства. Днес имаме най-многопартийния парламент в нашата нова история. Имаме, може би, най-компромисния коалиционен кабинет. Изобщо този период беше богат на събития. Друг е въпросът какви са резултатите за хората от тези събития. В този период ние нямахме и не си дадохме почивка, не бяхме пасивни наблюдатели. Разбира се, в раздадените ви материали ще намерите индивидуалните отчети на членовете на Изпълнителния съвет, на важните отдели на Конфедерацията. Вярвам, че делегатите, които не са посещавали нашите регулярни форуми, наречени Конфедеративни съвети, ще се убедят, че те са провеждани винаги в срок, подготвени винаги както се изисква по Устав. Няколко пъти събитията ни налагаха да свикваме извънредни КС. Изобщо, в организационен план това, което мога да кажа, е, че стриктно сме се придържали към Устава, към установилата се практика, а ако щете и към вече създадените за 26 години традиции в нашата работа. Знаете, че сме членове на всички големи международни синдикални организации – Международната конфедерация на профсъюзите, Европейската конфедерация на профсъюзите. В периода, за който говоря, като международно постижение е и фактът, че ние станахме пълноправни членове на организацията EZA, за която ще намерите подробни сведения в отчета на международния отдел. Към всички тези организации сме изрядни, винаги в срок и искания размер сме заплащали своя членски внос. От формална законова гледна точка за Конфедерацията в резюме мога да кажа, че нямаме дългове, заеми, тежести. Нямаме акции, дивиденти и не правиме бизнес.

Дотук бяха общите информации. Сега ще се опитам да дам една друга насока на доклада – да направя един опит за осъзнаване на този 26-годишен период, защото той повдига много въпроси; особено у тези, с които започнахме в началото; хора, които са 20 и повече години в тази организация; колеги, които помнят 1989-1990 г. – времето на големите надежди, на големите митинги. Ние сме единствената организация, която остана, която оцеля от онова време! Организация, създадена в късния тоталитарен период. Всички други структури, клубове, партии – са вече спомен – макар и техни представители да се появяват понякога в медиите. Ние единствени успяхме да устоим през тези 26 години – въпреки трудностите, въпреки натиска от ляво и от дясно – и от комунисти, и от т.нар. демократи – да ни променят, да ни използват, да ни подчинят. Миналото не може да бъде върнато, корекции не могат да бъдат направени. Остава да се опитаме да го осъзнаем, да го осмислим, за да намерим отговор на въпроса – защо България днес е в това положение? А то е твърде незавидно. Къде се сгреши, какво се пропусна, какво можеше, а не направихме? Същевременно, трябва да си дадем ясна сметка, че България не е един изолиран остров сред световния бурен океан, че на нас ни влияят много процеси, които нямат своя зародиш на нашата земя, но които са достатъчно силни, за да влияят и на събитията, и на самите нас. Така че, имам смелостта да заявя пред вас, че живях достатъчно дълго и видях достатъчно много – пред очите ми бъдещето се превърна в история; едно бъдеще, което е твърде различно от това, за което мечтаехме в началото. Твърде често в многобройните ми срещи, ставайки дума за България, колегите ми – а и не само те – се опитват да почерпят самочувствие от славното минало на тази държава. За истинско самочувствие миналото е недостатъчно. Трябват аргументи и от настоящето!!! За съжаление тук започва проблемът. Защото, ако желаем да променим нещо – една държава, един народ, ако желаем да променим нас самите – трябва да си дадем ясна сметка какво е сегашното състояние на нещата.

Знам, че картината, която ще опиша за днешна България, няма да се хареса – особено на политиците – тъй като голяма част от отговорността за тази тъжна картина е тяхна. Естествено, не само тяхна – тя е всеобща отговорност – включително и наша, но това е реалността. Изминалият период от създаването на Подкрепа до сега и времето, в което живеем, се характеризира с глобални драматични и болезнени процеси, рушащи вековните морални, нравствени и културни устои на християнската цивилизация. В последните години рухна надеждата ни и за един мирен свят. Едновременно с това, в глобален план – не само у нас – се извършва неолиберална революция, която унищожава устоите и същината на капитализма; такъв, какъвто имаше до 80^-те години на XX век, а именно – националната държава, националната армия, масовото образование, всеобщото здравеопазване, ефективните социални системи, средната класа, синдикатите, свободният търговски пазар и свободното предприемачество. И този процес на унищожение е методичен, неотклоним и неотменим.

