Архивни позиции (2018)


§ ЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭ


ЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭ

стари архивиактуални позиции


§ ЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭ


ЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭ

стари архивинови архивиактуални позиции


§ За оръжията: незаконно ли е да убиеш този, който посяга да те убие в дома ти?


(04.03.2018) За броени часове стотици граждани и няколко политически формации се ангажираха със случая от 02.03.2018 г., когато д-р Иван Димитров (според медиите рентгенолог от УМБАЛ „Пловдив“ АД – въпреки липсата на точно такъв в Регистъра на БЛС) застреля Жоро Джевизов-Плъха (стар рецидивист с 9 присъди). Този случай разкрива съществени проблеми от системата на българското Правосъдие, по които следва да се вземе отношение. На този етап ще определим като спекулация твърдението, че на д-р Димитров вече е повдигнато обвинение по чл. 115 от Наказателния кодекс (НК) за убийство (наказуемо с „лишаване от свобода“ между 10 и 20 години). Както ще проследим, случаят е по-специфичен и е възможно да не бъде повдигнато обвинение за убийство, а за други престъпления. Заедно с това обаче трябва да се отбележи, че дори простото задържане на извършителя за 72 часа разкрива редица слабости в българското Правосъдие, които поставят някои важни въпроси.
Съгласно разпространената от медиите информация, 38-годишният Жоро Джевизов (Плъха) е с 9 присъди за домашни кражби. Като вземем предвид, че в българското наказателно право съществуват някои особености при определяне размера на наказанията и възможностите за „измъкване“ са лимитирани (поне юридически), това води до някои притесняващи изводи.
Да допуснем, че 9-те присъди са произнесени за деяния, които Плъха е извършил като пълнолетен (както ще видим по-долу, дори някои от допусканията да се окажат погрешни, това няма да доведе до съществено променяне на окончателната картина). И така – ако всичките присъди са произнесени след навършване на пълнолетие, означава, че средно статистически от 18-тия рожден ден до фаталния 02.03.2018 г. (приблизително 20-годишен период) срещу Плъха са произнасяни присъди на всеки 2 години и половина.
Да приемем, че първата присъда на Плъха е за кражба по общия състав на чл. 194, ал. 1 от НК, предвиждащ лишаване от свобода до 8 години. Да приемем също, че Съдът е наложил най-малкото възможно наказание „лишаване от свобода“ 3 месеца. Тъй като това е първата присъда на Плъха, чл. 66 от НК позволява „условно“ отлагане изпълнението на наказанието с изпитателен срок поне 3 години. Да приемем, че Съдът е отложил изтърпяването на наказанието и е наложил този възможно най-кратък изпитателен срок.
Както сметнахме преди малко, средно статистически присъда срещу Плъха е произнасяна на всеки 2 години и половина, а най-краткият възможен изпитателен срок е 3 години. Следователно следващата присъда по всяка вероятност е произнесена в изпитателния срок. Това означава, че Плъха е трябвало да изтърпи и „условно“ отложеното наказание заедно с новото (което от своя страна трябва да бъде изтърпяно изцяло, тъй като второто осъждане вече е при условията на повторност по см. на чл. 28, ал. 1 от НК и не позволява облекчено третиране).
Да предположим, че второто наказание отново е в минималния 3-месечен размер. След като е стоял в затвора общо 6 месеца, Плъха е имал съгласно нашата статистика до 2 години, за да изслуша поредната си присъда. В този случай обаче приложение намира чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК – тъй като е налице т.нар. „опасен рецидив“. Опасният рецидив се изразява в извършването на престъпление, след като поне 2 пъти са налагани наказания „лишаване от свобода“ за умишлени престъпления от общ характер (кражбата е такова престъпление) и поне едното от наложените наказания не е отложено „условно“.
За кражба, извършена при условията на опасен рецидив, чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК предвижда наказание „лишаване от свобода“ поне 2 години. Едва ли в разглеждания случай е бил приложим чл. 30, ал. 1 от НК (изключване на опасния рецидив), тъй като за това е необходимо от изтърпяване на наказанието по предишните присъди да са изтекли поне 5 години (в случая на Плъха няма как да са изтекли толкова, ако има 9 присъди за общо 20 години).
Ако приемем, че Съдът е продължил да налага всеки път само възможно най-леките наказания, излиза, че Плъха за 20-те години от навършване на пълнолетие до фаталния 02.03.2018 г. е стоял в затвора средно 14 години и 6 месеца, и е бил на свобода останалите 5 години и 6 месеца. Възможно е да са прилагани т.нар. „кумулации“ (при които няколко наложени наказания не се изтърпяват поотделно, но заедно с това е възможно (повече от възможно) и някои от присъдите да не са най-кратките възможни – което налага извод, че общата картина трябва да е приблизително сходна с описаната.
