Архивни позиции (2018)


§ ЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭ


ЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭЭ

стари архивиактуални позиции


§ Регламентът за защита на личните данни ще въведе общи информационни стандарти


(24.05.2018) Общият регламент (ЕС) 2016/679 за защита на физическите лица при обработка на лични данни и за свободно движение на такива данни (GDPR – General Data Protection Regulation), който утре ще влезе в сила за Европейския съюз, е сред най-мащабните нормативни изменения и допълнения от последните години, осъществявани в правния режим на работата с данни. Регламент (ЕС) 2016/679 обхваща всички случаи на обработка (достъп, използване, предаване към трети страни) на лични данни на физически лица на територията на Европейския съюз и по отношение на европейски граждани. „Бързото технологично развитие и глобализацията – четем в Преамбюла към Регламента – създадоха нови предизвикателства пред защитата на личните данни. Значително нарасна мащабът на обмена и събирането на лични данни. Технологиите позволяват и на частните дружества, и на публичните органи да използват лични данни в безпрецедентни мащаби, за да упражняват дейността си. Физическите лица все по-често оставят лична информация, която е публично достъпна и в световен мащаб.“ Това налга приемането на „силна и по-съгласувана рамка за защита на данните в Съюза“, при която „физическите лица следва да имат контрол върху собствените си лични данни“ при засилена „павната и практическата сигурност за физическите лица, икономическите оператори и публичните органи“. Важно е още тук да се подчертае, че Регламент (ЕС) 2016/679 не ограничава обработването на лични данни, а създава обща за Европейския съюз регулационна рамка, която ще позволи засилване на единния цифров пазар и осигуряване на правна стабилност за всички участващи субекти.
Регламент (ЕС) 2016/679 отменя прилаганата до този момент Директива 95/46/ЕО за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни, като унифицира нормативната уредба на европейско ниво и въвежда няколко основни понятия, явяващи се от критично значение за управлението на личните данни. На първо място, Регламент (ЕС) 2016/679 въвежда основните принципи, на които всяка обработка на лични данни в Европейския съюз (или по отношение на европейски граждани) трябва да се подчинява: обработката трябва да бъде осъществявана прозрачно (явно, нескрито); при посочването на конкретни легитимни (законово допустими) цели; за чието постигане засегнатото лице е дало изричното си съгласие, сключило е договор или съществува изрично законово изискване; като данните представляват възможният абсолютен минимум, необходим за постигането на тези цели; обработват се при съответстващо на тяхната критичност ниво на информационна сигурност; при съблюдаването на стриктна отчетност и одитна следа за спазването на Регламента.
Като „обработка“ на лични данни Регламент (ЕС) 2016/679 разглежда всяко придобиване на лични данни, преглеждане, редактиране или предаване към трети страни. По-специално, като „обработка“ Регламентът разглежда: даването на съгласие от засегнатото лице; придобиването под каквато и да било форма на лични данни; осъществяването на профилиране (автоматизирано охарактеризиране на личността, например по начина на писане във Facebook); всяко достъпване на каквато и да било част от личните данни; коригирането на неверни или непълни лични данни; ограничаване по-нататъшното използване на личните данни (изцяло, по отношение на определен администратор или за постигането на определена цел); пренасянето на лични данни към трети страни по желание на засегнатото лице; препращане на данните по желание на администратора; псевдономизация (временно скриване на самоличността или на определени нейни характеристики, например чрез потребителски номера); анонимизиране (окончателно и необратимо премахване на възможностите за установяване на самоличността); възразяване срещу начина, по който данните се обработват; обжалване на постановените решения пред следваща независима инстанция; заличаване (окончателно и необратимо) на достъпа до личните данни; отчетност за начина, по който данните се управляват (с възможност да бъде доказано спазването на Регламент (ЕС) 2016/679.
