Архивни позиции (2015)


§ Защо съотношението между квотите във ВСС е толкова важно за Съдебната реформа


(16.12.2015) Разделянето на Висшия съдебен съвет (ВСС) на съдийска и прокурорска колегия беше измъчена победа на разума над мракобесната практика, наследена от тоталитарната държава – по аналогия от смесените обвинителски и отсъждащи функции в Инквизицията да се осигурява безпрекословно надмощие над Правосъдието, където един деспотичен режим превръща лесно протегнатия показалец на обвинението в осъдителна присъда. Този порок все още личи архитектурно в повечето съдебни зали на страната – чрез неоснователното въздигане на прокурорите върху подиума, отреден в наистина правовите държави единствено за Съдията.
За да бъде обаче Съдебната реформа пълна, не беше достатъчно простото отделяне на обвинителската колегия от тази на съдиите. Това – прокурорите да не могат да се намесват в независимостта на съдийското съсловие – категорично беше стъпка напред към утвърждаване Върховенството на закона, но далеч не достатъчна стъпка. Следващ ключов въпрос се повдигна във връзка с квотите в двете колегии; във връзка с това кой и как определя състава на вече отделените колегии във ВСС, които от своя страна ще решават съдбините съответно на обвинителското и на съдийското съсловие.
Може би не случайно масовите медии пропуснаха да обяснят в пълнота защо съотношенията в квотите са толкова важни. На обикновения читател няма да направи особено впечатление разликата между 6:6 и 8:5, от една страна, и 5:5 и 6:6, от друга. Тъкмо това съотношение, обаче, е ключов момент за продължаване на Съдебната реформа и неговото обясняване се дължи на българското общество.
ВСС е върховен орган на Правосъдието, отговарящ най-общо за кадруването, кариерното развитие и дисциплинарната отговорност на магистратите. Може да се каже, че от ВСС зависи дали един съдия, прокурор или следовател ще постъпи на работа и дали ще просперира там; и пак от ВСС зависи дали ще понесе дисциплинарна отговорност за своите действителни или въображаеми прегрешения. Моделът, споделян от всички цивилизовани страни, има задачата едновременно да осигури независимост и неприкосновеност на магистратите, и същевременно да не допусне тяхното капсулиране. Това се постига, като всяка от колегиите се попълва в определена пропорция с членове, избирани пряко от самите магистрати и от такива, определяни с политическо съгласие от Народното събрание (НС).
Работата на обвинителите е коренно различна от тази на съдиите. Независимо, че българският конституционен модел поставя всички магистрати в Съдебната власт, прокурорите и следователите са много по-тясно свързани с Изпълнителната власт в лицето на силовите ведомства (чиито следствени действия ръководят и пряко осъществяват), отколкото със Съдебната власт (където прокурорите наравно с адвокатите се явяват молители и застъпници пред Съда за една припозната от тях справедливост. На обвинителите са вменени особени правомощия да ограничават правата на гражданите – като ги привличат към наказателна отговорност, налагат им принудителни административни мерки и т.н. Макар тези правомощия да подлежат на съдебен контрол, съществува голяма опасност съчетаването на тези правомощия с ресурсите на силовите ведомства да се изроди в репресия „по целесъобразност“. Ето защо е необходимо Прокуратурата и Следствието в значителна степен да бъдат контролирани и възспирани от другите власти. Ето защо е правилно полтическата квота в обвинителската колегия на ВСС да е по-голяма, а не равна на тази от пряко избрани магистрати.
Съвсем друго е положението при съдиите. Като преки и същностни изразители на правосъдното начало в Съдебната власт, опазването на тяхната независимост и неприкосновеност е ключово за утвърждаване Върховенството на закона. Съдията не може да вземе решение, което не стъпва върху събраните доказателства по делото и закона. И дори да направи компромис със съвестта си, той може да бъде контролиран от следващата инстанция. Освен това съдията е контролиран в достатъчна степен от законодателната власт чрез приемането на законите, по които той се задължава да отсъжда. Ето защо в съдийската колегия на ВСС мажоритарна трябва да бъде квотата на членовете, избирани пряко от съдиите, докато политическата квота трябва да бъде миноритарна. В противен случай има значителна опасност независимата преценка на съдиите и смелостта им да я изразят в своите присъди да бъде погълната от „силните на деня“, които чрез политически лостове всячески се стремят да установят контрол над Правосъдието. Това е отбелязвано многократно от наблюдателите на демократичния процес в България – в рамките на Механизма за сътрудничество и оценка, от Венецианската комисия, от дипломатите на развити европейски страни.
Тъкмо заради разсъждения в горния смисъл, след изморителна съпротива срещу всяка промяна в Статуквото, най-после парламентарно представените политически сили успяха да достигнат до т.нар. „исторически компромис“ от 23.07.2015 г., приет от НС със 180 гласа „за“ променяне на Конституцията по отношение на няколко ключови (за настоящата тема) въпроса: разделяне на ВСС на две отделни колегии; пряк избор от магистратите на членовете от техните квоти; равно съотношение 6:6 между политическата квота и тази на магистратите в обвинителската колегия; съотношение 8:5 с мажоритарна квота на магистратите и миноритарна политическа квота в съдийската колегия. Макар орязан, този „исторически компромис“ предложи няколко много съществени стъпки към осъществяването на действителна Съдебна реформа. Първо, сложи край на порочното сливане на обвинението и отсъждането. Второ, утвърди горещо препопъчвания от години пряк избор от самите магистрати на членовете в техните квоти. И трето, даде на съдийската колегия така необходимата гаранция за независимост и срещу политически посегателства.
Всичко това, макар и представляващо съвсем малка част от идеите, които бяха записани в дневния ред на Съдебната реформа и които можеха да я придвижат значително по-напред, рухна за секунди на 16.12.2015 г. със 189 гласа „за“ от страна на ГЕРБ, ДПС, БДЦ, АТАКА и ПФ, които приеха на третото окончателно четене съвсем различни конституционни текстове. Ключов обрат се явява отказът на политическото мнозинство да даде на съдийското съсловие така необходимата му независимост, без която съдиите не биха могли в пълна степен да осъществяват функциите си единствено на база своята съвест; или поне биха били постоянно под угрозата, че някой може да им потърси сметка за едно или друго действително или въображаемо прегрешение. А това е първата стъпка към зависим от политическата върхушка Съд, който не е способен нито да отстоява Върховенството на закона, нито да се съпротивлява на олигархията срещу стремежите й да присвои включително Държавността.
Именно широкото неразбиране на въпроса за съотношенията между квотите в двете колегии на ВСС отвори врати за налагането на твърде безочливи „опорни точки“: твърдението, че министърът на правосъдието Христо Иванов е „некомпетентен“ и „едно голямо нищо“ (след като още в първия ден на своя пост назова конкретните проблеми на Правосъдието и подаде оставка веднага, след като програмата му беше бламирана); твърдението, че председателят на ВКС Лозан Панов е „пречупен“ и „страхлив“ (след като той дръзна публично пред Върховните съдии и пред цялото българско общество да произнесе най-смелите обвинения, чувани напоследък относно хегемонията на мафията над държавата); твърдението, че председателят на Демократи за силна България (ДСБ) Радан Кънев постъпва „глупаво“ и „маймунски“ (след като почти единствен от българските политици – макар с известно закъснение и увъртане – предпочете принципната позиция пред облагите на властта). Очевидно няКОЙ беше сериозно засегнат дори само от посочването с пръст на най-големите недъзи в Съдебната система – без изобщо да е имало реална опастност, че политическата върхушка ще залитне към провеждането на истинска Съдебна реформа.

стари архивиактуални позиции


§ Лозан Панов със слово пред ВКС: „Ако българската олигархия си има държава...“


(11.12.2015) Гласуваните промени в Конституцията, превърнали се в компромис на „историческия компромис“ между парламентарно представените политически сили относно Съдебната реформа, доведоха до оставка на правосъдния министър и съмнения относно възможността в България изобщо да бъдат поставени основите на Правовата държава. По повод 135-та годишнина на Върховния касационен съд (ВКС) в зала Тържествена на Съдебната палата председателят на Съда Лозан Панов произнесе приветствено слово, чийто мащаб обхваща по особено остър начин същността на събитията, на които станахме свидетели. Словото на председателя Панов беше произнесено в присъствието на президента Росен Плевнелиев, лидера на ДСБ и съпредседател на Реформаторския блок Радан Кънев, и министъра на правосъдието Христо Иванов (чиято оставка превърна тази проява в последната му официална изява като министър). Впечатление между другото направи нелепото отсъствие от честването на министър-председателя, на главния прокурор и на преседателя на Върховния административен съд (ВАС) – които имат пряка отговорност за съдбата на усилията да бъде осъществена Съдебна реформа. Поради нейната особена актуалност, представяме позицията на Панов както следва:
„Сигурно на мнозина ще им се стори, че съм голям наивник, че се надявах това честване да се превърне в двоен празник, който да надхвърли рамките на институцията. Става дума за гласуваните промени в Конституцията на Република България от парламента преди 2 дни, с които трябваше да започне връщането на властта в институциите, тоест разрушаването на статуквото. Но както казва Рузвелт: „В политиката нищо не става случайно и ако нещо се е случило, значи така е било замислено.“ Затова, ако за четвърт век „демократично съществуване“ държавата и обществото ни бяха поставени под пълен олигархичен контрол, значи така е било замислено. Ако през това време 2'000'000 българи напуснаха страната, сред които и голяма част от цвета на нацията, значи така е било замислено. Ако тези, които останаха, не вярват, че съдебната система е справедлива; не вярват, че партии ги представляват; не вярват, че органите на реда ги защитават; не вярват, че данъците им работят за тях; не вярват на институциите; не вярват на медиите – значи така е било замислено. Ако гражданите не вярват на държавата и в това недоверие изключително благоприятно се развива статуквото – значи така е било замислено. Ако в едно отворено и свободно общество (за каквото ние се считаме на хартия) търсенето на истината го наричат „преврат“ – значи така е било замислено. Ако само 2 дни преди това представителите на политическите сили спънаха конституционните промени, с което минираха Съдебната реформа – значи така е било замислено.
Дали обаче всички ние – потърпевшите – си даваме сметка накъде ни води замисълът да бъде гарантирана съдебната зависимост, разбира се – с любезната подкрепа на българския политически елит? Непрекъснато тиражираната лъжа, че начинът, по който се избира Висшият съдебен съвет (ВСС) и колегиите във ВСС не е толкова важен, защото – видите ли – тепърва предстоят промени в различни закони и кодекси, които са много по-съществени за реформиране на Съдебната система – не я прави истина.
Кой извършва селекцията на магистратите, които влизат в Съдебната система, кой контролира техните действия, кой избира административните ръководители в правораздаването, кой санкционира магистратите при извършени от тях нарушения, кой избира хората, които израстват в съдебната система?
По закон и Конституция това е ВСС. Тогава логично идва въпросът – кой избира членовете на ВСС, как? Каквито кадри влязат в състава на съдебния орган, такива ще бъдат отглеждани и възпитавани в цялата система. Членовете на ВСС се възпроизвеждат надолу по веригата и затова как и какви хора се избират във върховния орган на Съдебната власт е най-важната стъпка, за да започне промяната в цялата система. Хората осмислят институциите и затова техният правилен подбор е най-важната стъпка по пътя към промяната, а не непрекъснатите промени в закони за пред Брюксел, чиято цел винаги е да се печели време.
Усилията, които бяха положени през последните седмици за спъване на реформата, са напълно обясними – защото именно Съдебната система е тази, която би могла да върне държавата на нейните граждани. Сигурно днес отново ще бъда обявен за „атентатор“, който ще извършва „преврат“! Ако българската олигархия си има държава, то тогава всеки опит властта да бъде върната в ръцете на гражданите наистина може да се нарече „преврат“.
Това е система, която е вербувала големи човешки и материални ресурси в изграждането на добре действаща машина, която умело си служи със службите, медиите, икономиката, политиката и разбира се – Съдебната система. Действията й не се огласяват, а се държат в тайна. Грешките й не се изваждат на показ, а се премълчават и укриват. Противниците й се преследват докрай, а тайните й – то те са много грижливо пазени и не могат да бъдат разкривани. Именно Съдебната власт е тази, която може да изчисти всичко това и да върне върховенството на правото.
Обръщам се към Вас, скъпи колеги, да ми помогнете в тази трудна задача. Неслучайно атинският законодател Солон издава закон, който гласи, че „отбягването на спорове е престъпление за всеки гражданин“. Убеден съм, че с Ваша помощ, колеги, българският съдия може да се превърне в онова, което е неговото призвание и което е – да бъде свободен и независим. Защото ценностите на старите демокрации (на които ние непрекъснато се възхищаваме) не представляват естественото състояние на тези общества, а са отстоявани векове наред. Затова и ние, като магистрати, принадлежащи исторически на времето, в което живеем, трябва да се борим с всички сили за върховенството на правото. Казвам „върховенство на правото“, а не на закона, защото понятието „върховенство на закона“ крие един опасен риск – тъй като става дума за управление на човек от човек. Върховенството или господството на правото е власт на ценостите, които са фундаментални за всички нас и затова сме ги поставили в конституционна законност, която стои „над“. Тя е стандартът и Съдът е този, който трябва да каже кое е правото, за да го приложи. В този смисъл Ви призовавам – да се борим заедно с всички сили Съдът да разполага с онази степен на независимост, която да осигури господство на правото.
Ще завърша с една с притча. Кралят осъдил един човек, за чиито деяния му се полагала смъртна присъда. Той обаче му предложил да избира своята съдба – или да бъде обесен, или да попадне зад голяма, страшна, стоманена порта. Престъпникът помислил и избрал бесилото. Когато на шията му сложили примката, той казал: „Стана ми любопитно – какво има зад онази тъмна, черна порта?“ Кралят се разсмял: „Ето, разбраш ли – получава се нещо забавно. Аз на всички предлагам избор и всички избират бесилото.“ „А зад портата какво има?. Аз така или иначе няма на кого да кажа“ – добавил престъпникът, посочвайки примката на врата си. След като замълчал, кралят отговорил: „Там е свободата. Но хората така се боят от неизвестността, че пред нея предпочитат въжето.“
Поздравявам Ви с днешния ден и моето пожелание към всички Вас е да си припомним отново една мисъл на Рузвелт – че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх. Нека кажем „Не на страха!“ и не допуснем мълчанието да ни превърне в страхливци. Нека всички заедно се преборим с неизвестността и извикаме силно: „Стига вече толкова!“

стари архивиактуални позиции


§ Борбата против тероризма – като претекст за формирането на полицейски държави


(28.11.2015) Вследствие на терористичните атаки от 13.11.2015 г. във френската столица Париж, където намериха смъртта си 132 граждани, президентът Франсоа Оланд затвори границите на страната и въведе извънредно положение – нещо, което досега е правено през 1985 и 2005 г. „Трябва да гарантираме, че никой няма да влезе в страната, за да извърши каквито и да е актове на тероризъм – обясни решението си Оланд, – и в същото време да сме сигурни, че извършителите на тези престъпления ще бъдат арестувани, ако се опитат да я напуснат“. Само няколко дни по-късно президентът поиска, а министър-председателят Манюел Валс незабавно внесе във френското Народно събрание предложение за удължаване срока на извънредното положение до 3 месеца, което беше прието без особени обсъждания. Това влиза в противоречие с обичайната практика удължаването да се преразглежда при всяко изменение на оперативната обстановка.
На пръв поглед удължаването на срока, в който ще действат извънредните правомощия на изпълнителната власт, е оправдано – като се вземе предвид възшествието на „Ислямска държава“ и нейните недвусмислени призиви за тероризъм, нечуваният наплив на мигранти от ислямския свят към европейските държави и опустошителните атентати във френската столица. По-прецизен прочит на случилото се обаче дава сериозни основания за повдигането на някои обезпокоителни въпроси.
„Свободата е абсолютна ценност, която изразява най-дълбоката същност на човека като духовно същество – пише политологът Огнян Минчев. – Свободата е едновременно цел и средство на най-цялостното самоосъществяване на личността в стремежа й да постигне своя Божествен първоизточник“. На противоположната теза намираме анализатори като Иван Костов, според когото „европейските граждани трябва да бъдат защитени със съответни промени в Конституциите, които да дадат приоритет на сигурността пред свободата“ – вероятно чрез делегирането на специални извънредни правомощия за специалните служби и чрез още по-голям отказ от личната свобода и неприкосновеност. „Да се откажем от свободата си в полза на сигурността – продължава разсъжденията си Минчев, – означава само, че някой има достатъчно възможности да ни измами, за да злоупотреби с нашия съзнателен граждански избор да се самоограничим, за да подпомогнем оцеляването на общността. Т.е. – проблемът не е в несъвместимостта на сигурността със свободата. Проблемът е в злоупотребата със свободата под претекста за по-голяма сигурност“. Не случаен в тази връзка е държавният девиз на Френската република „Liberté, Égalité, Fraternité“, в който челно място заема именно Свободата.
Обявяването на извънредно положение по своята юридическа същност е временно ограничаване на основния принцип на правовата държава за разделение на властите, по силата на който властите упражняват една спрямо друга възпиращ контрол, за да не се допусне тираничен произвол. В условията на извънредно положение на изпълнителната власт се предоставят граничещи с абсолютизъм правомощия – за да може да се справи с една извънредна ситуация (военно нападение, природно бедствие, тероризъм). Без явна връзка с вече приключилото терористичното нападение от 13.11.2015 г. (и може би като признание, че в нормални условия системите за сигурност не могат да си свършат работата), в нарушение на трайно установилата се практика законодателната власт на Франция предостави извънредни правомощия на изпълнителната власт за 3 месеца – което очевидно не кореспондира с конкретната обстановка, станала повод за това решение. Заедно с това бяха приети законодателни изменения, които значително ще разширят правомощията на службите за сигурност – позволявайки им без какъвто и да било контрол от страна на съдебната власт да отцепват обекти и райони, да обявяват полицейски час, да претърсват жилища, да изземват вещи, да извършват домашни арести, да изселват и интернират граждани, да отменят и забраняват мероприятия, да блокират internet-ресурси, да налагат ограничения на медиите.
Показателен е фактът, че извънредните правомощия – по сведения от френски правозащитни организации – започват да се прилагат в серия от действия спрямо напълно обикновени заподозрени и обвиняеми, които нямат никакво отношение към тероризма. Успоредно с това се планира рязко увеличаване на бюджетните средства за сигурност, милитаризиране на френската полиция, ускоряване изграждането на системи за наблюдение и контрол, назначаване на допълнителни служители в силовите ведомства. Чуха се дори политически призиви за възстановяване на смъртното наказание, за изграждане на концентрационни лагери и за „лишаване от френско гражданство“.
И ако можем да обясним подобни реакции като необмислени прояви на екзалтацията от скорошната трагедия, то какво да кажем за случващото се по същото време в Европа? Последователното затваряне на вътрешните граници и издигането на огради против продължаващите да прииждат икономически мигранти е само видимата страна. Другата страна, по-малко видима за широката публика, включва ускорено създаване на системи за наблюдение, обмен на информация и контрол. Аналогична реакция се наблюдаваше след атентатите в Мадрид от 11.03.2004 г., когато в своята Декларация за борба с тероризма Европейският съвет призова към свързване на различните бази данни, увеличаване на информационния обмен, установяване на процедури за следене в internet и телекомуникациите, въвеждане на електронна и биометрична идентификация... Реакцията беше аналогична и след атентатите в Лондон от 07.07.2005 г., и след тези в Осло и Утьоя от 22.07.2011 г. Аналогични призиви чуваме и днес, след случилото се в Париж – в който смисъл е и Декларацията на Г20 за борба против тероризма, подписана в Анталия на 16.11.2015 г.
Но докато продължаваме да заменяме части от нашата свобода, за да получим сигурност, ние всъщност не получаваме никаква сигурност, дори напротив. Защото основната комуникация между терористите от 13.11.2015 г. е протекла през Tweeter и в обикновени SMS-и, без никакво кодиране и защита. Но повсеместните системи за наблюдение, обмен на информация и контрол, които все по-осезателно ограничават свободата на европейците, не са регистрирали никое от тези съобщения и службите за сигурност не са се задействали. Възниква въпросът на каква цел всъщност служат тези системи, след като такива неща продължават да се случват, при това – с подръчни средства, скрити под някой дюшек в гетата? И какво ще остане от Европейската цивилизация, ако окончателно заменим свободата срещу обещания за сигурност – при положение, че именно свободата прави нашата цивилизация това, което е и към което икономическите миграти продължават да се стремят.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ ВАС обезсмисля случайното разпределяне на делата чрез административни хватки


(28.10.2015) Едно от най-широко споделените разбирания, до които българското общество достигна в публичния дебат за Съдебна реформа, е критичната необходимост от случайно разпределяне на делата между отделните магистрати. Преграждането на всяка възможност да се осигури попадането на конкретно дело в ръцете на конкретен магистрат в значителна степен прекъсва корупционните връзки в съдебната система. Отделен магистрат или група от магистрати може да се корумпира и сравнително лесно да изпадне в сенчести зависимости, но това едва ли е възможно за цялата колегия. Защитата, която произтича от случайното разпределяне, става дори по-здрава, ако този принцип се прилага във всяка от инстанциите. Така, дори на първа инстанция делото да попадне в ръцете на предубеден магистрат, втората инстанция ще приложи всичките си правомощия за контрол спрямо недопустимите, неправилни и необосновани решения на долната инстанция. Ако предубеденост бъде допусната на горната инстанция, за нея ще бъде твърде неудобно да влезе в спор с правилните и обосновани решения на колегите от предходната инстанция, които са решили делото съгласно закона, доказателствата и своята непредубедена съвест. Трагедията без съмнение идва тогава, когато може да се осигури разпределяне на делото в корумпирани ръце последователно на всички инстанции и особено на последната, която произнася окончателно решение по правния спор.
На 19.10.2015 г. Пленумът на Върховния административен съд (ВАС) с 48 гласа „за“ и 31 „против“ взе решение да бъде сформирана специална Трета колегия, която ще се произнася само като последна инстанция. Това означава, че всяко административно дело (което по дефиниция следва да защити гражданите и техните организации срещу административния произвол на държавната власт), вместо да бъде възложено на последна инстанция от случайно подбран състав от всичките върховни административни съдии (наброяващи около 80 магистрати), ще се възложи на състав, подбран само от новосформираната Трета колегия (която ще наброява до 10-15 „елитни“ магистрати, сформиращи до 2-3 петчленни състава за окончателните произнасяния като касационна инстанция).
Решението на Пленума на ВАС идва само 19 дни след като за цялата Съдебна система най-после беше въведен в експлоатация новият софтуер за случайно разпределение на делата, който – след серия от брутални скандали, за които екипът на www.Advocati.org писа не веднъж – е значително по-надежден и в голяма степен препятства грубото и непроследимо „манипулиране“ на резултатите при случайното разпределяне. „Съвпадението между внедряването на новата система във ВАС и скоростното приемане на решение, с което касационните дела се концентрират в ръцете само на 10 съдии от ВАС, буди подозрение, че това е опит за овладяване на случайния подбор в петчленните състави, които ще се произнасят като последна инстанция“ – четем в специализирания web-сайт „Съдебни репортажи“.
Първи официалната си позиция против спорното решение заяви Висшият адвокатски съвет (ВАдвС) в своя Декларация от 23.10.2015 г. в която адвокатите „категорично се противопоставя[т] на приетото от Пленума на ВАС решение за образуване на Трета колегия (...), която да се занимава с разглеждане на касационни производства“. От ВАдвС констатират нарушението на чл. 121 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), изразяващо се в отказ компетентните органи и институции да бъдат предварително запознати с предложението и да им се даде възможност да изразят своето становище по него. „По този начин се минира не само Стратегията за съдебна реформа, която ние сме одобрили и обществото очаква да бъде извършена – пишат от ВАдвС, – но и принципът на случайно разпределение на делата, като се ограничава броят на съдиите, които могат да гледат тези производства. Неприлагането на този принцип е посегателство върху правото на справедлив процес и компрометира доверието в правосъдието.“
Със своя Декларация от 26.10.2015 г. против спорното нововъведение се изказа и Съюзът на съдиите в България (ССБ), явяващ се най-голямата и авторитетна организация на българските съдии: „С решението на Пленума се прави неудачен опит да се отговори на критиките към ръководството на ВАС относно начина на формиране на петчленните състави. (...) Приетото решение е в нарушение на целта на закона и е в разрез с приетата Стратегия за съдебна реформа. То надхвърля правомощието на Пленумите на върховните съдилища да определят специализацията на колегиите и отделенията по материя, и позволява само малка част от съдиите във ВАС да постановяват окончателните съдебни актове по най-важните административни дела в държавата – отбелязват от ССБ. – По този начин изцяло се компрометира и принципът на случайното разпределение на делата, в чийто обхват трябва да се включват всички съдии в пределите на приетата специализация, без специализацията да се нарушава. Създава се несъобразена с Конституцията и със ЗСВ двустепенна структура на ВАС, при която малка част от върховните съдии ще са с особена по-висша компетентност от останалите върховни съдии, без да са избрани от Висшия съдебен съвет (ВСС) по уредени в Конституцията и закона критерии.“
В свое Писмо от 27.10.2015 г. против решението на Пленума на ВАС се изказа и министърът на правосъдието Христо Иванов: „Избраният подход за разрешаване на този несъмнено важен проблем повдига много въпроси. От една страна, е съмнително дали подобно вътрешно преструктуриране на ВАС, което въвежда инстанционна йерархичност сред съдиите от един съд, може да стане с решение на Пленума. От друга, (...) избраният модел отново не дава удовлетворително решение на централния проблем: случайността при разпределяне на делата. Твърде ограниченият брой съдии, които по силата на решението на Пленума ще се сдобият с изключителното правомощие да решават делата на последна инстанция, в значителна степен възпрепятства възможността да се говори за случайност при разпределението. Избраният от ВАС подход рискува да влезе в дисонанс и с усилията на ВСС, с които той най-сетне прави необходимото да бъде създаден и въведен софтуер за случайно разпределение на делата, обезпечен с гаранции против манипулации.“

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Дистанционното електронно гласуване като възможност за приватизация на волята


