Несъстоятелната Стратегия за развитие на електронното управление (2014-2020)
Т.нар. „Стратегия за развитие на електронното управление в Република България (2014-2020)“ за пореден път онагледява пълната липса на разбиране и мисъл при планирането на подобни дейности. Не е чудно в тази връзка, че българското Електронно управление продължава да не се случва, а българските граждани продължават да не получават обещаваните от поредица правителства „услуги с висок обществен ефект“.
Ще спестим на читателя един подробен прочит на „Стратегията“, а на нейните автори – срама от прякото изобличаване на откровено неправилните формулировки, неграмотно използваните понятия и безсмислено натрупаните изречения – като съсредоточаваме вниманието единствено върху трите „стратегически цели“, набелязани от „стратезите“ на българското „е-Управление“: (1) „предоставяне на качествени, ефективни и леснодостъпни електронни услуги за гражданите и бизнеса“; (2) „трансформиране на администрацията в цифрова администрация посредством интеграция на информационните процеси“; и (3) „популяризиране, достъп и участие“.
„Стратегическа цел 1“ по неизвестни за нас причини само няколко страници по-надолу в т. 5.1 от „Стратегията“ еволюира до „предоставяне на качествени, ефективни и леснодостъпни административни услуги по електронен път за гражданите и бизнеса“ (електронните услуги се превръщат в „административни“ и започват да се предоставят „по електронен път“ – което разминаване в понятията поставя под въпрос дали изобщо авторите са знаели какво пишат). Така формулирана, „стратегическа цел 1“ следва да бъде преследвана чрез 2 приоритетни дейности: „развитие на базовата инфраструктура за реализация на електронни услуги“ и „разработване и широко предоставяне на електронни услуги с висок обществен ефект“. По първата приоритетна дейност (развитие на „базова инфраструктура“) авторите на „Стратегията“ не без гордост поставят акцент върху „изграждането на широколентова инфраструктура в отдалечените и слабо населени места“ – без да съобразяват, че на такива места често няма компютри или дори да има такива, те не са в състояние да участват във високоскоростни информационни процеси. Отдалечените и слабо населени места също така рядко разполагат с подготвени кадри, които да са в състояние да правят каквото и да било с подобен високоскоростен достъп. Оставяме настрана съображението на самите „стратези“ от първата част на материала, където те сами признават грешката на предходни правителства, инвестирали твърде много в подобна безполезна инфраструктура (вероятно за да наливат по сравнително лесен начин държавни средства в приближени доставчици на хардуер, без да влагат кой знае каква технологична мисъл в това). Втората приоритетна дейност – „разработване и широко предоставяне на електронни услуги с висок обществен ефект“ („административните“ услуги пак се превръщат в „електронни“) е популистки оправдана – доколкото предоставянето на „услуги с висок обществен ефект“ е именно онова, което обществото очаква най-после да получи от бъдещото Електронно управление. Подобен подход обаче – макар да стои близо до предизборните цели – остава твърде далеч от системния подход, необходим за постигането на Електронно управление. Съчетана с предходната приоритетна дейност (изливане на още и още пари в хардуерна инфраструктура със съмнителна полезност), дейността по предоставяне на „услуги с висок обществен ефект“ предпоставя продължаване работата „на парче“ (като се задоволяват откъслечни невралгични точки), без да се казва нищо за необходимостта на първо място от създаване на единна среда, обединяваща като ядро всички основни процеси в електронното управление и позволяваща на следващ етап включването без особени усилия на всякакви административни (или електронни) услуги. Подобен подход, разбира се, остава непопулярен – на първо място заради това, че няма да бъде в състояние да предостави до следващите избори подходящ бързоликвиден актив и на второ място заради това, че ще доведе до успешни резултати твърде бързо (в средносрочен план) и твърде евтино (на фона на изхарченото дотук).
„Стратегическа цел 2“ се определя съгласно т. 5.2 от „Стратегията“ като „трансформиране на администрацията в цифрова администрация посредством интеграция на информационните процеси“. Държим да отбележим, че интегрирането на каквито и да било информационни процеси не е в състояние да трансформира която и да било администрация в цифрова такава. Интегрирането е процес на съвместяване (например няколко файла да бъдат преобразувани в еднакъв формат, за да се включат в обща база данни). Трансформирането на една администрация е свързано с нейното обучаване и създаване на условия за функционирането ѝ по нов начин. До момента бяха изхарчени колосални суми за обучения и семинари, в повечето от които държавната администрация беше обучавана как да си включва компютъра и как да форматира текстовия документ в офис-програмите на Microsoft.
Приоритетната дейност „интеграция на информационните процеси и разработване на системи и услуги за реализиране на ефективен електронен документооборот и архив“ се представя като преградата, чието преодоляване ще доведе до цифровизация на държавната администрация. Липсата на системен подход, който да обезпечи единни стандарти и съвместимост, е проблем на изначалния замисъл на българското Електронно управление и последвалите хаотични, безпринципни и неработещи решения – а не на една приоритетна дейност от „стратегическа цел 2“.
