Архивни позиции (2016)


§ Ясното посочване на противоправните действия на Израел е „обявяване на война“


(28.12.2016) Съветът за сигурност при Организацията на обединените нации (ООН) прие на своето 7853-мо заседание от 23.12.2016 г. Резолюция S/RES/2334(2016), с която призовава държавата Израел да прекрати строителството на селища в окупираните палестински територии (включително в Източен Йерусалим). Противно на очакванията, САЩ не се възползваха от правото си да наложат вето, вместо което гласуваха „въздържал се“ – при 14 гласа „за“ (Ангола, Великобритания, Венецуела, Египет, Испания, Китай, Малайзия, Нова Зеландия, Русия, Сенегал, Украйна, Уругвай, Франция и Япония). Вносители на Резолюция S/RES/2334(2016) са Венецуела, Египет, Малайзия, Нова Зеландия и Сенегал (като Египет впоследствие са се оттеглили под натиска на Израел и новоизбрания президент на САЩ Доналд Тръмп). Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун приветства приемането на Резолюцията.
В резултат на така приетата Резолюция Бенямин Нетаняху (министър-председателят на Израел) обяви публично, че „подкрепата за антиизраелската резолюция на ООН означава обявяване на война срещу Израел“. Това и още няколко подобни крайни изказвания, освен грубо незачитане статута на Съвета за сигурност, представляват също така арогантно изопачаване смисъла и значението на самата Резолюция: тя нито е „антиизраелска“, нито е „обявяване на война“ под каквато и да било форма. Държавата Израел в този контекст не следва да се ползва от специални международни привилегии за своята експанзивна политика и осъществявано от десетилетия систематично етническо прочистване на палестинските територии, в нарушение на всякакви международни правила и стандарти. Ясното посочване на противоправните действия на Израел не е „обявяване на война“, а е „Нещо, което трябва да се каже“1.
Доколкото в самата Резолюция проблемът е представен достатъчно подробно, макар и накратко, прилагаме български превод на същата с някои пояснителни бележки:
Резолюция 2334(2016),
Приета от Съвета за сигурност [при ООН] на 7853-то му заседание от 23.12.2016 г.
Съветът за сигурност,
като потвърждава своите относими Резолюции – 242(1967), 338(1973), 446(1979), 452(1979), 465(1980), 476(1980), 478(1980), 1397(2002), 1515(2003) и 1850(2008);
като се ръководи от целите и принципите в Устава на ООН, и като потвърждава в частност недопустимостта на това да се придобива територия чрез сила;
като потвърждава задължението на окупационната сила Израел да спазва стриктно законните си задължения и отговорности по Женевската конвенция (IV) относно закрилата на гражданските лица по време на война от 12.08.1949 г., и като се позовава на Консултативното становище на Международния съд [при ООН] от 09.07.2004 г.2;
като осъжда всички мерки, насочени към промяна на демографската състава, характера и статута на палестинските територии, окупирани от 1967 г. насам, включително Източен Йерусалим и по-конкретно – изграждането и разширяването на селища, движението на израелски заселници, конфискуването на земя, разрушаването на домове и преместването на цивилни палестински лица в нарушение на международното хуманитарно право и относимите Резолюции;
като изразява сериозна загриженост във връзка с това, че продължават израелските дейности, насочени към поставяне под сериозна заплаха жизнеспособността на „Решението за две държави“3, базирано на границите от 1967 г.;
като припомня, че в съответствие с „Пътната карта за мир“4 съгласно Резолюция 1515(2003), Израел е длъжен да замрази всяка своя заселническа дейност, включително поради „естествен прираст“ и да премахне „предните постове“, създадени от март 2001 г. насам;
като припомня също, че според „Пътната карта за мир“ силите за сигурност на Палестинската администрация са длъжни да се противопоставят ефективно на всеки, който е замесен в тероризъм и да неутрализират възможностите за тероризъм, включително чрез конфискация на всяко незаконно оръжие;
като осъжда всички актове на насилие срещу цивилни граждани, включително терористични актове, както и всички актове на провокация, подбуждане и унищожение;
като потвърждава своята визия за един регион, където две демократични държави – Израел и Палестина – живеят една до друга, в мир, в рамките на сигурни и признати граници;
като подчертава, че настоящата ситуация не е устойчива и е налице спешна необходимост от предприемането на сериозни стъпки в съответствие с преходните мерки, предвидени в по-ранните споразумения с цел:
I) стабилизиране на ситуацията и объръщане на негативните тенденции към постоянно подкопаване жизнеспособността на „Решението за две държави“ чрез налагане на единодържавни реалности, и
II) създаване на условия за успешни преговори за окончателно решаване на статута чрез уреждането му в съответствие с „Решението за две държави“ в рамките на тези преговори,
1. потвърждава повторно, че създаването на селища от Израел в палестинските територии, окупирани от 1967 г. насам, включително в Източен Йерусалим, няма юридическа легитимност, представлява грубо нарушение на международното право и е сред основните пречки за постигане на споразумение в съответствие с „Решението за две държави“ в един справедлив, траен и всеобхватен мир;
2. повторно настоява Израел незабавно да прекрати всякакви заселнически дейности в окупираните палестински територии, включително в Източен Йерусалим, и напълно да се съобрази със своите законови задължения в тази връзка;
3. подчертава, че няма да признае никакви промени на границите, съществували към 04.07.1967 г.5, включително по отношение на [Източен] Йерусалим, различни от тези, които са договорени между страните чрез преговори;
4. дебело подчертава, че пълното спиране на всякакви заселнически дейности от страна на Израел е ключово условие за запазване на възможността за уреждане в съответствие с „Решението за две държави“ и призовава за незабавни положителни стъпки към обръщане на негативните тенденции, застрашаващи възможността за уреждане в съответствие с „Решението за две държави“;
5. призовава всички държави, като вземат предвид §1 от настоящата Резолюция, да правят разграничение между териорията на държавата Израел и териториите, окупирани от 1967 г. насам;
6. призовава за незабавни стъпки към предотвратяване на всякакви актове на насилие срещу цивилни граждани, включително актове на тероризъм, както и всякакви актове на провокация и унищожение; призовава за отговорност в тази връзка и за спазване на задълженията, произтичащи от международното право – с цел укрепване на борбата с тероризма, включително чрез съществуващите механизми за координация на сигурността, и за непоколебимо осъждаме на всякакви актове на тероризъм;
7. призовава двете страни да действат в съответствие с международното право, включително международното хуманитарно право и предходните им споразумения и поети задължения, като прилагат спокойствие и сдържаност, и се въздържат от актове на провокация, подбуждане и войнствена реторика, с цел – освен всичко друго – да се намали и напрежението в точките за възстановяване на доверието и да се демонстрира чрез политика и действия един действителен ангажимент за разрешаване в съответствие с „Решението за две държави“, създавайки условия за насърчаване на мира;
8. призовава всички страни да продължават – в интерес на мира и сигурността – да полагат съвместни усилия за започване на действителни преговори по всички проблеми за окончателно решаване на статута в Близкия Изток и за мирния процес, в сроковете, определени от „Четворката“6 с изявлението от 21.09.2010 г.;
9. призовава в тази връзка към укрепване и ускоряване на международните и регионални дипломатически усилия и подкрепа, насочени към постигането на цялостен, справедлив и траен мир в Близкия Изток, базиран върху относимите Резолюции на ООН, Договореностите от Мадрид7, включително на принципа „Земя за мир“, „Арабската мирна инициатива“, „Пътната карта за мир“ и прекратяване на израелската окупация, започнала през 1967 г.; и подчертава в тази връзка значението на продължаващите усилия за постигане на напредък по „Арабската мирна инициатива“, „Френската инициатива за свикване на международна мирна конференция“, на неотдавнашните усилия на „Четворката“, а така също и на усилията от страна на Египет и Руската федерация;
10. потвърждава решимостта си да подкрепи страните по време на преговорите и в прилагане на споразумението, което ще се постигне;
11. отново потвърждава решимостта си да търси практически начини и средства за гарантиране пълното прилагане на съответните Резолюции;
12. указва на Генералния секретар да докладва пред Съвета на всеки 3 месеца за прилагането на настоящата Резолюция;
13. взема решение да продължи да следи повдигнатите въпроси.