(18.10.2015) Редакцията на www.Advocati.org винаги е застъпвала категорични позиции „За“ електронната демокрация и „За“ внедряването на съвременни информационни и комуникационни технологии в управлението. Въпреки това днес ще се изкажем „Против“ въпроса за национален референдум, на който се очаква българските избиратели да отговорят на 25.10.2015 г.: „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“
Формулиран по този начин, въпросът би трябвало на пръв поглед да получи категоричен отговор „Да“ от всеки избирател, който желае модернизиране на българската политическа система и скъсване с порочните практики, водещи от една страна до огромни разходи за бюджета при произвеждането на конвенционални избори и допускащи от друга страна всевъзможни манипулации на вота и на изборния резултат. Не толкова категорично обаче стоят нещата, ако погледнем проблема за изборната реформа по-отблизо.
На първо място впечатление прави факултативният характер на въпроса, който беше допуснат до произвеждането на национален референдум. Формулировката се задоволява с даването „и“ на допълнителна възможност – без от това да произтича каквото и да било със сигурност. От волята на избирателите няма да произтече никакво задължение за политическата власт – дори да се получат 100% отговори „Да“ при избирателна активност над изискуемия минимум по чл. 23, ал. 1 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС). Ако избирателите заявят, че подкрепят възможността да се гласува „и“ дистанционно по електронен път, от така изразената тяхна подкрепа не следва задължение тази възможност да бъде практически въведена, нито следва някаква индикация за начина, по който това да стане. Тъкмо последното – както ще проследим по-долу – прави формулирания по този начин въпрос за референдума по-скоро опасен, отколкото полезен.
Освен чисто граматическата обтекаемост на въпроса, правеща неговото отработване удобно за политиците (независимо от отговора, който ще бъде получен на 25-ти), липсата на категоричност в запитването прави референдума неатрактивен и има голяма вероятност да попаднем в хипотезата на чл. 23, ал. 3 във вр. с чл. 52, ал. 1 от ЗПУГДВМС. Цитираните разпоредби определят въпросът да бъде отнесен за решаване от Народното събрание (НС) в тримесечен срок, ако „в гласуването са участвали по-малко от участвалите в последните избори за НС, но повече от 20% от гражданите с избирателни права, и ако с „Да“ са гласували повече от половината от участвалите в референдума“. Както знаем, традиционно парламентарните избори реализират значително по-висока активност от местните и на фона на това е малко вероятно един уклончив въпрос като предложения за предстоящия национален референдум да предизвика особено повишаване на избирателната активност. Сякаш отсъствието на активни разяснителни кампании у по-големите политически партии потвърждава това очакване и затвърждава усилията на властта националните допитвания да бъдат колкото се може по-малко привлекателни и още по-малко прилагани.
Интересно за настоящата тема би било да припомним и сагата около настояването на президента Плевнелиев да бъде произведен национален референдум с 3 въпроса във връзка с изборната реформа. От трите въпроса НС допусна само последния, за който ще гласуваме на 25-ти. Първият въпрос: „Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?“ беше отхвърлен с 89 гласа „За“ при 85 „Против“ и 22 „Въздържали се“; вторият въпрос: „Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?“ беше също отхвърлен с 80 гласа „За“ при 59 „Против“ и 25 „Въздържали се“; едва третият въпрос „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ беше допуснат от народните представители със 131 гласа „За“ при 41 „Против“ и 3 „Въздържали се“. Впечатление правят две неща: първо, мнозинството се обедини около категоричната воля от политическите партии да не се отнема никаква част от тяхната абсолютна доминация в партийното парцелиране на електората и около също толкова категоричната воля да не се вземат никакви мерки за повишаване на избирателната активност; и второ, категорично „За“ дистанционното гласуване по електронен път се обявиха политически партии като Движението за права и свободи (ДПС), чийто електорат традиционно стои твърде далеч от информационните и комуникационните технологии. Защо ли?
Сред аргументите „За“ дистанционното гласуване по електронен път е този, че такова гласуване ще позволи включване в изборния процес на нашите сънародници зад граница, на трудно подвижните хора, на технологично настроените младежи. Всеки модерен човек би трябвало да хареса идеята гласуването да може да става от личния компютър, свързан с internet. Но какво да кажем за възможността гласуването да стане от личния компютър на някой друг? Например от служебния компютър в Отдел „Човешки ресурси“ на единственото структуроопределящо предприятие в района? Тъкмо заради тази опасност призоваваме към особено внимание при вземането на решение за това как да отговорим на въпроса: „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ Без да се създадат гаранции за защита на свободата, тайната и неприкосновеността на гласа, рискуваме с допускането на такова гласуване да позволим свободната воля на избирателите да бъде „приватизирана“ и впрегната в услуга на съмнителни бизнесмени, безалтернативни работодатели и откровени местни феодали.
Идеята за дистанционно гласуване по електронен път сама по себе си не е лоша – дори е необходима за осъществяването на адекватна изборна реформа. Ако обаче тази идея бъде приложена без необходимите предварителни мерки за гарантиране конституционните права на гражданите, резултатите ще бъдат потресаващи. „Убеден съм – мотивира своето предложение президентът в началото на лятото, когато се решаваха въпросите за референдума, – че ако избирателите кажат „Да“ на електронното дистанционно гласуване, може да бъде намерено законодателно решение, което да гарантира тайната на вота, изразяването на лична воля и свободния избор. Ясно е, че това изисква време и не може да стане от днес за утре, но произнесат ли се гражданите в полза на електронното дистанционно гласуване, ще сме длъжни да работим, за да го въведем.“ В този контекст трябва да бъдат решени няколко групи от ключови въпроси.
На първо място – към днешна дата не съществува необходимата инфраструктура за установяване на самоличността в електронна среда. Без такава инфраструктура чисто практически няма да има как да се осъществи каквото и да било дистанционно гласуване по електронен път.
На второ място – в условията на икономическа зависимост, граничеща с тази от епохата на феодализма, гласуването не трябва да се допуска да става другаде, освен на публично място, преграждащо в максимална степен възможностите за оказване на принуда. Такова публично място е изборната секция с „тъмната стаичка“, заобиколена от възможно най-голям брой застъпници и наблюдатели на различни, противопоставени една на друга политически сили.
На трето място – процесът по отбелязване от избирателя на неговия глас и по отчитане на този глас в общите резултати трябва да бъде защитен от разкриване, променяне и неотчитане. Само така може да се гарантира, че избирателят „ще посмее“ да гласува според действителните си предпочитания и гласът му ще повлияе на изборния резултат. Днес повечето хора работят с компютри, но малцина от тях могат да гарантират, че поддържат своята система в изправност и биха предотвратили опит за неоторизиран пробив.
На четвърто място – политическият елит досега не е дал нито една причина да вярваме, че евентуалният софтуер за гласуване ще работи правилно и няма да се поддава на манипулации. Последното ни задължава да настояваме такъв софтуер да бъде само и единствено със свободен код (достъпен за независима проверка на неговата надеждност и сигурност) и да функционира на напълно изолирани компютри (които не се ползват за нищо друго и не биха могли да се заразят с цел разкриване тайната на вота или изкривяване на изборните резултати).
И на пето място – интерфейсът за гласуване (графична среда на монитора, бутони на клавиатурата и мишката, и други) трябва да затруднява в максимална степен възможностите за документиране и проследяване на вота. Само така ще се гарантира, че търговците на гласове няма да могат да проследяват лоялността на своите жертви и ще загубят възможностите си да оказват натиск.
В обобщение – въпросът „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ измамливо подтиква към категоричен положителен отговор. В действителност българската изборна система е лишена дори от базовата инфраструктура, необходима за осъществяването на подобен вид гласуване при осигурени гаранции, че това няма да доведе до пълно обезсмисляне на изборния процес посредством своеобразна „приватизация“ на свободната воля на гражданите. В този смисъл, дори самото поставяне на въпроса преди тази инфраструктура да е факт или поне преди да е протекъл адекватен дебат за нейното естество, е по-скоро безотговорност и обслужване на олигархични интереси, отколкото проява на модерно, реформистко мислене.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Административните съдилища се свързаха чрез Единна електронна работна среда


(02.10.2015) Новоизградената Единна електронна работна среда, която свърза административните съдилища в България, позволява обмен данни и цели дела по електронен път между 28-те регионални съдилища и Върховния административен съд (ВАС). Единна електронна работна среда включва Единна деловодно-информационна система (ЕДИС) и обща платформа за съвместна работа и комуникация, достъпна за всичките административни съдии и служителите в системата на административното правораздаване. Очаква се Единната електронна работна среда да позволи на магистратите да обменят дела по електронен път и да ползват обща съдебна практика, а гражданите и бизнесът да получат директен достъп до актовете на административните съдилища.
ЕДИС предполага общ модел за въвеждане на данните и тяхното централизирано съхранение, единен стил на работа, правила за публикуване на делата, обмен на данни и защита на информацията. Системата ще позволи на административните съдии да се възползват от общи стандартизирани номенклатури, включително централизиран регистър на жалбоподателите и страните в административното съдопроизводство. На територията на ВАС е изграден частен сървърен облак, който ще обслужва всичките останали административни съдилища. Системата в изпълнение на застъпената от Секторната стратегия (2014-2020) визия за развитие на електронното правосъдие се очаква да осигури среда за безхартиено водене на делата. „Амбицията ни е тази съвременна информационна система да стане ядрото на електронното правосъдие у нас“ – заявява Георги Колев (председател на ВАС).
Независимо от горните оптимистични заявки, обаче, предстои вземането на още много допълнителни решения, преди електронното правосъдие да стане наистина факт. Така например все още не е изчистен въпросът с външния достъп до системата и участието на страните и процесуалните им представители в електронното правораздаване, гарантирането на сигурност и надеждност на системата, и не на последно място – приемането на редица изменения и допълнения в относимата нормативна уредба – Административно-процесуалния кодекс (АПК), Гражданския процесуален кодекс (ГПК), Закона за съдебната власт (ЗСВ), Закона за електронното управление (ЗЕУ), Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП) и други.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Правнуците на Райна Княгиня призовават ДПС да целуне Знамето заедно с тях


(30.09.2015 г.) Потомците на Райна Попгеоргиева (известна като Райна Княгиня) отправиха публична покана до лидерите на Движението за права и свободи (ДПС) да изпълнят собствения си призив за „единство“ и „заедност“, като в единство и заедно с всички родолюбиви българи целунат Знамето, извезано от великата българка. Знамето на Райна Княгиня е издигнато от панагюрските въстаници в Априлската епопея от 1876 г. и по този начин се превръща в символ на порива на българския народ към „Свобода или смърть“, удавен в кръв от Османската власт и довел до руско-турската Освободителна война от 1877-1878 г. „Няма нищо по-хубаво от това – декларира вчера от трибуната на българското Народно събрание Лютви Местан (председател на Движението) – избирателите на ДПС да пеят песента за Райна Княгиня, защото байракът, ушит от нея, е и нашето знаме. Всички стоим под този байрак.“ Като се позовават на тази декларация от председателя на ДПС, Иван Филов и Здравчо Здравчев (правнуци на Райна Попгеоргиева и ръководители на Родовия комитет „Райна Княгиня“) призовават лидерите на Движението да претворят на дело своята декларация, като „се срещнем в музея на Райна Княгиня в Панагюрище в най-скоро време и под съпровода на песента на български заедно целунем знамето на Райна Княгиня и българския флаг“.
Повод за реакцията на наследниците на Райна Княгиня е провокацията на ДПС от 26.09.2015 г., когато предизборната кампания в гр. Исперих беше открита с изпълнение на турския певец Фарук Йълмаз, който под турцизиран музикален съпровод изпя първите строфи от известната българска песен „Кой уши байрака“, посветена на панагюрската светиня и продължи с турска еротична песен за хубавицата Райме, чиято мелодия наподобява българската. По-късно Йълмаз си призна, че дори не знае значението на българската песен, а просто е наизустил първите строфи и ги е изпълнил механично. Никола Белишки (кмет на Панагюрище за периода 2011-2015 г.) в свое открито писмо до Лютви Местан окачестви проявата като „грозно зрелище, което предизвиква категоричното възмущение у мене, жителите на община Панагюрище и милиони българи в страната и чужбина“, и „поругава честта и достойнството на една светиня за панагюрци, и нагло се опита да използва личността й за политически цели“. В знак на протест неформални групи от София, Пловдив, Варна, Копривщица и други градове се организират в инициатива за масови демонстрации пред офисите на ДПС с публично изпълняване на песента „Кой уши байрака“.
От Родовия комитет „Райна Княгиня“ категорично заявяват, че не застават зад никоя политическа сила и не желаят да стават част от предизборната кампания, но настояват лидерите на ДПС – като целунат Знамето на Райна Княгиня – да покажат на дело, че са едно с родолюбивите българи и заедно с тях „стоят под този байрак“.
От чисто юридическа гледна точка въпроси поражда както демонстративното „турцизиране“ на една българска възрожденска песен, така и декларацията на Местан, че „байракът, ушит от нея [от Райна Княгиня], е и нашето знаме“. Кои ние? Очевидна е тенденцията за отделяне на определена група хора и обособяването им като нещо различно от българите, наречено в декларацията на Местан „вътрешно малцинство“. Подобно изявление влиза в пряко противоречие с чл. 11, ал. 4 от Конституцията, забраняваща образуването на политически партии „на етническа, расова или верска основа“. Ако ДПС не е образувана на такава основа, възниква въпросът защо лидерите на Движението така упорито нарушават чл. 181, ал. 2 от Изборния кодекс (забраняваща предизборната кампания да се води на езици, различни от българския), като поздравяват своите симпатизанти непременно на турски език и наричат този език „майчин“, и използват „турцизирани“ версии на български възрожденски песни? Дали декларацията им, че те също „стоят под този байрак“, не е откровена лъжа, ще видим недвусмислено в Панагюрище, докато целуваме Знамето на Райна Княгиня.
Оригинално позицията на Родовия комитет „Райна Княгиня“ е отразена тук:
http://www.kmeta.bg/pravnucite-na-rajna-knqginq-zovat-dps-da-celuva-znameto-55173.html

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Словакия не приема мигранти-мюсюлмани, които не желаят да се интегрират в нея


(28.08.2015) Правителството на Словакия възнамерява да предоставя убежище само на такива мигранти от Сирия и другите размирни райони от Близкия Изток и Северна Африка, които желаят наистина да се интегрират в словашкото общество. Според властите в Братислава индикатор за склонност към интеграция е наличието на християнско изповедание. „Искаме да изберем хора, които наистина желаят да започнат нов живот в Словакия – аргументира позицията на своето правителство Иван Метик, говорител на словашкото Министерство на вътрешните работи. – Като християнска държава, Словакия може наистина да помогне на християни от Сирия да намерят своя нов дом тук. (...) Бихме могли да приемем 800 мюсюлмани, но в нашата страна няма нито една джамия! Как биха се интегрирали мюсюлманите, след като при нас не им харесва?“
Правителствената позиция е формулирана в отговор на европейския план за разпределяне на квотен принцип между страните-членки на близо 40'000 лица от кризисните райони, понастоящем разквартирувани във временни бежански лагери в Италия, Турция и Гърция. Съгласно плана Словакия трябва да приеме 200 лица. Властите в Братислава изтъкват, че такива лица „не биха могли да се чувстват у дома и да се приспособят“ към порядките на словашкото общество, ако не се отъждествяват [поне] с традиционната за тази държава религия.
Словакия отхвърля категорично обвиненията в дискриминация, посочвайки като цел на мярката съхраняване единството на своето собствено общество и постигането на успешна интеграция за приетите на словашка територия лица. Позицията е особено актуална на фона на безпрецедентната миграционна криза, при която в последните месеци десетки хиляди нелегални имигранти щурмуват южните и югоизточните граници на Европа. По данни на Европейската агенция за управление на външните граници „Фронтекс“, от началото на годината до 240'000 имигранти са влезли в ЕС от Средиземно море, като мнозина намериха смъртта си в препълнени и изоставени плавателни съдове. Само през месец юли до 107'000 имигранти са влезли в ЕС от югоизточните сухопътни граници, а други 400'000 очакват отговор от миграционните власти в ЕС на своите искания за бежански статут. Очаква се кандидатите за убежище в Германия до края на годината да достигнат 800'000. Подобен миграционен натиск заплашва да изкриви демографската картина на засегнатите райони и да промени драстично културния им облик. На фона на това поставянето на въпроса за интеграцията на прииждащите имигранти е от съществено значение.
Повечето от имигрантите, на чийто натиск са подложени южните и югозападните граници на ЕС, идват от Сирия, Афганистан и северноафриканските страни, където доминираща религия е ислямът и начинът на живот се различава коренно от този в страните-членки на ЕС. В голямата част от случаите не можем да говорим изобщо за „бежанци“ в юридическия смисъл на думата, тъй като повечето от тези лица – дори и да идват от размирни региони, застрашаващи живота, свободата и достойнството им – прекосяват европейските граници, след като вече се намират на територията на „трети сигурни държави“, които не ги застрашават с нищо (например Турция). Съгласно утвърдените международни стандарти в бежанското право (чл. 31, т. 1 от Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г.), дори едно лице да е наистина бежанец, който се спасява от непосредствена заплаха и това е оправдало незаконното му преминаване през държавни граници, за да се спаси), то той не може просто да продължи да преминава следващи държавни граници, след като вече е влязъл трета сигурна държава и там не го заплашва нищо. Така например, ако едно лице е сирийски бежанец и като такъв оправдано премине незаконно границата с Турция (за да се спаси например от терористичния огън в държавата си по произход), то това лице се превръща в незаконен имигрант, извършващ криминални деяния, ако след като вече се намира в третата сигурна държава, продължи да прекосява без разрешение следващи държавни граници – например с цел да достигне до Германия. Икономическият мотив в този пример е очевиден. Ако не беше така, за този „бежанец“ би било много по-лесно и много по-оправдано да се ориентира към по-близки сигурни държави (и географски, и културно), каквито са например Йордания, Саудитска Арабия, Турция.
Мащабът на имиграционния натиск към ЕС от последните месеци съвсем резонно поставя въпроса за интеграцията на тези лица в приемащите общества. В този ред на мисли е уместно да подчертаем, че „интеграция“ не означава само това – приемащото общество да осигури жизнена среда и материална издръжка на имигрантите, които просто искат да живеят в по-добри условия. Интеграцията е двустранен процес на опознаване и приемане, при който идващият по необходимост трябва да припознае и да уважава като свои ценностите и порядките в приемащото общество, и да допринася за благоденствието на това общество като отплата за получения прием. В противен случай – под натиска на чисто икономически стремежи към по-добър живот, създаването и поддържането на който не е в приоритетите на прииждащите лица – рискуваме не само да променим необратимо демографския и културен облик на ЕС, но и да подкопаем устоите на обществото, чиито плодове очевидно са се оказали привлекателни за хората от други части на света.
Във връзка с изразената позиция от властите в Словакия, Агенцията по бежанските въпроси при ООН призова страните-членки на ЕС да се въздържат от каквато и да е дискриминация при осъществяване на плана за разпределяне на имигрантите. Европейската комисия засега отказва коментар, но също подчертава, че в ЕС е забранена всяка форма на дискриминация. Този рефлекс разкрива опасната неспособност да бъде разпозната собствената идентичност и да бъде призната като отправна точка за суверенното право на всяка държава да полага усилия за опазване на собствения й етно-културен облик. Не може да се окачествява като „дискриминация“ изискването на приемащото общество имигрантите да се интегрират в него. В противен случай рискуваме да превърнем приемащите общества в своеобразен заложник на чужди етно-културни модели, и да ги осъдим на постепенна асимилация в собствените им държави. Това е в пряко противоречие с чл. 1, т. 1 от Международния пакт за икономически, социални и културни права на ООН, където се признава, че „всички народи имат право на самоопределение; по силата на това право те свободно определят своето политическо положение и свободно осъществяват своето икономическо, социално и културно развитие“. Подобна неспособност за разпознаване на собствената идентичност е от естеството да подрине християн-демократичния модел, чиито достойнства – видно дори от посоката на самия мигрантски поток – се припознават далеч отвъд границите на ЕС. Без съмнение тези достойнства не биха били възможни, ако ги няма хората от европейските народи заедно с техните ценности и начин на живот.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Наказателна процедура срещу България зарази произвола по чл. 417 и сл. от ГПК


(03.08.2015) Европейската комисия (ЕК) стартира наказателна процедура срещу българската държава заради нарушаване на европейското законодателство във връзка с чл. 417 и сл. от Гражданско-процесуалния кодекс (ГПК). С цитираните норми се въведе т.нар. „Незабавно заповедно производство“, което позволява длъжникът да бъде осъден и да се пристъпи към принудително изпълнение без изобщо да му се дава възмоност да възрази срещу предявената претенция. Наказателната процедура е стартирана и заради уреденото в ГПК изпълнително производство спрямо недвижими имоти, явяващи се семейно жилище, които в нарушение на утвърдената практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) могат след ипотекирането им да бъдат продавани принудително без преди това Съдът да се е убедил, че спрямо длъжника няма нарушения на правата му като потребител по смисъла на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
В рамките на Фаза I от наказателната процедура „Официални контакти между Комисията и България“ на нашата страна се дава възможност да приведе своето национално законодателство в съответствие с европейското. В противен случай Комисията ще заведе дело в СЕС за нарушаване на европейското законодателство и за налагане на санкции спрямо българската държава. Случаят има огромно значение не само за текущите хиляди длъжници на банки и на снабдени със записи на заповед кредитни институции в България, но и за тези, които вече са осъдени и имуществото им е разпродадено – с оглед предявяването на бъдещи претенции срещу българската държава за вреди, причинени от националното законодателство в нарушение на установените европейски правозащитни стандарти.
Във връзка с горното интерес представлява генезисът на проблема с чл. 417 и сл. от ГПК, и по-специално – на начина, по който българските народни представители бяха мотивирани да причинят това на българските граждани. Известна светлина върху този въпрос хвърля проведеното на 27.06.2007 г. 266-то заседание на XL Народно събрание, на което в Пленарна зала е обсъждана на Второ четене (текст по текст) Глава XXXVII „Заповедно производство“ от проекта за нов ГПК. Думата взема единствено Мая Манолова (тогава пак народен представител от БСП): „Уважаеми колеги! Искам да ви обърна внимание на новата Глава XXXVII „Заповедно производство“. (...) Това е евроизискване за съществуване на заповедното производство – бърза процедура, по която се движат исковете за парични вземания, подсъдни на районните съдилища. (...) Сега за длъжника остава възможност ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество. Мисля, че чрез въвеждането на това производство и в тези хипотези се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат. Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“. Изказването на бъдещия обществен защитник на българските граждани, избран на 30.07.2015 г. за омбудсман на България, не поражда никакви дискусии и Глава XXXVII „Заповедно производство“ е утвърдена единодушно с гласове от всичките парламентарно представени по онова време политически сили.
В цитираното няколкоминутно изказване на Манолова прозират няколко последователни манипулации, които по никакъв начин не съответстват на изказванията й от 30.07.2015 г. по повод нейното избиране за омбудсман на България (отново с гласовете на почти всички парламентарно представени политически сили): „Ще ми липсва страстта на парламентарната битка, но ми предстои не по-малко важна битка за правата на българските граждани“. Прокараният благодарение манипулациите на бъдещия борец за граждански права закон, принуждаващ българските граждани да плащат безропотно всичко, което банките изискат от тях с едностранно променяните или директно нарушавани договори за банкови кредити, добавя по изчисления на експерти допълнителни приходи за банките от порядъка на 400'000'000 лв. годишно, изстръгнати от българските граждани и бизнес без основание. Може би не е за учудване в тази връзка защо при проведеното на 30.07.2015 г. тайно гласуване Манолова беше избрана със 129 гласа (при получени за опонента й и досегашен омбудсман Константин Пенчев 82 гласа и подадени 12 невалидни бюлетини). Манолова беше открито подкрепена от БСП, ДПС, АБВ и Патриотичния фронт, като по неофициални данни е получила до 25 гласа и от ГЕРБ. Огромното мнозинство, с което беше избрана и което е достатъчно за формирането на правителство, налага извода за предварителна договорка сред парламентарно представени политически сили. Едва ли в тази връзка защитата на правата на гражданите е била водещ мотив при вземането на решенията.
Първата манипулация от цитираното изказване на Манолова, с което тя лобира на 27.06.2007 г. за приемането на чл. 417 и сл. от ГПК, е широко прилагана от повечето български политици лъжа, че нещо е „евроизискване“. В действителност не е налице никакво „евроизискване за съществуване на заповедното производство“ – поне не във вида, в който беше възприето в новия ГПК (очевидно, след като Комисията стартира заради него наказателна процедура срещу България). Никъде в европейското законодателство не съществува хипотеза, при която частно търговско дружество (например банка) може да осъди определено лице (длъжник) само въз основа на едностранно съставени от това частно търговско дружество документи за съществуването на дълг; и ако такава правна възможност все пак е предвидена в някои от страните-членки, тя задължително се балансира с правото на „длъжника“ да оспори претенцията и да задължи банката да докаже своите права по общия исков ред. Очевидно това не е факт в хипотезата на чл. 417 и сл. ГПК, където частните банки бяха привилегировани наред с държавните и общински учреждения, а останалите кредитни институции придобиха правото да издевалетлстват над длъжниците си, като ги заставят да издават записи на заповед в тяхна полза.
„Сега за длъжника остава възможност – продължава със своите манипулации Манолова – ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. На това място бъдещият омбудсман на България и защитник на гражданите (в т.ч. и на длъжниците) подвежда народните представители, като смесва два различни института на заповедното производство – този по чл. 410 и сл. от ГПК, позволяващ оспорване от страна на длъжника и този по чл. 417 и сл. от ГПК, където оспорване изобщо не е допустимо. Манолова пропуска да посочи, че длъжникът „няма да извърши никакви действия“, просто защото той няма правната възможност да извърши такива действия по чл. 417 и сл. от ГПК, където кредитори се явяват банките и притежаващите записи на заповед кредитни институции.
Според следващата чистосърдечна манипулация на Манолова, изречена от трибуната в Пленарна зала, с така цитираната уредба „се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат“. Ако г-жа Манолова нямаше юридическо образование, бихме си позволили да разясним още веднъж, че дори и да им се търсят суми, „които те не дължат“, гражданите просто трябва да понасят последиците от незабавното изпълнение по чл. 417 и сл. от ГПК – за което те дори не могат да разберат преди съдебният изпълнител да им връчи покана за доброволно изпълнение. От тук нататък гражданите, чиито права Мая Манолова се готви да започне да защитава в новото си амплоа на омбудсман, нямат никаква възможност да спрат принудителното изпълнение, освен ако внесат обезпечение в пълен размер (достигащо при ипотечни кредити до суми от порядъка на €50-100'000) и ако образуват на собствени разноски и със собствени сили дело по общия исков ред, в което тепърва да започнат да доказват, че всъщност не дължат.
В слезващото изречение от изказването си от 27.06.2007 г. Манолова продължава да манипулира народните представители, като твърди, че „длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“. Всъщност, длъжникът по чл. 417 и сл. от ГПК може да избере „дали да плати по една бърза процедура“, или да плати по тази бърза процедура и междувременно да започне „да върти“ отделно съдебно производство, твърде бавно и скъпо, което евентуално би довело до признаване на правата му и възстановяване на някакъв паричен еквивалент от пазарната оценка на съсипаното му домакинство или бизнес. Отново в едно изречение намираме смесени два съвсем отделни правни института, които Мая Манолова като юрист със сигурност притежава необходимото образование, за да разграничи ясно. Ако иска.
Няколко дни по-късно (на 04.07.2007 г.), водени от манипулациите на Манолова, народните представители гласуват с безскрупулно единодушие Глава XXXVII „Заповедно производство“ от новия ГПК – със 101 гласа „за“ при нито един „против“ или „въздържал се“. Повечето от тях вероятно дори не са разбрали какво точно гласуват. Със сигурност никой от тях не си е дал цялостна сметка и за финансовите последици от гласувания закон, тъй като само броени дни преди обсъждането т.нар. „Тройна коалиция“ (НДСВ, БСП и ДПС) отменя Глава II „Планиране на законопроектите“ от Закона за нормативните актове (ЗНА) и с това премахва изискването за оценка на финансовите последици. Проектът за нов ГПК минава без оценка на въздействието, което днес понася целият български народ и срещу което въздействие, омбудсман Манолова ще бъде призвана тепърва да започне да се бори.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Facebook не може да изисква лични данни и документи от европейски потребители


(30.07.2015) Facebook няма право да отказва на потребителите да използват псевдоними. Това определи Службата за защита на данните в Германия, която забрани на социалната медия да променя едностранно избраните потребителски имена с истинските имена на физическите лица и да изисква от тях официалните им данни по паспорт. Решението е обжалвано от базираната в Дъблин и отговаряща за Европа Facebook Ireland Ltd., но немският съд потвърждава неговото съответствие с европейското законодателство. В същия смисъл е и решение на Комисията за защита на личните данни в Белгия от преди месец, която констатира, че Общите условия за ползване на Facebok дават илюзорно усещане за контрол на потребителите върху неприкосновеността на личните им данни – като същевременно нарушават европейското право в сферата на неприкосновеността на личния живот.
Сходна позиция зае и Европейската комисия в началото на годината, която осъди последните промени в Условията поверителност във Facebook и по-специално – улесняването на достъпа до лични данни на потребителите, което противоречи на усилията на Комисията за повече сигурност в internet – особено по отношение на децата и младежите. Във връзка с това няколко европейски страни – сред които Белгия, Дания, Испания, Нидерландия и Франция – водят съвместно разследване и преговори с компанията за привеждане на нейните Условия за поверителност в съответствие с утвърдените стандарти в ЕС за защита на личните данни на европейските потребители.
Конкретният случай, провокирал немските власти да вземат отношение, е оплакването на немска гражданка, която е регистрирала свой профил под псевдоним във Facebook, за да избегне нежелани контакти във връзка с бизнеса й. Не след дълго обаче акаунтът е блокиран и на потребителката е указано да предостави своите действителни лични данни по паспорт, като приложи официални документи за доказателство. След изпълнението на указанието профилът на потребителката е отблокиран, но променен едностранно от Facebook с нейните действителни имена по паспорт.
„Принуждаването на потребителите да използват само и единствено техните истински имена нарушава правото на лична неприкосновеност на потребителите“ – определя базираната в Хамбург Служба за защита на данните. „Използването на истинските имена във Facebook – аргументират своята позиция от компанията, – защитава неприкосновеността на личния живот и безопасността на хората, като им гарантира, че те знаят с кого споделят и с кого се свързват“. Подобна позиция обаче би легитимирала Facebook (комерсиален продукт на една частна компания от САЩ) да администрира лични данни на европейските граждани и да удостоверява тяхната самоличност като орган на власт, което категорично излиза извън функциите и правомощията на социалната медия. Въведената от 2004 г. политика за използване на истински имена във Facebook, според която потребителите ще трябва „да използват истинските си имена от реалния живот“ доведе до протести и в САЩ, където американски индианци, жертви на домашно насилие и транссексуални се изправиха пред централата на социалната медия в Калифорния с аргумента, че анонимността е съществена за тяхната лична сигурност.
В глава 4 „Регистрация и защита на акаунта“ от своята Декларация за правата и отговорностите във Facebook, от социалната медия определят „потребителите на Facebook [да] предоставят своите истински имена и информация“ при регистрацията и използването на Facebook-профил. В т.т. 1 и 7 от цитираната разпоредба се определя, че „нямате право да предоставяте фалшива лична информация на Facebook“ и се задължавате да „поддържате данните си за контакт актуални и коректни“. В т. 1 на глава 16 от Декларацията „Специални условия, приложими към потребители извън САЩ“ е определено, че като потребител на Facebook се съгласявате „личните ви данни да бъдат прехвърлени и обработени в САЩ“, а в т. 1 на глава 2 „Споделяне на вашето съдържание и информация“ е определено, че „вие предоставяте [на Facebook] неизключителен, прехвърлим, подлицензируем, безвъзмезден, неограничен териториално лиценз да използва всякакво (...) съдържание, което публикувате във или във връзка с Facebook“.
В Политиката за данни на Facebook е обявено, че компанията събира практически неограничена персонализирана информация от и за потребителя: цялото качвано от него съдържание и всяка друга информация, която той предоставя, докато използва социалната медия – в т.ч. като регистрира свой профил (със задължението по т.т. 1 и 7 на глава 4 от Декларацията да предостави истинските си имена и снимка, и актуални данни за контакт); всичко, което потребителят създава и споделя във Facebook, в т.ч. съобщенията и комуникацията му с други потребители; метаданни за местоположението на потребитея и за начина, по който използва предоставения интерфейс; съдържание и информация, които други потребители (например приятели) предоставят за съответния потребител (примерно докато споделят общи снимки, „тагват“ потребителя или импортират негови данни за контакт); информация за лицата и групите, с които потребителят се свързва, в т.ч. начина му на взаимодействие с тях; информация за трансакции и покупки, направени чрез интерфейса на Facebook, в т.ч. номера на кредитни карти, банкови сметки, поръчки, плащания, доставки; информация за вида, марката, модела и настройките на използваното от потребителя компютърно оборудване, софтуерно осигуряване и internet-свързаност (като Facebook си запазва правото да свързва и обобщава информацията от различни единици оборудване, софтуер и свързаност, ако има данни, че зад тях стои един и същи потребител); информация от web-сайтове и приложения извън Facebook за поведението на потребителя – чрез използвани от тях услуги и вградени приложения – Like-бутони, потребителска регистрация чрез вече съществуващ Facebook-профил и други; информация за потребителя и неговите дейности, предоставяна от партньори на Facebook, дъщерни компании и трети страни. Всичко това е от естеството да предостави подробна и точна персонална информация за конкретното физическо лице, надхвърляща значително онова, което то споделя или си мисли, че споделя във Facebook. Видно от Политиката за данни, технически дори не е необходимо едно конкретно лице да има регистрация във Facebook, за да бъде персонализирано и да започне събирането на информация за него.
Разбира се – по типичния за т.нар. Договори с общи условия начин, Декларацията на Facebook определя, че „като използвате или осъществявате достъп до Услугите на Facebook, вие се съгласявате с тази Декларация“ (и с всички допълнителни условия и правила на социалната медия, и техните последващи изменения и допълнения). Като се има предвид, че повечето потребители не внимават за съответствието на Общите условия с техните потребности и интереси, и се ограничават единствено до функционалността и потребителското изживяване в използваните от тях продукти, не е за учудване упоритото, мълчаливо и неразбиращо съгласие с това да бъдат подлагани на пълно картотекиране в реално време – без яснота какво точно се случва с техните данни и без възможност да изискват по какъвто и да било начин уважение към тяхната личност. В такава ситуация регулаторната защита на потребителските права и неприкосновеност се оказва повече от необходима, за да не се допусне придобиването на власт от страна на една частна корпорация, сравнима с тази на държавата. В този смисъл позицията на немската Служба за защита на данните е похвална и дава допълнителната надежда, че Facebook скоро ще бъде принуден да преосмисли своята политика за личните данни – поне по отношение на европейските потребители.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ В България един човек не е достатъчен: Главен прокурор vs Правосъден министър