Следващата приоритетна дейност – „осигуряване на собствен оперативен капацитет“ е „преследвана“ и „реализирана“ многократно от българските правителства, включително и чрез най-тлъстата българска Оперативна програма „Административен капацитет“. Очевидно необходимият капацитет не е възникнал и без да се държи сметка за причините, средства в тази посока ще продължат да се наливат (вероятно със сходен успех).
Следващата приоритетна дейност – „развитие на централните системи и инфраструктура на електронното управление при спазване на изискванията за оперативна съвместимост и мрежова и информационна сигурност“ е може би най-смислено формулираната. Веднага след нея обаче се нарежда приоритетната дейност „изграждане на капацитет и способности на администрацията“, която по тайнствен начин припокрива предходната дейност „осигуряване на собствен оперативен капацитет“, за да разкрие принципната безпътица при формулирането на разглежданата „Стратегия“.
Не по-различно стои и следващата приоритетна дейност – „въвеждане на висока степен на отговорност и отчетност“, която ако не друго, диагностицира отчайващата безотговорност, царяща в българската държавна администрация (която вероятно до момента е функционирала без подобни високи степени на отговорност и отчетност). Ако една администрация не си е изяснила начина, по който ще функционира и ще гарантира своята „висока степен на отговорност и отчетност“, изграждането на каквито и да било системи за електронно управление е немислимо. Електронните системи не въвеждат каквито и да било степени на отговорност и отчетност – единствено способстват за правилното им функциониране. Компютрите не могат да компенсират некомпетентността на хората или тяхното нежелание да работят.
Смехотворна е следващата приоритетна дейност – „активно участие в значимите европейски проектни инициативи и интеграция с европейските институции и страните-членки“ – доколкото в „Стратегията“ не се поставя никакъв критерий за „значимост“ на европейските проектни инициативи, а в даденото към приоритетната дейност обяснения не се споменава и дума за каквато и да било „интеграция“ с каквото и да било. Заложеното „активно участие в международни проекти и международния научен обмен (...), както и обмен на добри практики“ не разкрива нищо друго, освен продължаване на „добрата практика“ с изпращане на различни представители на държавната администрация на разнообразни екскурзионни командировки със съмнителни цели и резултати.
Последната приоритетна дейност в тази „стратегическа цел“ – „реализиране на услуги с висок обществен ефект“ дублира предмета на съдържащата я „стратегическа цел 2“ (логическа грешка, при която частта се приравнява на цялото, към което принадлежи) и дублира втората приоритетна дейност от „стратегическа цел 1“ – „разработване и широко предоставяне на електронни услуги с висок обществен ефект“ (логическа грешка, при която част от едно цяло се отъждествява на част от друго цяло). Казано с други думи, авторите на „Стратегията“ разтягат един и същи локум, като го преповтарят по различен начин и дори не са си направили труда да изградят поне на пръв поглед стройна и последователна система от действия.
„Стратегическа цел 3“ се определя в т. 3.5 от „Стратегията“ като „популяризиране, достъп и участие“, което ще се постига чрез „популяризиране и насърчаване на участието“ и чрез „електронно включване и приобщаване“. Доколкото тази „стратегическа цел“ е насочена към популяризирането на резултатите от работата и не включва конкретни електронно-управленски въпроси (което от своя страна поставя под съмнение въпроса доколко стратегическа може да бъде такава „стратегическа цел“), пропускаме специалното ѝ обсъждане.
Не можем обаче да пропуснем констатацията за общата несъстоятелност на „Стратегията за развитие на електронното управление в Република България (2014-2020)“, която за пореден път онагледява пълната липса на разбиране и мисъл при планирането на подобни дейности. Не е чудно в тази връзка, че българското Електронно управление продължава да не се случва, а българските граждани продължават да не получават обещаваните от поредица правителства „услуги с висок обществен ефект“. За да се случат подобни трансформации в закъсняващото българско „информационно общество“, не е достатъчно да се похарчат за глупости определено количество средства – необходимо е да се приложи системен подход, в няколко последователни мандата, което далеч надхвърля конюнктурните предизборни интереси. Подобен подвиг явно не е по силите на нашите управляващи и в тази връзка не бива да се учудваме, че обещаното с изменения на второ четене Административно-процесуален кодекс (АПК) „комплексно административно обслужване“ от 01.01.2015 г. (при което държавната администрация се задължава да набира служебно информацията, предоставена от лицата по друг повод пред други държавни органи) просто няма как да се случи – липсва необходимата свързаност и координация между отделните звена, а предложената „Стратегия“ не предлага дори бегла идея за излизането от това състояние.