Първото задължение, което Регламент (ЕС) 2016/679 вменява на администраторите на лични данни, е да предоставят ясна и отчетливо разпознаваема информация на засегнатото лице за намерението им да пристъпят към обработване на лични данни. Информацията трябва да бъде разбираема и ясна, и да не се предоставя между друго съдържание (например като част от обширни Общи условия, където на пръв поглед може и да не бъде забелязана от потребителите). В тази информация администраторът трябва да посочи свои координати за връзка, координати на длъжностното лице по сигурността на данните (ако такава позиция е обособена при него), конкретни нормативни основания и цели, за постигането на които ще бъдат обработвани данните, на какви трети страни и при какви условия могат да бъдат препращани данните; логиката на профилиране (ако се осъществява автоматизирано охарактеризиране на личността); начини, по които лицето може да упражни своите права (например да достъпи и коригира своите данни, да изиска тяхното блокиране, да възрази срещу използването им или да обжалва постановено решение, а така също – да оттегли даденото съгласие за обработване на негови лични данни).
Предоставената от администратора информация за намерението му да обработва лични данни трябва да бъде последвана от изрично съгласие от страна на засегнатото лице неговите лични данни да бъдат обработвани съгласно така предоставената информация (освен ако обработването на става по силата на закон или договор, или във връзка с правосъдието, обществения ред или националната сигурност). Съгласието трябва да бъде изрично и ясно, и да не е смесено с други изявления (не може да бъде например част от Общите условия или една от клаузите на договор за потребителска услуга и да се слива с останалото съдържание). Съгласието трябва да бъде предоставено отделно, на ясен и достъпен за засегнатото лице език, да не включва необосновано обвързване и да е изрично указано, че оттеглянето на съгласието е също толкова лесно. Съгласието на лица под 16-годишна възраст (за България – под 18-годишна възраст) трябва да бъде потвърдено от пълнолетно лице, което упражнява родителска грижа. При всички положения администраторът трябва да бъде в състояние да докаже, че е предоставил изискуемата информация за обработване личните данни на засегнатото лице и е получил неговото изрично съгласие това обработване да бъде осъществено (да започне да се осъществява). Необходимостта администраторът да бъде в състояние да предостави подобни доказателства означава, че целият процес по обработване на лични данни трябва да бъде структуриран така, че да оставя разпознаваема одитна следа за спазване изискванията на Регламента.
Администраторът на лични данни трябва да предостави технологичен интерфейс (или да установи организационни процедури) за упражняване правата на засегнатото лице по Регламент (ЕС) 2016/679. Това означава, че администраторът трябва да създаде механизми, чрез които засегнатото лице да бъде в състояние да преглежда, коригира, пренася или заличава своите лични данни, да ограничава тяхното използване или да възразява срещу такова използване, и да обжалва постановените от администратора решения във връзка с неговите искания. По понятни причини тези механизми не могат да бъдат технологични, ако администраторът не разполага със сериозно IT-обезпечение; още повече, че създаването на интерфейс за достъп (макар и частичен) до определена база данни създава рискове за данните като цяло (които рискове са в пряко противоречие с изискуемата по Регламент (ЕС) 2016/679 сигурност на личните данни).