България днес е в състояние на победена страна след дълга и унищожителна война, загубила милиони от своето население, с драстично намален трудов и икономически потенциал, без обща кауза, потъпкан национален дух, примирена и приела своето поражение. Беше създадена върхушка, самонарекла се „елит“ от политици, бизнесмени, лица, свързани с бившата Държавна сигурност и БКП, общественици, криминални структури – широко разслоена с мощно влияние във всички сфери на обществения живот – за която българският народ не представлява никаква значима ценност. Промените в България бяха извършени с цинизъм, жестокост и грабеж, рядко срещани в историята, с грубо потъпкване на всички човешки права, с пълно незачитане на нуждите, болките и страданията на хората. След като бяха погазени всички Божии и човешки закони, в ход е цялостен разпад на системата от норми и ценности, и разрушаване на базовите елементи на културата, гарантиращи съществуването ни като народ и държава. Няма светини, идеали и ценности от историята ни, които да не са отречени, поругани и осквернени. Денонощно ни облъчва масирана пропаганда, която ни убеждава, че сме народ без значимост, жалък и посредствен. Нараства ескалацията на опитите за разбиване единството на българската нация, стигащи до открити провокации. Великата българска армия – страшилище за врагове и съюзници – не съществува. Спрямо българския народ се упражнява геноцид. Нивата на минималните работни заплати са по-ниски от тези в държави на Третия свят. Един милион и половина пенсионери и половин милион инвалиди живеят в глад, лишения и тотална мизерия. Трудовите възнаграждения на преобладаващата част от работещите не са достатъчни да осигурят на тях и семействата им прилично жизнено равнище. Около 70% от българските домакинства не разполагат с доходи за нормална издръжка. Селища, вилни зони и отделни домове са подложени на бандитски нападения, убийства, грабеж и насилие във всевъзможните му форми. Лавинообразно нарастват мащабите на насилието срещу личността, на работното място и при изпълнение на трудовите задължения. Посегателствата срещу живота, здравето, честта и достойнството, собствеността са неразделна част от ежедневието ни. Институциите не служат на интересите на хората. Те са превзети от корупция, лични, групови и корпоративни интереси. Правораздаването с двойните си стандарти – в ролята си на слуга на силните на деня – основателно заслужи презрението на народа ни, както и негативните оценки на Европа. Българското земеделие – нашата вековна гордост – остана в миналото. Малките стопанства са в агония – броят им спрямо 2003 г. е намалял с 40%. Шепа хора владеят по-голямата част от земята и обират лъвския пай от евросубсидиите. Образованието отдавна загуби уникалния си исторически статут. Българският учител – обект на унижения, насилие и подигравки – е на последното стъпало в образователната система. Само 3% от учителите са до 30 години. Всяка година 15'000 деца напускат училище. Здравеопазването продължава да бъде недофинансирано. За последните 6 години 3'000 български лекари са напуснали страната. Българският народ е най-болният в Европа. Стотици хиляди от населението реално нямат достъп до системата. В много райони на страната работещите на практика са поробени; при липса на алтернатива за друга работа са обект на ежедневни гаври и издевателства. Действащото и ефективно трудово законодателство, което защитава работещите, е мит. България е страна с най-бързо топящото се население в света. Демографската катастрофа заплашва националната ни сигурност, националното стопанство, пазара на труда и пенсионната ни система. Групите от маргинали и лица с дегенеративни отклонения нарастват застрашително и са извън контрола на властта. Налице е духовен, морален, нравствен, физически разпад и разложение, непознати досега в историята ни. Българската православна църква не може да се избави от комунистическото наследство. Тя е сериозно отслабена и в невъзможност да изпълнява вековната си пастирска мисия.