(11.07.2015) Около месец Май.2015 г. в общественото пространство придоби популярност изказването на бившия правосъден министър на Румъния и настоящ европейски народен представител Моника Маковей, която отправи своето недвусмислено послание към България: „Трябва ви един човек с власт, който иска реформата“. Изказването беше поставено като контратеза на набиращите скорост по онова време популистки намерения Конституцията да бъде променена с цел извършването на Съдебна реформа (общо взето без сериозно да се обсъжда в какво конкретно ще се изразява тази реформа). „Промяната на законите и на Конституцията бави битката с корупцията – беше категорична Маковей. – Важни са хората. Не ви трябват промените в законите, за да разследвате сериозна организирана престъпност, просто трябва да го направите. Нека прокурорите не чакат политиците да кажат „давайте“. Защото те няма да го направят. (...) За да се справите с корупцията, е нужен един силен политик, който да иска такава промяна“.
Ще бъде пресилено, ако твърдим, че действащият понастоящем министър на правосъдието Христо Иванов е „силният политик“ от изказванията на Маковей. Няма обаче да сгрешим, ако признаем, че той за пръв път от много време насам си позволи да назове в ресорното му министерство някои от ключовите проблеми, преграждащи вече трето десетилетие възможността в България да се утвърди Върховенството на закона чрез ефективна, безпристрастна и справедлива Съдебна система. Подобно назоваване на публично известни проблеми може би не изисква особена прозорливост и не представлява голям подвиг, но със сигурност е рядкост за българския политически елит и поради тази причина си струва да бъде отбелязано. Още повече, че дори само произнасянето на глас на имената на някои от ключовите проблеми в Правосъдието впрегна добре известни групи в Съдебната система и в политико-икономическия елит на страната срещу идеите на министъра, противопоставяйки се с всички възможни средства на каквито и да било разговори за реформа – едва ли не българското Правосъдие е образец и в него няма какво да се реформира.
Повод за настоящия материал – може би не „законен повод“ по смисъла на чл. 208 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) – е публикацията „Корупция в Министерството на правосъдието“ във в. Труд от 07.07.2015 г., публикувана в 09:13 ч. от... несъществуващия за вестникарската редакционна колегия журналист Калоян Стоев. Единственият известен колега с такова име работи за новинарските емисии на Нова телевизия и към момента на публикацията е на море, респективно нито преди, нито сега е писал за в. Труд, а още по-малко – мистериозната статия, цитирана по-горе. С други думи, статията от в. Труд е анонимна. Следователно тази статия не може да бъде „законен повод за започване на разследване“, тъй като чл. 209, ал. 1 от НПК забранява това: „анонимните съобщения [за извършено престъпление] не са законен повод за започване на разследване“. Не така обаче стоят нещата за Прокуратурата.
На осн. именно тази анонимна статия Софийска градска прокуратура (СГС) реши да се самосезира, като възложи на Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП) при Министерството на вътрешните работи (МВР) да извърши на проверка в правосъдното министерство за „престъпления по служба, сключване на явно неизгодни сделки и безстопанственост“ във връзка с възлагане по граждански договор за абонаментно сервизно обслужване и профилактика на климатизатори, по който евентуално е нанесена щета с прогнозна стойност (по данни от статията във в. Труд) от 5'556 лв. Мълниеносната реакция на Прокуратурата е впечатляваща – тя се самосезира (и обявява достатъчно гръмко това, че да не остане някой неразбрал) едва няколко часа след публикацията във в. Труд и в изпълнение тъкмо на това, за което нейният „невидим“ автор призовава. Ето защо голяма част от българското общество разпознава в тази статия и в последвалата светкавична реакция на Прокуратурата „активно мероприятие“* срещу опитите на министър Иванов да говори за Съдебна реформа.
Освен от нахалните и неподкрепени с нищо констатации в самата публикация, превърнала се за Прокуратурата в „законен повод“, поръчковият и тенденциозен характер на статията прозира и от цялостното „журналистическо творчество“ на митичния (несъществуващ) журналист Калоян Стоев. Видно от страниците на в. Труд, колегата Стоев има общо 5 публикации, като 4 от тях са насочени персонално срещу министър Иванов и неговите усилия във връзка със Съдебната реформа: цитираната по-горе „Корупция в Министерството на правосъдието“ от 07.07.2015 г. и предходните „Плакатна реформа на министър Иванов: Вторият ешелон на „Протестна мрежа“ избутан напред да брани провала на колегата“ от 29.06.2015 г., „Нагъл опит на Христо Иванов да уреди „гражданския сектор“ с власт и пари от данъкоплатеца: Лобизъм срещу демокрацията“ от 10.06.2015 г. и „НПО-та и адвокати със солидни интереси пишат законите на Христо Иванов“ от 02.06.2015 г. Единствената публикация на малко по-различна тематика е от 30.04.2015 г. със заглавие „Време е длъжникът TV7 ЕАД да върне милионите, получени от КТБ“ – вероятно с цел да бъде създадена подходяща легенда** на митичния „журналист“ за предстоящото „активно мероприятие“.
Писането на клеветнически дописки по дребнави въпроси (5'556 лв.) с очевидната цел да бъдат компрометирани принципно смислените намерения за осъществяване на Съдебна реформа, не представлява новост. Не представлява новост и това, че такива бдителни „журналисти“ като псевдо Калоян Стоев старателно заобикалят масивните престъпни тумори, разпрострели своите метастази на организирана политическа и икономическа корупция във всички сфери на нашето общество. Но именно последното – водещо до пълно единомислие и срастване между задкулисен елит, зависими магистрати и поръчкови медии, и даващо възможнст за една такава светкавичната „екипна“ реакция на Прокуратурата заради един очевиден вестникарски пасквил – издава отчайващата неприложимост на рецептата на Моника Маковей „един човек с власт“ да пожелае Реформата и да поведе борбата на България срещу висшата организирана престъпност. Особено когато последната притежава почти целия държавен и обществен апарат, такава борба не може да се осъществи от един човек, но може да се започне от него – дори само заради неговите колебливи назовавания на проблема. Добрата новина – въпреки всичко казано до тук, е, че българският народ все по-масово и все по-ясно разпознава този проблем.
Статията във в. Труд може да се прегледа тук:
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4858142
____________
* активно мероприятие – израз от силовите ведомства; операция срещу набелязаните лица или групи, свързана с тактическо и силово засягане на тяхната сфера, като операцията е прикрита под привидно други цели, за да се постигне действителната цел в условията на конспиративност, без да бъде разкривана
** легенда – израз от специалните служби; изграждане на недействителен образ на оперативния работник (чрез изказване на мнения, демонстриране на поведение, определен начин на живот и др.) с цел да се впише в средата на набелязаните лица или групи, да бъде припознат от тях като „свой“ и да получи определени нива на доверие и достъп

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Държавната власт пази в тайна самоличността на лицата в свои незаконни органи


(26.06.2015) Видно от официалната web-страница на действалото по онова време Министерство на икономиката и енергетиката (МИЕ), „от 01.03.2011 г. е създаден и функционира Eдинен орган за управление на подземните богатства (ЕОУПБ) в страната“, натоварен с „дейности по предоставяне на права за търсене, проучване и добив на подземни богатства“ – което трябва да способства „за установяване на обща практика по провеждането на процедури и предоставяне на права“, и се очаква да осигури „повече прозрачност, ясни правила и намалява времетраенето за отделните процедури“. Именно с тази цел – осигуряването на повече прозрачност и яснота – гражданинът Роман Кендеров подава Заявление Вх.№94-Р-184 от 30.10.2013 г. по реда на Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) с искане МИЕ (днес вече обособено като две отделни министерства с ресори „икономика“ и „енергетика“) да предостави достъп до обществена информация за това кои са физическите лица, влизащи в състава на загадъчния ЕОУПБ и какви длъжности заемат. Със своя Заповед №РД-16-1591 от 13.11.2013 г. тогавашният главен секретар на Министерството постановява отказ от предоставяне на достъп до исканата обществена информация, тъй като същата според него... „представлява защитени лични данни“ (!).
Заповедта е постановена в противоречие с принципите на демокрацията и правовата държава, и в нарушение на трайно установената съдебна практика. Гражданинът Кендеров обжалва постановения от МИЕ отказ пред Административен съд София-град (АССГ), с мотива, че „личните данни на лицата, заемащи публични длъжности, са с много по-занижена степен на защита от тези на частните лица“ (Конституционно решение №4 от 26.03.2012 г. по к.д.№14 от 2011 г.), и, че е недопустимо да съществуват анонимни държавни органи, поради което е налице „надделяващ обществен интерес“ по смисъла на §1, т. 6 от Допълнителната разпоредба (ДР) към ЗДОИ – тъй като в случая „чрез исканата информация се цели (...) повишаване на прозрачността и отчетността“ на съответния държавен орган. Председателствания от административен съдия Бранимира Митушева 24 съдебен състав на II отделение при АССГ постановява Решение №3395 от 21.05.2014 г. по образуваното адм.д.№12163 от 2013 г., с което оставя жалбата на Кендеров без уважение и потвърждава отказа от предоставяне на достъп до обществена информация. Според административните съдии от АССГ „информацията, представляваща лични данни, е изцяло изключена от приложното поле на ЗДОИ, а достъпа до нея се осъществява при условията и по реда на ЗЗЛД“. Това схващане – както ще проследим подробно по-долу – е в абсолютно противоречие както с правовия ред, така и с утвърдената съдебна практика.
Гражданинът не се отказва и в законоустановения срок подава касационна жалба против решението на АССГ пред Върховния административен съд (ВАС). Прокурорът от Върховната административна прокуратура (ВАП) дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Със своето окончателно Решение №6453 от 02.06.2015 г. по образуваното адм.д.№9481 от 2014 г., председателстваното от върховен административен съдия Диана Добрева V отд. при ВАС (при членове върховните административни съди Виолета Главинова (докладчик) и Еманоил Митев) отхвърля касационната жалба и оставя обжалваното решение в сила, със следните, доста постни и абсурдни мотиви: „В конкретния случай в съответствие с дадените в ЗДОИ дефиниции на „обществена официална информация“ и „обществена служебна информация“, информацията, свързана с имената и длъжностите на лицата, включени в ЕОУПБ представлява служебна обществена информация по смисъла на чл. 11 от ЗДОИ, но предвид съдържанието на търсената информация, касаеща лични данни на тези лица, тя няма характеристиката на обществена информация, която да може да бъде предоставяна по реда и при условията на ЗДОИ. Правилни са и изводите на Административния съд, че в разглеждания казус не е налице „обществен интерес“ от получаването на така формулираната информация, която Кендеров търси. Защитата на личните данни, нормативно уредена в специалния Закон за защита на личните данни (ЗЗЛД), преодолява правото на достъп до обществена информация (чл. 2, ал. 4 от ЗДОИ)“. Казано с други думи, на българския народ се отрича правото да знае кой го управлява и по този начин се формират анонимни и тайни органи на държавна власт.
Цитираните съдебни решения влизат в крещящо противоречие с принципите на правовата държава и с трайно установената съдебна практика, според които не представляват защитени лични данни и поради надделяващ обществен интерес правото на обществен достъп надделява, когато се иска следната информация за висши държавни служители: техните имена (Решение №240 от 2008 г. по адм.д.№6700 от 2007 г. на V отд. при ВАС), брой, цел и продължителност на техните служебни пътувания (Решение №3101 от 2006 г. по адм.д.№8452 от 2005 г. V отд. при ВАС), придобито от тях образование и квалификация (Решение №9486 от 2006 г. по адм.д.№3505 от 2006 г. на 5-членен състав при ВАС), придобит от тях трудов стаж и професионален опит (Решение №8572 от 2012 г. по адм.д.№4051 от 2012 г. на 5-членен състав при ВАС), получавани от тях основни трудови възнаграждения (Решение №1051 от 2015 г. по адм.д.№1270 от 2014 г. на VII отд. при ВАС, Решение №3872 от 2014 г. по адм.д.№6575 от 2013 на VII отд. при ВАС), брой и цели на техните посещения в определени служебни институции (Решение №8987 от 2014 г. по адм.д.№2078 от 2014 г. на VII отд. при ВАС), членството в помощни органи на властта (Решение №13502 от 2012 по адм.д.№8102 от 2011 г. на V отд. при ВАС), подадени от тях декларации като експерти по ОВОС (Решение №2910 от 2006 г. по адм.д.№10371 от 2005 г. на V отд. при ВАС), получавани от магистратите подаръци (Решение №10398 от 2013 г. по адм.д.№2551 от 2013 г. на V отд. при ВАС и потвърдено с Решение №16380 от 2013 г. по адм.д.№13425 от 2013 г. на 5-членен състав при ВАС), брой постановени от магистратите актове и получени атестации (Решение №5400 от 2015 г. по адм.д.№9195 от 2014 г. на V отд. при ВАС), забавени от магистратите дела (Решение №132 от 2014 г. по адм.д.№11045 от 2013 г. на VII отд. при ВАС), имена на прокурорските помощници (Решение №14701 от 2014 г. по адм.д. №6440 от 2014 г. на V отд. при ВАС) и мн. др.
В постановяването на част от цитираните по-горе съдебни решения, утвърждаващи стандартите за демокрация и прозрачност в нашата страна, са участвали лично някои от същите магистрати, които днес отстъпват от собствените си стандарти и потвърждават отказа на властта да разкрие имената и длъжностите на служителите в ЕОУПБ. В свое решение от 2012 г. например двама от тримата върховни административни съдии на същото V отд. при ВАС приемат съвсем изрично във връзка с искан достъп до обществена информация за имената на лицата в друг държавен орган, че „имената и заеманата длъжност не са свързани с неприкосновеността на личността и личния живот. Нещо повече – заеманата длъжноста е факт, който обикновено е поместен в електронната страница на всяко едно министерство, поради което е и обществено известен. При това членството в орган, осъществяващ държавната политика, не може да се реализира чрез анонимното упражняване на властта.“ На фона на това демонстрираната в цитираното по-горе Решение №6453 от 02.06.2015 г. неспособност на върховните административни съдии да се придържат към установените от самите тях стандарти, е втрещяваща. Нещо повече – в подкрепа на правото на обществото да знае кой го управлява се е произнасял не веднъж и Конституционният съд (КС), според който „правото на всеки да търси, получава и разпространява информация може да се ограничава само по изключение, като политиците и държавните служители са длъжни да търпят критика в по-голяма степен от частните лица“ (Конституционно решение №7 от 1996 г. по к.д.№1 от 1996 г.) и „защитата на личните им данни [на лицата, упражняващи държавна власт] е „много по-занижена“ от тази на обикновените граждани“ (Конституционно решение №4 от 2012 г. по к.д.№14 от 2011 г.). На тези констатации на КС многократно се позовават в своите мотиви при постановяване на своите решения и върховните административни съдии във връзка с осигуряването на достъп до обществена информация.
Съгласно българската Конституция „подземните богатства са изключителна държавна собственост“ (чл. 18, ал. 1) и „Република България осигурява (...) разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната“ (чл. 15). Следователно управлението на природните богатства е изключителна функция на държавата. На следващо място, „цялата държавна власт произтича от народа“ и „се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“ (чл. 1, ал. 2). Никъде в българското законодателство не се предвижда създаването на ЕОУПБ – следователно този орган по същността си е противен на установения в България конституционен ред. „След като властта произтича изцяло от народа, а всеки гражданин е съставна част от народа – разсъждава адв. Александър Кашъмов, работещ по случая, – не става ясно какво е смутило магистратите от въпроса за самоличността на лицата, които влизат в състава на въпросния орган. Информация за съществуването му е публикувана на internet-страницата на министерството и толкова по-странно е какъв е този загадъчен, митичен и същевременно – анонимен орган.“ Адв. Кашъмов достига до категоричния извод, че „съдебната и изпълнителната власт [в цитирания случай] си стиснаха ръцете, за да скрият от гражданите информация, която им се дължи по Конституция и закон; информация, която е елементарна и не би засегнала никакви защитени интереси, в това число „лични данни“. Така и не става ясно какво се крие, но нещо явно се крие – от гражданите, от тяхното мнение и техния избор.“
Тъй като съществуването и функционирането на ЕОУПБ не е предвидено в никой нормативен акт, за съществуването на този извън-законен държавен орган научаваме единствено от официалната web-страница на МИЕ (сега ресорът е прехвърлен към МЕ). От оскъдните податки в internet научаваме, че „митичният“ ЕОУПБ през 2011 г. е започнал работа по 1'100 преписки за предоставяне на концесии и към края на следващата година са му останали около 100 процедури за търг или конкурс. ЕОУПБ явно е ефективен, макар да е непроницаемо анонимен. След като е всеизвестно, че секторът на концесиите за проучване и добив на подземни богатства съставлява внушителен финансов интерес, е стряскащо, че главният секретар на МИЕ и посочените по-горе административни съдии (чиято самоличност е публична), укриват от обикновения гражданин Роман Кендеров (чиято самоличност очевидно също е публична) имената и длъжностите на лица, в чиито ръце са поверени решенията за милиарди левове – в интерес или във вреда на целокупния български народ.
Първоинстанционното решение №3395 от 2014 г. по адм.д.№12163 от 2013 г. на 24 св. от II отд. при АССГ може да се види тук:
http://domino.admincourtsofia.bg/BCAP/ADMC/WebData.nsf/ActsByCaseNo/B021D315968937BDC2257CE0003EA64C/$FILE/temp4178159672453736AEEB6F31ABDE21C2257CE0003C3DC5.pdf
Касационното решение №6453 от 2015 г. по адм.д.№9481 от 2014 г. на V св. при ВАС може да се види тук:
http://www.sac.government.bg/court22.nsf/d038edcf49190344c2256b7600367606/aed37de7f6b0d1edc2257e500040cb20?OpenDocument

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Съдебна реформа чрез случайно разпределяне на делата и чрез лична отговорност


(20.06.2015) В последните месеци въпросът за необходимата на българското общество Съдебна реформа придоби особена актуалност. Политическата риторика за променяне на Конституцията и за Съдебна реформа обаче в повечето случаи се ограничава до „променянето“ и до „реформирането“ само по себе си, без да посочат с имената им и с необходимата обосновка, конкретните промени и реформи. Въпросът е от особено значение, тъй като популизмът и политическата безотговорност са в състояние да тласнат обществото в невероятни разрушителни сценарии, насочени към обсебване или допълнително отслабване на и без това проядената от корупция и безсилие Съдебна система – ведно с всички античовешки, антиобществени и антидържавни последици от това. В тази връзка желаем – като израз на обществената позиция на www.Advocati.org – да представим два основни (по наше мнение) приоритета за Съдебната реформа, които – ако не изцяло, то поне в голяма степен – биха дали решение на някои от най-наболелите проблеми в Правосъдието.
Не е необходимо да се впускаме в големи разсъждения, за да посочим, че основен проблем на правосъдието е отстъплението от принципа за Върховенство на закона, което отстъпление позволява делата с определен интерес да се решават не съгласно събраните доказателства, закона и безпристрастното вътрешно убеждение на Съда, а на базата на нерегламентирани връзки, зависимости и корупционни схеми. Последните в повечето случаи остават скрити и по неписано правило никога не се преследват (освен когато корупционните групировки си нанасят удари една на друга). По този начин Правосъдието се задушава през годините и днес нещата са достигнали до там, че дори самото споменаване на понятия като „добро“ и „справедливо“ кара повечето „професионалисти“ да се подсмихват заради наивността им. Твърде лесно е да твърдим, че причината за всичко това е отсъствието на морал у юристите. Моралът обаче е изцяло вътрешно изживяване и като такова не се поддава на наблюдение и контрол, и следователно не е онова, чрез което можем да гарантираме Върховенството на закона.
В последните години на няколко пъти въпросът за случайното разпределяне на делата влизаше в епицентъра на публичното внимание, като определени групи в Правосъдието съвсем очевидно положиха категорични усилия този въпрос да не се разреши ефективно. Този въпрос е от първостепенна важност, защото случайното разпределяне позволява делото да постъпи за решаване при магистрат, който е твърде възможно да не принадлежи към „нашата“ корупционна клика – и поради това да бъде решено без предубеждение. Да корумпираш отделен човек (бил той и магистрат) е сравнително лесно, но да корумпираш цялата колегия е твърде трудно – особено в големите градове, където колегиите са многобройни и където са концентрирани повечето дела. Ето защо създаването на надежден алгоритъм за случайно разпределяне е от ключово значение за гарантиране Върховенството на закона. Освен за борбата с корупцията, случайното разпределяне на делата би спомогнало и за борбата с административния произвол – позволяващ на административния ръководител в сегашната ситуация да „смачка“ всеки неудобен за него магистрат от подвластната му колегия, като например му разпредели невъзможен обем тежки дела и започне да го наказва за неспазване на процесуалните срокове.
Да се създаде надежден алгоритъм за случайно разпределяне на делата е толкова лесно, колкото и неудобно за корупцията в Правосъдието. Дигитални генератори на случайни числа („случайни“ не в абсолютния математически смисъл на думата, но достатъчно случайни за разпределяне на делата) са измислени отдавна и не са скъпи за прилагане. Не е скъпо да се разработи софтуерен продукт, който да генерира такива „случайни“ числа за нуждите на случайното разпределяне – при спазване параметрите на натовареност, профилираност и пр. в съответните магистратски колегии. Този софтуер може да осъществява гарантирано своята функция, само ако не е достъпен за манипулации от страна на административните ръководители в съдилищата, прокуратурите и следствените служби. Ето защо би трябвало сървърът да бъде централизиран и позициониран примерно в Министерството на правосъдието (МП) или във Висшия съдебен съвет (ВСС), и от там да разпределя постъпващите в съответните регистратури входящи номера. Правилното функциониране на софтуера може да се гарантира само при условие, че е със свободен лиценз (GNU Public License) – което означава, че всеки заинтересуван може да верифицира функционалността на изходния код и софтуерът не е зависим от един разработчик с монополни права.
Както стана дума по-горе, корупционните схеми и злоупотреби в Правосъдието в повечето случаи остават скрити и никога не се преследват. Това е довело до чувство на недосегаемост, безотговорност и безнаказаност у голяма част от магистратите, които си позволяват все повече формалност, повърхностно отношение към службата и откровен произвол. Да се вмени лична отговорност на магистратите за техните решения е възможност за противодействие на тези пороци, позволяващи постановяването на очевидно неправилни актове – било поради незаинтересуваност, било поради стремеж да се обслужи корупционна цел. Вменяването на лична отговорност в никакъв случай не бива да се смесва с посягане срещу независимостта на Съдебната система – поради което трябва да бъде извършено крайно премерено и обосновано. Няма обаче никакво оправдание освобождаването от всякаква отговорност на магистратите, при положение, че с властта и действията си те пряко засягат правната сфера на гражданите.
Вменяването на лична отговорност може да се развие чрез отразяване степента на обжалване/протестиране пред и отменяне от по-горна инстанция на постановените от съответния магистрат актове във възможността на магистрата изобщо да остане на заеманата от него позиция като младши съдия, младши прокурор или следовател, впоследствие да придобие статут на „несменяем“ и накрая да получи възможност за кариерно израстване. Обвързването на кариерата с отговорност за постановените неправилни (и съответно отменявани) актове би се превърнало в сериозен гарант за Върховенството на закона – защото конкретният магистрат ще бъде зависим от обосноваността и съобразеността на своите актове със закона и с доказателствата по делото. Съчетана с механизъм за гарантирано случайно разпределяне на делата (който механизъм води до несигурност, че на следваща инстанция делото ще попадне „в наши ръце“), личната отговорност би се превърнала в сериозна стъпка към „принуждаването“ на магистратите да спазват закона и към очистване на Съдебната система от тези от тях, които не го съблюдават в достатъчна степен.
Нито една от предложените мерки – гарантирано посредством централизиран свободен софтуер случайно разпределяне на делата и вменяване на лична отговорност у магистратите за законосъобразността на техните актове – не би струвала скъпо на Правосъдието. Предложените мерки са лесни за прилагане от техническа и организационна гледна точка, и изискват преди всичко наличието на автентична воля за Съдебна реформа. Ето защо считаме, че могат да се приложат – дори в значително по-скромен формат от този, който политическият елит си е възложил, но не с толкова скромни последствия за утвърждаване Върховенството на закона.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Проектозакон за предотвратяване на корупцията прокарва опасни за правото идеи