Администраторът е длъжен да поддържа технологична неутралност – например при изпълняване искането на засегнатото лице администраторът да пренесе данните му към трети страни по електронен път, това трябва да бъде да направено чрез използването на структуриран, широко използван и пригоден за машинно четене формат, който не е зависим от конкретно (несвободно) софтуерно обезпечение или хардуерно оборудване. Не може в тази връзка да се приеме за надлежно изпълнение поставянето на достъпа до или пренасянето на данните в зависимост от придобиването и ползването на конкретна марка софтуер.
Регламент (ЕС) 2016/679 разширява значително организационната структура от субекти, които са свързани под една или друга форма с процеса по обработване на лични данни. Отчита се глобалният характер на подобно обработване и съществуването на групи от предприятия, обединени и мултинационални компании, които често работят на няколко континента и встъпват в сложни взаимоотношения помежду си. В тази връзка Регламентът разпознава т.нар. „съвместни администратори“ – при които съществува управленска, организационна или икономическа връзка, поставяща ги в зависимост един от друг или изправяща ги пред общи отговорности.
Под „обработващ лични данни“ Регламентът разбира конкретен оператор, който осъществява техническата дейност по обработване на личните данни, но за разлика от администратора не формулира самостоятелно цели на обработването и не определя средства за постигане на тези цели. Обработващият лични данни изпълнява своята дейност по възлагане от администратора на лични данни – например като hosting-компания, cloud-услуга или data-център. Ако администраторът (или обработващият) няма седалище в Европейския съюз, той следва да ангажира свой представител на европейска територия, който служи като точка за контакт с него във връзка с личните данни.
Ако обработката включва критични по своя характер лични данни (например такива за здравословното състояние или политически/граждански убеждения) или широкомащабна обработка (включваща постоянно наблюдение или засягаща големи групи от физически лица), администраторите и обработващите лични данни са длъжни да определят и длъжностно лице за защита на личните данни, което да се ангажира изключително с обезпечаването на изискуемата информационна сигурност. В тази връзка чл. 24, §1 от Регламента е категоричен: „като взема предвид естеството, обхвата и целите на обработване, както и рисковете с различна вероятност и тежест за правата и свободите на физическите лица, администраторът (но така също и обработващият – бел. www.Advocati.org) въвежда подходящи технически и организационни мерки, за да гарантира и да е в състояние да докаже, че обработването се извършва в съответствие с настоящия Регламент“.
Ако планираната обработка на лични данни е от естеството да засегне големи групи лица или включва лични данни от критична значимост, тя трябва да бъде предшествана от оценка на риска и предварителна консултация със засегнатия надзорен орган (за България това е КЗЛД – Комисията за защита на лични данни), обезпечаваща вземането на адекватни мерки за ограничаване на констатираните рискове.