Преди няколко дни една журналистка ме запита: Къде отидоха хората от милионните 2 митинга на Орлов мост? Тъжен отговор мога да дам. Една част от тези хора емигрират в чужбина, друга – по-голяма част – емигрира в себе си, затвори се, разочарована, обезверена. В началото вярвахме, че демокрацията е нещо, което е буквално на една ръка разстояние. Ние мечтаехме за промяна, а не знаехме как да я осъществим. Други обаче се бяха готвили сериозно, отпреди 10.ноември, защото в крайна сметка един от основните компоненти на демокрацията е различната форма на собственост. И най-големият въпрос от т.нар. „демократичен преход“ беше да се промени тази собственост. Тя се промени... Дори в промяната надминахме и развити демокрации, където процентът държавна собственост е по-голям от този, който е днес в България. Ние искахме да се промени собствеността, но въпросът беше не дали да се промени, а как да се промени. И тук е големият проблем. Оказа се, че тези, които се бяха готвили, успяха да прокарат своя сценарий; може би не на 100%; попречихме, където можахме и доколкото можахме, но в общи линии нещата се развиха по техния план. Собствеността попадна в ръцете на хора от БКП – най-вече номенклатурата и нейните разклонения, както и в ръцете на техния авангард – Държавна сигурност. Днес наричаме тези хора „назначени капиталисти“. Други им казват „комсомолски капиталист“. И двете квалификации са верни. В огромната си част тази собственост бе придобита, да не кажа подарена на безценица – остатъци от нея днес се виждат из цяла България. Навсякъде стърчат самотни колони, защото хората, които взеха собствеността по един нечестен, несправедлив, непрозрачен начин, не знаеха как да я управляват, не желаеха и нямаха средствата да инвестират и да я обновят – да не говоря за тяхното отношение към хората, свързали съдбата си с тази собственост като наемни работници. Поставиха се всякакви пречки пред сериозни западни компании. Твърде малко такива бяха допуснати и придобиха собственост в България. А една част инвестираха и днес все пак има, макар и броящи се на пръстите на двете ми ръце, предприятия, които смело могат да се сравнят с техни аналози от Свободния свят. Срещал съм се с много, с всичките министър-председатели след тази фундаментална промяна в България и съм се опитвал да ги убедя, че – въпреки всички допуснати грешки – все пак държавата има права да проконтролира какво става с тази собственост, да се заинтересува дали се изпълняват подписаните договори – като обещана инвестиция, като обещана социална програма и ако не се изпълняват – а това е почти повсеместно – поне да се накажат неточните, неизрядните нови собственици. Така, както например, постъпваха с тях в една съседна страна – като Сърбия. За много от случаите се оказа, че вече е изтекла давността. Общото оправдание беше, че това е много трудно, много са обтекаеми договорите, нищо не може да се направи. Така и този процес мина и замина – виновни няма. И се заговори за реиндустриализация. Но по мое дълбоко убеждение, докато не си отговорим на въпроса защо и кой допусна деиндустриализацията, да се говори за реиндустриализация е просто нелепо и нелогично. Всички имат вина за това, което стана, включително и ние, разбира се – всеки един от нас – с това, което направихме, а още повече – с това, което можехме, но не направихме. Хората останаха с чувството, че са излъгани, ограбени и измамени. И другите държави от Източния блок минаха през тази фундаментална промяна, но докато заводите Шкода в Чехия бяха приватизирани от „Фолксваген“ и сега „Шкода“ е една от най-търсените коли, гигантът на българската металургия „Кремиковци“ беше приватизиран от Валентин Захариев и в момента стои като безмълвен паметник на север от София. Тъжно, много тъжно...