(28.05.2015) С предложения от Меглена Кунева (заместник министър-председател по координация на европейските политики и институционалните въпроси) проект на Закон за предотвратяване на корупцията сред лицата, заемащи висши публични длъжности (ЗПКЛЗВПД) се прави опасен за юридическата система опит да бъдат удовлетворени известни популистки настроения, като същевременно умишлено или поради невежество се прокарват възможности за административен произвол и лесна разправа с политически и икономически опоненти, „поръчани“ от съответни центрове на държавна власт. Макар да предлага някои важни концепции за борбата с корупцията, законопроектът допуска напълно лишени от юридическа логика и легитимност решения – с които могат лесно да се превърнат в услужливо оръдие за злоупотреби с власт, изнудване и справяне с политически и икономически опоненти, и за генериране в крайна сметка на още повече корупция по високите етажи на властта.
Проектът за ЗПКЛЗВПД се представя като опит да се даде законодателен израз на приетата на 09.04.2015 г. с Решение №230 на Министерския съвет (МС) Национална стратегия за превенция и противодействие на корупцията в Република България (2015-2020 г.). Като водещ приоритет на законопроекта е изведено „противодействието на корупцията по високите етажи на властта“ – в характерния стил на заместник министър-председателя Меглена Кунева, която не за първи път опитва да представи себе си като говорител на набиращите скорост настроения в българското общество – в конкретния случай – обсесивните призиви за реформа и за справяне с корупцията, която по неписано правило остава абсолютно неразследвана, неразкривана и ненаказвана.
Законопроектът предлага създаването на Национално бюро за предотвратяване на корупцията (НБПК), определено в чл. 6, ал. 1 от ЗПКЛЗВПД като „независим държавен орган за осъществяване на политиката по предотвратяване на корупцията сред лицата, заемащи висши публични длъжности“. НБПК по същество представлява мега-орган на концентрирана държавна власт, сформиран чрез обединяването на принципно доказали своята несъстоятелност антикорупционни органи – Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (КПУК), Центъра за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност (БОРКОР) към МС, съответните звена при Сметната палата, действащи по Закон за публичност на имуществото на лицата, заемащи висши публични и други длъжности (ЗПИЛЗВПДД). Чл. 6, ал. 5 от ЗПКЛЗВПД предвижда устройството и организацията на работата в НБПК да бъдат уредени с правилник, издаден от Директора на Бюрото, като още на този етап неофициално се артикулира, че за Директор е определено да се предложи именно Меглена Кунева. Удобно е предвидено Директорът да се назначава с указ на Президента по предложение на Министерския съвет (МС), като Президентът не може да отклони повторно направено предложение – следователно, крайното решение за определяне на Директора на НБПК се концентрира в МС.
Чл. 1, ал. 2 от ЗПКЛЗВПД дава легално определение на корупционно поведение – то се определя като такова, при което „в резултат на заеманата висша публична длъжност лицето получава облаги от материален или нематериален характер, водещи до незаконно увеличаване на неговото или на свързани с него лица имуществено състояние, както и когато изпълнява възложените му правомощия или задължения по служба при условията на конфликт на интереси“. Макар определението неправилно да се ограничава до имуществени въпроси, легалното му закрепване е важна стъпка във формулирането на механизмите за противодействие, така необходими на българската държавност. Чл.чл. 42-45 от ЗПКЛЗВПД въвеждат още няколко легални определения: за несъвместимост, изразяваща се в „заемането на друга длъжност или извършването на дейност, която съгласно Конституцията или закон е несъвместима с положението на лицето като заемащо висша публична длъжност“; за възникване на конфликт на интереси, наблюдаван когато „лице, заемащо висша публична длъжност, има частен интерес, който може да повлияе върху безпристрастното и обективното изпълнение на правомощията или задълженията му по служба“; за частен интерес, какъвто наблюдаваме при обстоятелства, водещи до „облага от материален или нематериален характер за лице, заемащо висша публична длъжност, или за свързани с него лица, включително всяко поето задължение“; за облага, която е представена като „всеки доход в пари или в имущество, включително придобиване на дялове или акции, както и предоставяне, прехвърляне или отказ от права, получаване на стоки или услуги безплатно или на цени, по-ниски от пазарните, получаване на привилегия или почести, помощ, глас, подкрепа или влияние, предимство, получаване на или обещание за работа, длъжност, дар, награда или обещание за избягване на загуба, отговорност, санкция или друго неблагоприятно събитие“. Така формулирани, основните легални понятия от законопроекта дават изключително широк хоризонт на третираната материя и позволяват НБПК да осъществи мащабна аналитична и контролна дейност.
Действието на ЗПКЛЗВПД по отношение на лицата е изключително широко – обхващат се „лицата, заемащи висши публични длъжности“ – които според чл. 5, ал. 2, т.т. 1-38 от ЗПКЛЗВПД са президентът и вицепрезидентът, народните представители, министрите, излъчените от България представители в органите на Европейския съюз (ЕС), в Северноатлантическия договор (НАТО) и в нашите задгранични представителства, конституционните съдии, магистратите, омбудсманът, ръководствата на по-важните държавни и местни органи и институции, свързани със сигурността, финансовата стабилност и обществения ред в държавата, в т.ч. ръководствата на техните териториални звена и техните заместници, висшия административен апарат, членовете на политическите кабинети, инспекторати, ръководства на политически партии, междинни звена по европейските фондове, ръководства на финансирани от бюджета висши учебни заведения и лечебни заведения за болнична помощ, и други. По груби разчети цитираната разпоредба ще засегне около 10'000 граждани, заемащи съответните висши публични длъжности и явяващи се властовия елит на държавата.
Чл. 13, ал. 1, т.т. 1-11 от ЗПКЛЗВПД оправомощава НБПК да извършва проверка, анализ и оценка на декларациите за имущество, за съвместимост и за конфликтни интереси, и на имущественото състояние на лицата, заемащи висши публични длъжности, както и на случаите на необяснимо богатство при тези лица; да установява конфликтни интереси при тези лица; да разглежда сигнали във връзка с декларациите за тяхната несъвместимост; да изготвя анализи на проекти на нормативни актове и на действащото законодателство относно норми с корупционен риск; да разработва и предлага антикорупционни мерки и законодателни предложения с антикорупционна насоченост; да разработва методологии за оценка на риска от корупционно поведение и системи за проверка на почтеността; и да оказва съдействие на държавните и местни органи за тяхното прилагане, като дава методически указания на съответните органи по избора или назначаването, подпомага разработването и прилагането на антикорупционни мерки, и други. Ал. 2 от цитираната разпоредба задължава компетентните органи „да вземат отношение (...) и да информират своевременно НБПК“ във връзка с изготвени от Бюрото анализи и предложения за антикорупционни мерки. Чл. 15, ал.ал. 2-5 от ЗПКЛЗВПД задължават държавните и местни органи и институции, гражданите и техните организации „в 14-дневен срок от получаване на искането да представят необходимата информация или да окажат необходимото съдействие“ на НБПК, забраняват на съответното задължено лице „да откаже да се яви пред НБПК, съответно да предостави исканата информация“, осигуряват на НБПК „пряк и безплатен“ достъп до информационните масиви и регистри на държавните органи и местната власт, и позволяват Директорът на НБПК „да поиска от съда разкриване на банкова тайна“. По този начин се създава изключително мощен инструмент за въздействие спрямо практически най-важните хора в държавата.
Съгласно чл. 21, ал.ал. 1-3 от ЗПКЛЗВПД, НБПК може да образува производство за проверка на лице на висша публична длъжност или за установяване на конфликтни интереси „по собствена [на НБПК] инициатива; по сигнал или по искане на лице, заемащо висша[та] публична длъжност, отнасящо се за неговото имуществено състояние; при подаване на сигнал, в т.ч. анонимен, ако в него се съдържат достатъчно данни за необяснимо богатство и/ли твърдения за конкретно корупционно поведение (...); при публикация в средствата за масово осведомяване, съдържаща достатъчно данни за необяснимо богатство и/ли твърдения за корупционно поведение“. Допускането НБПК да осъществява проверки включително по анонимни сигнали е в същността си опасен пробив в устойчиво отбраняваното до момента схващане в българското законодателство относно правото на лицата да не бъдат уязвявани от клевети, за които клеветникът дори няма да поеме никаква отговорност, ако се окажат неверни. Подобно стимулиране на безотговорното анонимно клеветничество застрашава да отрови общественото пространство със спекулации и фабрикувани компромати, и да превърне бъдещия супер-могъщ антикорупционен орган в лост за безконтролна и безнаказана разправа с опоненти – тъкмо противно на декларираните от Меглена Кунева цели.
Чл. 28, ал. 3 от ЗПКЛЗВПД определя НБПК да поддържа публично достъпен регистър с информацията по чл. 25, ал. 1, т.т. 1-14 от ЗПКЛЗВПД: притежавано от лицата, заемащи висши публични длъжности, недвижимо имущество, регистрирани на тяхно име превозни средства, суми в наличност, депозити, вземания, вложения в инвестиционни и пенсионни фондове, и други спестовни и инвестиционни активи на стойност над 5'000 лв. – с посочване основанието на придобиването и произхода на средствата за осъществяването му, ако придобиването е настъпило в периода на заемане на висшата публична длъжност; притежавани ценни книги, дружествени дялове и поименни акции, включително придобити чрез приватизационни сделки извън боновата (масова) приватизация; задължения и кредити над 5'000 лв., включително кредитни продукти с лимит на покритие над 5'000 лв.; трудови доходи и такива извън заеманата висша публична длъжност от предходната календарна година; трайно използвано от лицата чуждо недвижимо имущество и подлежащи на регистрация чужди превозни средства на стойност над 5'000 лв., независимо от основанието и условията за ползването; предоставени от лицата или получени от тях с тяхно съгласие обезпечения за обучение, задгранични пътувания или единични плащания над 500 лв. всяко – включително направените разходи по тези обезпечения, ако не са платени със собствени, публични средства или такива на институцията, където заемат висшата публична длъжност; обучения и задгранични пътувания на стойност над 5'000 лв.; участия в органите по управление или контрол на юридически лица с нестопанска цел и на кооперации; извършване на дейност като едноличен търговец към датата на избирането/назначаването на висша пубична длъжност и до 12 месеца преди това; договори с лица, чиято дейност попада в правомощията на заеманата висша публична длъжност; свързани лица, към дейността на които лицата имат частен интерес съгласно представеното по-горе легално определение. Чл. 25, ал. 4 от ЗПКЛЗВПД задължава лицата, заемащи висши публични длъжности, да декларират имуществото и доходите включително „на своите съпрузи, на лицата, с които се намират във фактическо съпружеско съжителство и на ненавършилите пълнолетие деца“. При положение, че цялата тази информация съгласно чл. 28, ал. 3 от ЗПКЛЗВПД става публична, това създава значителен риск от вмешателство в личния живот на лицата и от евентуални схеми за тяхното изнудване на база публично огласеното имущество, връзки и интереси. Подобно гръмко намерение – да се извади „на светло“ всичко, което притежават и с което са свързани българските висши държавници, е изгодно за автора на законопроекта от популистка гледна точка – доколкото обслужва обществените нагласи за „априорна вина“ у висшите държавници и обслужва желанието за осъществяване на своеобразна „репресия“ спрямо такива лица. Същевременно обаче, публичното огласяване на такава информация – извън рамките на компетентните за борба с корупцията държавни органи – е от естеството да породи нов вид нормативно покровителствана престъпност, базирана на притискане и поставяне в зависимост на най-важните хора в държавното управление, и изнудването им във връзка с публично оповестените техни притежания, интереси и обвързаности.
Чл. 34, ал. 2 от ЗПКЛЗВПД определя „при установено несъответствие в размер на и над 10'000 лв., Директорът на НБПК [да] разпорежда извършването на проверка на имущественото състояние на лицето, заемащо висша публична длъжност“. Съгласно чл. 35, ал. 1, т.т. 2 и 3 от ЗПКЛЗВПД, проверка се извършва и при установени конфликтни интереси, и по сигнал (включително анонимен) или публикация в средствата за масово осведомяване. Проверката обхваща съгласно ал. 3 от цитираната разпоредба до 10-годишен период назад във времето и се извършва в 6-месечен срок, като при необходимост се привличат външни експерти и се търси съдействие от органите на Министерството на вътрешните работи (МВР) и на Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). Чл. 38, ал. 5 от ЗПКЛЗВПД дава право на инспекторите към НБПК „да изискат проверяваното лице и/ли свързани с него лица да дадат информация за обстоятелства, подлежащи на деклариране (...), отнасяща се за свързаните с проверявания лица“. Съгласно чл. 40, ал.ал. 1-3 от ЗПКЛЗВПД, „ако в резултат на проверката се установи несъответствие между декларираните факти и обстоятелства и установеното в процедурата за проверка на имущественото състояние, Директорът на НБПК сезира Националната агенция по приходите (НАП) за предприемане на действия по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) срещу съответното лице, както и ДАНС“; на следващо място – „ако в резултат на проверката се констатира необяснимо богатство, Директорът на НБПК сезира Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ) за предприемане на действия по реда на Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ)“; и най-накрая – „ако в резултат на проверката се установят данни за извършено престъпление, Директорът на НБПК сезира компетентните органи за предприемане на действия по наказателно преследване“.
Цитираните правомощия дават условия за доста добро интегриране на НБПК с останалите правозащитни органи и институции, и по принцип могат да способстват за разгръщането на мощна антикорупционна дейност. Заедно с това обаче няколко от ключовите разбирания в ЗПКЛЗВПД може да компрометират целите на законопроекта до такава стпен, че той – ако се приеме в предложения му вид – да се превърне в източник на още по-голяма корупция, изразяваща се в злоупотреба с власт, нормативно покровителствана разправа с опоненти и установяване на допълнителни зависимости и задкулисност. Задължението на практически всички лица в държавата да оказват безпрекословно съдействие на НБПК и да концентрират внушителна по своята детайлност и разклоненост информация за имуществото и свързаностите на най-важните хора в държавния апарат, която информация става автоматично публично достояние, позволява срещу тези хора да започне организирането на изнудвания и шантаж на база публично огласените техни социални обвързаности, материални възможности и интереси. Това в крайна сметка може да заплаши устоите на държавната власт. Допускането анонимни сигнали да се превръщат в законен повод за образуване на производство – на фона на проследените по-горе огромни властови възможности на НБПК – дава в ръцете на недоброжелателите чудовищен инструмент за безнаказано клеветничество, което може без особени затруднения в контекста на общите негативни нагласи в нашето общество да съсипе репутацията, да провали кариерата, да блокира съвестното изпълнение на всяка висша държавна длъжност – без при това да бъде поета каквато и да било отговорност за разпространените лъжи. Създаването на нормативни условия за безнаказаност на определени престъпления е недопустимо. И не на последно място – в типичния популистки стил на Меглена Кунева – не става ясно как новата антикорупционна мега-структура ще постигне амбициозните цели, заявявани и непостигани от редица предходни, подобни по своята гръмкост, антикорупционни проекти. Освен че се дават няколко важни легални определения за започване на дебата по темата – практически нищо друго не е свършено; освен може би подсигуряването на достатъчно респектиращ властови пост съобразно завишените амбиции на заместник министър-председателя по координация на европейските политики и институционалните въпроси.
Проектът на ЗПКЛЗВПД и мотивите към него могат да се прегледат на този адрес:
http://www.strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?@lang=bg-BG&Id=1686

стари архивинови архивиактуални позиции


§ НАТО не е гаранция за националната сигурност, а само фактор за постигането й


(06.05.2015) Северноатлантическия договор, с който се учредява НАТО (North Atlantic Treaty Organization – NATO; абревиатурата дори не е преведена на български), е подписан първоначално от САЩ, Белгия, Дания, Исландия, Италия, Канада, Люксембург, Норвегия, Обединеното кралство, Португалия, Франция и Холандия на 04.04.1949 г. във Вашингтон. Впоследствие към пакта се присъединяват Германия, Гърция, Испания, Полша, Турция, Унгария и Чехия, а по-късно и България – заедно с още няколко страни от бившия съветски блок – Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения. Договорът влиза в сила за нашата страна на 29.03.2004 г. след внасянето му за разглеждане от действалия по онова време министър-председател Симеон Сакскобургготски и след почти единодушното му ратифициране от XXXIX Народно събрание (НДСВ, ОДС, ДПС и БСП – при 4 гласа „против“). Малко преди това – като условие за присъединяването ни към НАТО и при тайно договаряне – България унищожава своя ракетен щит от комплекси СС-23 съветски образец (или по-точно – ракетните комплекси Р-300 и Р-500 със среден обсег на действие до 500-1'300 км.), като по този начин остава без тактическо въоръжение; загубата в отбранителната способност на страната не беше заменена от никаква сходна натовска алтернатива.
Съгласно Северноатлантическия договор подписалите страни „потвърждават своята вяра в целите и принципите на Устава на Организацията на обединените нации (ООН) и желанието си да живеят в мир с всички народи и правителства“, като за тази цел „обединят усилията си за колективна отбрана и за запазване на мира и сигурността“ в Северноатлантическата зона. Често в тази връзка се цитира чл. 5 от Договора, според който „страните (...) се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях“. Без да се впускат в излишни разсъждения, повечето политици и анализатори в България декламират тази част от чл. 5 като „гаранция“ за националната ни сигурност. В този смисъл придобилото статут на клише изказване на президента Росен Плевнелиев от днешния „парад на храбростта“, където той в качеството си на „върховен главнокомандващ на Въоръжените сили“ (чл. 100, ал. 1 от Конституцията) заяви, че „членството на България в НАТО е най-силната гаранция за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на България.“
Във връзка с горното продължаваме с чл. 5 от Договора, където веднага след цитираната част от текста е посочено, че страните се договарят „в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в чл. 51 от Устава на ООН (неотменимото право за всяка суверенна държава да се самоотбранява в случай на въоръжено нападение, докато Съветът за сигурност не вземе отношение – бел. www.Advocati.org), ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме (...) такива действия, каквито смята за необходими.“ Съвсем ясно хипотеза втора in fine от чл. 5 на Северноатлантическия договор указва, че солидарните отбранителни действия, които всяка от страните-членки на НАТО се задължава да предприеме за защита на друга нападната страна-членка, се ограничават до нейната самостоятелна и без по-нататъшна отговорност преценка. Това означава, че юридически солидарността може да бъде сведена например до прочитането на една куха дипломатическа декларация или до изпращането на незначителна хуманитарна помощ – чл. 5 от Северноатлантическия договор ще бъде спазен изцяло.
Интерес представлява на следващо място чл. 3 от Договора, пропускан редовно при обсъждане състоянието на българските Въоръжени сили. Съгласно цитираната разпоредба страните по Договора „поотделно и съвместно (...) ще поддържат и развиват своите индивидуални и колективни способности да се противопоставят на въоръжено нападение“. Очевидно това задължение не се изпълнява от България. Изпълнението на поетия ангажимент от срещата на НАТО в Уелс от 04-05.09.2014 г. за увеличаване на разходите за отбрана беше отложено за пореден път (с изявление на министър-председателя Борисов, след заседанието на КСНС от 27.04.2015 г.: „За 2015 г. нямаме възможност и го казвам на всички партньори – първо пенсиите, инфраструктурата, образованието.“). Със сходни аргументи (и в проява на нерешителност какво да правят със съветското наследство на България) вече няколко поредни правителства отказват да отработят въпроса с модернизирането на топящите се и изчезващи български Военновъздушни сили. Сходно е положението и с Военноморските сили. Общият отказ от реформиране на Военното разузнаване и Българската армия като цяло (което е различно от съкращаване и свиване) води до все по-голямо изоставане в отбранителните способности на страната ни. Нещо повече – като не изпълнява поетите ангажименти по чл. 3 от Договора, нашата страна ще трябва да се примири с евентуално насрещно неизпълнение и на поетите ангажиментите към нея – в т.ч. осигуряването на колективна отбрана в случай на въоръжена заплаха за нейната независимост и териториална цялост.
И преди да завършим, считаме за уместно да припомним известната сентенция на Наполеон Бонапарт: „Народ, който не храни своя армия, скоро ще храни чужда.“ В този контекст прокламирането от редица български политици на Северноатлантическия договор като „гаранция“ за суверенитета на България е проява на популизъм и прикрива твърде зле продължаващата вече в няколко поредни правителства безотговорност спрямо собствените на България отбранителни способности. Тази безотговорност при адекватно функционираща държавност не би било трудно да се подведе под престъпни състави от Наказателния кодекс (НК) като предателството (чл. 102, хипотеза втора) или диверсията (чл. 106), за които българският наказателен закон предвижда най-суровите възможни наказания.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Реформата в Съдебната власт не налага задължително променяне на Конституцията


(21.04.2015) В българската Конституция изразът „Висш съдебен съвет“ се среща на 18 места. Съгласно Основния закон „организацията и дейността на ВСС, на съдилищата, на прокурорските и на следствените органи, статутът на съдиите, прокурорите и следователите, условията и редът за назначаване и освобождаване от длъжност на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите, както и за осъществяване на тяхната отговорност се уреждат със закон“ (чл. 133). Последното е предмет на Глава II „Висш съдебен съвет“ от Закона за съдебната власт (ЗСВ), явяващ се устройствен закон на Правосъдието.
Конституцията определя Висшият съдебен съвет (ВСС) да назначава, повишава, понижава, премества и освобождава от длъжност съдиите, прокурорите и следователите, и да предлага на Президента за назначаване и освобождаване „тримата големи“ в Съдебната власт – председателя на Върховния касационен съд (ВКС), председателя на Върховния административен съд (ВАС) и главния прокурор (чл. 129, ал.ал. 1 и 2 във вр. с чл. 131); да присвоява след атестирането им статут на „несменяем“ за магистратите (чл. 129, ал. 3); да обсъжда предложения от министъра на правосъдието проект за бюджет на Съдебната власт (чл. 130а, т. 1); да внася в Народното събрание (НС) докладите на „тримата големи“ за прилагането на закона и за дейността на съдилищата, прокуратурата и разследващите органи (чл. 84, т. 16).
ВСС съгласно Конституцията се състои от 25 членове, като „тримата големи“ са негови членове по право (чл. 130, ал. 1). Членове на ВСС могат да бъдат „юристи с високи професионални и нравствени качества, които имат най-малко 15-годишен юридически стаж“ (чл. 130, ал. 2). НС избира 11 от тях (т.нар. „политическа квота“), а други 11 се избират от органите на Съдебната власт – колегиите на съдиите, прокурорите и следователите (чл. 130, ал.ал. 3 и 4). Заседанията на ВСС се председателстват от министъра на правосъдието, който не участва в гласуванията (чл. 130, ал. 5).
Освен кадровите, дисциплинарните и квалификационните въпроси на магистратите, конституционните правомощия на ВСС включват също приемането на проект за бюджета на Съдебната власт, изслушването и приемането на докладите от ВКС, ВАС и главния прокурор, и внасянето на същите в НС (чл. 130, ал.ал. 6 и 7). Към ВСС се създава и функционира Инспекторат, който проверява дейността на органите на съдебната власт и се отчита ежегодно за дейността си пред ВСС (чл. 132а).
Никъде в Конституцията не се споменава може ли или не може ВСС да действа в обособени колегии. Доколкото този въпрос не е пряко свързан с правата и свободите на гражданите, стриктното стеснително тълкуване на Основния закон в случая е неприложимо. Следователно – от юридическа гледна точка – и в рамките на настоящата Конституция ВСС може да действа с две отделни колегии: на съдиите, от една страна и на прокурорите и следователите, от друга страна. Очевидно основната цел, която си поставят управляващите в посока осъществяването на „съдебна реформа“, не може да бъде просто да разделят ВСС на две колегии. Тази мярка – колкото и да е оправдана и доказала своята необходимост за адекватното функциониране на Съдебната власт – по никакъв начин не влече със себе си необходимост от променяне на Конституцията. Нещо повече – тази мярка сама по себе си не би довела до никакви реални промени в Правосъдието – и както ще проследим надолу – може би тъкмо това е истинската цел на нароилите се изведнъж един след друг няколко политически проекта за „съдебна реформа“.
От многобройните медийни публикации във връзка със „съдебната реформа“, която назрява да бъде извършена, впечатление правят две неща. Първо, понятието „съдебна реформа“ се съчетава като неразривно свързано с понятието „промяна в Конституцията“. Както проследихме, това въобще не е факт. И второ, по никакъв начин не се инициира какъвто и да било дебат за реалното съдържание – както на планираната „съдебна реформа“, така и на желаните „промени в Конституцията“. Питаме: кой пристъпва към променяне на своя Основен закон, без съвсем конкретно да е изяснил какво ще променя в него? И защо този толкова съществен за цялото ни общество въпрос някак си остава назад, заглушаван от принципно лишените от съдържание лозунги за „реформа“ и за „промяна“?
Истинските проблеми на Правосъдието не са в Конституцията, макар последната далеч да не е съвършеният Основен закон. Истинските проблеми на Правосъдието, с чиито последици се сблъсква ежедневно цялото българско общество, са от съвсем различен порядък – но тяхното изваждане на повърхността и реалното им обсъждане не е в интерес на този, КОЙто използва възможностите определени частни интереси да бъдат поставяни над закона и законът да не може да направи нищо срещу това.
Всеки практикуващ юрист ще посочи като основни проблеми в Правосъдието корупцията, некомпетентността и тромавото производство. Определени промени в Конституцията може и да обслужат нечий политически интерес, но едва ли биха се справили с корупцията, некомпетентността и тромавото производство – още повече, че последните са последица на лоша организация, която не е пряк предмет на Основния закон.
Корупцията – като първи и основен проблем на Правосъдието – е последица от лошия подбор на магистратите, липсата на адекватен (същностен) контрол върху тяхната работа и липсата на справедливи критерии за кариерното им израстване.
Още в организацията на изпитите за младши съдии и младши прокурори се създават предпоставки, даващи широки възможности конкретни кандидати да бъдат „подпомогнати“ да се класират на по-предни позиции в сравнение с други – въпреки, че по целия цивилизован свят са утвърдени и действат изпитни системи, преграждащи в много висока степен подобни възможности. В България продължаваме да решаваме казуси, които е възможно да „изтекат“ предварително и продължаваме да се явяваме на устни събеседвания, чието съдържание не се записва и поставената оценка няма как да бъде оспорена като несправедлива.
С отменянето на „прегледа по реда на надзора“ практически отпадна всякакво същностно вглеждане в работата на магистрата, който бива оценяван и атестиран преди всичко по количествени критерии. Това мотивира съдиите, прокурорите и следователите да заменят качеството на своята работа с формални количествени показатели. В този контекст, на фона на упорития отказ ВСС да даде критерии за натовареност на магистратите, ръководството на ВКС даде сякаш главоломен принос с една елементарна систематизация за измерване „тежестта“ на наказателното дело и от там – за натовареността на съответния магистрат. Въпреки това въпросът остава и това влияе както на качеството на работата, така и на сроковете, в които бива осъществявана.
Изключително неравномерно разпределената натовареност на магистратите води до почти пълно бездействие на част от тях във вътрешността на страната и в някои от по-горните инстанции, съчетано с „пребиване от работа“ на тези, които са концентрирани в няколкото по-големи съдилища в София, Пловдив и Варна. Въпреки този очевидно системен проблем, вече повече от десетилетие ВСС не предприема нищо за решаването му. Съчетана с широките възможности за упражняване на вътрешно-административен натиск спрямо подчинените магистрати, неравномерната натовареност води до невъзможност у съвестния юрист да противодейства на евентуални усилия за корумпирането му; ако не се подчини, рискува да бъде съвсем законно натоварен с още повече дела и докаран до невъзможност да се справи, което ще му осигури пълен професионален провал.
Липсата на адекватен подбор, липсата на качествен контрол в работата и липсата на равномерна натовареност на магистратите лишава Съдебната система от прием именно на най-добрите юристи, разпознати като такива от една страна, привлечени с добри условия на работа, от друга страна и мотивирани да работят качествено, от трета страна. Дори да успеят да попаднат в Съдебната система, такива юристи са лишени до голяма степен от възможност и мотивация да повишават своята квалификация и да осигуряват по този начин по-добро правораздаване – защото това не се оценява качествено и не им създава реални предпоставки за израстване в кариерата. Последиците от това могат да бъдат обобщени с понятието „некомпетентност“ и не е чудно например професионалното унижение съдии да напускат работата си, за да печелят повече като адвокати.
Прословутото случайно разпределяне на делата, за което в последните няколко години се говори много, но не се направи нищо, е следващата пропусната ключова възможност за борба с корупцията. Въпреки убийственото дискредитиране на ВСС с решимостта му против всякакъв разум да продължава да защитава напълно компрометирания софтуер LawChoice, прозрачна централизирана система за случайно разпределяне на делата така и не се създаде – вероятно защото би осигурила постъпване на конкретното дело при магистрат, който може да се окаже „неудобен“ за корумпиране и от там да провали нечий „над-законен“ частен интерес.
На фона на ширеща се корупция и прогресираща феодализация на държавата, никоя заинтересувана институция дори не си е позволила да спомене за успешно прилаганата в редица държави ротация на магистратите – която изисква примерно на всеки 2 години съответният съдия, прокурор или следовател да бъде преместен в нов съдебен район, за да не се позволи създаването на корупционни вериги и мафиотизация на Правосъдието.
И накрая – практическият отказ едно след друго на всички български правителства от последните две десетилетия да предприемат каквито и да било адекватни действия по линия на електронното управление – засегна и Съдебната система. Повечето български съдилища продължават да работят с допотопни web-сайтове, а българските юристи и обществото като цяло не могат да ползват почти никакви електронни услуги. За всяко процесуално действие страните и техните процесуални представители трябва да се явяват „на гише“, да подават молби на хартия и да чакат тези молби да бъдат придвижени из съдебните коридори, на количка. Това прави Правосъдието изключително скъпо и същевременно тромаво, като лишава гражданите от справедливост и праща труда на юристите в някой от миналите векове.
Всичките цитирани проблеми на Съдебната система са проблеми от практиката, не от Конституцията. Без да твърдим, че Основният закон е съвършен, заставаме зад позицията, че самоцелното променяне на Конституцията, пробутвано без ясно назована отговорност като „съдебна реформа“, е най-малкото политическа спекулация. Не може да осъществим истинска съдебна реформа, като просто разделим ВСС на съдийска и обвинителска колегия. В такъв опит за подмяна на порива за реформа в Правосъдието разпознаваме по-скоро страха на властта да се заговори за истинска реформа в „имунната система“ на обществото, която (ако функционира правилно) сигурно ще разпознае голяма част от българския политически елит като... вирус.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ „Тефтерите на Василев са в пъти по-опасни от тефтерите на Златанов.“ За кого?


(30.03.2015) Народният представител Георги Кадиев (БСП) в своя публикация от 03:05 ч. на 30.03.2015 г. във Facebook отбеляза, че „Тефтерите на Василев са в пъти по-опасни от тефтерите на Златанов“. Изказването е по повод интервюто на банкера от 30.03.2015 г. пред Явор Дачков за „Гласове“, където указва за депозирани от него данни и доказателства (по всяка вероятност за престъпления на високопоставени българи) пред двама нотариуси от юрисдикциите на две различни държави. Кадиев допуска, че с това поне две разузнавания са получили достъп до критична информация за националната сигурност – поради депозираните от Василев компромати и възможността да бъдат използвани от притежателите им за „да манипулират най-важните хора в държавата“ – изброени от Кадиев като „политици, съдии, прокурори, полицаи и т.н.“, и назовани от самия Василев като „политическия и икономическия елит на страната“. На този етап е налице публично съобщение за твърдението на Василев, че министър-председателят Борисов и управителят на БНБ Иван Искров са информирани за предстоящите събития в КТБ още по времето на кабинета Орешарски. Ако това е вярно, двамата не са предприели никакви действия срещу престъпление от най-висок мащаб, за което би трябвало да са отговорни – нещо, което те самите разбира се отричат. Василев отправи още по-публично твърденията си за заплахи и конкретни действия от Делян Пеевски – младия успял народния представител от ДПС – които по смисъла на чл. 208, т. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) представляват разпространено в медиите съобщение за престъпления и има вероятност да са законен повод за образуване на досъдебно производство съгласно чл. 207, ал. 1 от НПК.
Уви, Главният прокурор (който между другото прокламира шумно поредното пускане на решаващия и липсващ на България антикорупционен орган) упорито отказва да прочете (и обсъди) доказателствата, с които от много време насам Василев претендира, че разполага и настоява да бъде изслушан. „Всеки има право да казва това, което мисли и във формата, която си избере“, коментира Цацаров – като че той самият има право да разследва това, което си избере, без да се интересува от думите на една от главните страни в производството. В тази връзка напомняме, че за реализиране правото на обвиняемия да дава обяснения, съществуват процесуални възможности за разпит по делегация (от разстояние – например чрез местен прокурор съгласно чл. 108, ал. 1 във вр. с чл. 115, ал. 2 от НПК); за стенографски запис (чл. 237, ал. 2 in fine от НПК) и фонографски запис (чл. 238 и сл. от НПК); за разпит чрез видео-конферентна връзка (per argumentum e contrario от чл. 115, ал. 2 и чл. 138, ал. 7 от НПК) и редица други способи и технологии, гарантиращи (доколкото е възможно) процесуално-следствената непосредственост и (в пълна степен) необходимата автентичност и обективност на гласните доказателства. Доскорошният притежател на една от най-мощните и свързани с редица интереси финансово-индустриални структури в българската икономика, превърнала се очевидно в предмет на едно от най-големите финансово-политически престъпления от десетилетието, вероятно има какво да каже по много от въпросите, интересуващи както държавното обвинение, така и по-широката общественост. Уви, главният прокурор отказва да вземе предвид опитите на обвиняемия да упражни правото си по чл. 55, ал. 1, хипотеза втора във вр. с чл. 115, ал. 3 от НПК да дава обяснения и показания, и да участва в процеса срещу себе си; не само като задържано лице в българския арест.
Кадиев апелира „тефтерите“ на Василев да бъдат направени публично достояние незабавно – за да не чакаме Василев да умре, преди да чуем евентуалните сензационни разкрития на нотариусите. Според Кадиев такова незабавно и пълно разкриване е своеобразен „катарзис“ за българския преход, и пресичане на възможността определени задкулисни интереси да продължават да го контролират чрез компроматите му. „Те [обясненията на Василев] са доказателства за престъпления по НК (Наказателния кодекс), не просто гаранция за нечий живот*. Те са краят на българския преход“, завършва позицията си Кадиев. Остава въпросът – сред изтеклите от редица медии буквени съкращения и абревиатури, от неизслушаните обяснения и от непрочетените (или дори крадени) „тефтери“ с доказателства – за кого точно са опасни и кога българското гражданско общество ще стане свидетел на политически „катарзис“, причинен от разкриването им в техния истински мащаб? И ако в показанията на Василев няма нищо „смущаващо“ за главния прокурор – на какво се дължи упоритият отказ на държавния обвинител да признае правата на обвиняемия като главна страна в процеса срещу себе си да участва в него и да дава обяснения във връзка с него? Едва ли му пречи [само] фактът, че обвиняемият Василев не се намира в българския следствен арест. Следва съобщението на Кадиев в оригинал:
Представям си на колко политици, съдии, прокурори, полицаи и т.н. са в несвяст заради откровенията на Цветан Василев, депозирани при двама нотариуси от две различни държави.
Колкото и да ме убеждават в тайната на отношения клиент-адвокат или клиент-нотариус, абсолютно съм убеден, че поне две разузнаванета имат достъп до тези показания плюс доказателствата към тях.
Което означава пълно компрометиране на националната сигурност. Нали си представяте как всеки с тази информация може да манипулира най-важните хора в държавата. Тефтерите на Василев са в пъти по-опасни от тефтерите на Златанов. Затова е по-добре да излязат на бял свят сега. Те са доказателства за престъпления по НК, не просто гаранция за нечий живот. Те са краят на българския преход. Необходимата чаша с цианкалий, за да започнем начисто.