Регламент (ЕС) 2016/679 въвежда разграничение между държавите извън Европейския съюз в зависимост от това дали установеният в тях политически и правов ред осигурява дължимото адекватно ниво на защита на личните данни. В зависимост от това предаването на лични данни на европейски граждани към такива държави може да се осъществява свободно или при спазването на ограничения, имащи за цел обезпечаването на дължимата информационна сигурност – чрез приемането на подходящи гаранции и ефективни средства за защита.
За да бъде онагледен процесът, който администраторите и обработващите лични данни трябва да осъществят, за да отговорят на изискванията на Регламент (ЕС) 2016/679, могат да се зададат няколко групи от въпроси, чийто отговор ще позволи изясняване на завареното състояние и локализирането на проблемните области, нуждаещи се от актуализация.
Първата група от такива въпроси е насочена към изясняване целта на обработването и средствата, насочени към постигането на тази цел. За какво ни трябват личните данни? Какви данни (ще) обработваме? По какъв начин (ще) ги придобиваме? От отговорите на тези въпроси може да бъде изведен предметът на регулация, който попада в нормативния обхват на Регламент (ЕС) 2016/679.
Втората група от въпроси е насочена към оценка на въздействието от очертания по-горе предмет на обработване. Колко чувствителни са данните? Колко мащабно е обработването? Какви рискове произтичат за лицата? От отговорите на тези въпроси може да бъде изведено нивото на информационна сигурност, което е адекватно за ограничаване на установените рискове.
Третата група от въпроси е насочена към изясняване на актуалното състояние при съответния администратор (обработващ) лични данни. Имаме ли (какви) правила и процедури за защита на личните данни? Следи ли се за нарушения и инциденти? Данните охраняват ли се и доколко (как)? От отговорите на тези въпроси могат да бъдат локализирани конкретни проблемни моменти, нуждаещи се от актуализация.
Четвъртата група от въпроси е насочена към изясняване отношенията на съответния администратор или обработващ лични данни с трети страни, към които той препраща лични данни. Предоставяме ли данни на трети страни? Третите страни в сигурни държави ли са? Третите страни поддържат ли (какви) системи за информационна сигурност? От отговорите на тези въпроси може да се изясни евентуалната необходимост да бъде изискано от третите страни да обезпечат определени допълнителни нива на информационна сигурност, за да продължат да получават данни от съответния администратор или обработващ лични данни.
Както стана дума, Регламент (ЕС) 2016/679 няма за цел да ограничи или затрудни обработването на лични данни – но да въведе единен европейски стандарт за обезпечаване на дължимата информационна сигурност, позволявайки по този начин свободно и безпрепятствено обработване на данни при съблюдаване правата и интересите на засегнатите физически лица. Последното е от критична важност във време, в което безпрецедентни обеми от лични данни биват събирани от социални медии, носима електроника и алгоритми за анализ на информационни масиви в глобален мащаб. Както демонстрират случаи като този с аналитичната компания Cambridge Analytica и социалната медия Facebook (където личните данни на 80'000'000 потребители са послужили за манипулирането на тези потребители с оглед произвеждането на конкретен политически избор), съвременната обработка на лични данни може да окаже опустошително въздействие върху обществото и да предизвика невероятни събития. Установяването в този контекст на общоевропейска регулация за личните данни е повече от необходимо – макар гаранцията за това, че технологичните компании с техните непроницаеми информационни системи ще се съобразяват наистина с подобна регулация да остава най-меко казано дискусионна.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ За оръжията: незаконно ли е да убиеш този, който посяга да те убие в дома ти?