Мъчително е да продължавам тази трагична констатация – невъзможно е да се върне времето, да се поправят грешките, да се запълнят пропуските. Ще спомена само още нещо, което тежко разочарова. Започнаха опити за пренаписване на историята. Все пак 26 години не са толкова дълъг период – не всички, които помнят началото, не са вече между нас. Подобни опити за пренаписване на историческата истина е жалък и недостоен, защото зад пренаписването на историята, тези, които го вършат, крият собствения си позор и лицемерие.

Да кажем и няколко думи за това, което ни заобикаля и от което не може да се защитим – а именно – световните тенденции, които особено в последните няколко години започнаха да се открояват съвсем отчетливо. В момента са ясно очертани две световни тенденции: катастрофата, не – кризата на неолибералния модел – и до голяма степен свързаното с него, но все пак ясно отличимо оспорване на еднополюсния свят. Развитията по тези 2 направления оказват силно влияние върху случващото се и предстоящото да се случи в България, и колкото и да е силно нашето желание, тази горчива чаша няма да ни отмине. Прекалено сме малки и прекалено близо до епицентъра на събитията, за да храним илюзии, че тези драматични развития няма да ни се отразят.

През миналия век лявата алтернатива в нейната комунистическа крайност не се състоя. Не можеше и да се състои, защото това беше една дълбоко лицемерна и подвеждаща идеология, заблудила стотици милиони и звучаща най-просто като рецепта „да вземем от който има и да дадем на когото няма“. Това е една невъзможна рецепта, защото чувството за притежание е биологично чувство – следователно, първично и по-силно от разума. Дадоха се десетки милиони жертви, за да се наложи този модел. Не се получи, а и нямаше как да се получи. След което се отиде в другата крайност. Т.нар. неолиберален модел, в който от 80^-те – 90^-те години на миналия век се виждаха решения на всички въпроси, катастрофира твърде бързо. Като всеки модел и неолибералният имаше своята религия, своите храмове за поклонение, своите светии. В рамките на някакви 30 години – което е миг в историята – се оказа, че това не е моделът, който може да осмисли живота на човека – защото за разлика от четириногите ние осъзнаваме четвърто измерение – времето – и искаме да осмислим това време. Считаме, че човекът е единственото същество, осъзнаващо факта, че живее, но и факта, че животът е краен в една безкрайна вселена. Това драматично противоречие между безкрайността на света и крайността на битието поражда нуждата да намерим смисъл, за да живеем, знаейки, че това ще продължи само определено време. Неолиберализмът ни предложи религия, изразяваща се накратко с догмата „купувайте, консумирайте, взимайте заеми и пак купувайте, защото в това е смисълът. Няма Бог. Всичко е позволено“. Неолиберализмът ни предложи и храмове за поклонения – огромни молове и скъпи бутици, предложи ни и новите светии, защото не може религия без светии – мерцедеса, iPhone-а, BMW-то и дрехите Версаче. Но се оказа, че човек е по-сложно устроен, че освен материални, има и духовни потребности; оказа се, че човек иска да запълни тази духовна пустота, която нямаше с какво да запълни неолиберализмът. И след 30-годишно съществуване този модел вече се оспорва, осъзнато или неосъзнато. Духовната пустота крещи да бъде запълнена с духовни ценности. Вече се предлагат нови рецепти. Аз не мога да кажа дали те ще успеят – като „Сириза“ в Гърция, „Подемос“ в Испания. Но това са симптоми, че нещо се променя. Дали това е правилната рецепта, дали ще успее „Сириза“ или „Подемос“, е друг въпрос. Важното е, че необходимостта от промяна е явна и, че дори архитектите на неолибералния модел, които скоро бяха събрани в Давос, Швейцария, с право се страхуват от света, който са сътворили; дори те признават, че нещо трябва да се промени, защото добре осъзнават, че е невъзможно да има спокойствие в един свят и за тях самите – при положение, че 1% от световното население притежава почти 50% от благосъстоянието на планетата. И с всяка изминала година този 1% придобива още повече за сметка на другите. Тези световни олигарси са пред голямо изпитание – мнозина от тях си дават сметка, че ако неравенството продължава да се задълбочава, в обозрим период ще има конфликт, в който тяхната сигурност не е гарантирана – и обмислят промени. Другият вариант е алчността да надделее над инстинкта за самосъхранение и да се опитат да удържат модела с цената на насилие. Както много правилно го е казал народът: Дано не ти се налага да изпиташ гнева на търпеливия!