Оригинално Резолюция S/RES/2334(2016) може да се види (на арабски, китайски, английски, френски, руски и испански език) на този адрес:
http://www.un.org/ru/documents/ods.asp?m=S/RES/2334%282016%29
____________
1 „Нещо, което трябва да се каже“ – едно от последните стихотворения на Гюнтер Грас (нобелова награда за литература от 1999 г.), в което строфите „ядрената сила Израел / на риск излага крехкия световен мир“ разгневиха Тел Авив и доведоха до призиви за „отнемане“ на присвоеното нобелово отличие, обявяване на поета за persona non grata и яростното му заклеймяване в „опити да насажда омраза срещу Държавата Израел и народа на Израел“ (по думите на Ели Ишал, тогавашния вътрешен министър на Израел).
2 Консултативното становище на Международния съд при ООН от 09.07.2004 г. – озаглавено „Правни последици от изграждането на стена в окупираните палестински територии“, съдържа констатация на Международните съдии, според която „изграждането на стената от Израел в окупираните палестински територии е в противоречие с международното право“ и указва на Израел и Палестина „да спазват съвестно правилата на международното хуманитарно право, една от първостепенните цели на което е да защитава цивилния живот“, като призовава към „създаването на палестинска държава, съществуваща рамо до рамо с Израел и другите съседни държави, в мир и сигурност за всички в региона“;
3 „Решението за две държави“ – международна концепция от 1974 г. за мирно уреждане на палестинския въпрос чрез признаването на независима държава Палестина с територии от източния бряг на р. Йордан, в рамките на установените през 1967 г. граници (срещу което категорично се противопоставя държавата Израел, която систематично прочиства територии на източния бряг и ги населява с евреи, като изтласква по този начин палестинците от там, включително и със сила);
4 „Пътната карта за мир“ – неуспешен опит от 2003 г. за разрешаване на Израело-палестинския въпрос, предложен от „Четворката“ (вж. бел. 6 по-долу) и базиран върху предложението на Доналд Блом (директор на американската Служба за външни въпроси), възпроизведено на свой ред и от Джордж Буш (тогава президент на САЩ) в речта му от 24.06.2002 г., където се призова за обособяването на независима палестинска държава, която да живее в мир с държавата Израел;
5 границите, съществували към 04.07.1967 г. – преди Шестдневната война (05-10.06.1967 г.) срещу Египет, Йордания и Сирия, с която държавата Израел анексира значителна част от признатите от международната общност палестински територии отвъд източния бряг на р. Йордан и в Източен Йерусалим, и започва да осъществява систематичното им етническо прочистване (продължаващо почти без прекъсване и до днес), като заселва окупираните територии изключително с евреи;
6 „Четворката“ – включва ООН, ЕС, Русия и САЩ, които утвърждават 3 принципа за посредничество в израелско-палестинския конфликт и за дипломатическо признаване на палестинското правителство: I) бъдещата държава Палестина да признае държавата Израел, без да поставя като условие за това каквито и да било свои оплаквания или претенции, II) да спазва постигнатите до момента дипломатически споразумения, и III) да се откаже от насилието като средство за постигане на своите цели – които принципи са утвърдени през 2008 г. и от Съвета за сигурност при ООН като „подготовка за държавност“ на Палестина;
7 Договореностите от Мадрид – постигнати на Мадридската конференция от 1991 г., на която противниците от Шестдневната война (Израел от една страна и Египет, Йордания, Палестина и Сирия) за първи път встъпват в двустранни и многостранни преговори, като Израел се отказват от предварителното си условие да се отмени Резолюция S/RES/3379(1975) на Съвета за сигурност при ООН (заклеймяваща Ционизма като „форма на расизъм и расова дискриминация“) и преговарящите страни до голяма степен оформят бъдещия модел на „Пътната карта за мир“ (вж. бел. 4 по-горе)

стари архивиактуални позиции


§ Главният прокурор като инструмент на антидемократичния политически инженеринг


(11.12.2016) Със свое Решение №4000-НР от 11.11.2016 г. Централната избирателна комисия (ЦИК) определи резултатите от националния референдум от 06.11.2016 г. като „незадължителни“ по смисъла на чл. 23, ал.ал. 1 и 3 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС). Съгласно цитираните разпоредби „предложението, предмет на референдума, е прието, ако в гласуването са участвали не по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание и ако с „да“ са гласували повече от половината от участвалите в референдума избиратели“. Респективно, „когато в гласуването са участвали по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание, но повече от 20 на сто от гражданите с избирателни права и ако с „да“ са гласували повече от половината от участвалите в референдума, предложението, предмет на референдума, се внася в Народното събрание и се разглежда по реда на чл. 52“ (което задължава Народното събрание да разгледа направените предложения и в 3-месечен срок да вземе решения по тях).
В последните избори за Народно събрание (проведени на 05.10.2014 г.) са гласували 3'500'585 души. На референдума от 06.11.2016 г. са гласували 3'488'558 души (което е 50,86% от всички граждани с право на глас, но е с 12'027 души по-малко от изискуемото по чл. 23, ал. 1 от ЗПУГДВМС, за да се признаят резултатите от референдума като „задължителни“. Това мотивира ЦИК да произнесе цитираното по-горе Решение.
Единствен компетентен да се произнесе при оспорване на Решението е Върховният административен съд (ВАС) по реда на чл. 24 от ЗПУГДВМС. Въпреки това и в нарушение на своите правомощия по чл. 126, ал. 2 от Конституцията, главният прокурор изрази „личното си мнение“ за „задължителност“ на резултатите от референдума. Въпросното „лично мнение“ е подписано от него не в качеството му на гражданина Сотир Цацаров, а в качеството му на главен прокурор: „В случая броят на участвалите в гласуването (близо 3,5 млн.) и броят на отговорилите с „да“ (близо 2,5 млн.) сам по себе си прави резултатите от референдума задължителни за парламентарно представените партии и изисква съответни действия за осъществяването им. Със или без недостигащите според ЦИК 12'027 гласа, трите „да“ станаха задължителни. Отричането на този извод, или дори само забавянето му за неопределено време, означава игнориране на пряко изразена народна воля. Това, обаче, не би довело до нищо добро за държавата ни“.
Освен че стои извън правомощията на главния прокурор, подобна позиция представлява откровено политическо лобиране. Не на последно място то е манипулация, предлагана в нарушение на цитираните по-горе чл. 23, ал.ал. 1 и 3 от ЗПУГДВМС. Очевидно деянието е извършено умишлено, тъй като главният прокурор е опитен и компетентен юрист, който е невъзможно просто да не се е ориентирал в нормативната уредба.
С горното си деяние главният прокурор (отделно от нормативната лъжа, която разпространява) нарушава чл.чл. 6 и 195, ал. 1, т. 6 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), според които „при осъществяване на дейността си съдиите, прокурорите и следователите са политически неутрални“, респективно „докато заемат длъжността си, не могат да: (...) да извършват политическа дейност“. Откритото лобиране на главния прокурор за налагане на резултатите от референдума като „задължителни“ (в противоречие с чл. 23, ал.ал. 1 и 3 във вр. с чл. 52 от ЗПУГДВМС) е нарушение и на Кодекса за етично поведение на българските магистрати, където принципът „Безпристрастност“ изисква магистратите (в т.ч. и главният прокурор) да установяват „истината за фактите единствено на основата на обективен анализ на доказателствата по делото, [да] създава[т] условия за равнопоставеност между страните и техните процесуални представители, и [да] избягва[т] поведение, което може да се възприеме като привилегироване, предразположеност, предубеденост или предразсъдък, основан на (...) убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение“. Още по-категорична е т. 9.2 в Раздел IV „Правила за преодоляване конфликт на интереси“ от Кодекса, съгласно която „магистратът не участва по какъвто и да е начин в партийно-политическа дейност и не се намесва в политически или бизнес среди на влияние“.
Главният прокурор не само, че взема участие в един политически въпрос чрез своето изказване, но дори подписва това свое участие в качеството си именно на главен прокурор – като по този начин ангажира поверената му институция в един откровено политически лобизъм. На кого служи главният прокурор с това свое нарушение, обаче, можем да проследим от естеството на самите въпроси и тяхното значение за българската държавност.
На първия въпрос „Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?“ с „да“ са отговорили 2'509'864 души (71,95%), а с „не“ 560'024 души (16,05%) – при неотговорили 330'928 души (9,49%) и недействителни 87'668 гласа (2,51%) – или общо гласували 3'488'258 избиратели (за „задължителност“ не достигат 12'327 гласа). Вероятно по-голямата част от избирателите дори не са разбрали, че въпросът е зададен погрешно. „Абсолютно“ е такова мнозинство, което е повече от половината от всички избиратели – не само от тези, които са гласували. Подобно условие би блокирало изборите, ако никой от кандидатите не успее да концентрира гласовете на 50%+1 от всички избиратели. Нарастващото недоверие към политиците и произтичащата от това ниска избирателна активност прави подобна опасност повече от вероятна. Отделно стои и обстоятелството, че една мажоритарна избирателна система би концентрирала политическата власт в ръцете на едва няколко големи политически сили и местни олигарси от феодален тип. По-малките политически сили просто ще изчезнат от изборната карта заедно с плурализма на демокрацията, защото няма да могат да концентрират „абсолютно“ мнозинство в нито един избирателен район. И последно – мажоритарната избирателна система дава широки възможности на управляващите към момента партии да разчертаят такава „изборна география“, която да предопредели до максимална степен резултатите в голяма част от избирателни райони. Никой обаче не обясни на избирателите, че с отговор „да“ на този въпрос те просто се отказват от политическото многообразие и от възможностите за вливане на нови идеи в българската политика. Въвеждането на мажоритарна избирателна система би била пряка услуга за големите политически сили ГЕРБ, БСП, ДПС и вероятно няколко местни бизнес-феодали.
На втория въпрос „Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?“ с „да“ са отговорили 2'158'929 души (61,89%), а с „не“ 905'691 души (25,96%) – при неотговорили 336'180 души (9,64%) и недействителни отново 87'668 гласа (2,51%) – или общо гласували 3'488'605 избиратели (за „задължителност“ не достигат 11'980 гласа). Няма много логика в това да попиташ тези, които идват да гласуват, дали желаят гласуването да стане задължително и за тези, които не идват да гласуват. Още повече, че правото на глас е именно право, при това основно (чл. 42, ал. 1 от Конституцията). Следователно, зададеният по този начин въпрос е в нарушение на Конституцията (чието променяне досежно основните права на гражданите може да се извърши единствено от Велико Народно събрание – чл. 158, т. 4 във вр. с чл. 57, ал. 1 от Конституцията). Задаването на такъв въпрос в национален референдум е недопустимо съгласно чл. 9, ал. 2, т. 1 от ЗПУГДВМС – нещо, което главният прокурор не може да не знае отлично. Отделно от това е разсъждението какъв би бил вотът на гражданин, който е принуден да упражни това свое „право“ със закон; може ли да се очаква разумен и конструктивен вот от този, който не желае да се произнесе? От поставянето на такъв популистки въпрос на референдума (който всъщност е недопустим и би следвало да се санкционира от Конституционния съд, ако бъде произведен в закон) прозира единствено страхът на политическите сценаристи, устроили референдума, че популярността на политическата система намалява със застрашителни размери и не след дълго е възможно да не получи никаква подкрепа на избори (която подкрепа към настоящия момент клони към 20-30% от имащите право на глас). В такива условия ситуацията очевидно няма да остане стабилна (и удобна) за политиците, упорито отказващи да допуснат каквито и да било реални и ефективни реформи – дори и да се приложи целият възможен арсенал за принуда и охрана на обществения ред; без значение, че политическият инженеринг се очаква да стабилизира на първо време мажоритарните изборни резултати с принудата на задължителното гласуване.
И на третия въпроса „Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?“ с „да“ са отговорили 2'516'791 души (72,16%), а с „не“ 523'759 души (15,02%) – при неотговорили 359'778 души (10,31%) и недействителни за пореден път 87'668 гласа (2,51%) – или общо гласували 3'488'154 избиратели (за „задължителност“ не достигат 12'431 гласа). Неудовлетворението на избирателите от политическия елит обяснява волята на народа да се ограничат парите, получавани от политическите партии. Тук обаче никой не си направи труда да разясни, че годишната държавна субсидия е нищожна част от средствата, които партиите (и особено големите партии) усвояват под най-различни форми от държавата и обществото, и използват за своето функциониране. Намаляването на субсидията отново ще засегне не другиго, а най-малките политически сили, които едва-едва са успели да преминат еднопроцентовата бариера и се опитват да влеят някакъв нов ресурс от идеи в политическия живот. Тези малки политически сили, които разчитат основно на годишната държавна субсидия, ще бъдат принудени окончателно да млъкнат, задушавани от концентрацията на медии и нерегламентирани канали за политическо влияние. От ограничаването на годишната държавна субсидия няма да бъдат засегнати по никакъв начин големите партии ГЕРБ, БСП, ДПС – те и без това не разчитат на този мизерен по своята реална стойност ресурс, а на отдавна изградени и функциониращи обръчи от фирми, уредени обществени поръчки, нагласени назначения, търговия с влияния.
Като се застъпва (в нарушение на своите правомощия и в противоречие с етичните правила) за налагането като „задължителни“ на резултатите от референдума (този път в нарушение на закона), главният прокурор не само се поставя в услуга на политическия елит, но ангажира с тази своя позиция поверената му институция. И въпреки, че настоящият текст няма да произведе никаква реална последица за главния прокурор (предвид атрофиралото състояние на политическата среда), се чувстваме длъжни да го заявим: такова деяние е основание за прекратяване на неговите правомощия и въобще за отстраняването му от всякаква магистратска длъжност.