(04.03.2018) За броени часове стотици граждани и няколко политически формации се ангажираха със случая от 02.03.2018 г., когато д-р Иван Димитров (според медиите рентгенолог от УМБАЛ „Пловдив“ АД – въпреки липсата на точно такъв в Регистъра на БЛС) застреля Жоро Джевизов-Плъха (стар рецидивист с 9 присъди). Този случай разкрива съществени проблеми от системата на българското Правосъдие, по които следва да се вземе отношение. На този етап ще определим като спекулация твърдението, че на д-р Димитров вече е повдигнато обвинение по чл. 115 от Наказателния кодекс (НК) за убийство (наказуемо с „лишаване от свобода“ между 10 и 20 години). Както ще проследим, случаят е по-специфичен и е възможно да не бъде повдигнато обвинение за убийство, а за други престъпления. Заедно с това обаче трябва да се отбележи, че дори простото задържане на извършителя за 72 часа разкрива редица слабости в българското Правосъдие, които поставят някои важни въпроси.
Съгласно разпространената от медиите информация, 38-годишният Жоро Джевизов (Плъха) е с 9 присъди за домашни кражби. Като вземем предвид, че в българското наказателно право съществуват някои особености при определяне размера на наказанията и възможностите за „измъкване“ са лимитирани (поне юридически), това води до някои притесняващи изводи.
Да допуснем, че 9-те присъди са произнесени за деяния, които Плъха е извършил като пълнолетен (както ще видим по-долу, дори някои от допусканията да се окажат погрешни, това няма да доведе до съществено променяне на окончателната картина). И така – ако всичките присъди са произнесени след навършване на пълнолетие, означава, че средно статистически от 18-тия рожден ден до фаталния 02.03.2018 г. (приблизително 20-годишен период) срещу Плъха са произнасяни присъди на всеки 2 години и половина.
Да приемем, че първата присъда на Плъха е за кражба по общия състав на чл. 194, ал. 1 от НК, предвиждащ лишаване от свобода до 8 години. Да приемем също, че Съдът е наложил най-малкото възможно наказание „лишаване от свобода“ 3 месеца. Тъй като това е първата присъда на Плъха, чл. 66 от НК позволява „условно“ отлагане изпълнението на наказанието с изпитателен срок поне 3 години. Да приемем, че Съдът е отложил изтърпяването на наказанието и е наложил този възможно най-кратък изпитателен срок.
Както сметнахме преди малко, средно статистически присъда срещу Плъха е произнасяна на всеки 2 години и половина, а най-краткият възможен изпитателен срок е 3 години. Следователно следващата присъда по всяка вероятност е произнесена в изпитателния срок. Това означава, че Плъха е трябвало да изтърпи и „условно“ отложеното наказание заедно с новото (което от своя страна трябва да бъде изтърпяно изцяло, тъй като второто осъждане вече е при условията на повторност по см. на чл. 28, ал. 1 от НК и не позволява облекчено третиране).
Да предположим, че второто наказание отново е в минималния 3-месечен размер. След като е стоял в затвора общо 6 месеца, Плъха е имал съгласно нашата статистика до 2 години, за да изслуша поредната си присъда. В този случай обаче приложение намира чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК – тъй като е налице т.нар. „опасен рецидив“. Опасният рецидив се изразява в извършването на престъпление, след като поне 2 пъти са налагани наказания „лишаване от свобода“ за умишлени престъпления от общ характер (кражбата е такова престъпление) и поне едното от наложените наказания не е отложено „условно“.
За кражба, извършена при условията на опасен рецидив, чл. 196, ал. 1, т. 1 от НК предвижда наказание „лишаване от свобода“ поне 2 години. Едва ли в разглеждания случай е бил приложим чл. 30, ал. 1 от НК (изключване на опасния рецидив), тъй като за това е необходимо от изтърпяване на наказанието по предишните присъди да са изтекли поне 5 години (в случая на Плъха няма как да са изтекли толкова, ако има 9 присъди за общо 20 години).
Ако приемем, че Съдът е продължил да налага всеки път само възможно най-леките наказания, излиза, че Плъха за 20-те години от навършване на пълнолетие до фаталния 02.03.2018 г. е стоял в затвора средно 14 години и 6 месеца, и е бил на свобода останалите 5 години и 6 месеца. Възможно е да са прилагани т.нар. „кумулации“ (при които няколко наложени наказания не се изтърпяват поотделно, но заедно с това е възможно (повече от възможно) и някои от присъдите да не са най-кратките възможни – което налага извод, че общата картина трябва да е приблизително сходна с описаната.