Оригинално позицията на Кадиев може да се види на този адрес:
https://www.facebook.com/georgikadiev?fref=nf
Интервюто на Явор Дачков с Цветан Василев за „Гласове“:
http://glasove.com/politika/49772-cvetan-vasilev-pred-glasove-poiskaha-mi-da-prehvyrlq-bezvyzmezdno-aktivi-sled-kato-se-opylchih-predizvikaha-krizata-v-ktb
____________
* гаранция за нечий живот – твърди се, че Цветан Василев е депозирал при двама нотариуси своите обяснения под условие същите да се разпечатат и четат само в случай на неговата смърт; което може да е опит за защита от евентуално посегателство на засегнатите лица, които биха искали да посегнат на Цветанов, но се страхуват от посмъртно разкриване на депозираните от него обяснения

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Счетоводители, нотариуси, брокери и синдикати – какво общо имат с адвокатите?


(20.03.2015) Проектът на закон за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за адвокатурата (ЗАдв) породи рядко срещани спорове „за“ и „против“, разкривайки по този начин претенциите за една или друга част от юридическите дейности – както от страна на юристите, подкрепящи предлаганите промени като възможност за утвърждаване достойнството на адвокатурата, така и от страна на такива, които разпознаха в законопроекта опит за отнемане на „изконни територии“ от други юридически професии. В не особено красивия спор се включиха дори представители на професии, които по наше мнение нямат нищо общо с правосъдието и с юридическата дейност – счетоводители, брокери на недвижими имоти, синдикати.
С нарочна Декларация от 12.03.2015 г. в спора се включиха Асоциацията на специализираните счетоводни предприятия, Българската фасилити мениджмънт асоциация, Камарата на частните съдебни изпълнители, Конфедерацията на труда „Подкрепа“, Националното сдружения за недвижими имоти, Националният съюз на юрисконсултите, Нотариалната камара и Сдружение „Брокери на недвижими имоти“. И ако юрисконсултите, нотариусите и донякъде частните съдебни изпълнители има резон да реагират на предлаганите изменения в основния закон на техните колеги-адвокати, съвсем необяснима е връзката с темата от страна на счетоводителите, фасилити мениджърите, брокерите на недвижими имоти и дори синдикатите. Подобен широк фронт от участници в спора – при това с толкова крайни и на места тенденциозни позиции – не може да не породи съмнения за тяхната безпристрастност, още повече когато очевидно става дума за (пре)разпределяне на пазара на юридическите услуги.
Още в началото ще отбележим, че предложеният законопроект като цяло е лошо написан – с много недообмислени разрешения, некоректни формулировки и противоречия с основни принципи на правото. В този смисъл няма да адвокатстваме в негова полза. Не можем обаче да подминем с мълчание прекомерните претенции, предявявани срещу адвокатите практически от всички страни – включително от такива, които нямат и не могат да имат нищо общо с работата на адвокатите. В едно сме съгласни с авторите на Декларацията – предложеният законопроект трябва „да стане предмет на широко обществено обсъждане, тъй като оказва пряко влияние при прилагането и изпълнението на действащите в държавата нормативни актове, при защитата на гражданите и юридическите лица и техните права и законни интереси“. Не може обаче това да се случи под конюнктурния натиск на страни, предлагащи като аргумент несъвместими правни конструкции – вероятно в услуга на определени корпоративни интереси.
1. Първият основен момент, атакуван в Декларацията, е предложението по §5 за изменение на чл. 6, ал. 3 от ЗАдв. и отпадане на възможността като адвокат да се впише без изпит всеки юрист с придобит 5 години общ юридически стаж – от което авторите на Декларацията забелязват, че „заемалите длъжност съдии, прокурори, следователи и юрисконсулти, независимо от професионалния им стаж (...) следва да полагат изпити при кандидатстване в адвокатурата, което създава усещане за подценяване и обида по отношение на юристите, заемали тези отговорни държавни длъжности“. Обида преди всичко е пропускът на колегите, писали Декларацията, да забележат, че юрисконсултите не заемат никакви „отговорни държавни длъжности“. Обида е и това, че колегите по никакъв начин не поставят същия въпрос при кандидатстването от страна на бивш магистрат за вписване в Нотариалната камара или в тази на частните съдебни изпълнители (ЧСИ). Ако „Българската адвокатура се равнява с тях [магистратите] по изискване за авторитет и уважение“, би трябвало да приема бивши магистрати с изпит – точно по начина, по който бивши адвокати стават прокурори и съдии само след изпит.
От уважение към Съда тук ще споделим лично мнение, че върховни съдии с 15 и повече години съдебен стаж действително не е редно да бъдат принизявани до полагането на изпит за младши адвокати, но авторите на Декларацията не предлагат състоятелни аргументи в тази посока. Вместо това посочват чл. 19, ал.ал. 1 и 2 от Конституцията („икономика, основана на свободна стопанска инициатива“ и „еднакви правни условия за стопанска дейност, предотвратяване злоупотребите с монополизма, нелоялната конкуренция и защита на потребителя“). Вероятно авторите на Декларацията са пропуснали курса по търговско право от III курс на юридическите факултети – затова тук ще отбележим, че свободната стопанска инициатива е относима като принцип към търговската дейност, каквато адвокатската не е и не може да бъде; аналогичен е случаят с еднаквите правни условия за стопанската дейност, предотвратяването на злоупотреби с монополизма, нелоялната конкуренция и защитата на потребителя – последните детайлизирани в Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) и в Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Нещо повече – тъкмо принципът за „еднакви правни условия“, изтъкнат от колегите, би трябвало да води като резултат всеки юрист (без значение дали току що се е дипломирал, или е придобил 15 и повече години съдебен стаж като магистрат) да се яви на изпит за младши адвокат, ако желае да постъпи в адвокатурата. Личното ни мнение е, че последното не е разумно – предвид особения статут на магистратите – но авторите на Декларацията са го потвърдили със своето неумело позоваване на Конституцията.
Друго също толкова неумело позоваване на основния закон е концентрирано в чл. 48, ал.ал. 1 и 3 от Конституцията („право на труд“ и „право на свободен избор на професия и място на работа“). Ако изпитът за адвокати и младши адвокати е преграда пред конституционно прогласеното право на труд и право на свободен избор на професия и място на работа, означава, че ние трябва на момента да премахнем всякакви форми на атестация, конкурс и подбор – и всеки да може да заеме незабавно всяка една позиция, която пожелае. Несериозността на изтъкнатия от колегите довод става съвсем очевидна, като вземем предвид обстоятелството, че за всички посочени от тях в Декларацията професии е предвиден изпит – при това не просто за придобиване на правото да бъде упражнявана съответната професия (съдия, прокурор, следовател, нотариус, съдебен изпълнител), но и за заемане на ограничения брой позиции, извън които не се предлагат възможности за упражняване на професията. Вероятно колегите са пропуснали и други курсове на юридическото образование – поради което ще отнесем изтъкнатия от тях довод към Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), където е прогласено правото на равно третиране независимо от наличието или липсата на определени дискриминационни признаци. Поставянето на изискване за заемането на определена длъжност да бъде положен изпит, би могло да бъде дискриминативно (и от там – нарушаващо конституционните принципи по чл. 48, ал.ал. 1 и 3), само ако се отнася за едни лица, но не се отнася за други. Тъкмо допускането магистратите да могат да стават адвокати без изпит е дискриминативно по отношение на младите юристи или тези, които са избрали да се реализират по друг начин и не са придобили юридически стаж. И за да не бъдем обвинени в непоследователност – ще напомним, че ЗЗДискр. в някои случаи допуска неравно третиране, ако с това се преследва законово оправдана цел – поради което застъпваме становището, че е несъстоятелно върховни съдии да бъдат подлагани на изпит за младши адвокати.
2. Следващият атакуван от Декларацията момент в предложения ЗИД на ЗАдв. е опитът на вносителите на законопроекта със своето предложение по §12 за изменение на чл. 24, ал. 1, т.т. 1-8 от ЗАдв. да изброят изчерпателно функциите на адвокатите и да въведат административна санкция по чл. 150 за лицата, осъществяващи адвокатски функции без да са адвокати. Авторите на Декларацията се позовават на чл. 32 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), чл. 18 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и чл. 91 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), които дават право на процесуално представителство пред съдебните и административните органи на лица, които не са адвокати. Безспорно, цитираните норми от процесуалните кодекси въвеждат изключения в правилата на процесуалното представителство. Авторите на Декларацията обаче са пропуснали да забележат, че действащите по цитираните норми изключения не влизат в противоречие с предложените редакции по ЗАдв., а ги допълват – доколкото за предвидените случаи са въведени изключения, а извън тези предвидени случаи няма основание за допускане на изключение. Да се твърди, че с приемането на ЗИД на ЗАдв. в предложената му редакция ще бъде премахната възможността лица, които не са адвокати, да се ползват от посочените в друг закон техни процесуални права, е като да се приравнява ЗАдв. на конституционна норма. Вероятно ще бъде полезно – за да бъдат успокоени колегите, които са пропуснали учението за действието на правните норми и за стълкновението между норми с противоречиви разпоредби от I курс на юридическите факултети, вносителите на законопроекта да добавят вездесъщия израз „доколкото в друг закон не е определено друго“, към изискването адвокатска дейност да бъде осъществявана само от адвокати.
Аргументи в същия смисъл могат да се наведат и по следващите текстове от внесения ЗИД на ЗАдв., според които като адвокатска дейност се определя освен процесуалното представителство, също изготвянето на документи, предоставянето на правни консултации, изготвянето на становища по правни въпроси, извършването на справки, снабдяването с документи, отговорното пазене и управлението на имущество, извършването на вписвания в различните публични регистри. „Тази дейност – аргументират се авторите на Декларацията във връзка с управлението на недвижимо имущество, – „изисква компетенции, надхвърлящи адвокатската практика и не може да бъде иззета с лека ръка от тези, които я упражняват професионално.“ Същевременно – видно от самата Декларация – няма никакъв проблем от адвокатите да бъде иззета типично адвокатска дейност и да бъде предоставена (с лека ръка) не само на брокерите на недвижими имоти, но също на счетоводителите, синдикалистите и други. В стремежа си да предоставят „равни права“ пред всички, авторите на Декларацията заличават границата между различните професии и свеждат нещата до там – всеки да може да прави каквото си поиска, без изискване за какъвто и да било ценз и без понасянето на каквато и да било отговорност.
3. Следващият основен момент, атакуван в Декларацията, е предложението по §14 за изменение на чл. 31, ал. 1 от ЗАдв., по силата на който за органите на досъдебното производство, административните органи, съдебните изпълнители, нотариусите и „всички други служби в страната“ възниква задължението да осигуряват свободен достъп на адвокатите за извършване на справки и предоставяне на копия от документи. Според авторите на Декларацията това противоречи на чл.чл. 30 и 32, ал. 1 от Конституцията („лична свобода и неприкосновеност“, и „неприкосновеност на личния живот“) – без да отчитат, че подобни правомощия от години са предоставени на нотариусите, съдебните изпълнители, банкови и финансови институции, и други. Безспорно – безконтролният достъп до лични данни нарушава принципите на Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД), поради което осигуряването на подобен достъп винаги се свързва с осигуряването на адекватни механизми и гаранции за проследимост, отчетност и отговорност.
Авторите на Декларацията разпознават в предложения достъп на адвокатите до данни от Националната база данни „Население“ своеобразна заплаха за националната сигурност и суверенитета на страната – доколкото „неограничен кръг лица“ щели да имат достъп, включително адвокати от други страни-членки на Европейския съюз. Вероятно заради последното авторите на Декларацията настояват в адвокатурата да могат да постъпват лица, които не са положили изпит за адвокатска правоспособност и техните професионални и нравствени качества не са били обект на проверка – само въз основа на придобития от тях общ юридически стаж. По-интересен в случая обаче е пропускът на авторите на Декларацията да отбележат Директива 2005/36/ЕО от 07.09.2005 г. относно признаването на професионални квалификации, по силата на която не само адвокатите, но и нотариусите от други страни-членки на Европейския съюз могат да осъществяват своите функции в друга страна-членка, в т.ч. и да правят справки в националните бази данни. Това очевидно за авторите на Декларацията не е заплаха за националната сигурност.
Адвокатската практика нерядко се изправя пред необходимостта от осъществяване на подобен достъп за справки и отказът от предоставянето на такава възможност е свързан с увеличаване на разходите и забавяне или лишаване от възможност за получаване на правосъдие. Вместо да се отрича възможността за подобен достъп от страна на адвокатите – след като такъв все пак е предоставен на редица други професии и страни-членки на ЕС – би било по-конструктивно да се потърси начин за гарантиране на това, че достъпът няма да бъде злоупотребяван или в случай на злоупотреба ще бъде търсена съответната отговорност. В противен случай България рискува да задържи развитието на своята правна система и да лиши гражданите на своята територия от правната сигурност, предоставяна в други страни-членки на ЕС.
4. По-нататък, авторите на Декларацията атакуват предложението по §15 за изменение на чл. 32 с добавяне на ал. 2 (нова) в ЗАдв. във връзка с възможността адвокатът в кръга на дейността си да удостоверява подписите на частни документи и договори, които не подлежат на вписване, подписите и съдържанието на пълномощни по чл. 37 от ЗЗД, и верността на преписи и извлечения от книжа и документи. Това според авторите на Декларацията противоречи на публичния характер на нотариалната дейност (който публичен характер между другото е отречен с Решение №С-54/09 от 25.05.2011 г. на Съда на Европейския съюз). Според авторите на Декларацията, освен публична, нотариална дейност е и такава на трето незаинтересувано лице по отношение на удостоверяваните правоотношения. Авторите на Декларацията правилно отбелязват, че „адвокатите по професия и по задължение действат в защита на конкретен интерес“, но веднага след това проявяват своята тенденциозност с твърдението, че адвокатите „не могат да бъдат безпристрастни и независими“. Напомняме, че адвокатурата съгласно чл. 134, ал. 1 от Конституцията е „свободна, независима и самоуправляваща се“, и е безпристрастна към и независима от своите доверители и подзащитни точно толкова, колкото и нотариусът, очакващ от молителите си да получи следващата се нотариална такса. Със сигурност адвокатът не би следвало да заверява двустранни договори, където интересите на неговия доверител се сблъскват с тези на отсрещната страна, но няма никакъв аргумент (освен монополните претенциите на някои гилдии) срещу възможността адвокатът да заверява едностранните изявления, изхождащи от неговия доверител.
Не сме в състояние да обсъдим съществуващия според авторите на Декларацията „риск от прилагането на чл. 417, ал. 3 от ГПК“, тъй като чл. 417 от Гражданския процесуален кодекс съдържа 9 точки, но нито една алинея. Като обиждащи и недопустими обаче определяме следващите разсъждения от Декларацията, където се посочва, че евентуално разрешаване на адвокатите да извършват заверки „би създало предпоставки за злоупотреби, несигурност в документооборота и затрудняване на гражданския оборот“. Освен оценка за качествата на една цяла гилдия, такова твърдение съдържа оценка изобщо за възможността на българската държава да осигурява адекватен режим за осъществяването на едни или други дейности, в това число – да създава надеждни механизми за предотвратяване на злоупотреби и за привличане на виновните лица към отговорност. Ако е налице риск за злоупотреба на адвокатите с поверените им правомощия, възниква въпросът какво гарантира липсата на такъв риск при нотариусите? Още тук отхвърляме аргумента за по-малкия брой нотариуси като несъстоятелен – доколкото склонността към злоупотреби не е количествено явление, а качествено такова и стои в пряка зависимост от способността на една гилдия да се освобождава своевременно от своите некоректни представители.
Като се позовават на чл. 10 от Закона за нормативните актове (ЗНА), авторите на Декларацията опитват да ни убеждават, че извършването на заверки трябва да се урежда само от Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД), където са регламентирани всички изключения от това правило (като удобно пропускат чл. 81 от ЗННД, според който „лице, което не е нотариус, може да изпълнява нотариални функции само доколкото това е предвидено със закон“). В Декларацията се създава впечатление, че регламентирането на изключение за адвокатите в посочените от ЗИД на ЗАдв. случаи е абсолютно невъзможно – „поради изначалната липса на норми в ЗАдв. и при пълна и последователна регламентация на нотариалната дейност в ЗННД“. Оставаме с впечатлението, че действащата към момента уредба на заверките е непреодолима – поради простото обстоятелство, че сега действащата уредба е такава! Също така авторите на Декларацията пропускат да отбележат законодателството на европейски държави като Германия, Дания, Италия, Ирландия, Словакия, Унгария, Финландия, Холандия и Швеция, където удостоверителните правомощия на адвокатите не са довели до никаква правна несигурност.
5. Последният ключов проблем в предложения ЗИД на ЗАдв., на който авторите на Декларацията се спират, е предложената нова Глава XV „Административнонаказателни разпоредби“. Авторите на Декларацията правилно отбелязват, че с предложените изменения в ЗАдв. се отнема част от административната юрисдикция на държавата, но увлечени от своята констатация, твърдят, че това се прави „в частен интерес“. Безспорно, създаването на възможност адвокатските съвети да налагат административни наказания и събраните суми да постъпват в собствените им бюджети, е обезпокоително – доколкото смесването между административнонаказващата функция с бенефицията от наложените наказания може да създаде известна пристрастност. Това обаче в никакъв случай не се ограничава до „частния интерес“ на адвокатите – доколкото целият законопроект има за цел ясно да бъде отграничена адвокатската дейност и същата да бъде поверена именно в ръцете на адвокатите; видно от мотивите към законопроекта – с недвусмислената цел да се повиши качеството на адвокатските услуги и да бъдат по-добре защитени интересите на гражданите. Подобни функции традиционно и без смущение се поверяват на съсловни организации като тези на лекарите и зъболекарите, на частни търговски дружества като електроразпределителните и т.н. И ако можем да говорим за „частен“ интерес в дейностите на един конкретен адвокат, то в никакъв случай не можем да твърдим същото по отношение на адвокатурата като цяло. Тя по дефиниция представлява гаранция за защита правата и интересите на гражданите в цялото общество – в противен случай не би била посочена в Конституцията като един от основните принципи на демократичната държавност.
В заключение – поставянето на предложения ЗИД на ЗАдв. на широко обществено обсъждане е повече от необходимо, за да бъде същият приведен в максимално съответствие с европейските стандарти и да спомогне за гарантиране правата и интересите на гражданите, и сигурността в правния оборот. Същевременно обаче прави впечатление, че най-дейни в отричането на законопроекта се явяват лица и организации, които (поне по дефиниция) нямат нищо общо с адвокатската работа – нотариуси, съдебни изпълнители, юрисконсулти и в още по-голяма степен – брокери на недвижими имоти, фасилити мениджъри, счетоводители, синдикалисти. Цитираните отправят твърдението, че предложеният е „от категорията на т.н. „Златни законопроекти“, т.е. такива, които са лобистки, без обществена необходимост от тях и са насочени единствено към удовлетворяване на частни, корпоративни интереси“. Възниква въпросът кои именно частни и корпоративни интереси удовлетворява законопроектът? Респективно, какъв е интересът например на счетоводителите, брокерите на недвижими имоти и синдикатите да атакуват устройствения на адвокатите закон – ако не интересът им да обсебят една или друга част от функциите на адвокатите и да ги представят като изконно свои?

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Огнян Минчев за кадрите на „Сарая“ по пирамидата на Вътрешното министерство


(06.03.2015) Вчера политологът Огнян Минчев публикува в личния си блог забележителна позиция във връзка с актуалното политическо състояние на българската държавност – по повод номинирането като министър на вътрешните работи на заместник министър-председателя Румяна Бъчварова. Видимо от оригиналното й заглавие, позицията на Минчев разкрива изключително „драматичния избор“ пред българската политическа върхушка, който в близко бъдеще може да постави на карта не само статуквото, но изобщо съществуването на българската държава в нейната унитарна и териториална цялост.
Номинирането на вицепремиера Румяна Бъчварова за нов министър на вътрешните работи е новина, която предполага много внимателна оценка – особено в контекста на предстоящите местни избори през есента. Бъчварова е един от интелигентните политици на върха на партия ГЕРБ и нейна е заслугата за търпеливото и успешно изграждане на настоящата управляваща коалиция. Това е добра предпоставка за успех и в новото й поприще в МВР. Същевременно е известно, че тя е външен човек по отношение на системата на вътрешните работи и на службите за сигурност като цяло. Нейното назначение идва в период, когато не просто системата за сигурност и правосъдие трябва да бъде реформирана. От определена гледна точка дълбоката кадрова и оперативна криза в МВР застрашава не само нормалното функциониране на обществото и държавата, но може да се превърне и в основен фактор за необратим крах на българската държава.
По време на управлението на Орешарски корпоративно-търговската групировка начело с политическото си крило – ДПС постави верни свои апаратчици начело на всички звена по пирамидата на МВР – от горе до долу. Битката, която се води днес, е за съхраняването на тези хора с оперативния им потенциал по места, за да бъдат обезпечени от структурите на МВР масираните криминални акции за купуване на гласове и контролиране на вота не само на традиционно закрепостените към ДПС общности на българските турци и други мюсюлмани, но и на мнозинството ромски* общности в страната. На Парламентарните избори от 05.10.2014 г. ДПС успя да закупи и контролира над 50 на сто от ромските гласове в тези области на страната, където партията има традиционно много малко присъствие. Местните избори са изключително удобна платформа за драматично разширяване на контрола върху ромските общности чрез систематични престъпни действия за купуване на гласове и корупционно рекрутиране на ромските лидери. Статистически гласовете се отчитат община по община и новата експанзия на ДПС няма толкова пряко да бие на очи. Криминалният контрол върху ромските общности не може да се случи в масови измерения без „разсейването“ на районните поделения на МВР като минимум и без активното им ангажиране в криминалните дейности на ДПС като максимум ако бъдат запазени кадрите на Сарая по пирамидата на вътрешното министерство.
Вече нееднократно сме обсъждали реалната опасност от цялостна дегенерация на демократичния политически процес в случай на кооптиране на мнозинството ромски гласове в авторитарната йерархия на контрол от страна на ДПС. Това ще породи съвършено ново политическо деление на българското общество между концентиран в ръцете на ДПС етнически вот от една страна и разпръснат между конкуриращи се партии български етнически вот от друга. На мястото на идеологическото деление ляво-дясно ще получим разделение от босненски-кипърски-ливански тип – с всички неизбежни последствия за дестабилизация и конфликтна етнизация на българската държава в услуга на външни и недоброжелателни сили.
Геополитическите измерения на този проблем далеч надхвърлят проклятието на масираното корумпиране на българската национална политика чрез непрекъснатото набъбване във властта на ДПС през последните 15 години. България граничи с две възраждащи се и нарасващо арогантни империи – Русия и Турция, които биха желали да видят не само България, но и обединена Европа отслабени и поставени на колене. Инсценирането на системен етнически конфликт на фона на разгромена от системна корупция и деинституционализация българска държава ще бъде удачно продължение на стратегията за обезкръвяване на България чрез мародерския корупционен преход през последния четвърт век, за който са отговорни и всички български партии, но на първо място политическите крила на пост-комунистическата олигархия – БСП и ДПС. БСП днес все повече отпада от списъка на надеждни инструменти за българска национална дестабилизация, но ДПС е в по-добра форма от всякога. След спирането на Южен поток и фалита на КТБ бе наложително оттеглянето на ДПС от властовата коалиция с АТАКА и БСП, но второто правителство на Борисов позволи Сарая да се отърве с лека уплаха от поредния разгром на българската държава при Орешарски, за който ключов принос имат точно днешните спорни фигури начело на службите за сигурност, БНБ и финансовите агенции.
Ако правителството – и преди всичко МВР начело с Румяна Бъчварова не гарантират законността и реда на местните избори, ако не бъде сложена бариера пред стратегическите цели на ДПС за криминално завоюване на ромските общности, ние ще се изправим пред неизбежността на една всеобща национална катастрофа, от която българската държава или никога няма да се възстанови, или ще се възстанови в качество на осакатен териториално и институционално безволев апендикс на границата на Европа, Евразия и Близкия изток.
Драматизмът на този императив – отстраняване на корпоративно-търговския апарат от контрола му върху МВР и държавата като цяло далеч надхвърля коалиционните игри по въпроса дали ГЕРБ ще остане на власт в рамките на настоящата коалиция или в негласна коалиция с ДПС. Ако на Сараят му се позволи да направи още крачка – две в съсипването на България – няма да има голямо значение кой ще управлява остатъка на българската държава от тук нататък.
____________
*роми – изкуствено понятие, налагано през последните 20 години на мястото на исторически вярното наименование „цигани“; доколкото последното е придобило отрицателен контекст в нашия език, понятието „роми“ идва да внесе по-неутрален контекст, без обаче да държи сметка, че в действителност Роми има по-различно значение в циганските езици, а наименованието „цигани“ е изконно, обусловено от произхода и историята на този етнос, и заместването му е лишено от всякакъв смисъл – бел. www.Advocati.org
Оригинално статията може да се прегледа в блога на Огнян Минчев на този адрес:
https://ognyanminchev.wordpress.com/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Последното интервю на Борис Немцов за правните и политически проблеми в Русия