В т.нар. Стара демократична Европа тече още един процес, който дори да се премълчава в името на т.нар. политическа коректност и политическо коректно говорене, вече не може да се прикрива. Страшната истина е, че тече процес на подмяна на коренното население в Европа. И атентатът в Париж, който разтърси преди месец света, е ярка илюстрация. Нахлуващите от Африка, Близкия Изток и Азия човешки маси в голямата си част са необразовани, носители са на неевропейска култура и с огромен демографски потенциал. Практиката показва, че те не приемат европейските ценности, а искат да наложат собствените си на европейска територия. Ако не се вземат сериозни мерки и не се намери правилно решение, този процес рано или късно ще доведе до граждански и религиозни войни на европейска територия. И това, което се случва сега в Сирия, Ирак, Либия, Афганистан, Мали, Судан, Нигерия – скоро ще се случва и на нашия континент.

Няколко думи за другия фундаментален процес, който тече и който има не малка вероятност да доведе до изключително драматични промени, свързани с цената на стотици хиляди жертви; един процес, който, ако надделее разумът, има вероятност да не се развие толкова трагично, колкото се очертава. Имам предвид оспорването на еднополюсния модел, който се наложи след падането на Желязната завеса. В света винаги е имало за отделните държави силни и слаби периоди – империи са се раждали, империи са загивали. За много от тях четем само в учебниците по история. През XX век различни страни носеха и си оспорваха палмата на първенството; държави, които се считаха за изостанали, слабо развити, макар и наследници на древни цивилизации, намериха работещи социално-икономически модели – световната икономика претърпя драматично преразпределение. Тези нови силни и уверени в своето бъдеще и перспектива държави започнаха да настояват за все по-голяма самостоятелност и за по-голяма роля в глобалния свят. Ако вярваме на някои статистики, дори икономическият лидер миналата година беше сменен и вече е в Азия, не в Америка. В тази очертала се конфронтация – която за съжаление като че ли се засилва – ние не можем да останем настрана. Трябва да бъдем безкрайно разумни, безкрайно дипломатични, за да може запазвайки достойнството си, да намерим своето място между по-големите.

В заключение, искам да кажа следното. Много от нас са вече хора, наближаващи т.нар. средна възраст. Наричаме я „средна“ за наше успокоение, може би с надеждата, че сме на жизнения път в средата. Де да беше така... Но през тези години, за които храним спомен, видяхме как се променят нещата. Много от нас помнят времето, когато не се заключвахме или се заключвахме, но оставяхме ключа под саксията или изтривалката; когато хората се събираха със своите съседи, а сега дори не знаем и не се интересуваме кой живее в съседния апартамент. Същевременно, пред очите ни се разви невероятна технологична революция. Може да отидем където си искаме по света, да говорим по GSM-а, с когото си искаме. Тази технологична революция е съпътствана от чудовищна морално-нравствена деградация. Трудно е да се обясни съществуването на толкова противоположни процеси.

Иска ми се в заключение да ви цитирам едни размисли на Джордж Карлин, който се е опитал може би чрез сатирата да се обгради със стена, за да понесе по-леко духовната пустота, която ни заобикаля. В едно писмо, което му приписват – възможно е да не е негово, важен е смисълът, а не авторството – в това писмо между другото се казва: „Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост; широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но се радваме по-малко. Имаме по-големи къщи, но по-малки семейства; повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум; повече медицина, но по-малко здраве. Харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често. Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане. Времето на големите мъже и дребните души, на лесните печалби и трудните връзки.“ Това е, което ни казва Джордж Карлин и ни съветва – да отделяме време да се обичаме, да намерим време да си говорим и да имаме време да споделяме всичко, което имаме да си кажем, защото „животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни“.

Нека Бог да ви благослови!