От разгледания сюжет достигаме до извод за доказващата се безполезност (безпомощност) на българското наказателно право по отношение на престъпници като Плъха. Многократното осъждане и изтърпяване на наказания „лишаване от свобода“ очевидно не е дало търсения резултат – и това е довело Плъха в дома на д-р Иван Димитров, който сложи край на живота му. След като Наказателното правосъдие не може да се справи с един дребен „гепач“ като Плъха, какво да мислим за по-сериозната престъпност, от която страда цялата българска държавност и общество? И защо основното наказание в българското наказателно право продължава да бъде „лишаване от свобода“ – след като по толкова категоричен начин се доказва неговата неефективност? Къде е възпитателната работа в затворите (сведена само до кухи текстови остатъци в закона) и къде е ангажираната в реинтеграцията на изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“ общественост? Както знаем, наказанието не трябва да бъде просто „отмъщение“, но преди всичко – „лечение“ за престъпилия закона, в интерес на цялото общество.
Възниква още един въпрос – за вината на убиеца. От медиите научаваме, че към 01:30 ч. през нощта Плъха проникнал в дома на д-р Димитров – очевидно с намерението да извърши поредната домашна кражба. Димитров усетил натрапника и докато близките му продължавали да спят в съседните стаи, се изправил срещу Плъха, като последният му нанесъл прободни удари с нож. Тогава д-р Димитров произвел изстрели с незаконно притежаван пистолет и малко след това Плъха издъхнал на улицата, след като успял да избяга от местопрестъплението.
Безспорно, д-р Димитров е убиец. Безспорно е и това, че пистолетът е притежаван незаконно. Въпреки това обаче (ако огласеното от медиите е истина), в случая приложение намира ал. 1 на чл. 12 от НК, съгласно която „не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение (...) личността или правата на отбраняващия се (...) в рамките на необходимите предели“. Безусловно в случая сме свидетели на непосредствено противоправно нападение, при което д-р Димитров защитава своята (и на семейството му) личност и права. Че така осъществената защита е „в рамките на необходимите предели“, установяваме от ал. 3 на цитираната разпоредба, съгласно която „няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище“ (именно такъв се твърди да е разглежданият случай – следователно ирелевантен ще остава въпросът, че нападението е извършено с нож, а отговорът е с огнестрелно оръжие).
Само по себе си, извършеното убийство (доколкото горните данни са верни) трябва да се оправдае от закона – защото е осъществено при неизбежна отбрана, включващо застрашаващо живота и здравето нападение с нож, след като е извършено проникване в жилището (последното обстоятелство изключва възможността да се разсъждава за превишаване пределите на неизбежната отбрана).
Отворен обаче остава въпросът за незаконното оръжие. Дори и убийството да бъде оправдано като извършено при неизбежна отбрана, не може по този начин да се оправдае притежаването на огнестрелно оръжие без надлежно разрешение. Българското законодателство по този въпрос не се е променило много от времето на тоталитарния режим, когато оръжие се поверяваше само на приближените до властта, които бяха натоварени с това да пазят последната от собствения си народ. Днес законът продължава да разглежда гражданите като такива, които (до доказване на противното) не трябва да притежават никакви огнестрелни оръжия. Чл. 339, ал. 1 от НК предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 2 до 8 години за този, „който придобие по какъвто и да е начин, държи или предаде другиму (...) огнестрелни (...) оръжия [и] боеприпаси за огнестрелни оръжия (...), без да има за това надлежно разрешение“. Д-р Димитров без съмнение попада в тази хипотеза. И за него – както проследихме по-горе – ще бъде приложим чл. 66 от НК, позволяващ „условно“ отлагане изпълнението на наказанието с изпитателен срок.
Извън строго юридическия контекст обаче възниква въпросът: какво щеше да стане, ако д-р Димитров не беше в състояние да противопостави своя незаконен пистолет срещу също толкова незаконния нож на Плъха? Доколкото ни е известно, домакинът е с чисто съдебно минало, а Плъха е от постоянния контингент на МВР; свикнал е да извършва кражби и знае какво да очаква в подобни ситуации. Д-р Димитров (ако се доверим на информацията от медиите) е в много по-неизгодно положение, защото тази ситуация не му е присъща и той (за разлика от Плъха) не е имал възможност да се подготви за нападението. При това остава въпросът: какъв е изборът на хора като д-р Димитров, след като нито МВР, нито Правосъдието са съумели да спрат такива като Плъха? Ако системата е неспособна да защитава гражданите, но заедно с това им оспорва правото да се защитават сами – няма ли да се окаже, че тя всъщност насърчава престъпността?