стари архивиактуални позиции


§ Към нормалните хора в Прокуратурата, ДАНС и МВР: Не слугувайте на тези мутри!


(08.11.2016) Христо Иванов, бившият министър на правосъдието, публикува на 01.11.2016 г. в 16:12 ч. в своя Facebook-профил обръщение към „нормалните хора в Прокуратурата, ДАНС и МВР“ със заглавие „Прокуратурата да се сезира – втори участник в Яневагейт потвърди автентичността на записите!“. Поради особената му актуалност за Съдебната система, представяме обръщението в цялост:
„Адв. Мондешки, който не можа да бъде намерен от ВСС (Висшия съдебен съвет) и Прокуратурата, за да разкаже дали е участник в разговора със съдиите Янева и Ченалова, е предпочел да се срещне по същата тема с Петьо Блъсков и е дал интервю, в което потвърждава автентичността на записите от аферата Яневагейт. Преди това тяхната автентичност беше потвърдена и от Ченалова, а третата участничка – Янева – пред ВСС казала, че не си спомня, но не е отрекла.
Да повторим – никой от тримата замесени не отрича, че това, което чухме, действително е казано от тях, а двама го признават изрично.
Наред с това експертиза, изготвена от „Биволъ“, също потвърди автентичността на записите. ВСС се позова на експертиза на ПРБ (Прокуратурата на Република България), която установявала манипулации, но без да се уточни дали тяхното естество е такова, че да води до промяна на смисъла на казаното.
Имаме ново, поредно обстоятелство, потвърждаващо автентичността на записите, публикувани от „Биволъ“, поради което отново призовавам Прокуратурата да се сезира направи сериозна проверка на съдържащите се в записите твърдения, като вземе мерки, които да гарантират, че ще бъде изключено влиянието на всички заинтересовани от изхода на проверката лица, включително – на главния прокурор. За независима проверка призова и ЕК на две места в доклада си от януари 2016 г. и вероятно това ще е и основен критерий за оценка на напредъка в следващия доклад, както и централна тема в доклада на специалната прокурорска проверка.
Разбира се, целта на цялото упражнение на Блъсков със „спонтанното“ самопризнание на Мондешки (надлежно размножено през всички други отвори на Пеевската отделителна система) е да се обори съдържанието на разговорите. Мондешки твърди, че тримата с Янева и Ченалова са се разбрали да си говорят „измислени истории“ като идеята им била „да се говорят неща, които могат да звучат достоверно, хиперболизирано и как да кажа – пикантно за определени хора.“ Така произведените записи щели да бъдат „застраховка“ за Янева и Ченалова, „гаранция, че ако проблемите им продължат, записите могат да послужат, да се използват. В записите използвахме имената на влиятелни хора, за които това можеше да е окаже проблем вбъдеще“.
Фактически, адв. Мондешки се опитва да ни убеди, че с наивността на семинарист от планинско село е приел да участва в подготовка за изнудване чрез злепоставяне на хора на властови позиции. Това са самопризнания, които нашата Прокуратура може и да не успее да превърне в обвинителен акт, но са съвсем достатъчни, за да му се отнемат моментално адвокатските права.
Впрочем, това е вече пореден опит за спектакъл в същото направление. Преди няколко седмици в ПИК излязоха други записи, на които Ченалова разговаря с врачка и това трябваше също да убеди публиката, че всичко чуто дотук (за поръчката за опраскване на Борисов, за проявеното съчувствие в нарушение на служебните задължения към Янева от Цацаров и Георги Колев) е жълта фалшивка. След като първият опит се оказа безуспешен, последва нов – Борисов обяви, че записите се произвеждат серийно в студио. Сега следва ход с Мондешки, който с помощта на Блъсков развива премиерското съчинение за звукозаписното студио в домашни условия. Всички тези напъни издават сериозно безпокойство.
Втората цел е да бъда омаскарен аз и „кръгът Капитал“. Мондешки твърди: „По-късно Ченалова ми каза, че е говорила с определени хора, спомена Христо Иванов и близки до Прокопиев, че ако им даде нещо интересно срещу Борисов, Цацаров и други, то тези хора щели да й помогнат по някакъв начин. Искаше да се върне в Съдебната система. Тогава каза, че ще им предостави записите. Аз бях против, но тя бе решила. Помолих я да не ме замесва. После знаете какво се случи. Вероятно същите хора са й казали да предаде записите на сайта „Биволъ“. Всъщност Мондешки съобщава това, което Прокуратурата не разбира вече няколко месеца – записите злепоставят Борисов и Цацаров, което налага да се разследва в тяхната посока.
Декларирам готовността си да съдействам по всякакъв начин на проверка на съдържанието на записите и на твърденията на Мондешки в това интервю, включително дали съм разговарял с Ченалова, дали съм бил в състояние да й помогна и дали съм го направил (като се има предвид, че тя беше уволнена по мое предложение за дисциплинарно наказание). Готов съм да предоставя трафични данни и всичко друго необходимо. За целта обаче трябва да има сериозна проверка на съдържанието!
Приемам, че Прокуратурата трябва да провери дали записите са произведени така, както описва Мондешки. Но доколкото интервюто и записите са достъпни за всички и са отворени не само за прокурорски интерпретации, Прокуратурата не може да игнорира това, което здравият разум навежда.
1. Защо Мондешки в този момент е решил така публично да се опозори (защото интервюто не го спасява, а закопава)?
2. Твърде много от разказаните от Янева неща, които тя твърди, че непосредствено е преживяла, съвпадат с реалните събития – основно разговорите й с Цацаров, Колев, Узунов и други членове на ВСС, а вероятно и SMS-ите и Viber-съобщенията. И нищо чудно! – когато човек се застрахова пред хората, от които зависи, той не приказва измислици, а се осигурява с реално компрометиращи ги факти. Обратното би означавало, че тримата са имали за цел не да се спасяват, а да се злепоставят сами себе си. И най-интелигентното същество в цялата конфигурация е кучето.
3. Да не говорим, че в записите се съдържат и други самоинкриминиращи твърдения, като изнасянето на папки и пр., които изобщо не се вписват в Труп-ния сценарий.
Разбира се, както отбелязва и ЕК, проверката на Прокуратурата, за да е убедителна за обществото, трябва да е свободна от всякакви съмнения за влияние от заинтересованите лица. Затова главният прокурор Сотир Цацаров трябва да намери начин да се отстрани. Наред с това, като допълнителна гаранция за обективност, е необходимо Прокуратурата да се обърне към Службата за подкрепа на структурните реформи към ЕК, която провежда специализираната прокурорска проверка у нас и да поиска активизирането на схемата за менторство към Службата, при която прокурор/и от друга страна-членка работят като ментори – в случая на българския прокурор, който ще извършва проверката. Подобен подход се прилага от Службата в момента в Гърция и би бил добра гаранция за ефективност.
И, накрая, момчета, по-сериозно! Разбирам нервността ви, че идват двата доклада, че всички опити за размиване на мониторинга и специалната проверка на Прокуратурата се провалят, че този сюжет не изчезва, а все се връща да ви преследва, че пропагандната ви машина произвежда все по-малко въздействие, че ако изгубите Мондешки като адвокат, губите важно звено за контрол на останките на КТБ (Корпоративна търговска банка), че никой не е сигурен в пазарлъците за нов председател на ВАС (Върховния административен съд) и членове на бъдещия ВСС, а това води до хаос и прочее, и прочее. Но със сигурност можете повече от това! Вярвам във вас, както казва Юнкер на Борисов :)
И две думи към нормалните хора в Прокуратурата, ДАНС и МВР – палачинката ще се обърне, по-скоро рано, отколкото късно, а накрая изобщо ще изпадне от тигана. Не се позорете да слугувате на тези мутри!“

Оригинално обръщението е публикувано на този адрес:
https://www.facebook.com/hristaky/posts/10210085891716661