(01.03.2015) В района на Большом Москворецком мосту в центъра на Москва (практически под самите стени на Кремъл), на 27.02.2015 г. около 23:00 ч. неизвестни лица от преминаващ сребрист автомобил ВАЗ-21102 с регистрация от Северна Осетия разстреляха руския опозиционер Борис Ефимович Немцов – малко след като беше дал своето последно интервю за радио „Эхо Москвы“ (Ехото на Москва).
Немцов беше един от най-големите противници на авторитарния режим на президента Владимир Путин и популярността му се надигаше с всеки изминал ден. Той се противопостави със забележителна непримиримост срещу форсираната на пълен ход пропагандна машина на Кремъл, оправдаваща като национално геройство диверсията в Украйна, анексирането на п-в Крим и тласкането на Русия към открита война. Опозицията в Русия разпозна в елиминирането на Немцов стремежа на руските власти да си осигурят политическо и гражданско пространство без алтернативни гледни точки и без застрашаващи лидери. Обслужващите режима медии и армия от internet-тролове светкавично започнаха да произвеждат сценарии, според които Немцов всъщност е убит от ЦРУ, от чеченски ислямисти, от специалните служби на Украйна или дори от самата руска опозиция – за да бъде хвърлена отговорността за това върху президента Путин и да бъде дестабилизиран режимът му.
Невероятният характер на тези сценарии става очевиден дори само от материала, изложен по-долу. Немцов беше отявлен противник на войната – както в Украйна, така и в Чечения; един от основните стълбове на руската опозиция и с непримирима прозападна ориентация; което прави изброените заподозрени от руските власти негови естествени съюзници, а съюзниците обикновено не убиват своите поддръжници. Опитите убийците му да бъдат представяни като аматьори (разбира се, нямащи нищо общо с властите в Русия), също не издържат. Убийството беше извършено в идеалния, добре осветен и драконовски охраняван столичен център – вместо малко по-нататък в тъмните улички, където е домът на Немцов и накъдето е отивал по това време. Едва ли са много хората, които са знаели, че охранителните камери точно в района на убийството, точно в момента на стрелбата са били изключени за ремонт. По данни на полицията автомобилът на стрелците е бил без регистрационни номера – което при нормални обстоятелства прави невъзможно придвиждавенето му в центъра на Москва. Широко лансираното твърдение, че различните партиди на използваните боеприпаси издават непрофесионализма на извършителите, също не издържа – поради добре известния в криминалистиката факт, че използването на боеприпаси от различни партиди затруднява силно установяването на това откъде (съответно от кого) са набавени.
Оставяме по-нататъшните детайли около убийството да бъдат изяснявани от руските следствени органи, които най-вероятно няма да открият прекия извършител и със сигурност няма да открият неговия поръчител – истинския виновник за убийството и носител на мотивите, заради които последното е поръчано и извършено. Слуховете, че Немцов се е готвел след няколко дни да огласи доклад за руската инвазия в Украйна – с конкретни документи и сведения за лица и събития – биха могли, ако се окажат верни, да хвърлят известна светлина върху мотивите на убийството. Вместо да навлизаме в тази тема, обаче, по-долу публикуваме (с незначителни съкращения) неговото последно интервю – дадено минути преди стрелбата на път от студиото към дома. Интервюто привлича вниманието ни с това, че разкрива актуалната обстановка в Русия и характерния за нея правно-репресивен режим, тласкащ страната към все по-голяма безизходица и търсещ своето последно оправдание и убежище във войнствени великоруски сценарии, които заплашват да доведат Русия до пълна международна изолация и до открита война. То е израз на непримиримата опозиция на Немцов срещу руските военни действия в Украйна и срещу мегаломанията, разрушаваща руската държавност. В самото интервю, в което става напълно очевидна несъстоятелността на предложените сценарии за убийството на Немцов, става дума за организираното от него антикризисно шествие „Пролет“, което беше насрочено за днес едновременно в някои от по-големите градове на Русия (между които Барнаул, Вологда, Воронеж, Екатеринбург, Ижевск, Иркутск, Казань, Калининград, Киров, Москва, Оренбург, Пермь, Ростов на Дон, Самара, Санкт Петербург, Челябинск и др.) и което той трябваше да предвожда, но куршумите му отнеха тази възможност. Интервюто водят радиожурналистите Ксения Ларина и Виталий Дымарский.
(К)сения Ларина: 20:07 ч. Добър вечер! Започваме предаването „2015“. Водещи – Ксения Ларина и Виталий Дымарский.
(В)италий Дымарский: Добър вечер!
К: Днес на гости ни е Борис Немцов, който ще представи своята инициатива за провеждането на антикризисно шествие „Пролет“, насрочен за провеждане на 01-ви март с начало в 14:30 ч.
(Б)орис Немцов: Да, шествието ще се проведе в Марьино, в югоизточната част на нашата любима Москва. Така ще бъде.
(...)
Б: Във Facebook и в web-сайта vesna.today можете да намерите исканията от нашето шествие. Някои от тях са с политически характер, други са от социално-икономическо естество. Ако ми позволите, ще ги посоча накратко. Ключово политическо искане: незабавно прекратяване на войната с Украйна. Вие знаете, че Путин преди година започна агресията срещу Украйна. Защо казвам „преди една година“? Защото на 27.02.2014 г. – знаете – въоръжени мъже завзеха сградата на парламента в Автономна република Крим. Тогава 47 народни представители без необходимия кворум и под дулата на автоматите гласуваха за референдум.
К: 27-ми февруари.
Б: Това беше преди 1 година.
К: А знаеш ли, че сега [тази дата] при нас [в Русия] е празник? Нарича се „Ден на силовите операции“.
Б: Исках само да изброя исканията на шествието.
К: Сега. Не е тайна, че в Крим има еуфория. Дали с дула [на автомати] или без дула, народът избра Русия. Това истина ли е?
Б: Истина е.
К: Кримският народ иска [да е в] Русия?
Б: Когато се казва „народът иска“, аз лично не знам чий точно народ се има предвид.
К: Мнозинството е искало.
Б: Откъде знаеш?
К: Как? Това е видно от настроението на хората. Ти какво? Гледаме репортажите от там. Това не може да се скрие.
Б: Ксения е права. Наистина, според социологическите проучвания – подчертавам: не народът е искал, а според проучванията на общественото мнение – действително мнозинството граждани, живеещи на Крим, желаят да са в Русия. Това е истината. Въпросът обаче е другаде. Въпросът е в това, че ние не трябва да действаме съгласно това кой какво иска, а съгласно закона и съобразно с международните задължения. Путин анексира Крим и наруши неизброимо количество международни задължения, сред които ключов е Меморандумът от Будапеща.
Заедно с това искам да подчертая, че в този Меморандум е заложено задължението за премахване на ядреното оръжие от Украйна
(наследено от СССР и предадено на Русия след разпадането на последния, при което Украйна беше задължена да унищожи ракетите, предназначени за изстрелване на ядрени бойни глави – бел. www.Advocati.org). През 1994 г. Русия подписа, че ако Украйна престане да бъде ядрена сила, като се съгласи да премахне от своята територия ядрените бойни глави, Русия ще се задължи да зачита нейния суверенитет и териториална цялост. Като завладя Крим, Путин зачеркна нашите ангажименти и наруши международната система за неразпространение на ядрено оръжие. Подчертавам: с превземането на Крим Путин компрометира международната система за неразпространение на ядрените оръжия. И това е престъпление.
Също от голяма важност е това, че той [Путин] потъпка Договора за приятелство, сътрудничество и партньорство между Русия и Украйна. Чл. 2 от Договора гласи, че Русия гарантира териториалната цялост на Украйна и в замяна Украйна позволява на Русия да има военноморска база в Севастопол. Впрочем, договорът за ползване [на базата] е подписан в Харков със срок до 2042 г.
Б: Не беше ли до 2017 г.?
Б: Не, удължиха го до 2042 г.; от което е видно, че не е имало никакви проблеми или заплахи. Лъжа е, че НАТО са планирали да започнат настъпление там; абсолютна стопроцентова лъжа! Нищо не я потвърждава, само бла бла бла и толкова.
К: Между другото, с Указа за днешния „Празник на силовите операции“
(на 27.02.2015 г. – когато се провежда цитираното интервю – в Русия беше утвърден празникът в чест на „зелените човечета“ или „вежливите хора“ – руски военни без означения по униформите си, които на 27.02.2014 г. нахлуха „вежливо“ на п-в Крим – първоначално представяни като самоорганизирали се „опълченци“ и „доброволци“, но в крайна сметка признати като формирования на руските въоръжени сили – бел. www.Advocati.org) още веднъж се потвърждава, че това е силова операция. Каквото и да се говори, първо се извърши анексия, а след това се произведе и референдумът – въпросът е в последователността на нещата.
Б: Сега всичко е известно. Първо, той излъга, че не е имало войници. После призна, че е имало войски. Има публикувано видео със завзетата сграда на Върховния съвет в Крим – преди народните представители да започнат т.нар. свободно гласуване за референдума. Видеото показва как идват специалните служби – има от ГРУ и т.н., и т.н... Това е невъзможно да се скрие. Разбира се, операцията по анексирането е започнала когато Янукович още беше президент на Украйна и беше на украинска територия. Ако погледнете на медала „За освобождение Крыма“, на него е отбелязано 20.02.2014 г. (началото на операцията). Нека припомня, че Янукович избяга от Севастопол в нощта на 22-ри срещу 23-ти февруари. Всичко е документирано. Това означава, че Путин е започнал да завзема Крим, когато Янукович все още е бил в Украйна и е бил президент. Абсолютен кошмар! Но въпросът не е в това.
Най-важната причина за кризата е, че Путин започна бясна, агресивна, смъртоносна за страната ни и за много граждани, политика на война с Украйна. Там е документирано присъствието на руски войски. Между другото, на 01.03.2015 г. се навършва точно година, откакто Съветът на Федерацията под ръководството на госпожа...
К: Резолюцията за разполагането на войските.
Б: Да, след като войските вече бяха разположени, Съветът на Федерацията със задна дата гласува правото на Путин да продължи да изпраща войски. Това по същество документира агресията чрез въпросната резолюция на Съвета. И това, че шествието ще бъде тъкмо на 01-ви март, по мое мнение е доста важно и симптоматично.
К: И все пак. В момента се говори за прекратяване на войната, а шествието е наречено „антикризисно“. Защо се получава така?
Б: Обяснявам. В действителност кризата е многопластова. Най-важна е причината – това е агресията, следвана от санкции, изолация, лишаване на Русия от съвременни технологии...
(...)
К: Настоявате за приемане на законодателство срещу незаконното обогатяване на държавните служители...
Б: Не, второто...
К: ...и допускане на кандидати от опозиционните партии до участие в изборите.
Б: Ние считаме, че за възцаряването на ред в страната и за преодоляване на кризата е необходима сериозна политическа трансформация – а именно необходимостта да се проведат честни избори; разбира се – с участието на опозицията и с премахване на цензурата; с прекратяване на мизерната и фалшива пропаганда, която просто е изяла мозъка на руските хора.
К: А какво е „предоставяне на опозицията на 1 час ефирно време“? Какви са тези подаяния, за които настоявате?
Б: Това не е подаяние – това е първа стъпка към преодоляване на цензурата.
К: Обърни внимание – това е като „Моля за 1 час ефирно време седмично в някой от централните канали“.
Б: Това е първата стъпка.
Б: Ще ви отговорят, че „вие също участвате [в предаването] при Соловьов от време на време“.
Б: Къде? Вие какво, шегувате ли се?
Б: Не, Боря. Както постъпвате, така ще ви отговарят.
К: Рижков участва. Риклин участва. Венедиктов участва. Ксения Собчак.
Б: Смятате ли Венедиктов и Ксения Собчак за опозиция?
К: Не са ли?
Б: Те не смятат себе си за опозиция. Но както и да е!
К: Нека ги наречем „изразители на алтернативни позиции“.
Б: Въпросът не е в това какъв съм и какъв не съм...
К: Ти каза, че ще участвате в [предаването] „Анатомия на протеста“.
Б: Като стана дума за г-дин Соловьов и руската телевизия – аз бях на 8 години. Просто започнете с това – аз бях на 8 години.
Б: Защо не вземете участие там?
Б: Сериите на „Анатомия на протеста“
(руски документален филм в 2 серии за протестното движение от 2011-2012 г. – бел. www.Advocati.org) са грозната страна на този...
Б: Може да се подготви нова серия.
Б: Новата серия ще бъде в неделя. Между другото много се притесняват от нашето шествие – въпреки, че са затворили напълно [медийните] канали и няма никакъв шанс дори да се спомене за него. Вече се страхуват дори от ресурсите в internet. Толкова са се уплашили, че са уговорили да се излъчи серия на „Анатомия на протеста“ веднага след шествието. Доста са се изнервили.
К: Борис, простото премахване на цензурата е толерантност на хората с различни становища по телевизията – това е всичко. Какво ви дава този 1 час ефирно време?
Б: Ксения, ако имахме конкурентна телевизия, ако имахме различни гледни точки – не само лъжливата гледна точка на Путин, която може да се намери в медиите; ако наистина имаше някаква дискусия – ние нямаше да издигнем искането за премахване на цензурата и за допускане на опозицията в телевизията да се превърнат в искания на шествието. Но тъй като виждаме тъкмо обратното, което доведе до пълно промиване на съзнанието на хората, това искане става съвсем сериозно. По наше мнение важно антикорупционно искане е и това всички известни случаи на корупция със замесени приближените около Путин – кооперацията „Езеро“, Якунин, Тимченко, Ротенберг и т.н. – всичките тези известни случаи да се разследват и виновните да се изправят пред съда. Самото искане на нещо такова е сериозен факт. Ние настояваме и за това регионите в Русия да получават парична помощ в съответствие с това как работят. Не трябва всичките пари да се концентрират в Москва – необходима е бюджетна децентрализация, поне по схемата 50:50. Това означава, че 50% от средствата остават на регионално ниво и 50% отива на федерално. Между другото, това изискване се ползва от голяма популярност.
Имаме и искане за увеличаване на разходите за образование и здравеопазване – на първо място за здравеопазване. Това е важно и според нас може да се осъществи чрез съкращаване на разходите за военни цели. Факт е, че военните разходи на нашата страна за последните 3 години са се удвоили. Това е военновременен бюджет. Военните ни разходи достигат 3'300'000'000'000. Дори в сравнение с миналата 2014 г. увеличението е 33%. Това значително намалява разходите за образование и тези за здравеопазване.
По-нататък, когато Силуанов говореше за [бюджетни] съкращения, той говореше за съкращаване на всичко – наука, образование, здравеопазване; всичко в света – пътища, кино, спорт – всичко с изключение на разходите за военни цели.
К: Родината е в опасност.
Б: Да, разбирам. Особено когато Путин напада приятелска страна – естествено – тя ще е в опасност – няма как да бъде иначе. Но това е абсолютно реалистично – да се увеличат разходите за здравеопазване и образование за сметка на военните разходи. э Мисля, че в съвкупност с нашите искания това е реалистично. Няма нищо, което да породи такава реакция: това е невъзможно, това е фантастично.
Необходима е политическа реформа в страната. Разбира се, когато властта е съсредоточена в ръцете на един човек и този човек се е възцарил – всичко ще завърши с абсолютна катастрофа...
Повтарям отново – това е криза, причинена от човешка ръка. Това се вижда най-ясно, когато погледнеш как се развиват другите страни. Русия е в криза. Америка има ръст с почти 4%. Китай – с повече от 7%. Европа има ръст с 1,5%, докато решава много проблеми в Гърция, Испания, Италия. И само Русия е в криза. При това, когато говорим за резкия спад в цените на петрола – помните, че цената към 2005-2007 г. беше около $60 за барел. Това не е толкова отдавна. И тогава никой не извика: „Вижте, всичко е загубено!“, никой не извика, че това е криза. Когато бях министър на енергетиката, нефтът струваше към $10! Тогава цена от $20 беше като еротичен сън – спомняте си, нали? Сега те имат цена от $60 за барел, а продължават да врещят, че всичко се е провалило. Е, разбира се, те са изградили една корумпирана държава. Една от най-дълбоките причини за кризата – това е напълно неефективният икономически модел. Този модел е основан на монополи, корпорация в държавното управление и бюрокрация – алчна, изключително непрофесионална, по същество непатриотична. Съответно, че те изнасят от страната $150'000'000'000 от страната, виновни за за офшоризацията на Русия – нищо, че се определят като патриоти и „крымнашисты“
(такива, които са „за“ присъединяването на п-в Крим – бел. www.Advocati.org). С такъв икономически модел, основаващ се на суровинния износ и корпорацията, Русия не може да се развива. Безизходицата във вътрешната и външната политика е естествен резултат. От тази патова ситуация изходът е един – те трябва да си отидат. Трябва да произведем нови избори.
Б: Тук възниква въпросът: Кой трябва да дойде? Кой участва във вашето шествие, кой го организира?
К: Тук е Борис.
Б: Може ли част от политическата...
К: Мисля, че Михаил Ходорковски също се подписа.
Б: Пита се, например, дали това са националистите?
Б: Отговарям. Това е коалиционно шествие. Ние нямаме лидер. Изобщо това не е лидерско начинание. В шествието участие взема нашата партия „РПР-ПАРНАС“, Движение „Солидарность“, Партия прогресса на Алексей Навальный. Участва и предвожданата от Владимир Милов „Демвыбор“.
К: А „Яблоко“?
Б: Не от скоро имаме разногласия с „Яблоко“. Между другото, [в шествието] в Санкт-Петербург „Яблоко“ ще се включат – там всичко е наред. Там нашите симпатизанти от „РПР-ПАРНАС“, „Прогресс“, „Яблоко“ и „Солидарность“ са заедно. В Москва обаче се случиха някои разминавания. В началото те участваха, идваха на наши заседания, всичко беше наред. И тогава, когато се постави въпросът с Марино – това те казаха, че те няма да участват, понеже Марьино за тях било унизително ли, твърде далече ли, що ли?...
Б: Те се борят там срещу застрояването.
Б: Не знам срещу какво се борят, но...
К: Доколкото разбирам, те в крайна сметка ще предприемат свои алтернативни антивоенни действия.
Б: Ксения, не ми се ще по отношение на Митрохин...
К: Както разбрах от изказванията на Митрохин...
Б: Добре. Не искам да коментирам нито за Митрохин, нито за Явлински. Считам, че всеки конфликт е вреден и това на всички ни е омръзнало. Категорично съм несъгласен с двата им аргумента – че Марьино е лошо място и, че ние вместо да осъществяваме антивоенни акции, осъществяваме антикризисна такава. По отношение на Марьино – най-важни са нашите искания, а не мястото. Уверявам ви – от Марьино нашите искания ще бъдат чути в цялата страна.
К: Тогава защо искате ефир във федералните [телевизионни] канали?
Б: Ще обясня.
К: Защо ви е нужен федерален канали, щом като мястото не е важно? Можете да се изкажете и по радио „Эхо Москвы“.
Б: Факт е, че животът не свършва с това шествие. Днес ще правим шествие в Марьино, утре – на Червения площад, вдругиден – в Бутово. По-нататък – в Бирюлево и т.н. Не трябва да зацикляме на конкретно място. Напомням ви – и вие, Виталий, със сигурност си спомняте – по онова време съветското правителство даваше разрешения за митинги на Сахаров, Ельцин и Афанасьев в района на Лужники
(бившия Централен стадион „Владимир Ленин“ в страни от центъра на руската столица – бел. www.Advocati.org). И това – както знаете – също не е в центъра на Москва.
Б: Тогава там беше Манежка.
Б: Точно така!
К: Всичко започна с Лужники.
Б: Да, всичко започна с Лужники. Така че аз наистина не разбирам защо се проявява този максимализъм. И с това – нека бъдем честни – какъв избор имаме? Ясно е, че те искат от нас да влезем в капана. Предложиха ни Марьино. Ако ние откажехме, те щяха да забранят шествието – това е съвсем ясно.
К: ...Или да го спрат в последния момент.
Б: Така или иначе, хората нямаше нищо да разберат – всичко би се объркало. Те биха ни забранили [шествието]. В крайна сметка, всичко щеше да приключи с маргинални откъслечни действия, които не са разрешени от властта и които съгласно репресивните закони за митингите ще доведат до арести.
К: Но в предишни времена даваха разрешения – например в центъра, например на пл. Болотний...
Б: Ксения, страната се промени радикално през последната годината.
К: В момента е нереалистично да да получиш разрешение за митинг на друго място в центъра.
Б: В тази ситуация е неадекватно, истерично, като шествие на черносотниците
(събирателно наименование за всякакви консервативни, националистически, промонархически, великодържавни, православни, шовинистични и антисемитски среди в Русия от началото на ХХ в., а в наши дни – всякакви националисти, скинари, великоруски шовинисти и др. – бел. www.Advocati.org), ако се настоява за шествие в центъра на Москва!
К: Своего рода „Антимайдан“
(по името на централния площад Майдан Незалежності (Площад на Независимостта) в украинската столица Киев, превърнал се в главен щаб на проевропейските протести, с които започна руската инвазия в страната и откъсването на п-в Крим – бел. www.Advocati.org).
Б: А това не е „Антимайдан“, нали?
Б: Не мога да кажа – навярно към есента ще се случи. Очевидно е, че в сегашната ситуация не можем да получим разрешение за друго място. Затова алтернативата е или Марьино, или неразрешени действия – и това е всичко.
К: Между другото, на този ден има и много други митинги.
Б: Те специално подадоха 11 заявления [за разрешаване провеждането на митинги] – защото много се притесняват. Рейтингът им се разколебава – 85%, но започва да се разколебава. 11 заявления, подадени защо ли?
Б: И тук е историята с момчето от случая с пл. Болотний – изведнъж го осъдиха на 3 години. Това акт на сплашване преди шествието ли е?
Б: Не мисля, че това е заради шествието. Това е цялостната инерция на репресии и страх от улични протести. Трябва да отбележа нещо парадоксално. Социолозите стабилизират разклащащия се рейтинг на Путин. Стабилизация? Стабилизират. Може да се забележи – помислете – изведнъж една такава всенародна любов, почти като към Ким Чен Ун! Защо хората плащат за шествията на черносотниците? В края на краищата, ние всички знаем, че те дойдоха там за пари...
К: Не само – но по заповед.
Б: Защо? Мога да ви кажа защо.
Б: Хората не вярват в 85%?
Б: Не е там въпросът. Работата е в това, че хората не вярват, че съществува реална заплаха за Майдана; мислят си, че всичко това е лъжа. И те осъзнават, че всичко е едно изкуствено раздуване и задкулисие. И точно защото това е задкулисие, си казват: Платете ни за задкулисието. Съгласни сме да играем вашия жалък задкулисен театър...
К: Наистина ли така мислиш?
Б: Убеден съм.
К: Каква е мотивацията? Струва ми се, че на хората, които ходят на митинги за пари, им е все тая на какъв митинг ще отидат.
Б: Ако хората чувстват реална заплаха за любимия лидер, че ще дойдат и безплатно.
К: Има и такива, които са идейно обвързани. Лично познавам такива – които ходят с удоволствие.
Б: Има. Но те не са много. И все пак, нека да изясним: заплахата не е „кървав Майдан“, а е „Антимайдан“ и реакционни сборища от черносотници. Това е истината.
К: ...Опаковани с георгиевски панделки
(раирана в тъмно жълто и черно лента, използвана при военните ордени в Царска Русия и превърнала се в днешни дни в един от великоруските националистически символи – бел. www.Advocati.org)?
Б: Изобщо – кошмар!
(...)
К: Вие слушате радиопредаването „2015“. Гост в студиото е Борис Немцов. Предаването водят Ксения Ларина и Виталий Дымарский. Темата е антикризисното шествие, което ще се проведе на 1-ви март, неделя.
Б: Резултати от нашата анкета. На нашия въпрос: „Ще отидете ли на антикризисното шествие?“ от гласували почти 1'200 души, 1'150 (което е 71%) отговориха „Да“.
К: Това е добре!
Б: Забележително, много добре!
Б: Почакайте. Можете да наддавате за това колко хора ще дойдат, 100'000?
Б: 100'000 звучи добре.
К: А кой е автор на концепцията, както се казва? Та, кой е авторът? Виждаме „пролет“, „трибагреник“ – като символи; посланието „Весна идет! Весне дорогу!“ (Идва пролет! Пролетна пътека!) Кой е авторът на тези позитивни послания?
Б: Честно, харесва ли ви това?
К: После ще ти кажа, Боря!
Б: Така. Името „Весна“ (Пролет) е от мен. Одобриха го нашите другари, колеги от опозицията и т.н. Второ – листовката я направиха хората на Навальний – конкретно тази листовка.
К: А защо националното знаме? Струва ми се, че опозицията за първи път използва като свой главен символ националния флаг. Не си спомням по-рано това да е правено. Права ли съм?
Б: Така е – ако изключим акциите в Деня на руското знаме, когато мен ме арестуваха.
К: Да, спомням си.
Б: 22-ри август. Тук, на Арбат ние също носехме знаме. Полицията на Путин реши, че това е криминално деяние – да носиш националното знаме на Русия – тогава ме вкараха в затвора. Тогава те не разбраха, че аз всъщност имам право да нося руското знаме. За мен това е знаме и аз не съм го обругавал. Това беше всичко. Делото беше през нощта, в 03:00 ч. сутринта ми раздадоха правосъдие...
К: В Деня на руското знаме те арестуваха заради това, че носиш руското знаме?
Б: Точно така! Тогава полицията с някаква брутална диващина разкъса руското знаме. Не се шегувам – те просто разкъсаха знамето на парчета...
Б: Може би това е анти-руска акция?
Б: Очевидно полицията дойде отнякъде, не знам – може от „Ислямска държава“ да са дошли, не знам.
К: Да се ​​върнем към сегашното знаме.
Б: Лично за мен, Ксения, това знаме е символ на свободата. Когато защитавах Белия дом през 1991 г.
(Белый дом России – сградата на Министерския съвет в Москва, която през 1991 г. се превърна в главен щаб на съпротивата срещу реставрацията на СССР – бел. www.Advocati.org), аз го защитавах под трибагреника. Ако си спомняте, когато победихме хунтата – тази същата днешна хунта, а не онази, за която клоуните говорят – тоест хунтата на ГКЧП (Государственный комитет по чрезвычайному положению (Държавен комитет по извънредните ситуации) – самопровъзгласил се орган на СССР, който в периода 18-21.08.1991 г. се опитва да спре разпадането на СССР – бел. www.Advocati.org), тогава над Белия дом се издигна трибагреникът. Това е – за мен това знаме е много близко, лично и символизиращо свободата. Аз наистина не разбирам защо нашият символ на свободата трябва да бъде предаден в ръцете неговия противник?
К: Тогава нека изпеем Химна.
Б: Не, това няма да е химн. Това е друга история. Още веднъж – това знаме е знамето на освобождението от ГКЧП и комунизма. Химнът е сталинизъм
(първоначално приет на 01.01.1944 г., химнът на Русия – с идентична мелодия и променян според конюнктурата текст – остава същият от времето на СССР при Сталин до днес – бел. www.Advocati.org). Ние сме подредена страна и имаме различни герои – те са за различни неща. Това е химнът на Сталин. Впрочем, аз бях един от малкото народни представители, които гласувахме категорично против сталинския химн. Нещо повече – дори организирах кампания за събиране на подписи срещу сталинския химн. Тогава „срещу“ се изказа дори – Царство му небесно – патриарх Алексий II; също Александър Солженицин, следван от Родион Щедрин, Майя Плисецкая и много други хора, културни дейци. Но Путин беше непреклонен и този химн остана. И тъй като ние имаме много мистична държава, както знаете, с това се започна всичко. Не можеш да ме накараш да пея съветския химн, под чиито акорди се избиха милиони хора в ГУЛАГ(от Главное Управление ЛАГерей – Главно управление на [наказателните] лагери при НКВД, представляващо държавен орган в СССР за управление на системата от „работнически лагери за изправителен труд“, които от 30-те до 50-те години на ХХ в. се превръщат в основен инструмент за политическа репресия, неподвластна на правосъдието – бел. www.Advocati.org)!
Б: Имам организационен въпрос. Защото всички ние все теглим ли теглим... Листовки върху листовки, но всеки се пита милион въпроси: Къде да отида, как да отида?
Б: Правилен въпрос. Значи, вижте. Ние трябва да стигнем до метростанция „Братислава“ или до станция „Марьино“. По-добре до „Братислава“ – от там е по-близо.
К: А какво става, ако внезапно... Ако затворят метростанцията? И друг път са го правили...
Б: Нищо няма да затворят. Да кажа още веднъж – това е огромен квартал, а линията на метрото работи нормално.
(В действителност днес, когато беше насрочено вече превърналото се поради убийството на Немцов в траурно шествие, се случи тъкмо това – затвориха метростанцията и подстъпите към района – бел. www.Advocati.org) Ще бъде неделя. Добре е да се дойде на „Братислава“ към 14:00 ч. Освен това ще намерите например в web-сайта на радио „Эхо Москвы“ един банер със зелени петна и надпис „Весна – антикризисный марш“ (Пролет – атикризисно шествие). Щракнете – там е показана точна карта.
Б: Или на web-сайта... э К: Vesna.today
Б: Или на web-сайта, или във Facebook. Изберете събитие „Антикризисный марш „Весна“ (атикризисно шествие „Пролет“). После потърсете пресечката на ул.ул. Новомарьинская и Белореченская. Всичко е много просто, не може да се обърка. В допълнение – наши доброволци ще бъдат на изхода на метрото и ще показват накъде да тръгнете. Тъй като наоколо ще има доброволци, няма от какво да се страхувате. Между другото – в пощенските кутии на жителите от кв. Марьино сме пуснали около 100'000 листовки, указващи къде да отидат. Каним жителите Марьино отделно и смятаме, че това е много хубаво. В метростанциите ще се разпространяват листовки, включително и утре. В 02:30 ч., щом се съберем на ул. Белореченская, ще тръгнем към ул. Перерыв покрай градската градина Артем Боровик, за да стигнем до ул. Любинская.
К: Наистина, голям маршрут!
Б: Мисля, че това ще отнеме около час и половина. А ние имаме разрешени 4 часа, за да завършим. Мероприятието е разрешено. Столична община и полицията са длъжни – подчертавам, специално на тях говоря – задължени са да обезпечат безопасността ни. Ние сме платили данъци за това. А според Закона за масовите мероприятия, ако същите са съгласувани, всички въпроси относно сигурността са в прерогативите на общината и полицията. Ние, разбира се, ще имаме собствени отговорници за сигурността, както обикновено правим, за да се защитим от провокатори и т.н. Ето защо събитието е напълно безопасно. Няма нужда да се страхувате, че нещо ще ви се случи. Нищо няма да ви се случи. Елате, поканете своите близки, роднини, семейство, любими, нелюбими – всички!
К: Но все пак, Боря, кажи в каква ситуация ще считате мероприятието за успешно?
Б: Колкото повече хора дойдат, толкова по-силно ще се чуят нашите искания и толкова по-успешно ще бъде шествието. Аз нямам прогнози. Ние никога не организираме мероприятията си извън Садового кольца
(вътрешна околовръстна магистрала, заобикаляща широката централна част на Москва – бел. www.Advocati.org). Нямам представа за оценката сега. Мога да кажа, че полагаме усилия хората да дойдат въпреки цензурата. Разпечатани са милион от тези листовки и вече са раздадени повече от половината. Специално в кв. Марьино не се раздават по улиците, а директно по пощенските кутии. Работят много доброволци. Работят успешно. Доста активно се рекламираме и в internet, особено във Facebook, но не само. И ако се съди по начина, по който хората даряват пари за организацията на събитието, мога да предположа, че ще има много хора. Аз нямам Рейтинг: 3'000, 40'000, 50'000... Нека ви кажа колко души са били на предишни събития.
К: Последната ви акция е „Шествие на мира“.
Б: Това се случи през септември. В „Шествието на мира“ се включиха 40-50'000 души.
К: Това е много важно и според мен значимо събитие, което се осъществи успешно.
Б: Да, имаше дива истерия в медиите на Путин! Невероятни провокации и гнусотии се извършиха там...
К: Тогава заляха с лайна Андрей, а след това и Макаревич...
Б: Да, Андрей и всички нас, разбира се! Въпреки това имаше много хора. А преди почти година осъществихме още една акция – през март миналата година – тогава дойдоха около 50'000 души. Разбира се, ние искаме да дойдат повече, но колкото дойдат, толкова.
Б: Искам да внеса една корекция. Ти каза 14:30 ч. – това е началото на шествието.
Б: Да, участващите трябва да дойдат по-рано – например в 13:45 или в 14:00 ч. Там хората ще се съберат, ще общуват... Мисля, че ще бъде точно на време, ако дойдете в 13:45 ч.
К: Мога ли да кажа какво ме смущава?
Б: Да?
К: Аз съм объркана от прекаления позитивизъм в цялата тази дейност; от тази еуфория и почти победно чувство от последните 11-12 години – с влечение към протестни действия, као например събирането в „Белия кръг“
(наименованието на едно от протестните движения в Русия – бел. www.Advocati.org). Днес всичко това се случва на фона на кървавата война, която води страната ни; на фона на умиращите хора; на фона на това как човек умира в затвора – имам предвид Надежда Савченко (украински военен пилот, 33-годишна, заловена от проруски сепаратисти и предадена на Русия по обвинение за убийството на двама руски журналисти в Източна Украйна; призната като национален герой в Украйна и избрана за народен представител във Върховната Рада и за член на украинската делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа – бел. www.Advocati.org). На фона на всичко това ние казваме, че това е антикризисно шествие; казваме „Пролет“, „Иде пролет! Пролетен път!“ Имам чувството, че неглижираме този ужасен кървав фон. Та въпросът ми е: Сигурни ли сте, че сте избрали верния тон?
Б: Разбирам те. Ксения, аз не съм голям социален психолог. Първо да кажа за Надежда Савченко. Разбира се – това, което се случва в момента, е бедствие. Лена Масюк отиде при нея и знам, че много правозащитници бяха там. Лекарите, експерти казват, че тя може да умре в рамките на няколко дни – аз не разбирам каква е тази кръвожадност у Путин, бих казал дори садизъм. Защо е нужно всичко това – улици и площади в съседни страни се кръщават на името на Савченко и в крайна сметка омразата към Русия става толкова голяма! Знам, че г-дин Путин беше призован и от властите в Германия, не само от Порошенко. Надежда Савченко – не забравяйте – беше първа в списъка на партия „Батьковщина“, а Тимошенко беше втора, не първа. Тя сега е народен представител във Верховната рада на Украйна.
К: Това е народното събрание.
Б: Да, това е част от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа – тя е човек с положение. Обвиненията, които й се предявяват, са от една страна чудовищни, а от друга страна – недоказани. Освен това, след молба за промяна на мярката за неотклонение в „домашен арест“, но режимът дори на това не е съгласен. Имам чувството, че те просто искат Надежда да умре. Защо казвам това? Ние ще имаме една колона в подкрепа на Надежда Савченко. Както знаете, с това се занимава Марк Фейгин. Ще има отделна колона. Имате създадена страница във Facebook. Темата е свързана със защита на човешките права; и с освобождаване на политическите затворници – това е едно от исканията на шествието – между другото едно от най-важните.
Сега, по отношение на тона. Аз не съм социален психолог. Но са ми казвали, че хората отиват с голямо нежелание на панахида.
К: Защо „панахида“? Искаш да кажеш, че Шествието на мира беше панахида?
Б: Там всички бяхме много весели.
К: Но беше ясно срещу какво сме се събрали.
Б: И сега също е ясно. И от тогава, за съжаление, няколко хиляди души са загинали. Броят на жертвите е почти 6'000. Просто хората все още трябва да бъдат оптимисти и заредени с оптимизъм. Да, съгласен съм, че темата е мрачна, съгласен съм, че всяка антивоенна демонстрация е кървава борба за живота на хората. Но също така вярвам, че ако ние призовем хората да дойдат унило и песимистично, тогава решимостта на всички ще отслабне. Ако дори организаторите не са в състояние да водят хората с оптимизъм и ентусиазъм, че ще успеем, че нашите искания ще бъдат чути и изпълнени – тогава какво да кажем на обикновените граждани? Те ще кажат: „Да, ние ще отидем, но защо трябва да ходим?“ Това всъщност е основният въпрос, който ни задават: „Господа, вие отивате на шествие, ние също ще дойдем, ако мислите, че е необходимо. Но какво ще се промени?“ Отговорът е този: „Ако има много хора, нещата ще се променят.“
К: Но вие искате да промените всичко с едно шествие. Имате толкова много искания...
Б: Ксения, аз не искам да лъжа. Путин е експерт по лъжите – той е патологичен лъжец. Аз не искам да лъжа. Искам да кажа истината. Шествието може да промени положението в полза на мира. Шествието може да отрезви Кремъл. И постепенно – не едно шествие – ние можем да обърнем политическия курс. Постепенно.
Б: Колко участници в шествието могат да доведат до този обрат?
Б: Ако заявилите, че ще участват, дойдат наистина 100'000 и повече...
Б: Това е достатъчно?
Б: Това ще бъде удар за тях. Мога да ви кажа, че вие, Виталий, разбирате – 100'000 в кв. Марьино – това е шок, тотален шок. Те използват пари, използват и медиите; изхарчиха повече от 100'000'000 рубли (това е минимална оценка на похарченото) за изродското черносотно шоу, в което изпърдяха 30-35'000 души... Ако ние (ние, разбира се, няма да плащаме на никого), ако съберем 100'000 души – това ще е абсолютен шок. Те могат да излъжат. „Анатомия на протеста“ може да показва и разказва всякакви глупости à la „Госдеп“
(съкратено от Государственный департамент (Държавен департамент) – наименованието на руско политическо ток-шоу – бел. www.Advocati.org) за „бисквитки“, могат да плющят пълни глупости до края на живота си – но 100'000 биха били важен сигнал за промяната. А онези 86%, които са стъкмени от...
К: Абсолютно, те плашат хората.
Б: Всичко това ще се разпадне като прах – и знаете ли защо? Защото е построено върху лъжи. Всичко това е лъжа. Ето защо ние настояваме за час; хайде, нека насрочим дебат между мен и Путин; ама само между нас двамата! Нека започнем, например, с един прост въпрос: Защо руските войници загиват и вие, като главнокомандващ, г-дин Путин, се отричате от тези войници и лъжете, че те не воюват? Ние виждаме техните общи гробове. Виждаме гробовете в Кострома; виждаме ги в Псков; виждаме ги в Нижни Новгород, където съм работил като управител. Защо вие, като върховен главнокомандващ, се отричате от собствените си войници? Нима можете при това да носите правото да сте върховен главнокомандващ? Защо лъжете, че там няма наши тактически оръжия? Вие имате споразумение с Минск, г-дин Путин, в което сте записали, че ще разположите „Торнадо-С“ в Минск. Знаете ли, че „Торнадо-С“ е най-съвременна система за залпов огън – която е на въоръжение само в руската армия от едва 2012 г.? А вие сте подписали споразумение с Минск! Разбирате ли?
Откритата и нормална позиция, когато хората чуват истината, прави на прах всичките тези 86%. Точно така, Виталий, нас ни няма в телевизията. Точно така! Защото, когато стане ясно, че всичко е лъжа – включително и всичките рейтинги – тогава хората ще се осъзнаят и цялата власт ще се разпадне на прах.
К: Между другото, това е причината според мен сравнението със стадиона Лужники да е некоректно. Тъй като във времето на Лужники по телевизията имаше открити дебати. Тогава беше време на гласност и телевизията беше доста по-различна. Спомнете си – това е много важно.
Б: Първо, съгласявам се, че историята никога не се повтаря два пъти. Разбира се, ние – и аз не крия това – опозицията се намира под огромен натиск.
К: Всички са смачкани... Хората биват очерняни. Човек трябва да е много силен, за да изтърпи всичко това. Мога да кажа по собствен опит. Аз съм човек, нали? Когато започнат да те наричат „пета колона“, предател – задържам всичко в себе си, разбира се, много трудно, но въпреки това трябва да издържим! Вижте, истината е по-силна от всичките им разузнавателни служби, всичките им „анатомии на протеста“, всичките лъжи, които изливат. Истината е стопроцентова.
В: Нека гласуваме. Имаме още един въпрос. Според вас кои са исканията, които са по-важни днес: приемането на антикризисни мерки или прекратяването на войната?
Б: Виталий, извинете ме, но прекратяването на войната е основната антикризисна мярка. Вижте, причините за кризата са очевидни. Те са добре известни и се повтарят през цялото време. Спадът в цените на петрола не е фатален, тъй като $60 е съвсем нормална цена. Втората причина е агресията на Путин срещу Украйна и – като резултат от това – санкциите. Санкциите бяха наложени след агресията на Путин и след като той започна войната в Украйна. Следователно, прекратяването на войната означава и вдигане на санкциите.
К: Не съм съгласна с теб. Всичко, което казваш, Боря, е правилно, но надигащото се усещане от този кошмар, омразата и жаждата за кръв, която днес залива общество – ето какво ни причини войната! И това милитаристично напомпване по телевизията...
Б: Аз съм съгласен с това на 100% – той е, който стиска властта до истерично оглупяване. Но той не само стиска властта – той също така озлобява украинците, набира огромен брой наивни хора и ги праща да умрат там. Известно ви, че рационалното обясняване на истерията е доста трудно. Неговият рейтинг се разклаща...
В: Истерията изобщо не е рационална.
Б: Не, при него е абсолютно цинична и рационална. Той превръща „Останкино“ в набирателен пункт. И ако попитате роднините на жертвите в тази война: Защо брат ви, съпругът ви, приятелят ви отидоха във войната? Ще отговорят, че той видял по телевизията, че нацистите са завзели Украйна; видял как разпъват [на кръст] детенце в Славянск; видял как бандеровци
(наименование на украинските националисти от времето около Втората световна война; наименованието продължава да се използва в руската пропаганда и до днес – бел. www.Advocati.org)...
К: ...Продават органите на пленници...
Б: ...той е видял това не можеше да търпи, и затова е отишъл във войната. И това е цинично. Това е подстрекателство към омраза – по този начин те тласкат към смърт тези наивни хора, преследвани като пушечно месо. И пращат тези хора в Донбас, и там ги избиват. И на всичкото отгоре Путин няма да понесе никаква юридическа отговорност за това; няма да понесе последствията, ако ще 3'000'000 човека да загинат като войници. Защото те са... доброволци!
К: Те всичките са на почивка.
Б: Да, те са на почивка!
В: За съжаление предаването е към края си... Нека бързо да обявим резултатите [от анкетата].
К: Нека към края да кажем още веднъж за шествието...
В: Резултати: 8,6% смятат, че антикризисните мерки са най-важните; 91,3% са на мнението на Немцов, според когото трябва да спрем войната.
Б: Е, слава Богу!
В: И ако ми позволите да прочета едно SMS-съобщение, което получихме от наша слушателка от Свердловская област: „Аз съм на 60 години. Сама отгледах 3 деца. 25 години трудов стаж. пенсия 6'876 рубли – цената на живота ми. Моите най-добри години прекарах докато оцелявам. Искам да живея и работя в свободна и демократична Русия. И самият Путин да си отиде.“
К: Скъпи приятели, моля, напомням отново – 1-ви март в неделя от 14:00 ч. елате на метростанция „Братислава“. Там ще ви посрещнат прекрасни млади хора... учтиви – които ще ви насочат към началната точка на маршрута.
Б: Красиви млади хора, да, доста точно.
К: Благодаря ти, Боря!
Б: Благодаря и аз! Елате непременно.