От разгледания сюжет достигаме до извод за доказващата се безполезност (безпомощност) на българското наказателно право по отношение на престъпници като Плъха. Многократното осъждане и изтърпяване на наказания „лишаване от свобода“ очевидно не е дало търсения резултат – и това е довело Плъха в дома на д-р Иван Димитров, който сложи край на живота му. След като Наказателното правосъдие не може да се справи с един дребен „гепач“ като Плъха, какво да мислим за по-сериозната престъпност, от която страда цялата българска държавност и общество? И защо основното наказание в българското наказателно право продължава да бъде „лишаване от свобода“ – след като по толкова категоричен начин се доказва неговата неефективност?
Възниква още един въпрос – за вината на убиеца. От медиите научаваме, че към 01:30 ч. през нощта Плъха проникнал в дома на д-р Димитров – очевидно с намерението да извърши поредната домашна кражба. Димитров усетил натрапника и докато близките му продължавали да спят в съседните стаи, се изправил срещу Плъха, като последният му нанесъл прободни удари с нож. Тогава д-р Димитров произвел изстрели с незаконно притежаван пистолет и малко след това Плъха издъхнал на улицата, след като успял да избяга от местопрестъплението.
Безспорно, д-р Димитров е убиец. Безспорно е и това, че пистолетът е притежаван незаконно. Въпреки това обаче (ако огласеното от медиите е истина), в случая приложение намира ал. 1 на чл. 12 от НК, съгласно която „не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение (...) личността или правата на отбраняващия се (...) в рамките на необходимите предели“. Безусловно в случая сме свидетели на непосредствено противоправно нападение, при което д-р Димитров защитава своята (и на семейството му) личност и права. Че така осъществената защита е „в рамките на необходимите предели“, установяваме от ал. 3 на цитираната разпоредба, съгласно която „няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище“ (именно такъв се твърди да е разглежданият случай – следователно ирелевантен ще остава въпросът, че нападението е извършено с нож, а отговорът е с огнестрелно оръжие).
Само по себе си, извършеното убийство (доколкото горните данни са верни) трябва да се оправдае от закона – защото е осъществено при неизбежна отбрана, включващо застрашаващо живота и здравето нападение с нож, след като е извършено проникване в жилището (последното обстоятелство изключва възможността да се разсъждава за превишаване пределите на неизбежната отбрана).
Отворен обаче остава въпросът за незаконното оръжие. Дори и убийството да бъде оправдано като извършено при неизбежна отбрана, не може по този начин да се оправдае притежаването на огнестрелно оръжие без надлежно разрешение. Българското законодателство по този въпрос не се е променило много от времето на тоталитарния режим, когато оръжие се поверяваше само на приближените до властта, които бяха натоварени с това да пазят последната от собствения си народ. Днес законът продължава да разглежда гражданите като такива, които (до доказване на противното) не трябва да притежават никакви огнестрелни оръжия. Чл. 339, ал. 1 от НК предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 2 до 8 години за този, „който придобие по какъвто и да е начин, държи или предаде другиму (...) огнестрелни (...) оръжия [и] боеприпаси за огнестрелни оръжия (...), без да има за това надлежно разрешение“. Д-р Димитров без съмнение попада в тази хипотеза. И за него – както проследихме по-горе – ще бъде приложим чл. 66 от НК, позволяващ „условно“ отлагане изпълнението на наказанието с изпитателен срок.
Извън строго юридическия контекст обаче възниква въпросът: какво щеше да стане, ако д-р Димитров не беше в състояние да противопостави своя незаконен пистолет срещу също толкова незаконния нож на Плъха? Доколкото ни е известно, домакинът е с чисто съдебно минало, а Плъха е от постоянния контингент на МВР; свикнал е да извършва кражби и знае какво да очаква в подобни ситуации. Д-р Димитров (ако се доверим на информацията от медиите) е в много по-неизгодно положение, защото тази ситуация не му е присъща и той (за разлика от Плъха) не е имал възможност да се подготви за нападението. При това остава въпросът: какъв е изборът на хора като д-р Димитров, след като нито МВР, нито Правосъдието са съумели да спрат такива като Плъха? Ако системата е неспособна да защитава гражданите, но заедно с това им оспорва правото да се защитават сами – няма ли да се окаже, че тя всъщност насърчава престъпността?