стари архивиактуални позиции


§ МВР извърши предателство срещу българското Правосъдие под натиска на Ердоган


(20.08.2016) От кратко съобщение в официалния web-сайт на МВР от 10.08.2016 г. (вече изтрито от там) научаваме, че директорът на дирекция „Миграция“ е издал заповед от същата дата за принудително отвеждане до границата на 43-годишния турски гражданин Абдуллах Бююк – тъй като бил изтекъл разрешеният му срок за престой в страната. Заповедта е изпълнена светкавично, още същия ден; няколко часа след изявление от турския министър на външните работи Мевлют Чавушоглу, че България е отказала политическо убежище на Абдуллах Бююк и „екстрадицията му е в процес на подготовка“; независимо, че има влязло в сила Определение на Софийския градски съд, потвърдено окончателно и от Софийския апелативен съд, определящо евентуалната екстрадиция като недопустима и отказващо даването на разрешение за извършването й. Малко по-късно турските медии съобщават, че „терористът“ е предаден на граничния пункт Капитан Андреево-Капъкуле от агенти на българските специални служби и Бююк е отведен в полицията в гр. Одрин.
Докато в своите объркани и противоречащи си едно на друго обяснения ръководството на българското МВР опита да нарече случилото се „рутинна процедура“, турският външен министър Чавушоглу нарече нещата с истинските им имена: не става дума просто за „административно отвеждане до границата“, а за прикрита, незаконна и насилствена екстрадиция, която е удар срещу върховенството на закона и българската държавност – в услуга на режима на Ердоган, който ще съди Абдуллах Бююк за тероризъм (последният не е „върнат при семейството му“, както нагло опита да излъже заместник главният секретар на МВР Георги Арабаджиев).
Вероятно властите в България са били изнудвани от Турция, че ако не изпълнят изискванията й, към границата ни могат да бъдат насочени значителни мигрантски потоци. „Ние с Турция в момента трябва да се опитаме да градим възможно най-добри отношения – плахо заяви в тази връзка министър председателят Борисов. – Ние се втренчваме в един от 25'000 случая. С цената – ако трябва на всичките [министри] да ни вземат главите – но ние мигрантската вълна не трябва да я допускаме да влиза в България“. Показателно е обстоятелството, че по-късно тези думи на българския министър председател бяха предадени от турските медии с манипулиран превод – като обещание на България да предаде на Турция главите на всички „гюлленисти“, намиращи се в нашата страна.
В пресконференция от 11.08.2016 г. заместник главният секретар на МВР Георги Арабаджиев и директорът на Дирекция „Миграция“ Николай Николов опитаха да дадат обяснения какво точно е станало с Абдуллах Бююк. „Вчера при рутинна проверка... – поде несигурно главен комисар Георги Арабаджиев, – при рутинно спиране в района на столичния кв. Младост, колеги от СДВР са спрели въпросното лице, което е било без валиден документ за движение в страната, след което е стартирала процедурата по неговото принудително отвеждане в координация с Дирекция „Миграция“. Тази „рутинна проверка“ се случва по-малко от 2 седмици след отказа от 27.07.2016 г. да се предостави политическо убежище на Абдуллах Бююк, тъй като според вицепрезидента Маргарита Попова „не са налице законовите основания за това“.
Очевидно с „рутинната проверка“, последвана от светкавично предаване на Абдуллах Бююк на властите в Турция, българското МВР е нарушило редица български и европейски норми, и утвърдените международни стандарти, които са задължителни за страната ни. При издаване на заповедта за отвеждане до границата не е даден нормативно изискуемият по чл. 39б, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) срок между 7 и 30 дни, в който срок лицето да може да напусне страната в предпочитана от него посока – вместо което Абдуллах Бююк просто е задържан и предаден с белезници на турските власти. Това е нищо друго, освен противозаконна екстрадиция (представляваща задържане на едно лице от местните власти и принудителното му предаване в ръцете на властите от друга държава – в случая Турция).
Освен това нито Омбудсманът, нито неправителствени правозащитни национални или международни организации са били уведомени относно предстоящото предаване на Бююк. Главен комисар Николай Николов опита да излъже медиите, че „за Дирекция „Миграция“ не съществува такова задължение“, пропускайки чл. 39а, ал. 2 от ЗЧРБ, според която „при изпълнението на принудителните административни мерки (...) се осъществява наблюдение от Омбудсмана на Република България или от оправомощени служители от неговата администрация, както и от представители на национални или международни неправителствени организации“. Екстрадицията на Абдуллах Бююк е извършена мълниеносно, при запазването на стриктна тайна.
При арестуването на Абдуллах Бююк властите са били длъжни да му предоставят възможност да се обади по телефона, да получи адвокатско съдействие и такова на преводач, както и да му бъде обяснено, че може да обжалва задържането си пред Съда. Отново противно на лъжите, внушавани от МВР, евентуалното обжалване от страна на Абдуллах Бююк срещу заповедта за отвеждането му до границата би спряло изпълнението й. Незабавно изпълнение (което не се спира при обжалване) е допустимо съгласно чл. 44, ал. 4, т.т. 1-3 от ЗЧРБ само за другите мерки на административна принуда (отнемане правото на пребиваване, забрана за влизане в страната и експулсиране) каквито мерки не са налагани в интересуващия ни случай.
На следващо място – чл. 44а, ал. 1 от ЗЧРБ определя при експулсиране чужденецът в никакъв случай да не бъде привеждан „в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение“. Ал. 2 от същата разпоредба определя „когато обстоятелствата по ал. 1 са установени с влязъл в сила съдебен акт, на чужденеца [да] се издава и връчва заповед от органа, издал заповедта за експулсиране, в която изрично се посочва забраната за експулсиране и държавата, в която чужденецът не следва да бъде експулсиран“. Още в първите дни след опита за преврат от 15.07.2016 г. от международната правозащитна организация „Амнести интернешънъл“ съобщиха за убедителни доказателства, че задържаните са бити, измъчвани и изнасилвани в турските затвори.
Отказвайки исканата от турските власти екстрадиция на Абдуллах Бююк през месец Март.2016 г., българският Съд вече веднъж определи, че предоставената от Турция информация не е достатъчна за неговото предаване. Ако е подадена нова информация, единственият законов път за допускането на екстрадиция е бил чрез подаването на ново искане до Съда и изчакване на неговото решение. Заобикаляйки тази процедура, от МВР са нарушили и чл. 33 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), според който „не се допуска предаване на лице чрез трансфер, изгонване, препредаване на държавната граница или друг начин, който прикрива екстрадиция“.
Показателно в тази връзка е, че свързаните с Делян Пеевски медии започнаха активно да „разобличават“ Абдуллах Бююк и да критикуват тези, които се възмущават от действията на властите спрямо него. Ето защо, отделно от неприкрития страх на нашето правителство от евентуално насочване от турските власти на мигрантски потоци към българската граница, трябва да се вземат предвид и стоящи на пръв поглед встрани от случая с Бююк въпроси – като например изразеното в края на 2015 г. безпокойство на турските власти от значителния дял на марките „Булгартабак“ на нелегалния пазар за цигари в Турция (още повече, че има данни за финансирането на терористични организации с генерираните средства от този пазар). В тази връзка се появи и информацията, че народният представител от ДПС Делян Пеевски има наложена забрана за влизане в Турция, а преплитането на неговите бизнес-интереси с тези на управляващите още от първия мандат на ГЕРБ обуславя продължаващия широк достъп на неговите компании до всевъзможни държавни ресурси и облаги.