Интервюто на Немцов в оригинал на руски език може да се прегледа на този адрес:
http://www.echo.msk.ru/programs/year2015/1500184-echo/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Рисковете от „безплатното“ саниране пред Сдруженията на етажните собственици


(20.02.2015) Една от характерните последици на социалистическия режим у нас е отнемането на собствеността от хората, разкъсването на вековни родови връзки със земята и затварянето на голяма част от българския народ в панелни работнически общежития; при това със задължение в много от случаите лишени от тяхната собственост „новодомци“ да доплащат определените като „по-скъпи“ панелни жилища съгласно утвърдените държавни тарифи. Характерно понятие за онези времена е т.нар. „лична собственост“, противопоставена на „държавната собственост“ и включваща само най-необходимите вещи за лична употреба на един работник, настанен в съответното общежитие. Тоталитарната епоха не успява да пристъпи към следващите етапи от социалистическия реализъм (частично приложени в Съветския съюз) и насочени към лишаване на новосформираната работническа класа от нейните самостоятелни кухни, бани, домакински уреди и дори лични отношения между родители и деца. Независимо от това обаче голяма част от българите – по стародавна традиция собственици на наследената от техните праотци земя – се превръщат в собственици на панелно жилище в голям общежитиен блок.
На това място възниква следващият проблем. Логиката на големия жилищен блок е той да бъде стопанисван и управляван централизирано, тъй като има общи основи, общи стълбища и инсталации, общ покрив. Навсякъде по света, където подобни жилищни сгради са възниквали естествено (не под принудата на централизиран команден строй), те представляват социални проекти на общини и филантропски организации или управленско решение за битовите нужди на работниците в големи индустриални предприятия. В общия случай сградата се явява собственост на един инвеститор, който предоставя жилищата в нея за ползване от нуждаещите се лица, но притежава и управлява цялата сграда, и взема окончателните решения за нея. При нормални обстоятелства подобна голяма жилищна сграда не би възникнала като сбор от самостоятелни собственици – всеки от които естествено се стреми да бъде независим и свободен притежател на своя самостоятелен имот.
Като изключим възникналите по естествен път жилищно-строителни кооперации (присвоени като „изобретение“ на социализма след замитането на популярните в по-старо време съпритежателски домове) – където малък брой съкооператори изгражда тесни връзки на сътрудничество още по време на проектирането и строежа – изкуственото въдворяване на голям брой частни собственици под общия покрив на големия жилищен блок открива редица проблеми във връзка с управлението на блока и кумулирането на средства за поддръжката му. Освен чисто естетическите съображения за това, че не прилича на една фасада да бъде раздробявана на малки зони, боядисвани, санирани и преустройвани съгласно вкусовите различия на собствениците, съществуват и конструктивни съображения, чието неглижиране застрашава здравето и в последна сметка – съществуването на сградата. Въпросът се комплицира още повече в контекста на характерния за българския народ индивидуализъм, отказващ всякакво подчинение на групови решения и кондензиращ се в израза „моят дом – моя крепост“. Ето как социалистическият режим – чрез смесването на две несъвместими логики – залага една битова бомба в съдбините на милиони българи, лишени от изконната им земя и превърнати в собственици на общежития.
На фона на запуснатите входове, рушащите се фасади, протеклите покриви и неработещите (или опасни и убиващи) асансьори, вторият кабинет на министър-председателя Борисов като че ли предложи решение, при това – безплатно. Както обаче ни учи здравата икономическа логика, „безплатните“ неща в крайна сметка се плащат от някого и най-често това не е икономически силната страна. Предложената от ГЕРБ Национална програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради не прави изключение.
Национална програма на ГЕРБ за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради предвижда държавата да гарантира чрез Българската банка за развитие (ББР) международен заем в размер на 1'000'000'000 лв. за сметка на Републиканския бюджет, откъдето ще се финансира „безплатното“ саниране. Лансираното от министър Лиляна Павлова като „100% безвъмездно“ саниране ще бъде платено ведно с дължимите лихви по заема от средствата на данъкоплатците, постъпващи в бюджета. В някои случаи – както ще проследим по-долу – плащаене ще бъде дължимо и от самите собственици на имоти, за чието „безплатно“ саниране приканва министър Павлова.
Според министър Павлова „Етажната собственост само трябва да регистрира Сдружение на собствениците (...) и да заяви интереса си пред Общната“. Посоченото Сдружение на собствениците е определено в Приложение №2 „Методически указания“ към Националната програма за енергийна ефективност на Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) като такова, което е предназначено „за усвояване на средства от фондовете на ЕС и/ли от държавния или общинския бюджет, безвъзмездна помощ и субсидии и/ли използване на собствени средства с цел ремонт и обновяване на сгради в режим на етажна собственост“. Оставаме с впечатлението, че единствената цел на такова Сдружение е да усвоява средства и да ремонтира и обновява сградата. Текстът възпроизвежда почти дословно чл. 25, ал. 1 от Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС), но пропуска следващата ал. 2 от същата разпоредба, която допълва, че „Сдружението може да извършва и други дейности, свързани с управлението на общите части на Етажната собственост“. Пропуска се и далеч по-интересната разпоредба на чл. 9 от ЗУЕС, която определя възможните форми на управление на Етажната собственост – „Общо събрание и/ли Сдружение на собствениците“. След като Етажната собственост може да бъде управлявана [и] чрез Сдружение на собствениците, това означава, че Сдружението ще може да осъществява всички управленски функции по чл. 8, ал. 1 от ЗУЕС, които обхващат „реда и контрола върху ползването и поддържането на общите части и спазването на вътрешния ред в сграда в режим на Етажна собственост, както и контрола върху изпълнението на задълженията на собствениците, ползвателите и обитателите“; веднъж създадено, Сдружението може да засегне включително и управлението на натрупаните дългове от живущите.
Последното влиза в пряко противоречие с многократните заявления на министър Павлова за невъзможността Сдруженията на етажните собственици да бъдат насочени към изпълнение на задължения на живущите. То влиза в пряко противоречие и с въпрос №1 от 28.01.2015 г. от публикуваните от МРРБ „Въпроси и отговори“ във връзка с Националната програма, формулиран така: „Има длъжници с хиляди левове дългове към „Топлофикация“. Възможно ли е държавата да си потърси парите директно чрез Сдружението и да се разхвърлят задълженията на всички собственици?“ и получил следния отговор: „Не. Сдружението се регистрира по реда на чл. 25, ал. 1. от ЗУЕС и се създава единствено за целите на получаване на помощта по Програмата“. Както проследихме, цитираният отговор на МРРБ (и многократно повтаряните разяснения на министър Павлова) игнорират нормата на чл. 25, ал. 2 във вр. с чл. 8, ал. 1 от ЗУЕС и подвеждат бъдещите кандидати за „безплатно“ саниране.
Колко безплатно всъщност е „безплатното“ саниране, обещавано за сметка на Републиканския бюджет и нашите данъци? За да може жилищният блок да бъде саниран, Сдружението на етажните собственици трябва да сключи Договор за участие по Националната програма съгласно Приложение №10 към Методическите указания на МРРБ със своята Община. Последната се задължава по силата на чл. 4, ал.ал. 1, 2 и 4 от този Договор (1) „да предприеме всички необходими действия за сключване (...) на договор за целево финансиране [с ББР]“, [и] (2) „при одобрение на финансирането от страна на ББР да подпише от името и за сметка на доверителя (Сдружението) договора [за „безплатно“ саниране]“, като (4) „от името и за сметка на доверителя (...) усвоява суми по договора (...) и (...) оперира със средствата“. Цитираните разпоредби задължават Общината да предприеме действия за договаряне с ББР на финансиране за санирането на сградата и ако такова бъде отпуснато, Договорът оправомощава Общината да управлява получените средства „от името и за сметка на“ Сдружението. С други думи – Общината придобива възможност със своите правни и фактически действия да натовари със задължения Сдружението – независимо от изискването по чл. 4, ал. 4 от Договора да спазва „принципите на добро финансово управление (...) в интерес на Сдружението на собствениците за целите на обновяването на сградата“. В такава хипотеза за Сдружението няма да има друга възможност, освен да търси обезщетение за причинените му вреди по общия ред – ако разполага с необходимия юридически и организационен ресурс, за да си потърси правата.
В следващия чл. 5, ал. 4 от Договора дискретно е посочено едно интересно задължение на Сдружението, формулирано като „съгласие“ за това „да бъдат изпълнени предложените в резултат на техническото и енергийното обследване допустими дейности, съгласно правилата на Програмата, в това число всички мерки, необходими за привеждане на сградата в съответствие с нормативните минимални изисквания за енергийна ефективност“. Текстът с нищо не подсказва възмездния (не-безплатен) характер на задълженията, които възникват за Сдружението от тази разпоредба. За да разберем това, е необходимо цитираният текст да се разглежда в контекста на Чл. 2, ал.ал. 1-5 от Договора, според които дейностите по Националната програма включват (1) „установяване на техническите характеристики на сградата“, (2) „обследване за енергийна ефективност“, (3) „разработване на инвестиционен (...) проект“, (4) „изпълнение на строително-монтажни работи“ (т.е. самото саниране) и (5) „строителен надзор, авторски надзор и инвеститорски контрол“. Преди да се стигне до „безплатното“ саниране по т. 4, е необходимо съгласно т. 1 да се установят техническите характеристики на сградата, което от своя страна препраща към чл. 169, ал. 1, т.т. 1-5 и ал. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), досежно техническите спецификации и изисквания за носимоспособност, устойчивост, безопасност и достъпност на обследваната сграда.
Ако бъдат установени недостатъци по чл. 169, ал. 1, т.т. 1-5 и ал. 2 от ЗУТ (например конструктивни проблеми или нужда от укрепване на сградата), Сдружението на собствениците трябва да извърши необходимите строително-монтажни работи за своя сметка. Чл. 5, ал. 4 от Договора определя с една отвлечена формулировка, че Сдружението „се съгласява да бъдат изпълнени предложените в резултат на техническото и енергийното обследване допустими дейности, (...) в това число всички мерки, необходими за привеждане на сградата в съответствие с нормативните минимални изисквания за енергийна ефективност“. Изразът „в това число“ създава впечатление за читателя, който не е свикнал с юридическата техника, че Сдружението се съгласява с изпълнението на дейности, насочени преди всичко към „привеждане на сградата в съответствие с нормативните минимални изисквания за енергийна ефективност“. В действителност обаче изразът „в това число“ означава „включително, но не само“. Манипулацията ще стане очевидна, ако си припомним пълния обем от дейности, които биха могли да бъдат предложени в резултат на техническото и енергийното обследване, и които включват осигуряване на носимоспособността, устойчивостта, безопасността и достъпността на сградата съгласно чл. 169, ал. 1, т.т. 1-5 и ал. 2 от ЗУТ – дейности, които не се покриват от Националната програма но могат да бъдат изискани от Сдружението на собствениците.
Тъй като Националната програма осигурява средства единствено за установяване на технически характеристики (1), обследване на енергийната ефективност (2), разработване на проект (3), строително монтажни работи по самото саниране (4) и надзор и контрол (5), достигаме до извода, че Сдружението ще трябва да изпълни за своя сметка „предложените в резултат на техническото и енергийното обследване допустими дейности“ по чл. 5, ал. 4 във вр. с чл. 2, ал.ал. 1-5 от Договора и чл. 169, ал. 1, т.т. 1-5 и ал. 2 от ЗУТ. Ако Сдружението не изпълни предложените „допустими дейности“, е заплашено от разваляне на Договора от страна на Общината. При това положение Сдружението съгласно чл. 8, ал. 3, хипотеза втора от Договора „дължи възстановяване на разходите (платени или дължими) по действително извършените [до момента] дейности (...) както и дължимите неустойки по вече сключени договори“. Това означава, че веднъж одобрено за финансиране, Сдружението на собствениците може да бъде задължено да извърши за своя сметка определени строително-монтажни работи и ако не го направи, ще бъде принудено да плати за направените констатации.
В обобщение може да се посочи, че: (1) прокламираното от министър Лиляна Павлова „безплатно“ саниране за многофамилни жилищни сгради изобщо не е безплатно – същото ще се извърши за сметка на Републиканския бюджет и от там – за сметка на всичките данъкоплатци в България; (2) учреденото от етажните собственици Сдружение не е ограничено само до санирането – то може да поеме цялостното управление на Етажната собственост, включително изпълнението на натрупани от отделните етажни собственици задължения за топлоенергия, електричество и др.; (3) при сключване на Договор за „безплатно“ саниране Сдружението практически упълномощава Общината да действа директно от негово име и за негова сметка – което теоретично дава възможност да бъдат причинени вреди на Етажната собственост; (4) преди извършването на самото „безплатно“ саниране е определено да се направи техническо и енергийно обследване на сградата и ако се констатира необходимост от укрепване, същото трябва да се финансира от Сдружението (което – ако не извърши предписаното укрепване – дължи направените до момента разходи за обследване, проектиране, строително-монтажни работи, надзор и контрол, включително начислените неустойки по сключени договори за осъществяването на тези дейности). Премълчаването на изброените особености и концентрирането на общественото внимание в подвеждащото понятие „безплатно“ може да доведе до редица негативни последици, тъй като – както стана дума по-горе – цената на „безплатните“ неща в крайна сметка почти винаги се плаща от икономически по-слабата страна.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Д-р Тренчев: „Процеси, рушащи вековните морални, нравствени и културни устои“