нови архивиактуални позиции


§ Конституционният съд: работниците не е задължително да получават заплатите си


(19.01.2018) С Решение №1 от 16.01.2018 г. по Конституционно дело №3 от 2017 г., Конституционният съд (КС) отхвърли искането на Омбудсмана Мая Манолова за обявяване като противоконституционна разпоредбата на чл. 245, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) в частта, с която се разрешава работоделите да изплащат 60% от заработените трудови възнаграждения на своите работници и служители (вместо пълния дължим размер). Съгласно цитираната разпоредба „при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната“. Мярката беше наложена през 2004 г. като механизъм за спасяване на предприятия, изправени пред фалит – в резултат на което редица работодатели започнаха да прехвърлят свотите мними или действителни затруднения върху гърба на работниците и служителите, отлагайки плащането на дължимите им възнаграждения за неопределени периоди в бъдещето. Същевременно контролните органи в Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ (ГИТ) абдикираха от упражняването на контрол спрямо подобни забавяния (позовавайки се на чл. 245, ал. 1 от КТ) и цялата тежест по защитата на едно от основните трудови права на работника или служителя (да получи своята заплата своевременно и в пълен размер) беше прехвърлена върху самия работник или служител, който в подобни случаи трябва да организира осъждането на своя работодател (ако знае как и ако има средства да плаща на адвокати), за да получи в крайна сметка това, което му се следва по закон.
Освен че цитираното Конституционно решение е скандално (поради своята безпринципност и покровителстващо отношение към некоректните работодатели), то е „постановено“ в нарушение на Конституцията и на Закона за Конституционния съд (ЗКС) – което няма как да не е известно на едни от най-изтъкнатите български юристи (сред които без съмнение се нареждат и Конституционните съдии).
В изявление на официалната web-страница на Конституционния съд от 16.01.2018 г. четем, че „КС отхвърли искането на Омбудсма ...) поради липса на необходимото конституционно мнозинство от 7 гласа за формирането на общи мотиви“. Допълнително в самото Конституционно решение четем в тази връзка, че „при проведеното гласуване, не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 15, ал. 2 от ЗКС мнозинство от гласовете на повече от половината Съдии от състава на Съда (най-малко 7 гласа), поради което искането беше отхвърлено“.
Съгласно чл. 151, ал. 1 от Конституцията, „КС постановява решенията си с мнозинство повече от половината от всички съдии“, а съгласно чл. 147, ал. 1 от Конституцията, „КС се състои от 12 съдии“. Следователно КС може да постанови Решение с мнозинство поне 7 Конституционни съдии. В същия смисъл са чл. 15, ал.ал. 1 и 2 от ЗКС, съгласно които „КС заседава, когато присъстват най-малко 2/3 от Съдиите“ (следователно поне 8 от Съдиите), и „Решенията и Определенията на Съда се вземат с мнозинство повече от половината от всички Съдии“ (следователно поне 7 от Съдиите).
Независимо от горните нормативни текстове обаче (задължителни за всеки от Конституционните съдии), Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г. е именно Решение, макар и „взето“ с мнозинство от 6 /шестима/ Конституционни съдии.
Видно от самото Конституционно решение, в своите процесуални преценки и такива по същество КС (в 11-членен състав, тъй като дванадесетият член отсъства) се е „разделил“ на 3 групи: Съдиите Борис Велчев, Стефка Стоева, Мариана Карагьозова-Финкова и Константин Пенчев (4 бр.), според които искането на Омбудсмана е основателно и следва да бъде уважено; Съдиите Цанка Цанкова, Румен Ненков, Кети Маркова, Анастас Анастасов, Филип Димитров и Таня Райковска (6 бр.), според които искането на Омбудсмана е неоснователно и следва да бъде отхвърлено; и Съдията Георги Ангелов (1 бр.), според когото искането на Омбудсмана е процесуално недопустимо и КС не следва да се произнася по него.
Практиката на Конституционния съд да „постановява“ Решения, с които „отхвърля“ искания за обявяване противоконституционността на нормативни текстове „поради липсата на мнозинство от 7 гласа“ за съжаление не е прецедент, а е трайна и константна, но заедно с това – все пак противоконституционна. Цитираната по-горе норма на чл. 151, ал. 1 от Конституцията във вр. с чл. 15, ал. 2 от ЗКС е ясна и конкретна: „КС постановява Решенията си с мнозинство повече от половината от всички Съдии“ (т.е. с мнозинство от поне 7 от Съдиите); няма как да постанови Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г. с никоя от трите групи Съдии, на които Колегията се е разделила при обсъжданията (най-голямата от които групи наброява 6 члена). В тази връзка трябва да се посочи изрично, че Съдия Ангелов (според когото искането на Омбудсмана е процесуално недопустимо) отбелязва ясно в своето Особено мнение, че гласът му не може да се разглежда като „за“ или „против“ по същество, тъй като това е глас по допустимостта, а не такъв по съществото на поставения въпрос; няма как той да бъде разглеждан като „седмия“ Съдия, подкрепил Решението за отхвърляне искането на Омбудсмана.