Самият Абдуллах Бююк не отрича, че е свързан с движението „Хизмет“ на Фетхуллах Гюлен. В Турция той развива значителен бизнес с хостинг-услуги и internet. В България е дошъл към края на 2015 г., след като гоненията срещу „гюленистите“ стават интензивни, а срещу него е започнато разследване за участие в терористична група и пране на пари. Турция го обявява за издирване чрез Интерпол. През месец Февруари.2016 г. той подава молба за убежище до Президента, в която посочва, че в родината си се чувства политически неудобен и преследван. Търси закрила и от Държавната агенция за бежанците (ДАБ). През месец Март.2016 г. прокуратурата го задържа и подава искане до Съда за екстрадицията му, която е отхвърлена от Градски съдия Величка Цанова с констатацията, че има „основателно съмнение по отношение на предоставените от турската страна гаранции за справедлив съдебен процес“. Решението е потвърдено и от Апелативната инстанция, която между другото констатира: „Твърденията на молещата държава, че Бююк споделя възгледите на Фетхуллах Гюлен и публично известния факт, че Фетхуллах Гюлен е отявлен критик на управляващата партия в Република Турция, обосновават сериозни основания да се счете, че молбата за екстрадиция за престъпления от общ характер има за цел преследване на исканото лице на основание политическите му убеждения“. Така екстрадицията е отказана окончателно.
Нещата се объркват след неуспешния опит за преврат от 15.07.2016 г. Няколко дни след събитията, визирайки Бююк, турският министър на външните работи заявява по време на митинг, че „в България има един предател, който е избягал там преди това. Ще искаме да ни го предадат, ще изпратим делегация за тази цел“. По-малко от месец след тази закана българските власти доказаха, че няма защо турските им колеги да изпращат делегация, тъй като са готови да услужат и сами, включително и като прегазят българското Правосъдие. Извършеното има особено тежък характер, тъй като са засегнати фундаментални елементи на правовата държава, което сериозно компрометира България като европейска демокрация. Вероятно заради това, обезпокоени от собственото си беззаконие, властите в България само за няколко дни разпространиха съвсем различни и нелепи версии за това какво точно са направили, а накрая министър председателят откровено обясни, че става въпрос за „политически произвол“!
Всяка държава, в която Европейската конвенцията за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) е в сила, се задължава при предаването на намиращи се на нейна територия лица на властите в трети държави да спазва строго определен ред от процедури и гаранции за основните права на тези лица съгласно българското, европейското и международното право. Такива са правото на справедлив съдебен процес (чл. 6 от ЕКПЧОС), на ефективни средства за правна защита (чл. 13 от ЕКПЧОС) и на законова установеност на наказанието (чл. 7 от ЕКПЧОС), а така също забраната на смъртното наказание (чл. 2 от ЕКПЧОС), на мъченията, нечовешкото и унизително отношение и наказване (чл. 3 от ЕКПЧОС). Повечето от изброените са от категорията на т.нар. „неотменими права“, които следва да се гарантират дори и на обвинените в най-тежки престъпления, в т.ч. и тероризъм.
Едва ли някой може разумно да отрече, че по отношение на Абдуллах Бююк съществува съвсем осезаем риск за живота му, за прилагането на мъчение, нечовешко или унизително отношение и наказване, както и за правото му на справедлив съдебен процес, на ефективни средства за правна защита и на законова установеност на наказанието, на което евентуално би бил осъден (във връзка с последното е многократно заявяваната готовност на турските власти да бъде възстановено със „задна дата“ смъртното наказание за съпричастните към опита за преврат). Налице са категорични предпоставки за предоставянето на убежище и в тази връзка българският Съд е установил с влязъл в сила съдебен акт още преди събитията от 15.07.2016 г. обстоятелства, застрашаващи правата на Бююк. След тази дата в Турция бяха предприети серия от действия, които застрашават допълнително сигурността на Бююк (в т.ч. масови арести по обвинения за свързаност с Фетхуллах Гюлен, въвеждане на извънредно положение и спиране прилагането на ЕКПЧОС, смразяващи репресии срещу магистрати, журналисти, учени). Суспендиран е съществуващият в страната демократичен порядък и е налице масова политическа репресия, в разрез с всякакви основни права и гаранции за тяхната защита.
Престъпването на закона, на международните стандарти и на изричната воля на българския Съд от страна на МВР е тежко посегателство срещу правовата държава. изявленията на министър председателя Борисов в смисъл, че сме изправени пред властови произвол, макар и продиктуван „от важни външнополитически съображения“, разкрива огромния мащаб на това посегателство. Правова е тази държава, в която подобен произвол на властта „по целесъобразност“ срещу отделния човек остава недопустим и институционално невъзможен; тази, в която съществуват непреодолими гаранции за основните права, ред за защитата им, ред за упражняване на властта и ред за контрол спрямо нейните действия. Това обуславя нейната законност и легитимност. Ето защо случаят Бююк се превръща в крещящ пример за прегазването на правовата държава. От задкулисните договорки между България и авторитарния режим в Турция не може да последва друго, освен компрометирането ни пред свободния европейски свят и срив на малкото останало доверието към нас. Подобно допущение е удар по принадлежността на страната ни към Европейския съюз и Свободния свят.
Засега няма а и едва ли ще последва някакъв опит прокуратурата да изясни дали е налице престъпление по служба или престъпление против правосъдието във връзка с противозаконното предаване на Абдуллах Бююк – въпреки че именно такава е нейната функция. Липсва отчетлива реакция дори в парламентарната опозиция (доколкото такава изобщо съществува), за която прегазването на закона от страна на изпълнителната власт би следвало да е ключов източник на политически позиции. Дали предаването на Абдуллах Бююк ще предизвика реакции от европейските институции предстои да видим. Случаят позволява установяване на нарушение от българска страна на европейското правото и осъждане на страната ни в Съда на Европейския съюз и в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). В контекста на други проблеми във функционирането на правовата държава у нас, особено при задълбочаване на тенденцията към властови произвол и нарушения на основни права, не може да бъде изключена и възможността страната ни да бъде подложена на мерки по чл. 7 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), позволяващ практическо суспендиране на членството ни в ЕС. Какви ще бъдат последиците от предаването на Абдуллах Бююк впрочем зависи и от реакцията на всеки в България, който споделя демократичните ценности и развитието на България като част от Обединена и Свободна Европа.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Да откраднеш, за да се нахраниш, когато не можеш да платиш, не е престъпление


