Историческо доказателство за порочността на ВСС: (прокурори+съдии)=инквизиция
От векове правната теория обсъжда начини за гарантиране независимостта и безпристрастността на Съда. Като ключов фактор за това се признава равното отстояние на обвинителите (прокурорите) и на защитниците (адвокатите) от отсъждащата институция. В нашата страна обаче Прокуратурата продължава да участва в ключовите въпроси относно съдийското съсловие.
Подобно „сливане“ на обвинението и отсъждането, и нарушаване на баланса спрямо независимия и безпристрастен Съд, наблюдаваме и в XXI в., при това на най-високо ниво в българската Съдебна система. В чл. 130, ал.ал. 1 и 3 от Конституцията във вр. с чл. 17, ал.ал. 2 и 3 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) е определено, че Висшият съдебен съвет (ВСС) се състои от 25 членове, от които 11 определени от Народното събрание (НС) „измежду съдии, прокурори, следователи, хабилитирани учени по правни науки, адвокати или други юристи“, други 11 определени „от органите на съдебната власт“ (и по-конкретно – „съдиите избират 6, прокурорите – 4 и следователите – 1“), като „председателят на Върховния касационен съд (ВКС), председателят на Върховния административен съд (ВАС) и Главният прокурор са по право негови [на ВСС] членове“. Така в българската Конституция е допуснато обвинението (в лицето на прокурорите и следователите) да се смеси с отсъждането при решаване на въпроса за номиниране ръководителите на върховните съдилища, назначаване на редовите съдии, оценяване на работата им, решаване на кариерното им израстване, налагане на дисциплинарни наказания, определяне бюджета на съдилищата. Балансът между обвинението и защитата в тяхното отстояние спрямо българския съд е очевидно нарушен – проследимо съвсем буквално дори и в архитектурата на съдебните сгради, където почти винаги канцелариите на прокурорите съседстват с тези на съдиите, а в съдебните зали нерядко прокурорите са поставени на трибуната до съдиите – високо над адвокатите с техните доверители или подзащитни. Събирането в общ висш съдебен орган на съдии, прокурори и следователи, които да решават заедно съдбата на съдиите и на съдилищата, е анахронизъм от времето на Инквизицията, отречен още в края на Средновековието и недопустим съгласно което и да е съвременно разбиране за Право.
На фона на казаното дотук, позициите на Главния прокурор Сотир Цацаров и „три магистратски организации“ – Асоциацията на прокурорите в България (АПБ), Камарата на следователите в България (КСБ) и Българската съдийска асоциация (БСА) в защита „единството и неделимостта“ на ВСС, демонстрират нищо повече, освен координиран отказ от отстояване независимостта на Съда и от провеждането на Съдебна реформа. В подкрепа на тази теза Главният прокурор изопачава позицията на Иван Костов (директор на Лабораторията за управление на риска към НБУ), изразена в интервю за в. „Сега“ от 05.09.2014 г., според която „Главният прокурор трябва да бъде избиран от Народното събрание и да се отчита пред него“. Незнайно защо Главният прокурор разпознава в позицията на Костов предложение прокуратурата да бъде изнесена от Съдебната власт и придадена към Изпълнителната власт, което по неговите думи би я превърнало в „обвинителна администрация“. Никъде в цитираното интервю не се говори за подобно нещо – което разкрива известна тенденция в изказването на Главния прокурор – а както ще видим след малко – разкрива и координирано изразяване на позиции със споменатите магистратски организации.
Съвсем ясно нещата са казани в Съвместното становище от 29.08.2014 г. на АПБ, КСБ и БСА (последната – сменила по мистериозен начин към края на 2012 г. своето наименование, вероятно с цел английският му превод (Bulgarian Judges Association) да имитира наименованието на най-големия и автентичен Съюз на съдиите в България). Привидното единство между прокурори, следователи и съдии (последните представени от слабо подкрепяната в съдийските среди БСА) се разгръща още от първите редове на цитираното становище в още по-привидно доверие и уважение към създадения с Решение по Протокол №51 от 29.11.2012 г. Граждански съвет към ВСС (от който в последните месеци редица представители на гражданското общество се отказаха поради нежеланието и неспособността на ВСС да осъществява какъвто и да било диалог). Може би незабелязали това обстоятелство, авторите на становището изтъкват как „като професионални организации ние осъществяваме добро взаимодействие в Гражданския съвет към ВСС и предприемаме съвместни инициативи, насочени към реализация на професионалните права на магистратите в духа на българското законодателство, европейските и международните стандарти и препоръките на Международната организация на труда“. Авторите на становището посочват като примери своите „постижения“ в областта на кариерното израстване, атестациите, конкурсите – проблеми, напредъкът по които вероятно се забелязва само от посочените три организации (в която връзка – макар в становището да се споменават докладите на Европейската комисия (ЕК) по Механизма за сътрудничество и проверка, удобно се изпуска острото възмущение на Комисията заради застоя именно по тези проблеми на нашето Правосъдие).