нови архивиактуални позиции


§ Конституционният съд: работниците не е задължително да получават заплатите си


(19.01.2018) С Решение №1 от 16.01.2018 г. по Конституционно дело №3 от 2017 г., Конституционният съд (КС) отхвърли искането на Омбудсмана Мая Манолова за обявяване като противоконституционна разпоредбата на чл. 245, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) в частта, с която се разрешава работоделите да изплащат 60% от заработените трудови възнаграждения на своите работници и служители (вместо пълния дължим размер). Съгласно цитираната разпоредба „при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната“. Мярката беше наложена през 2004 г. като механизъм за спасяване на предприятия, изправени пред фалит – в резултат на което редица работодатели започнаха да прехвърлят свотите мними или действителни затруднения върху гърба на работниците и служителите, отлагайки плащането на дължимите им възнаграждения за неопределени периоди в бъдещето. Същевременно контролните органи в Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ (ГИТ) абдикираха от упражняването на контрол спрямо подобни забавяния (позовавайки се на чл. 245, ал. 1 от КТ) и цялата тежест по защитата на едно от основните трудови права на работника или служителя (да получи своята заплата своевременно и в пълен размер) беше прехвърлена върху самия работник или служител, който в подобни случаи трябва да организира осъждането на своя работодател (ако знае как и ако има средства да плаща на адвокати), за да получи в крайна сметка това, което му се следва по закон.
Освен че цитираното Конституционно решение е скандално (поради своята безпринципност и покровителстващо отношение към некоректните работодатели), то е „постановено“ в нарушение на Конституцията и на Закона за Конституционния съд (ЗКС) – което няма как да не е известно на едни от най-изтъкнатите български юристи (сред които без съмнение се нареждат и Конституционните съдии).
В изявление на официалната web-страница на Конституционния съд от 16.01.2018 г. четем, че „КС отхвърли искането на Омбудсма ...) поради липса на необходимото конституционно мнозинство от 7 гласа за формирането на общи мотиви“. Допълнително в самото Конституционно решение четем в тази връзка, че „при проведеното гласуване, не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 15, ал. 2 от ЗКС мнозинство от гласовете на повече от половината Съдии от състава на Съда (най-малко 7 гласа), поради което искането беше отхвърлено“.
Съгласно чл. 151, ал. 1 от Конституцията, „КС постановява решенията си с мнозинство повече от половината от всички съдии“, а съгласно чл. 147, ал. 1 от Конституцията, „КС се състои от 12 съдии“. Следователно КС може да постанови Решение с мнозинство поне 7 Конституционни съдии. В същия смисъл са чл. 15, ал.ал. 1 и 2 от ЗКС, съгласно които „КС заседава, когато присъстват най-малко 2/3 от Съдиите“ (следователно поне 8 от Съдиите), и „Решенията и Определенията на Съда се вземат с мнозинство повече от половината от всички Съдии“ (следователно поне 7 от Съдиите).
Независимо от горните нормативни текстове обаче (задължителни за всеки от Конституционните съдии), Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г. е именно Решение, макар и „взето“ с мнозинство от 6 /шестима/ Конституционни съдии.
Видно от самото Конституционно решение, в своите процесуални преценки и такива по същество КС (в 11-членен състав, тъй като дванадесетият член отсъства) се е „разделил“ на 3 групи: Съдиите Борис Велчев, Стефка Стоева, Мариана Карагьозова-Финкова и Константин Пенчев (4 бр.), според които искането на Омбудсмана е основателно и следва да бъде уважено; Съдиите Цанка Цанкова, Румен Ненков, Кети Маркова, Анастас Анастасов, Филип Димитров и Таня Райковска (6 бр.), според които искането на Омбудсмана е неоснователно и следва да бъде отхвърлено; и Съдията Георги Ангелов (1 бр.), според когото искането на Омбудсмана е процесуално недопустимо и КС не следва да се произнася по него.
Практиката на Конституционния съд да „постановява“ Решения, с които „отхвърля“ искания за обявяване противоконституционността на нормативни текстове „поради липсата на мнозинство от 7 гласа“ за съжаление не е прецедент, а е трайна и константна, но заедно с това – все пак противоконституционна. Цитираната по-горе норма на чл. 151, ал. 1 от Конституцията във вр. с чл. 15, ал. 2 от ЗКС е ясна и конкретна: „КС постановява Решенията си с мнозинство повече от половината от всички Съдии“ (т.е. с мнозинство от поне 7 от Съдиите); няма как да постанови Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г. с никоя от трите групи Съдии, на които Колегията се е разделила при обсъжданията (най-голямата от които групи наброява 6 члена). В тази връзка трябва да се посочи изрично, че Съдия Ангелов (според когото искането на Омбудсмана е процесуално недопустимо) отбелязва ясно в своето Особено мнение, че гласът му не може да се разглежда като „за“ или „против“ по същество, тъй като това е глас по допустимостта, а не такъв по съществото на поставения въпрос; няма как той да бъде разглеждан като „седмия“ Съдия, подкрепил Решението за отхвърляне искането на Омбудсмана.