(12.05.2016) V Наказателен състав при Върховния съд на Италия произнесе своята оправдателна Присъда №18248 срещу украинския бездомник Роман Остряков, който през 2011 г. в гр. Генуа, в пристъп на глад прибрал в джобовете си няколко парчета наденица и сирене на обща стойност €4,07, и опитал да излезе от хранителния магазин, без да ги плати на касата. Охраната на магазина обаче го спряла на изхода и Остряков бил предаден на полицията. Формално деянието е опит за кражба, но италианските Върховни съдии приемат, че „положението на подсъдимия и обстоятелствата, при които е осъществена кражбата, доказват, че той е взел това малко количество храна, защото е бил в състояние на необходимост и е предприел това, тъй като се е нуждаел от храна“. Според висшите магистрати опитът за извършване на кражба при тези условия „не може да се смята за престъпление“.
Валерия Фацио, прокурор на Генуа, протестирала постановената срещу Остряков осъдителна присъда от 12.02.2015 г. на Апелативния съд в гр. Генуа, с надежда наложеното наказание от 6 месеца „лишаване от свобода“ и глоба от €100 да бъдат намалени – тъй като той е опитал да открадне при крайна нужда за удовлетворяване на насъщните му потребности. Върховните съдии обаче приемат, че подсъдимият „изобщо не трябва да бъде наказван“ за действията си – тъй като „от никого не [може да] се очаква да направи невъзможното“ (в т.ч. не може да се очаква да не открадне храна, когато умира от глад). Правната недопустимост някой да бъде преследван заради това, че не е направил „невъзможното“, е изтъкната още от римския юрист Публий Ювентий Целс (Publius Iuventius Celsus), живял между 67 и 130 г. сл. Христа, и дал някои от основните принципи в съвременното право.
Маурицио Белакоза, преподавател по наказателно право: „Магистратите рядко използват института „в състояние на необходимост“ – например в дела, при които „корабокрушенец се е сбил с друг корабокрушенец за последния сал, който трябва да спаси живота му“. Когато обаче става въпрос например за кражба на храна, извършена от бедни хора, „съдът обикновено ги определя като „маловажни престъпления“, тъй като се смята, че престъпленията, както и бедността, могат да бъдат предотвратени чрез подкрепа от социалната система“. Решението по делото срещу Роман Остряков утвърждава „нов принцип и може да доведе до по-често прилагане състоянието на необходимост, свързано със случаи на бедност“.
Масимо Грамелини, редактор във в. „Ла Стампа“: „За върховните съдии правото на оцеляване надделява над правото на собственост. (...) В Америка би било богохулство, а в Италия конформистите ще започнат да говорят за узаконяване лишаването на пролетариата от собственост“. Грамелини си спомня в тази връзка как през 70-те години на ХХ в. Италия е разтърсена от разикално ляво движение, при което екзалтирани младежи „плячкосваха супермаркетите безнаказано „в името на трудовата класа“, но тогава те крадяха хайвер и шампанско. (...) Сега обаче хората не крадат заради идеал, а за да напълнят корема си“.
Гофредо Бучини, коментатор във в. „Кориера дела сера“: „Настоящата ситуация прилича на времето веднага след Втората световна война, когато италианската икономика е в руини. Тъй като законът не е нищо повече от кутия, която определя съвместното ни съжителство, немислимо е съдебната практика да не се съобрази с реалността“. По данни на Италианската търговска асоциация „Конфкомерсио“, цитирани от Бучини, „кражбите заради глад са се увеличили през последните години. В много италиански градове се е увеличил и броят на бездомниците“.
Герардо Коломбо, бивш Върховен съдия: „Решението по случая „Остряков“ е правилно. Според италианската Конституция и Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ) всеки има право на достойнство. Ако не можеш да се храниш, тъй като нямаш пукната стотинка и не можеш да издържаш, без да вземеш нещо, което не е твое, в този случай италианският наказателен съд оправдава тази кражба“.
Пред аналогичен случай миналата година бяха изправени магистратите във Великобритания, които се видяха принудени да оправдаят Пол и Кери Бейкър, също заловени да крадат храна. Те били принудени да постъпят така, тъй като в резултат на тежки житейски обстоятелства трябвало да живеят с £8 на седмица. „Как се очаква да живеят така?“, питат риторично британските съдии, мотивирайки оправдателната присъда.
Във връзка с цитирания случай е уместно да се спрем на два института от българското наказателно право – „малозначителността“ по см. на чл. 9, ал. 2 от Наказателния кодекс (НК) и „крайната необходимост“ по чл. 13, ал. 1 от НК.
Съгласно чл. 9, ал. 2 от НК, „не е престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна“. На пръв поглед този институт би следвало да обясни задоволително случая с Роман Остряков и юридическите основания той да бъде оправдан. В контекста на утвърдения още от римско време принцип, обаче, според който е недопустимо някой да бъде преследван заради неизвършване на „невъзможното“, подобно обянение е проява на откровено бездушие.
Фактът, че един човек не е можел да се нахрани и единственият начин да задоволи глада си е бил да се опита да открадне, изобщо не е „малозначителен“. Може би по-близът към цитираната проблематика е институтът на „крайната необходимост“, който в чл. 13 от НК. Според цитираната норма обаче „не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост – за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените“. Ал. 2 от същата разпоредба пояснява, че „няма крайна необходимост, когато самото отбягване от опасността съставлява престъпление“.
Във връзка с цитираните норми възникват следните въпроси: (1) Докато изнася хранителните продукти от магазина, спасява ли гладният крадец свои лични блага от непосредствена опасност? (2) Могъл ли е гладният крадец да избегне непосредствената опасност (ако такава изобщо съществува) по друг начин? (3) Причинените от деянието вреди по-малко значителни ли са от предотвратените? (4) Отбягването на евентуалната непосредствена опасност само по себе си съставлява ли престъпление? В зависимост от отговора на тези въпроси можем да определим проява на „крайна необходимост“ ли е опитът на гладния бездомник да открадне няколко парчета храна.
1) Докато изнася хранителните продукти от магазина, спасява ли гладният крадец свои лични блага от непосредствена опасност? Една от основните характеристики на европейската цивилизация е хуманизмът, човеколюбието. Задоволяването на насъщните потребности е условие за добруване на човешкото същество. Без съмнение нахранването на гладния е благо, което бива застрашено от липсата на средства за купуването на храна. Спорно е дали заплахата е непосредствена – доколкото няма конкретно насочено срещу дееца застрашаване, което той да избегне при условията на крайна необходимост. В замяна на това обаче е налице общото тягостно състояние на невъзможност (например невъзможност да се намери работа), довеждащо до застрашаващ глад. Можем ли да обвиняваме човека заради това, че не може да си намери работа? Обективно той няма средства за съществуване и това довежда до крайната му нужда.
2) Могъл ли е гладният крадец да избегне непосредствената опасност (ако такава изобщо съществува) по друг начин? Доколкото липсата на средства за задоволяване на насъщните потребности може да се избегне по много начини (намиране на каквато и да било работа, ползване на социално подпомагане, събиране на хранителни остатъци от боклука), вероятно опасността е могла да бъде избегната по някой от тези начини. Факт е обаче, че Роман Остряков не се е справил по никой от цитираните начини и е прибекнал в крайна сметка до опита да открадне храна. Доколкото мотивите към постановената от Върховния съд присъда все още не са публикувани, за нас остава неизвестно дали Остряков е опитвал да си намери работа, да ползва социално подпомагане и т.н. В крайна сметка го намираме гладен и без пари, а по рафтовете в магазина има храна.
3) Причинените от деянието вреди по-малко значителни ли са от предотвратените? Безспорно с опита си да открадне продукти, извършителят ощетява собствениците на хранителния магазин. Правото на собственост (в т.ч. и на хранителните продукти в магазина) е абсолютно – в смисъл, че никой не може да препятства неговото упражняване – включително и този, който е гладен. Кое от двете блага обаче е по-важно? В правото няма „по-задължителни“ и „по-малко задължителни“ норми. Същевременно обаче, когато се сблъскат различни интереси и ценности, е необходимо да се помисли за някаква йерархична подредба на тези интереси и ценности. Ако се допусне да посегнем на собствеността, защото някой е гладен, сме изправени пред опасността армии от хора, които просто предпочитат да не работят, да подкопаят с паразитното си поведение цялата система от обществени отношения. Същевременно обаче не можем да противопоставяме собствеността срещу насъщните нужди на човешките същества – не и в базираната на хуманизма европейска цивилизация!
4) Отбягването на евентуалната непосредствена опасност само по себе си съставлява ли престъпление? Да отбегнеш това да не бъдеш гладен със сигурност не е престъпление. Нещо повече – колективно престъпление на съвременното общество е това, че допуска да съществуват условия, при които определени човешки същества са поставени (допуснато е да се поставят) в състояние на глад, който не могат да удовлетворят по законно допустим начин. Това засяга не само системите за социална сигурност, но също така съвременните индустриални отношения, равенството и основните човешки права.
Във връзка с последното е уместно да цитираме чл. 22 от ВДПЧ, според който „всеки човек, като член на обществото, има право на социална сигурност и на осъществяване – чрез национални усилия и международно сътрудничество и в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава – на икономическите, социалните и културни права, необходими за неговото достойнство и за свободното развитие на неговата личност“. В същия смисъл и чл. 25, ал. 1 от ВДПЧ, според която „всеки човек има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние. Tой има право на осигуряване в случай на безработица, болест, инвалидност, овдовяване, старост или други случаи на лишаване от средства за съществуване по независещи от него причини“.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Противодействие на „патентните тролове“ чрез генериране на мними изобретения