„Всички – изтъкват авторите на становището – сме свидетели на постоянната, стъпка по стъпка, реформа на Съдебната система, резултат на усилията на представители на различните власти, от една страна и от друга – на ежедневната упорита работа на цялата магистратската общност“. Логично, тази куха фраза не е подкрепена с нито един пример, с нито един реално постигнат индикатор (какъвто трудно би могъл да се формулира). „В процеса на реализиране на реформата – продължават от трите магистратски организации – бяха предприети изменения в Закона за съдебната власт относно механизма на избор на членовете на ВСС, неговата структура и компетенции“, като пропускат да споменат преките критики на Комисията и на повечето заинтересувани граждански и професионални организации тъкмо срещу отказа от реформиране на механизмите за избор на членовете на ВСС и срещу структурата и компетенциите на ВСС, чиято порочност обсъждаме от началото на настоящото изложение.
„Констатацията“ на трите магистратски организации, че „съгласно действащата нормативна уредба Прокуратурата е част от Съдебната власт“, е достойна за уважение към началото на първия семестър в юридическите факултети. Въз основа на тази „констатация“ обаче се извежда и интересният за нас постулат: „евентуалното разделение на ВСС на прокурорска и съдийска квота /в рамките на един колективен орган/ би довело до противоречие с Конституцията на РБ във връзка с възможността управляващият Съдебната система орган да взема решения по кадрови и други въпроси, касаещи съдиите, прокурорите и следователите“. Това според авторите на становището е тъждествено на „опасност [от] извеждането на Прокуратурата от Съдебната власт“ и би могло да доведе „до зависимостта й от изпълнителната власт“. С други думи, авторите на становището разглеждат Прокуратурата като част от Съдебната система само при условие, че тя участва пряко в решаването на въпросите, свързани с управлението на съдилищата и с назначаваните в тях съдии – в противен случай би попаднала в зависимост от Изпълнителната власт. АПБ, КСБ и БСА аргументират позицията си с чл. 130, ал. 6, т.т. 1 и 2 във вр. с чл. 130, ал. 1 и чл. 129, ал. 1 от Конституцията – според които „ВСС назначава, повишава, премества и освобождава от длъжност, и налага дисциплинарните наказания понижаване и освобождаване от длъжност на съдиите, прокурорите и следователите; състои се от 25 членове; председателят на ВКС, председателят на ВАС и Главният прокурор са по право негови членове; съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от ВСС“. В цитираните конституционни норми въпросът за структурирането на ВСС по отделни колегии не е разгледан, а правната теория и практика е доказала с достатъчно примери какви са последиците от сливане на обвинителната и отсъждащата функция в един общ орган.
Според авторите на становището „не намира опора твърдението, че по този начин (чрез разделяне на ВСС на отделни колегии – бел. www.Advocati.org) ще се избегне намеса в работата на съдиите, прокурорите и следователите“, защото „правното положение на член на ВСС съгласно Конституцията е независимо от правната професия, упражнявана преди встъпването му в длъжност“. Въпреки доказаната в годините тежка невъзможност на ВСС нито да осъществява реформи, нито да отстоява независимостта на Правосъдието, нито да провежда адекватна кадрова политика, АПБ, КСБ и БСА считат, че един член на ВСС (с не по-малко от 15 години юридически стаж) просто ще „пре-програмира“ своето разбиране за професията и с встъпването си в длъжност автоматично ще започне да се ръководи „от интересите на Правосъдието, а не от интересите на професионалната общност, към която принадлежи“. Посрещаме такава позиция с възмущение – най-малкото заради непоследователността спрямо професията, която подобен „пре-програмируем“ юрист би проявил; и изказваме категоричното си съмнение, че това би се случило (или за да използваме терминологията на колегите от трите магистратски организации – не намираме опора за твърдението, че членовете на ВСС, идващи от обвинителната функция, биха проявили разбиране и отношение към отсъждащата функция; в противен случай те просто биха били съдии, а не прокурори или следователи). В този смисъл, колкото и „категорично“ и „непроменено“ да е становището на АПБ, КСБ и БСА, съвсем логична е твърде постната му обосновка – според която то „черпи аргументи от Конституцията на Република България“ за предложението да отпадне мярка 2.1.5 „Разделение между съдии и прокурори в работата на ВСС (...) с оглед отчитане спецификата на съдийския и прокурорския статут“ от Стратегията за продължаване реформата на Съдебната система в условията на пълноправно членство в Европейския съюз от 23.06.2010 г. Голямото нежелание на обвинителите да слязат от трибуната и да застанат като адвокатите на равно отстояние от съдиите, разкрива някои от основните пороци в Правосъдието, за чието запазване и възпроизвеждане продължават да се застъпват организации като АПБ, КСБ и БСА.
