МС отново опитва да ограничи свободното споделяне и неутралността в internet
Опитът да бъде спряно свободното споделяне между потребителите и да бъде ограничена неутралността на internet няма да се отрази благоприятно на никого, освен на този, който иска културните достижения да бъдат собственост и да не са достъпни за всички. Договорът от Пекин ще даде правно основание за преследване на всеки, който споделя съдържание чрез torrent-технологии или поддържа такива технологии в internet.
Още в преамбюла към Договора от Пекин четем, че представителите на договарящите страни изразяват загриженост за „нуждата от поддържане на баланс между правата на изпълнителите при техните аудио-визуални изпълнения и по-големия обществен интерес, особено в образованието, изследванията и достъпа до информация“. Въпреки, че са основна причина за защита на неутралното функциониране на internet и недопускането на ограничения спрямо свободното споделяне на съдържание между потребителите, образованието, изследванията и достъпът до информация в действителност не намират никакво място по-нататък в същностните разпоредби на Договора. Напротив – Договорът е замислен изключително в защита търговските интереси на големи продуцентски компании и е насочен не само към ограничаване на свободата и неутралността, но и към създаване на правни механизми за преследване на всеки, който споделя съдържание в internet или създава условия за споделянето му. Чл. 12, ал. 1 от Договора „Прехвърляне на права“ предвижда възможност „след като даден изпълнител се е съгласил да бъде направен аудио-визуален запис на изпълнението му, изключителните права за предоставяне на разрешение [за възпроизвеждане, разпространяване, отдаване под наем, копиране, излъчване в ефир и публично представяне на творбата] (...), да се притежават или упражняват от, или да се прехвърлят на продуцента на аудио-визуалния запис“. Чл. 14 от Договора определя, че „срокът на защита, който се дава на изпълнителите (...), е не по-кратък от 50 години, считано от последния ден на годината, в която е направен запис на изпълнението“. Както проследихме по чл. 12, ал. 1 от Договора обаче, правата на изпълнителя при осъществяването на аудио-визуален запис лесно преминават в ръцете на продуцента, който от тук нататък придобива почти неограничено право да се разпорежда с тях. Ето защо формулировките по Договора, които на пръв поглед гарантират права на артиста-изпълнител, са до голяма степен подвеждащи и в действителност защитават интересите на продуцентските компании.
Много по-съществени за свободата в internet са следващите текстове от Договора, които визират внедряването на технологии за контрол на комуникацията и недопускане на свободното споделяне на съдържание. Чл. 15 от Договора „Задължения във връзка с технологични мерки“ определя Договарящите страни „да предоставят подходяща правна защита и ефективни средства за удовлетворяване на искове по съдебен ред в случай на нарушаване на ефективни технологични мерки, ползвани от изпълнителите във връзка с упражняване на правата им съгласно този Договор за ограничаване на действия по отношение на техните изпълнения, за които не е предоставено разрешение от съответните изпълнители или не е разрешено по закон“. Такива „ефективни технологични мерки“ представляват технологиите за ограничаване на достъпа до съдържание (Digital Rights Management) или за ограничаване функционалността на хардуера на потребителя и зарежданите от него програми (Trusted Computing), които все повече се налагат с цел поставяне на съдържанието и процесите в електронна среда под контрол. Тези технологии са на път да елиминират неутралността в internet и да превърнат световната мрежа в платен канал на продуцентски компании, които определят кой, кога и доколко може да споделя.
В защита на концепцията за премахване на свободата в internet, чл. 16, ал. 1, т.т. 1 и 2 от Договора се насочват „срещу всяко лице, което (...) с действията си (...) насърчава, подпомага осъществяването или прикрива премахва[нето] или променя[нето на] електронните средства-носители на информация, идентифицираща съдържанието като защитено с права на интелектуална собственост; разпространява, осъществява внос за разпространение, излъчва в ефир, осъществява комуникация или представя публично без правомощия за това изпълнения и аудио-визуални записи“. На пръв поглед разпоредбата третира единствено т.нар. „пирати“ на интелектуална собственост. В действителност обаче подобно правно разрешение ще засегне всеки, който поддържа internet-технологии за споделяне на цифрово съдържание между потребителите (независимо дали това съдържание е обект на авторскоправни нарушения). Никой собственик на torrent-сайт не е в състояние да контролира авторскоправния статут на всяка една от десетките хиляди препратки, които биха се публикували на страниците му и биха способствали за обмен на съдържание. Също така, потребителят не винаги може да предполага дали предоставяното от друг потребител съдържание е обект на авторскоправно нарушение. Вменяването на отговорност в случай на нарушение на авторски права ще принуди собствениците на torrent-сайтове просто да ги затворят или да изискват от своите потребители вграждане на технологии в предоставяното от тях съдържание, гарантиращи неговия легален произход. Също така потребителите ще бъдат принудени под страх от санкции да не свалят никакво друго съдържание, освен това, което купуват от конвенционалните разпространители. Това от своя страна ще елиминира свободата и неутралността на internet, като го превърне в територия, забранена за „неподписано“ съдържание – което е в интерес на продуцентските корпорации, но е категорично във вреда на хората.
Договорът от Пекин – въпреки, че ги споменава още в преамбюла си – не държи сметка за „образованието, изследванията и достъпа до информация“. Ако бъде ратифициран в България, този международен акт ще измести такива разпоредби на българското законодателство, каквито са например чл. 24, ал. 1, т.т. 2, 3, 6, 7, 8 и 9, и чл. 25, ал. 1, т. 2 от Закона за авторското право и сродните права (ЗАПСП), и които позволяват свободно некомерсиално споделяне и използване на произведения (включително аудио-визуални записи) за нуждите на критиката, научните изследвания, образованието и обучението, журналистиката, архивното дело и за удовлетворяване личните потребности на потребителя. Срещу последното авторите, артистите-изпълнители и продуцентите на аудио-визуални записи получават компенсационни възнаграждения по чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 3, т.т. 1 и 2 от ЗАПСП, които се формират като отчисления от приходите на производителите и вносителите на празните информационни носители (върху които се предполага, че е възможно да бъде записано произведение за удовлетворяване личните потребности на потребителя). В този смисъл – за всеки платен от потребителите твърд диск, оптичен диск или флашка между 1 и 1,5% от продажната цена се отчисляват и разпределят 30% за Национален фонд „Култура“, 1/2 от остатъка за авторите и по 1/4 за артистите-изпълнители и за продуцентите. Друг е въпросът как точно се разпределят тези компенсационни възнаграждения и доколко това действително подкрепя изкуството, обменянето на идеи и общия напредък на обществото. Със сигурност обаче опитът да бъде спряно свободното споделяне между потребителите и да бъде ограничена неутралността на internet няма да се отрази благоприятно на никого, освен на този, който иска културните достижения да бъдат собственост и да не са достъпни за всички. А това нарушава прогласената в чл. 40, ал. 1 от Конституцията свобода (доколкото internet може да се разглежда като „средство за масова информация“); нарушава правото по чл. 41, ал. 1 от Конституцията на всеки „да търси, получава и разпространява информация“; нарушава правото на всеки по чл. 54, ал. 1 от Конституцията „да се ползва от националните и общочовешките културни ценности“ (каквито аудио-визуалните записи нерядко представляват); поставя под въпрос и изпълнението на чл. 23 от Конституцията, според който „държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата“. И ако властващите в България нямат уважение към собствената си Конституция, си струва да посочим чл.чл. 11 и 13 от Хартата на основните права в ЕС или чл. 10, т. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), възпроизвеждащи сходни правни установления.