(17.04.2016) Изразът „патентен трол“ идва от утвърденото internet-понятие „трол“, което визира потребител или група потребители, участващи в свободно достъпни дискусии (във форуми, социални медии, коментари на новини, научни публикации и други), които преследват единствената цел да блокират протичането на реална дискусия и да направят споделянето на идеи невъзможно. Обикновено това се постига чрез грубо намесване в дискусиите, отклоняване от темата, разводняване с несъществени детайли, многократно повтаряне на едни и същи твърдения – което в крайна сметка прави дискусията непривлекателна за повечето потребители и крайният резултат е нейното обезсмисляне.
Т.нар. „патентни тролове“ имат сходно поведение, но в полето на авторските права, интелектуалната и индустриалната собственост. Обикновено това са компании с мощни юридически отдели и капиталови ресурси, чийто реален предмет на дейност е да подават всевъзможни заявки за патентна закрила на колкото се може повече на брой и по-общо формулирани технологични иновации и изобретения. Веднъж получили патентна закрила за някои от подадените заявки, те започват да предявяват астрономически съдебни претенции срещу всяка технологична компания, която използва някаква подобна технология в своите разработки, продукти и услуги. В действителност „патентните тролове“ не създават никакви иновации и единствената им интелектуална собственост е злоупотребата с правото на патентна закрила. Така те блокират обмяната на идеи и прогреса, и се превръщат в подобие на „internet-троловете“, които блокират протичането на нормална дискусия.
Проблемът с т.нар. „патентни тролове“ е резултат от злоупотребяването на системите за правна закрила на индустриалната собственост. Част от тази система е защитата на изобретения и полезни модели чрез тяхното патентоване, което позволява изобретателят да обяви публично своето постижение и ако то е годен обект за закрила (притежава качествена новост и е полезно), да получи изключителното право да се противопоставя на всеки, който използва това постижение без неговото съгласие. Целта на тази защита е да осигури доход на изобретателите, като ги възнагради и подпомогне да продължат своята работа. „Патентните тролове“ са специализирани в патентоването на всякакви обекти, без да осъществяват каквато и да било развойна и внедрителска дейност, като единствената им цел е да съдят всеки, включил в своите дейности елементи от формално патентованите от тях обекти. Нарояването на колосални количества патенти за всевъзможни обекти, достигащи до практически абсурд, „барикадира“ развитието на технологиите, тъй като всякакви технологични решения се оказват „заключени“, без патентният им собственик да има намерение да ги използва за каквато и да било полезна цел.
Интересно решение срещу този проблем представлява проектът All Prior Art (Algorithmically generated prior art) на американския артист и специалист по роботиката инж. Александър Ребен (Alexander Reben). Той е пуснал в действие алгоритъм, генериращ автоматично съвсем опростени концептуални описания на „изобретения“, които се публикуват в официалния web-сайт на проекта за всеобщо ползване при условията на авторскоправния лиценз Creative Commons (CC-BY-NC-ND-4.0). Алгоритъмът генерира концептуалните описания на база вече съществуващи публикации с описания на „изобретения“ (които вече са достигнали над 1'660'000 и продължават да се увеличават).
Макар понякога генерираните концептуални описания да са лишени от смисъл, целта е да бъдат обхванати всякакви възможни иновации и по този начин да се прегради юридическата възможност за последващо патентоване на изобретения, подобни на описаните. Веднъж публикувано, описанието се превръща в преграда за последващото патентоване на описания обект, тъй като съществуването на вече публикувано описание изключва възможността този обект да притежава качествена новост. Доколкото автоматично генерираното описание не представлява действително технологично решение, вероятно изобретателите все пак ще могат да обосноват своето право на патент. „Патентните тролове“ обаче, които по принцип не създават нищо, няма как да обосноват технологичната новост на претендираните от тях обекти и ще се окажат блокирани в опитите си да патентоват обекти, които не са изобретили наистина и които вече са описани, макар и с помощта на машинен алгоритъм. Целта на проекта All Prior Art е по този начин да се помогне на действителните изобретатели и същевременно да се привлече общественото внимание към недъзите на съвременното право на интелектуална собственост, което във все по-голяма степен служи за защитата на капиталови интереси, вместо за насърчаване на прогреса.
Още информация за проекта All Prior Art може да се види тук:
http://allpriorart.com/about/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ ДЕОС ще се управлява чрез електронни системи със свободен софтуерен стандарт


(04.04.2016) Политическа партия ДЕОС (Движение за европейско обединение и солидарност) проведе свой Национален форум на 12.03.2016 г. в гр. София, където Общото събрание на Партията обсъди и прие промени в партийния Устав, и поднови състава на партийните си органи. От съществен интерес беше дискусията, която се проведе във връзка с текста на чл. 4.5 „Участие на членовете по електронен път“ от Глава IV „Общото събрание определя съдържанието“ от Устава. След протеклия дебат относно необходимостта от такъв текст и политическото послание, което той отправя, беше записано: „Общото събрание възлага на Управителния съвет да осигури средствата за провеждане на неприсъствените заседания на всички органи на ДЕОС по електронен път със свободни софтуерни стандарти и приема техническата им функционалност в правилник“. Цитираната разпоредба е в пряко отношение с Глава V. „Изборни листи – определяме кандидатите си с участието на гражданите“, където е указано средствата за провеждане на неприсъствени заседания и вземане на решения по електронен път да се прилагат включително за номинирането и избирането на всички кандидати, които ще участват в политически избори от името на Партия ДЕОС.
На пръв поглед това е вътрешнопартиен проблем и не би следвало да намери място в настоящото изложение. В действителност обаче, цитираният текст превръща Партия ДЕОС в първата (и единствена на този етап) българска политическа сила, която отправя недвусмислено политическо послание за своята независимост и прозрачност – гарантирани технологично. Задължавайки се чрез своя Устав да изгради и предостави на своите членове и симпатизанти средства за дистанционно електронно управление на партийните дела, ДЕОС възприема да приложи на практика в политическото управление съвременни информационни технологии. Като задължава Управителния съвет да осигури прилагането на свободни софтуерни стандарти, Общото събрание си гарантира поне три ключови последици: (1) софтуерът ще функционира наистина по начина, по който се твърди, че функционира – и всеки желаещ ще може да прави свои независими проверки за това, тъй като свободният код е свободно достъпен за проверка; (2) Партия ДЕОС ще си осигури независимост от конкретен софтуерен разработчик – свободният софтуерен стандарт позволява софтуерът да се усъвършенства от всеки друг разработчик, не само от определени монополни собственици; и (3) всяка следваща държавна, политическа или гражданска организация или неформална група ще може съгласно свободния софтуерен стандарт да приложи разработения софтуер за свои нужди – без да се нуждае от разрешение за това и без то да означава каквато и да било зависимост от ДЕОС или от настоящия разработчик.
Решението по чл. 4.5 от Устава на ДЕОС е скъсване с порочния политически модел, който поради корупционни и лобистки причини вече над две десетилетия препятства внедряването на Електронно управление в България. Независимо, че Партията наброява едва няколко хиляди симпатизанти и на този етап не представлява фактор на българската политическа сцена, предоставянето на конкретни технологични гаранции за прозрачност и независимост е безпрецедентно за наложения в страната модел. Решението е в пълно съответствие с приетата от Националния форум Заключителна декларация, където членовете на ДЕОС очертават своите ключови приоритети. Сред тях във връзка с горното можем да откроим „осъществяване на съдебната реформа“ и „ефективното въвеждане на електронно правителство и електронно гласуване“, а така също – категоричното противопоставяне на „опита да се бламира електронното управление и гласуване чрез изваждането на електронния идентификатор от бъдещите документи за самоличност“ (без който идентификатор практически се обезсмислят всякакви разсъждения за внедряването на Електронно управление и за предоставянето на масови електронни услуги). Може би не случайно в тази връзка Заключителната декларация завършва с констатацията, че „днешното управлящо мнозинство е оплетено в зависимости, няма нито желанието, нито капацитета да се справи с тежките реформи, поради което търси спасение в популизма. Това е достатъчна причина, за да поискаме да слезе от сцената завинаги“.
Оригинално Уставът на ДЕОС може да се види тук:
http://deos.bg/устав-на-деос/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Автоматично оспорване на наказателните постановления чрез web-сайта DoNotPay