Въпреки, че Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г. по своята правна същност е нищожно (юридически не би трябвало никой да се съобразява с подобен незаконосъобразен акт), открит остава въпросът кой в установения конституционен ред може да упражни „инстанционен контрол“ спрямо КС; и отговорът е „никой“. Въпреки, че интересуващото ни Конституционно решение е едно „правно нищо“, то е факт и няма инстанция, която да му се противопостави. Но докато КС практически шиканира Конституцията и „постановява“ недопустими Конституционни решения, да шиканира Конституцията може и Омбудсманът – като например продължи да иска произнасяне (конституционосъобразно произнасяне) по издигнатите от работниците и служителите проблеми, свързани с чл. 245, ал. 1 от КТ и дължимостта на заработените от тях трудови възнаграждения. В Конституцията (а и в други нормативни актове) не съществува забрана едно и също искане да бъде внасяно многократно и в тази връзка бихме си позволили да насърчим Омбудсмана да прояви особена активност по повдигнатия въпрос; което – ако не друго – поне би могло да има международен отзвук.
Въпреки, че аргументите по съществото на спора са обсъдени подробно в нищожното по своя характер Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г., си позволяваме да откроим само две от бележките на Конституционните съдии, разкриващи несъстоятелността на идеята „да отхвърлят“ искането за обявяване противоконституционността на чл. 245, ал. 1 от КТ: според първата „...закрилата на наемния труд, която произтича от принципа за социална държава в Преамбюла на Конституцията, доразвит в нормите на чл.чл. 16 и 48 от Конституцията, е изведена като основно общо начало на трудовото право“; и според втората „...наред с правото на труд Основният закон прогласява изрично правото на минимално трудово възнаграждение, както и на заплащане, съответстващо на извършената работа (чл. 48, ал. 5 от Конституцията)“.
Цитираните от самите Конституционни съдии разпоредби на чл. 48, ал.ал. 1 и 5 от Конституцията гласят, че „гражданите имат право на труд“ и „Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право“, респективно – „работниците и служителите имат право на (...) заплащане, съответстващо на извършената работа“. Последното кореспондира и с разпоредбата на чл. 128, т.т. 1 и 2 от КТ, съгласно която „работодателят е длъжен в установените срокове: 1. да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд; [и] 2. да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа“. Самите Конституционни съдии в свое предходно Решение №14 от 23.11.2000 г. по Конституционно дело №12 от 2000 г. записаха, че „правото на труд е безсмислено, ако срещу него не стои насрещно задължение за заплащане на възнаграждение. Следователно конституционното задължение на държавата по чл.чл. 16 и 48, ал. 1 от Конституцията да създава „условия за осъществяване“ на правото на труд по необходимост включва задължението й да създава условия за изпълняване на задължението на работодателя да изплаща трудовото възнаграждение за положения труд“ (т. II.14 от мотивите към цитираното Решение).
Трудно можем да приемем като състоятелни последващите мисловни конструкции, довели след това шестима от Конституционните съдии до позицията, че искането на Омбудсмана е неоснователно и един от тях до позицията, че това искане е недопустимо. В тази връзка ще завършим, като цитираме мотивите на Върховен съдия Александър Еленков към Решение №5130 от 14.04.2014 г. по адм.д.№ 16695 от 2013 г. на VI отд. при Върховния административен съд (ВАС), където четем: „задължението на работодателя да заплати незабавно трудовото възнаграждение на наетия от него работник съществува още от времето на Стария завет („Не притеснявай ближния си и не бъди грабител. Заплатата на наемника не бива да остава у тебе до сутринта“ Левит, 19:13; [и] „Горко ономува, който гради своя дом с неправда и своите горници – с беззаконие, който принуждава ближния си да работи даром и не му дава платата му“ Иеремия, 22:13)“.

нови архивиактуални позиции


Архивни позиции:

§ Архивни позиции (2019)

§ Архивни позиции (2018)

§ Архивни позиции (2017)

§ Архивни позиции (2016)

§ Архивни позиции (2015)

§ Архивни позиции (2014)

§ Архивни позиции (2013)

§ Архивни позиции (2012)

§ Архивни позиции (2011)

§ Архивни позиции (2010)