Въпреки, че Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г. по своята правна същност е нищожно (юридически не би трябвало никой да се съобразява с подобен незаконосъобразен акт), открит остава въпросът кой в установения конституционен ред може да упражни „инстанционен контрол“ спрямо КС; и отговорът е „никой“. Въпреки, че интересуващото ни Конституционно решение е едно „правно нищо“, то е факт и няма инстанция, която да му се противопостави. Но докато КС практически шиканира Конституцията и „постановява“ недопустими Конституционни решения, да шиканира Конституцията може и Омбудсманът – като например продължи да иска произнасяне (конституционосъобразно произнасяне) по издигнатите от работниците и служителите проблеми, свързани с чл. 245, ал. 1 от КТ и дължимостта на заработените от тях трудови възнаграждения. В Конституцията (а и в други нормативни актове) не съществува забрана едно и също искане да бъде внасяно многократно и в тази връзка бихме си позволили да насърчим Омбудсмана да прояви особена активност по повдигнатия въпрос; което – ако не друго – поне би могло да има международен отзвук.
Въпреки, че аргументите по съществото на спора са обсъдени подробно в нищожното по своя характер Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г., си позволяваме да откроим само две от бележките на Конституционните съдии, разкриващи несъстоятелността на идеята „да отхвърлят“ искането за обявяване противоконституционността на чл. 245, ал. 1 от КТ: според първата „...закрилата на наемния труд, която произтича от принципа за социална държава в Преамбюла на Конституцията, доразвит в нормите на чл.чл. 16 и 48 от Конституцията, е изведена като основно общо начало на трудовото право“; и според втората „...наред с правото на труд Основният закон прогласява изрично правото на минимално трудово възнаграждение, както и на заплащане, съответстващо на извършената работа (чл. 48, ал. 5 от Конституцията)“.
Цитираните от самите Конституционни съдии разпоредби на чл. 48, ал.ал. 1 и 5 от Конституцията гласят, че „гражданите имат право на труд“ и „Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право“, респективно – „работниците и служителите имат право на (...) заплащане, съответстващо на извършената работа“. Последното кореспондира и с разпоредбата на чл. 128, т.т. 1 и 2 от КТ, съгласно която „работодателят е длъжен в установените срокове: 1. да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд; [и] 2. да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа“. Самите Конституционни съдии в свое предходно Решение №14 от 23.11.2000 г. по Конституционно дело №12 от 2000 г. записаха, че „правото на труд е безсмислено, ако срещу него не стои насрещно задължение за заплащане на възнаграждение. Следователно конституционното задължение на държавата по чл.чл. 16 и 48, ал. 1 от Конституцията да създава „условия за осъществяване“ на правото на труд по необходимост включва задължението й да създава условия за изпълняване на задължението на работодателя да изплаща трудовото възнаграждение за положения труд“ (т. II.14 от мотивите към цитираното Решение).
Трудно можем да приемем като състоятелни последващите мисловни конструкции, довели след това шестима от Конституционните съдии до позицията, че искането на Омбудсмана е неоснователно и един от тях до позицията, че това искане е недопустимо. В тази връзка ще завършим, като цитираме мотивите на Върховен съдия Александър Еленков към Решение №5130 от 14.04.2014 г. по адм.д.№ 16695 от 2013 г. на VI отд. при Върховния административен съд (ВАС), където четем: „задължението на работодателя да заплати незабавно трудовото възнаграждение на наетия от него работник съществува още от времето на Стария завет („Не притеснявай ближния си и не бъди грабител. Заплатата на наемника не бива да остава у тебе до сутринта“ Левит, 19:13; [и] „Горко ономува, който гради своя дом с неправда и своите горници – с беззаконие, който принуждава ближния си да работи даром и не му дава платата му“ Иеремия, 22:13)“.

нови архивиактуални позиции


Архивни позиции:

§ Архивни позиции (2019)

§ Архивни позиции (2018)

§ Архивни позиции (2017)

§ Архивни позиции (2016)

§ Архивни позиции (2015)

§ Архивни позиции (2014)

§ Архивни позиции (2013)

§ Архивни позиции (2012)

§ Архивни позиции (2011)

§ Архивни позиции (2010)