(05.03.2015) Британският 18-годишен студент по информационни технологии Джошуа Броудър (Joshua Browder) през месец август миналата година е създал „първия роботизиран адвокат“. Иновацията представлява автоматизирана система за подаване на жалби срещу наказателните постановления, с които властите във Великобритания налагат глоби на водачите за неправилно паркиране на техните автомобили.
Тъй като размерът на санкциите не е твърде голям, а юридическата процедура по обжалване на постановленията е достатъчно сложна и скъпа, голяма част от шофьорите се отказват да оспорват наложените санкции, дори и когато са убедени, че наказанието е неправилно. Ето защо студентът Броудър решил да създаде прост алгоритъм, който обхваща основните казуси с неправилно паркиране и основните аргументи, които могат да бъдат наведени против издаденото наказателно постановление.
Впечатляващо, но само за половин година алгоритъмът на Броудър е способствал за успешното обжалване на глоби с общ размер над £2'000'000, наложени на 86'000 водачи на МПС. Това се равнява на почти 40% успеваемост от общия брой автоматично подадени жалби.
„Когато създадох DoNotPay (web-сайта „Недей да плащаш“), предполагах, че сайтът може да се окаже полезен на моите познати и роднини – споделя програмистът. – Изобщо не съм си мислил, че с негова помощ ще могат да се оспорят глоби за милиони“. Броудър започнал да програмира на 12-годишна възраст. Идеята за създаване на софтуерния алгоритъм му дошла след като придобил своето свидетелство за правоуправление и бързо получил над 30 глоби за неправилно паркиране.
Алгоритъмът действа съвсем просто и може да бъде обслужен за минута-две. Потребителят въвежда информация за своята самоличност и за издаденото му наказателно постановление, и посочва една от 12-те типични причини, които най-често са основание за оспорване на издаденото наказателно постановление. Системата по-нататък конфигурира жалбата и я предоставя на потребителя готова за принтиране, подписване и подаване по административен ред до органите на реда.
Web-сайтът DoNotPay може да се види на този адрес: donotpay.co.uk

стари архивинови архивиактуални позиции


§ „Приватизация“ на боклука – отнемане на последното препитание за най-бедните


(15.01.2016) Експерти на Министерство на околната среда и водите (МОСВ) предлагат в §48 от проекта на Закон за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за управление на отпадъците (ЗУО) в чл. 104 (погрешно отбелязан като чл. 133) към ал. 1 да се добави нова т. 7, предвиждаща с глоба от 300 до 1'000 лв. да се наказва всяко физическо лице, което „изземва съдържанието, обръща, нарушава целостта, естетическия вид и/ли запалва съдове за събиране на отпадъци“. Експертите от МОСВ обясняват мярката като такава, която цели „да се спре изсипването и кражбите на отпадъци от кофите“.
„Нашата цел е не да тормозим клошарите – твърдят експертите на МОСВ, а да защитим обществения интерес и да не позволяваме посегателство.“ Не е трудно обаче да бъде проследен частният икономически интерес в предложения законопроект. Още повече, че разхвърлянето на боклуци и повреждането на контейнери за смет се преследва и от сега действащото законодателство. Следователно приемането на чл. 104, ал. 1, т. 7 (нова) е безпредметно – освен ако все пак не се преследват именно бедните хора, които търсят храна в боклука и които до този момент не са преследвани заради тези свои деяния.
Най-ясно този икономически интерес може да се проследи от позицията на изпълнителния директор на „Екопак България“ АД Тодор Бургуджиев, изразена по повод скорошните еквивалентни усилия на Столична община (общински съветник Лорита Радева от ГЕРБ) да обслужи търговските му интереси, като предвиди глоби за ровене в контейнерите за боклук на територията на Столична община. „Това е нашият бизнес – заявява Бургуджиев. Друг въпрос е социалният елемент. Това, че някой няма какво да яде, не е наш проблем, а проблем на социалното министерство и на социалните институции“. Според него изхранването на най-бедните хора от боклука е „кражба“.
Чл. 194, ал. 1 от Наказателният кодекс (НК) определя като „кражба“ деяние, което включва „отнемане на чужда вещ от владението на другиго без негово съгласие, с намерение противозаконно да бъде присвоена“. В случая с боклуците вещта не се отнема от владението на нейния собственик, защото той сам е прекратил владението си, като е изоставил вещта в контейнерите за боклук. Ако спорният законопроект се приеме, „изземването на съдържание“ от контейнерите ще стане противозаконно по см. на чл. 104, ал. 1, т. 7 (нова) от ЗУО, но към настоящия момент това не е факт; изказването на Бургуджиев, следователно, на този етап е незаконно – набеждава в престъпление най-бедните хора, които са принудени да се изхранват от боклука.
Преамбюлът към българската Конституция определя нашата страна като „демократична, правова и социална държава“. В такава държава частни икономически интереси не би трябвало да надмогват интересите на цялото общество или на компактни групи от него – особено ако последните са уязвими, докарани до ръба, принудени да търсят храна в боклука. „Приватизацията“ на техния последен източник на препитание влиза в противоречие както със социалния принцип, така и с демократичния: гражданите никога не са питани каква е волята им за по-нататъшната съдба на ежедневно изхвърляния от тях боклук. И ако определени бизнес-организации поемат битовата услуга по сметосъбиране и сметоизвозване, то няма никакво основание заедно с това да придобият и собствеността на боклука, която никой не им е предоставял.
Евгения Ташева, експерт по оползотворяване на отпадъците при Екологично сдружение „За Земята“: „Глобите за ровене в кофите са неприложими на практика в мащабите, в които тази дейност се извършва неформално – става дума за десетки хиляди хора, които се прехранват от това. Вместо да предлага все повече наказателни и ограничаващи мерки, държавата трябва да потърси начин да даде възможност за достойно препитание на хората, които в момента зависят от събирането и предаването на вторични суровини. (...) Предлаганите поправки в закона, предложени от МОСВ, са единствено в услуга на определени бизнес-интереси и в ущърб на други бизнес-интереси, както и в ущърб на най-бедното съсловие от хора, които се занимават със събиране на вторични суровини.“
В много държави – вместо да се подлагат на репресия (и практически да се лишават от последното им средство за препитание и съществуване), най-бедните хора биват въвличани в сметосъбирането, сортирането и рециклирането на отпадъците. По този начин тяхната принуда да оцеляват от боклука се превръща в общественополезна дейност, с която те могат достойно да изкарват прехраната си. Друг е въпросът дали институциите в България са способни да прилагат нормотворческте си правомощия в услуга на цялото общество и с особена грижа към най-уязвимите групи, вместо само в услуга на частни интереси – при това по най-грубия начин, в отрицание на основни правни принципи.

нови архивиактуални позиции


Архивни позиции:

§ Архивни позиции (2019)

§ Архивни позиции (2018)

§ Архивни позиции (2017)

§ Архивни позиции (2016)

§ Архивни позиции (2015)

§ Архивни позиции (2014)

§ Архивни позиции (2013)

§ Архивни позиции (2012)

§ Архивни позиции (2011)

§ Архивни позиции (2010)