Днес беше дадено началото на IX Конгрес на Конфедерацията на труда „Подкрепа“, на който съгласно Устава на синдикалната организация досегашното ръководство дава отчет за своята работа, прави се преглед на устройствените и програмните актове на Конфедерацията и се избира ново ръководство с мандат за следващите 4 години. По традиция Конгресът започва с православен водосвет, а след това лидерът на КТ „Подкрепа“ изнася Встъпително слово, в което докладва актуалния обществено-политически контекст и дава насоки за по-нататъшното развитие на организацията. Интересът ни към Встъпителното слово на д-р Тренчев, изнесено днес пред делегатите на IX Конгрес на КТ „Подкрепа“, е провокиран не само от публично заявеното намерение на лидера и основателя на Конфедерацията – продължаващ да стои в епицентъра на обществените събития от преди началото на т.нар. „преход“ от 1989 г. – да се оттегли от лидерския пост след 26 години начело на организацията. Интересът ни е провокиран в по-голяма степен от мащабните констатации, с които произнесеното Встъпително слово надхвърля далеч съдбините на България и проявява смелост да назове с техните имена такива истини за нашата епоха, които опират в глобалните въпроси относно човешката цивилизация. В този контекст юридическото състояние на страната, което редакцията на www.Advocati.org следи внимателно от години, се явява само малка част от смисловите пластове в представения материал.
Встъпително слово на д-р Константин Тренчев пред делегатите на IX Конгрес на КТ „Подкрепа“
Уважаеми г-н Президент,
Уважаеми г-н Премиер,
Господа Министри,
Господа Народни представители,
Членове на ръководствата на политически партии, обществени организации и институции,
Колеги от КНСБ,
Господа партньори от работодателските организации,
Скъпи гости от чужбина,
Дами и господа, представители на медиите,
Братя и сестри, делегати на IX Редовен Конгрес на КТ „Подкрепа“,
За 26 години се наложи да пиша девет отчетни доклада. Преди да напиша този, събрах предишните осем. Прочетох ги, бяха различни. Имаше по-кратки, имаше по-подробни, имаше по-фактологични, по-аналитични, малко неща се повтаряха, но едно нещо беше характерно и за осемте. На първо място се казваха проблемите, след това се правеше опит да се обяснят причините за тези проблеми, но неизменно присъстваше трета част, а именно – предложения за решения на проблемите; или с други думи – опит от моя страна, почиващ на вашата информация, желания, намерения, мечти – да се отговори на въпроса, който са си задавали милиони преди нас и ще си задават и милиони след нас: какво да се прави в бъдещите дни и години. Това, което най-много ме впечатли, за което най-много ме заболя, беше ясно видимата тенденция как оптимизмът, надеждите, мечтите намаляваха във всеки следващ доклад.
Прието е във всеки такъв документ да се описва периодът, който го предхожда. При нас, знаете, конгресите се правят на 4 години. Тези 4 години между VIII и настоящия IX Конгрес бяха много динамични. За 4 години се смениха 5 правителства. Днес имаме най-многопартийния парламент в нашата нова история. Имаме, може би, най-компромисния коалиционен кабинет. Изобщо този период беше богат на събития. Друг е въпросът какви са резултатите за хората от тези събития. В този период ние нямахме и не си дадохме почивка, не бяхме пасивни наблюдатели. Разбира се, в раздадените ви материали ще намерите индивидуалните отчети на членовете на Изпълнителния съвет, на важните отдели на Конфедерацията. Вярвам, че делегатите, които не са посещавали нашите регулярни форуми, наречени Конфедеративни съвети, ще се убедят, че те са провеждани винаги в срок, подготвени винаги както се изисква по Устав. Няколко пъти събитията ни налагаха да свикваме извънредни КС. Изобщо, в организационен план това, което мога да кажа, е, че стриктно сме се придържали към Устава, към установилата се практика, а ако щете и към вече създадените за 26 години традиции в нашата работа. Знаете, че сме членове на всички големи международни синдикални организации – Международната конфедерация на профсъюзите, Европейската конфедерация на профсъюзите. В периода, за който говоря, като международно постижение е и фактът, че ние станахме пълноправни членове на организацията EZA, за която ще намерите подробни сведения в отчета на международния отдел. Към всички тези организации сме изрядни, винаги в срок и искания размер сме заплащали своя членски внос. От формална законова гледна точка за Конфедерацията в резюме мога да кажа, че нямаме дългове, заеми, тежести. Нямаме акции, дивиденти и не правиме бизнес.
Дотук бяха общите информации. Сега ще се опитам да дам една друга насока на доклада – да направя един опит за осъзнаване на този 26-годишен период, защото той повдига много въпроси; особено у тези, с които започнахме в началото; хора, които са 20 и повече години в тази организация; колеги, които помнят 1989-1990 г. – времето на големите надежди, на големите митинги. Ние сме единствената организация, която остана, която оцеля от онова време! Организация, създадена в късния тоталитарен период. Всички други структури, клубове, партии – са вече спомен – макар и техни представители да се появяват понякога в медиите. Ние единствени успяхме да устоим през тези 26 години – въпреки трудностите, въпреки натиска от ляво и от дясно – и от комунисти, и от т.нар. демократи – да ни променят, да ни използват, да ни подчинят. Миналото не може да бъде върнато, корекции не могат да бъдат направени. Остава да се опитаме да го осъзнаем, да го осмислим, за да намерим отговор на въпроса – защо България днес е в това положение? А то е твърде незавидно. Къде се сгреши, какво се пропусна, какво можеше, а не направихме? Същевременно, трябва да си дадем ясна сметка, че България не е един изолиран остров сред световния бурен океан, че на нас ни влияят много процеси, които нямат своя зародиш на нашата земя, но които са достатъчно силни, за да влияят и на събитията, и на самите нас. Така че, имам смелостта да заявя пред вас, че живях достатъчно дълго и видях достатъчно много – пред очите ми бъдещето се превърна в история; едно бъдеще, което е твърде различно от това, за което мечтаехме в началото. Твърде често в многобройните ми срещи, ставайки дума за България, колегите ми – а и не само те – се опитват да почерпят самочувствие от славното минало на тази държава. За истинско самочувствие миналото е недостатъчно. Трябват аргументи и от настоящето!!! За съжаление тук започва проблемът. Защото, ако желаем да променим нещо – една държава, един народ, ако желаем да променим нас самите – трябва да си дадем ясна сметка какво е сегашното състояние на нещата.
Знам, че картината, която ще опиша за днешна България, няма да се хареса – особено на политиците – тъй като голяма част от отговорността за тази тъжна картина е тяхна. Естествено, не само тяхна – тя е всеобща отговорност – включително и наша, но това е реалността. Изминалият период от създаването на Подкрепа до сега и времето, в което живеем, се характеризира с глобални драматични и болезнени процеси, рушащи вековните морални, нравствени и културни устои на християнската цивилизация. В последните години рухна надеждата ни и за един мирен свят. Едновременно с това, в глобален план – не само у нас – се извършва неолиберална революция, която унищожава устоите и същината на капитализма; такъв, какъвто имаше до 80-те години на XX век, а именно – националната държава, националната армия, масовото образование, всеобщото здравеопазване, ефективните социални системи, средната класа, синдикатите, свободният търговски пазар и свободното предприемачество. И този процес на унищожение е методичен, неотклоним и неотменим.
България днес е в състояние на победена страна след дълга и унищожителна война, загубила милиони от своето население, с драстично намален трудов и икономически потенциал, без обща кауза, потъпкан национален дух, примирена и приела своето поражение. Беше създадена върхушка, самонарекла се „елит“ от политици, бизнесмени, лица, свързани с бившата Държавна сигурност и БКП, общественици, криминални структури – широко разслоена с мощно влияние във всички сфери на обществения живот – за която българският народ не представлява никаква значима ценност. Промените в България бяха извършени с цинизъм, жестокост и грабеж, рядко срещани в историята, с грубо потъпкване на всички човешки права, с пълно незачитане на нуждите, болките и страданията на хората. След като бяха погазени всички Божии и човешки закони, в ход е цялостен разпад на системата от норми и ценности, и разрушаване на базовите елементи на културата, гарантиращи съществуването ни като народ и държава. Няма светини, идеали и ценности от историята ни, които да не са отречени, поругани и осквернени. Денонощно ни облъчва масирана пропаганда, която ни убеждава, че сме народ без значимост, жалък и посредствен. Нараства ескалацията на опитите за разбиване единството на българската нация, стигащи до открити провокации. Великата българска армия – страшилище за врагове и съюзници – не съществува. Спрямо българския народ се упражнява геноцид. Нивата на минималните работни заплати са по-ниски от тези в държави на Третия свят. Един милион и половина пенсионери и половин милион инвалиди живеят в глад, лишения и тотална мизерия. Трудовите възнаграждения на преобладаващата част от работещите не са достатъчни да осигурят на тях и семействата им прилично жизнено равнище. Около 70% от българските домакинства не разполагат с доходи за нормална издръжка. Селища, вилни зони и отделни домове са подложени на бандитски нападения, убийства, грабеж и насилие във всевъзможните му форми. Лавинообразно нарастват мащабите на насилието срещу личността, на работното място и при изпълнение на трудовите задължения. Посегателствата срещу живота, здравето, честта и достойнството, собствеността са неразделна част от ежедневието ни. Институциите не служат на интересите на хората. Те са превзети от корупция, лични, групови и корпоративни интереси. Правораздаването с двойните си стандарти – в ролята си на слуга на силните на деня – основателно заслужи презрението на народа ни, както и негативните оценки на Европа. Българското земеделие – нашата вековна гордост – остана в миналото. Малките стопанства са в агония – броят им спрямо 2003 г. е намалял с 40%. Шепа хора владеят по-голямата част от земята и обират лъвския пай от евросубсидиите. Образованието отдавна загуби уникалния си исторически статут. Българският учител – обект на унижения, насилие и подигравки – е на последното стъпало в образователната система. Само 3% от учителите са до 30 години. Всяка година 15'000 деца напускат училище. Здравеопазването продължава да бъде недофинансирано. За последните 6 години 3'000 български лекари са напуснали страната. Българският народ е най-болният в Европа. Стотици хиляди от населението реално нямат достъп до системата. В много райони на страната работещите на практика са поробени; при липса на алтернатива за друга работа са обект на ежедневни гаври и издевателства. Действащото и ефективно трудово законодателство, което защитава работещите, е мит. България е страна с най-бързо топящото се население в света. Демографската катастрофа заплашва националната ни сигурност, националното стопанство, пазара на труда и пенсионната ни система. Групите от маргинали и лица с дегенеративни отклонения нарастват застрашително и са извън контрола на властта. Налице е духовен, морален, нравствен, физически разпад и разложение, непознати досега в историята ни. Българската православна църква не може да се избави от комунистическото наследство. Тя е сериозно отслабена и в невъзможност да изпълнява вековната си пастирска мисия.
Преди няколко дни една журналистка ме запита: Къде отидоха хората от милионните 2 митинга на Орлов мост? Тъжен отговор мога да дам. Една част от тези хора емигрират в чужбина, друга – по-голяма част – емигрира в себе си, затвори се, разочарована, обезверена. В началото вярвахме, че демокрацията е нещо, което е буквално на една ръка разстояние. Ние мечтаехме за промяна, а не знаехме как да я осъществим. Други обаче се бяха готвили сериозно, отпреди 10.ноември, защото в крайна сметка един от основните компоненти на демокрацията е различната форма на собственост. И най-големият въпрос от т.нар. „демократичен преход“ беше да се промени тази собственост. Тя се промени... Дори в промяната надминахме и развити демокрации, където процентът държавна собственост е по-голям от този, който е днес в България. Ние искахме да се промени собствеността, но въпросът беше не дали да се промени, а как да се промени. И тук е големият проблем. Оказа се, че тези, които се бяха готвили, успяха да прокарат своя сценарий; може би не на 100%; попречихме, където можахме и доколкото можахме, но в общи линии нещата се развиха по техния план. Собствеността попадна в ръцете на хора от БКП – най-вече номенклатурата и нейните разклонения, както и в ръцете на техния авангард – Държавна сигурност. Днес наричаме тези хора „назначени капиталисти“. Други им казват „комсомолски капиталист“. И двете квалификации са верни. В огромната си част тази собственост бе придобита, да не кажа подарена на безценица – остатъци от нея днес се виждат из цяла България. Навсякъде стърчат самотни колони, защото хората, които взеха собствеността по един нечестен, несправедлив, непрозрачен начин, не знаеха как да я управляват, не желаеха и нямаха средствата да инвестират и да я обновят – да не говоря за тяхното отношение към хората, свързали съдбата си с тази собственост като наемни работници. Поставиха се всякакви пречки пред сериозни западни компании. Твърде малко такива бяха допуснати и придобиха собственост в България. А една част инвестираха и днес все пак има, макар и броящи се на пръстите на двете ми ръце, предприятия, които смело могат да се сравнят с техни аналози от Свободния свят. Срещал съм се с много, с всичките министър-председатели след тази фундаментална промяна в България и съм се опитвал да ги убедя, че – въпреки всички допуснати грешки – все пак държавата има права да проконтролира какво става с тази собственост, да се заинтересува дали се изпълняват подписаните договори – като обещана инвестиция, като обещана социална програма и ако не се изпълняват – а това е почти повсеместно – поне да се накажат неточните, неизрядните нови собственици. Така, както например, постъпваха с тях в една съседна страна – като Сърбия. За много от случаите се оказа, че вече е изтекла давността. Общото оправдание беше, че това е много трудно, много са обтекаеми договорите, нищо не може да се направи. Така и този процес мина и замина – виновни няма. И се заговори за реиндустриализация. Но по мое дълбоко убеждение, докато не си отговорим на въпроса защо и кой допусна деиндустриализацията, да се говори за реиндустриализация е просто нелепо и нелогично. Всички имат вина за това, което стана, включително и ние, разбира се – всеки един от нас – с това, което направихме, а още повече – с това, което можехме, но не направихме. Хората останаха с чувството, че са излъгани, ограбени и измамени. И другите държави от Източния блок минаха през тази фундаментална промяна, но докато заводите Шкода в Чехия бяха приватизирани от „Фолксваген“ и сега „Шкода“ е една от най-търсените коли, гигантът на българската металургия „Кремиковци“ беше приватизиран от Валентин Захариев и в момента стои като безмълвен паметник на север от София. Тъжно, много тъжно...
Мъчително е да продължавам тази трагична констатация – невъзможно е да се върне времето, да се поправят грешките, да се запълнят пропуските. Ще спомена само още нещо, което тежко разочарова. Започнаха опити за пренаписване на историята. Все пак 26 години не са толкова дълъг период – не всички, които помнят началото, не са вече между нас. Подобни опити за пренаписване на историческата истина е жалък и недостоен, защото зад пренаписването на историята, тези, които го вършат, крият собствения си позор и лицемерие.
Да кажем и няколко думи за това, което ни заобикаля и от което не може да се защитим – а именно – световните тенденции, които особено в последните няколко години започнаха да се открояват съвсем отчетливо. В момента са ясно очертани две световни тенденции: катастрофата, не – кризата на неолибералния модел – и до голяма степен свързаното с него, но все пак ясно отличимо оспорване на еднополюсния свят. Развитията по тези 2 направления оказват силно влияние върху случващото се и предстоящото да се случи в България, и колкото и да е силно нашето желание, тази горчива чаша няма да ни отмине. Прекалено сме малки и прекалено близо до епицентъра на събитията, за да храним илюзии, че тези драматични развития няма да ни се отразят.
През миналия век лявата алтернатива в нейната комунистическа крайност не се състоя. Не можеше и да се състои, защото това беше една дълбоко лицемерна и подвеждаща идеология, заблудила стотици милиони и звучаща най-просто като рецепта „да вземем от който има и да дадем на когото няма“. Това е една невъзможна рецепта, защото чувството за притежание е биологично чувство – следователно, първично и по-силно от разума. Дадоха се десетки милиони жертви, за да се наложи този модел. Не се получи, а и нямаше как да се получи. След което се отиде в другата крайност. Т.нар. неолиберален модел, в който от 80-те – 90-те години на миналия век се виждаха решения на всички въпроси, катастрофира твърде бързо. Като всеки модел и неолибералният имаше своята религия, своите храмове за поклонение, своите светии. В рамките на някакви 30 години – което е миг в историята – се оказа, че това не е моделът, който може да осмисли живота на човека – защото за разлика от четириногите ние осъзнаваме четвърто измерение – времето – и искаме да осмислим това време. Считаме, че човекът е единственото същество, осъзнаващо факта, че живее, но и факта, че животът е краен в една безкрайна вселена. Това драматично противоречие между безкрайността на света и крайността на битието поражда нуждата да намерим смисъл, за да живеем, знаейки, че това ще продължи само определено време. Неолиберализмът ни предложи религия, изразяваща се накратко с догмата „купувайте, консумирайте, взимайте заеми и пак купувайте, защото в това е смисълът. Няма Бог. Всичко е позволено“. Неолиберализмът ни предложи и храмове за поклонения – огромни молове и скъпи бутици, предложи ни и новите светии, защото не може религия без светии – мерцедеса, iPhone-а, BMW-то и дрехите Версаче. Но се оказа, че човек е по-сложно устроен, че освен материални, има и духовни потребности; оказа се, че човек иска да запълни тази духовна пустота, която нямаше с какво да запълни неолиберализмът. И след 30-годишно съществуване този модел вече се оспорва, осъзнато или неосъзнато. Духовната пустота крещи да бъде запълнена с духовни ценности. Вече се предлагат нови рецепти. Аз не мога да кажа дали те ще успеят – като „Сириза“ в Гърция, „Подемос“ в Испания. Но това са симптоми, че нещо се променя. Дали това е правилната рецепта, дали ще успее „Сириза“ или „Подемос“, е друг въпрос. Важното е, че необходимостта от промяна е явна и, че дори архитектите на неолибералния модел, които скоро бяха събрани в Давос, Швейцария, с право се страхуват от света, който са сътворили; дори те признават, че нещо трябва да се промени, защото добре осъзнават, че е невъзможно да има спокойствие в един свят и за тях самите – при положение, че 1% от световното население притежава почти 50% от благосъстоянието на планетата. И с всяка изминала година този 1% придобива още повече за сметка на другите. Тези световни олигарси са пред голямо изпитание – мнозина от тях си дават сметка, че ако неравенството продължава да се задълбочава, в обозрим период ще има конфликт, в който тяхната сигурност не е гарантирана – и обмислят промени. Другият вариант е алчността да надделее над инстинкта за самосъхранение и да се опитат да удържат модела с цената на насилие. Както много правилно го е казал народът: Дано не ти се налага да изпиташ гнева на търпеливия!
В т.нар. Стара демократична Европа тече още един процес, който дори да се премълчава в името на т.нар. политическа коректност и политическо коректно говорене, вече не може да се прикрива. Страшната истина е, че тече процес на подмяна на коренното население в Европа. И атентатът в Париж, който разтърси преди месец света, е ярка илюстрация. Нахлуващите от Африка, Близкия Изток и Азия човешки маси в голямата си част са необразовани, носители са на неевропейска култура и с огромен демографски потенциал. Практиката показва, че те не приемат европейските ценности, а искат да наложат собствените си на европейска територия. Ако не се вземат сериозни мерки и не се намери правилно решение, този процес рано или късно ще доведе до граждански и религиозни войни на европейска територия. И това, което се случва сега в Сирия, Ирак, Либия, Афганистан, Мали, Судан, Нигерия – скоро ще се случва и на нашия континент.
Няколко думи за другия фундаментален процес, който тече и който има не малка вероятност да доведе до изключително драматични промени, свързани с цената на стотици хиляди жертви; един процес, който, ако надделее разумът, има вероятност да не се развие толкова трагично, колкото се очертава. Имам предвид оспорването на еднополюсния модел, който се наложи след падането на Желязната завеса. В света винаги е имало за отделните държави силни и слаби периоди – империи са се раждали, империи са загивали. За много от тях четем само в учебниците по история. През XX век различни страни носеха и си оспорваха палмата на първенството; държави, които се считаха за изостанали, слабо развити, макар и наследници на древни цивилизации, намериха работещи социално-икономически модели – световната икономика претърпя драматично преразпределение. Тези нови силни и уверени в своето бъдеще и перспектива държави започнаха да настояват за все по-голяма самостоятелност и за по-голяма роля в глобалния свят. Ако вярваме на някои статистики, дори икономическият лидер миналата година беше сменен и вече е в Азия, не в Америка. В тази очертала се конфронтация – която за съжаление като че ли се засилва – ние не можем да останем настрана. Трябва да бъдем безкрайно разумни, безкрайно дипломатични, за да може запазвайки достойнството си, да намерим своето място между по-големите.
В заключение, искам да кажа следното. Много от нас са вече хора, наближаващи т.нар. средна възраст. Наричаме я „средна“ за наше успокоение, може би с надеждата, че сме на жизнения път в средата. Де да беше така... Но през тези години, за които храним спомен, видяхме как се променят нещата. Много от нас помнят времето, когато не се заключвахме или се заключвахме, но оставяхме ключа под саксията или изтривалката; когато хората се събираха със своите съседи, а сега дори не знаем и не се интересуваме кой живее в съседния апартамент. Същевременно, пред очите ни се разви невероятна технологична революция. Може да отидем където си искаме по света, да говорим по GSM-а, с когото си искаме. Тази технологична революция е съпътствана от чудовищна морално-нравствена деградация. Трудно е да се обясни съществуването на толкова противоположни процеси.
Иска ми се в заключение да ви цитирам едни размисли на Джордж Карлин, който се е опитал може би чрез сатирата да се обгради със стена, за да понесе по-леко духовната пустота, която ни заобикаля. В едно писмо, което му приписват – възможно е да не е негово, важен е смисълът, а не авторството – в това писмо между другото се казва: „Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост; широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но се радваме по-малко. Имаме по-големи къщи, но по-малки семейства; повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум; повече медицина, но по-малко здраве. Харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често. Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане. Времето на големите мъже и дребните души, на лесните печалби и трудните връзки.“ Това е, което ни казва Джордж Карлин и ни съветва – да отделяме време да се обичаме, да намерим време да си говорим и да имаме време да споделяме всичко, което имаме да си кажем, защото „животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни“.
Нека Бог да ви благослови!

Оригинално Встъпителното слово на д-р Тренчев е публикувано в официалната страници на КТ „Подкрепа“, на този адрес:
http://www.podkrepa.org/content/news.php?id=1192

стари архивинови архивиактуални позиции


§ CMS при ООН призна наличието на „не-човешка култура“ при някои видове животни


(07.02.2015) В еквадорската столица Кито под егидата на Организацията на обединените нации (ООН) между 04 и 09.11.2014 г. се проведе XI конференция по прилагане на Конвенцията за опазване на мигриращите видове диви животни (CMS). Участващите страни (основно от Европа, Африка, Южна Америка, Централна Азия и Австралия) приеха Резолюция UNEP/CMS/11.23 „Опазване културата на китоподобните“, която се явява първият съвременен юридически акт, признаващ на международно ниво съществуването на „не-човешка култура“ у животните – като например някои видове китоподобни, човекоподобните маймуни, слоновете. Това само по себе си се превръща в правно основание за опазване на животинските популации, за които е признато, че са носители на такава „не-човешка култура“, превръщаща се в аспект от тяхното физическо оцеляване.
Подписалите Резолюция UNEP/CMS/11.23 страни (между които и България, присъединена към Конвенцията през 1999 г.) се позовават на предходна Резолюция UNEP/CMS/10.15 „Глобална програма за работа с китоподобните (2012-2020)“, приета от предишната X конференция на CMS, проведена между 20 и 25.11.2011 г. в норвежкия гр. Берген. Тогава участващите страни отчетоха научните постижения в областта на проявяваната социо-културна комплексност при някои от популациите на определени видове китоподобни, и признаха нейната „консервационна значимост, заслужаваща допълнително разследване“. По темата се сформира експертна работна група и нейните препоръки за опазване на културата при китоподобните бяха одобрени от Научния съвет при CMS.
Участващите в XI конференция страни признават, че „при редица социално-сложни видове бозайници – като някои видове китоподобни, човекоподобните маймуни и слоновете – се наблюдават доказателства за наличието на „не-човешката култура“ и проявяват загриженост за опазването на тези популации, изхождайки от разбирането, че „социално предаваните знания между индивидите увеличават шансовете за оцеляване на популацията и способстват за бързото разпространяване на иновации, подпомагащи приспособяването към промените в околната среда“. Участващите страни съобразяват и това, че „ефектът от физическото премахване на отделни индивиди от популацията на някои социално-сложни видове животни може да резултира в последствия, надхвърлящи простото намаляване на абсолютния брой на популацията“ – например при премахването на стари животни-водачи, без които популацията не е в състояние да открива своевременно необходимата й храна, вода и подслон.
Участващите страни насърчават държавите „да отчитат културно предаваните поведенчески модели [при животните], като определят мерки за тяхното опазване“ и също така „да направят оценка на антропогенните заплахи за социално-сложните видове бозайници въз основа на данни за въздействието на тези заплахи спрямо културата и социалната структурираност [при животните]“. Участващите страни настояват държавите „да проявяват предпазливост в управлението на популациите, за които има данни, че културата и социалната им сложност е от значение за тяхното опазване“. Участващите страни възлагат на Научния съвет при CMS „да създаде експертна работна група със задача [до следващата XII конференция] да проучи последиците за опазване културата и социалната сложност при животните, включително, но не само, с акцент върху китоподобните“. В рамките на своето проучване експертната работна група трябва да разработи и списък с приоритетни животински видове за по-нататъшно изследване на проявяваната от техните популации култура и социална структурираност – с цел очертаване на ключовите фактори за тяхното ефективно опазване. Предвижда се темата да застане отново на дневен ред в следващата XII конференция по Конвенцията, която се очаква да се проведе през 2017 г.
Признаването на международно ниво, че някои видове животни развиват и поддържат своя „не-човешка култура“, е вторият юридически акт в съвременната история след признатия от правителството на Индия официален статут на делфините като „личности без да са хора, чието право на живот и свобода следва да бъде защитено“. И въпреки, че CMS при ООН не навлиза във въпроса за това имат ли животните право на свобода и неприкосновеност, подобно на хората, юридически признатото наличие на „не-човешка култура“ при тях е важна стъпка към осъзнаването на това, че не сме сами в заобикалящия ни свят и склонността ни да разглеждаме всичко около себе си просто като „ресурс“ е лишена от здрави основания.
Резолюция UNEP/CMS/11.23 „Опазване културата на китоподобните“ е публикувана на този адрес:
http://www.cms.int/sites/default/files/document/Res_11_23_Implications_of_Cetacean_Culture_E.pdf

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Цветанов би бил виновен за подслушване, само ако е извършено във военно време


(30.01.2015) През миналото лятото (в бр. 53 на Държавен вестник от 27.6.2014 г.) беше обнародван приетият от ХLIІ Народно събрание (НС) нов Закон за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), който концентрира общественото внимание върху редица противоестествени на правната мисъл нормативни решения, за част от които редакцията на www.Advocati.org тогава писа. В §34 от Преходните и заключителните разпоредби към новия ЗМВР между другото беше вмъкната и промяна в чл. 371 буква „в“ от Наказателния кодекс (НК), която според новата си редакция определя като наказателно отговорни държавните служители в МВР за извършването на престъпления по Глава XIII от НК само тогава, „когато са извършени във военно време или в бойна обстановка, или при участие в мисия или операция извън страната или във връзка с бойни действия“. Промяната звучи резонно и не поражда учудване, като се вземе предвид, че Глава XIII от НК е озаглавена „Военни престъпления“ и е насочена срещу престъпленията против подчинеността и военната чест, отклонението от военна служба, длъжностните престъпления, тези против караулната, постовата, патрулната, вътрешната и граничната служба, и други, в т.ч. – престъпления, извършени във военно време или в бойна обстановка, или при участие в мисия или операция извън страната, и такива във връзка с военни действия.
В цитираното изреждане по разделите на Глава XIII едва ли прави впечатление за непредубедения читател изразът „длъжностни престъпления“, където чл. 387, ал.ал. 1 и 2 от НК предвиждат наказание за този, „който злоупотреби с властта или със служебното си положение, не изпълни задълженията си по служба или превиши властта си и от това произлязат вредни последици“, с квалификация (утежнение) в случай, че „от деянието са настъпили тежки последици или то се извършва системно от началник към подчинен“. Тъкмо по тези текстове във вр. с чл. 285 от НК за „допустителство“ беше привлечен към наказателна отговорност бившият министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, станал известен с използване на ресурси от системата на МВР за повсеместно подслушване на политици, общественици и хора от бизнеса по време на първия кабинет Борисов. Към наказателна отговорност по същите текстове бяха привлечени и бившите директори на вече несъществуващата Специализирана дирекция „Оперативни технически операции“ (СДОТО) към МВР Сергей Кацаров, Камен Костов и Цветан Иванов. Обвинителният акт срещу четиримата беше внесен в Софийския градски съд (СГС) на 03.02.2014 г. и разпределен на председателствания от градски съдия Петър Гунчев 30-ти съдебен състав като наказателно дело №С-86/2014 по описа на СГС.
Пет месеца след внасяне на обвинителния акт срещу Цветанов и тримата бивши директори на СДОТО, законодателят определи държавните служители от МВР да отговарят за деяния по Глава XIII само, ако са ги извършили във военно време. Изменението по чл. 371, буква „в“ от НК е мотивирано с цел привеждане на наказателното законодателство в съответствие с осъществената през 2006 г. девоенизация на системата на МВР. Това означава, че съдът трябва в изпълнение на своето задължение по чл. 301, ал. 1, т. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) да установи „съставлява ли деянието престъпление и [каква е] правната му квалификация“, респективно – да приложи общата квалификация за длъжностно престъпление по чл. 282, ал.ал. 1 и 2 от Глава VIII от НК „Престъпления против дейността на държавни органи, обществени организации и лица, изпълняващи публични функции“. Цитираната разпоредба е идентична на хипотезите по чл. 387, ал.ал. 1 и 2 от НК, по които е внесеното обвинение срещу Цветанов. Разлика представлява формулираната специална цел по чл. 282, ал. 1 от НК – изискваща деянието да е извършено „с цел да набави за себе си или за другиго облага или да причини другиму вреда“ или специалното качество на дееца по чл. 282, ал. 2 от НК – изискваща деянието да е извършено „от лице, което заема отговорно служебно положение“. Това обаче не води до отпадане на престъпния характер на извършеното, нито до отпадане на наказателната отговорност.
При нормални обстоятелства приетото изменение по НК не би съставлявало някакво усложнение и делото трябва да продължи без колебания своето по-нататъшно развитие. От една страна прокуратурата би могла да коригира квалификацията на обвинението, а от друга страна – наказателният съд е длъжен да приложи чл. 301, ал. 1, т. 2 от НПК и сам да квалифицира деянието съгласно нововъзникналите обстоятелства. В случая твърдението, че е налице „по-благоприятен закон“, е неприложимо – тъй като деянието съставлява престъпление и се наказва с еднаква строгост и във война, и в мирно време. Въпреки това наблюдаващите прокурори Чавдар Ангелов и Венцислав Андреев от Софийска градска прокуратура (СГП) не повдигнаха въпроса за промяна в квалификацията на деянието в съдебното заседание от началото на месец октомври.2014 г., а поискаха отлагане за събиране на нови доказателства. Едва сега, на 29.01.2015 г., при произнасяне на заключителните пледоарии, наблюдаващите прокурори изведнъж се сетиха, че обвинителният акт е базиран на неактуален законов текст и заявиха, че на това основание не поддържат обвинението. Очевидно главният прокурор Сотир Цацаров е съгласен със становището им – на журналистически въпрос той отговаря, че „няма възможност (...) на базата на тези обвинения и на базата на тази фактическа обстановка, която е формулирана в обвинителен акт, да бъде търсен механизъм за изменение на обвинението или за обвинение за друго близко престъпление. (...) Прокуратурата не е имала каквато и да е друга възможност – законосъобразна – освен да не поддържа обвинението, защото междувременно парламентът е приел по-благоприятен наказателен закон“. Това, в което трябва да ни убеди главният прокурор, е, че Цветанов би бил виновен за допуснатото от него подслушване, само ако е извършено във военно време.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ КФН като лост срещу свободата на словото, вместо да назове истинските проблми


(20.01.2015) В суматохата около новогодишните празници Комисията за финансов надзор (КФН) наложи на „Икономедиа“ АД имуществена санкция в максималния размер от 100'000 лв. – заради статията „Паниката е по-голяма от проблема“ във в. „Капитал“ от 27.06.2014 г. с подзаглавие „Атаката се пренесе и към ПИБ, но държавата реагира бързо и обяви пълна финансова подкрепа“. Две персонални глоби от по 5'000 лв. КФН наложи и заради отказа на журналисти от в. „Капитал“ да разкрият своите източници във връзка със статията „На косъм от изкуствена катастрофа“ от 04.07.2014 г. с подзаглавие „Как БНБ, правителството, ДПС, ГЕРБ и Първа инвестиционна за малко да наложат „банкова ваканция“ за неопределен период“. С още една санкция от 50'000 лв. – заради публикации в изданието „Капитал Дейли“ относно Общото събрание на акционерите в „Софарма трейдинг“ АД, което планира да разпредели дивиденти от 6'600'000 лв. за 2013 г. – общият размер на санкциите срещу „Икономедиа“ АД за допусната от нейните издания „пазарна манипулация“ възлиза на 160'000 лв.
От последните няколко дни обаче нашумя дори още по-абсурден случай, при който КФН наложи максималната възможна санкция от 100'000 лв. и на „Алпико пъблишинг“ ЕООД – издател на регионалния врачански сайт с локално значение www.Zovnews.com – заради статията „И ПИБ пред фалит?“ (прегледана от има-няма 800 потребители). Впечатляващо в конкретния случай е обстоятелството, че КФН дава като „образцов“ пример за начина, по който трябва да се отразява темата, публикациите на Агенция „ПИК“, от които именно врачанското издание е преписало голяма част от своята дописка. Вероятно съвсем скоро ще станем свидетели и на още подобни действия от страна на КФН, тъй като в момента текат проверки и срещу online-изданията www.Mediapool.bg и www.Bivol.bg – които също се осмеляват да споделят в общественото пространство информация относно „Първа инвестиционна банка“ АД.
Чл.чл. 39, 40 и 41 от българската Конституция прогласяват правото на изразяване на мнение и свободата на словото, забраната за цензура в печата и другите средства за масова информация, и правото на всеки да търси, да получава и да разпространява информация. Аналогични разрешения намираме в чл.10, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) и в чл.11, ал.1 от Хартата на основните права в ЕС (ХОПЕС). В контекста на тези разпоредби Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е установил трайна и еднозначна практика, според която „ролята на разследващите журналисти е точно да информират и да предупредят обществеността, особено за лоши новини, веднага след като съответната информация попадне в тяхно владение“ (из Решение на ЕСПЧ по Жалба №30002 от 2008 г. „Affaire Martin et Autres c. France“).
Ограничаване на цитираните права е допустимо само по чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и по чл. 41, ал. 1, хипотеза втора от Конституцията – при накърняване правата и доброто име на другиго; при призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, разпалване на вражда или насилие над личността; при конфискация въз основа на акт, издаден от съдебната власт; при застрашаване на националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Очевидно в случая не може да става дума за народно здраве и морал, нито за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, разпалване на вражда или насилие над личността. Също така не може да става дума за конфискация, наложена от съдебната власт (КФН не представлява никаква съдебна власт). Ако КФН твърди, че с интересуващите ни публикации е допуснато накърняване правата и доброто име на другиго (например на ПИБ), трябва да посочи конкретните неверни клевети и да обясни каква е причината в аналогични случаи (случая с КТБ) да запази абсолютно мълчание. Ако е налице застрашаване на националната сигурност и обществения ред – тогава всичките мрачни прогнози на атакуваните медии може и да се окажат истина – при положение, че банковата ни система е толкова нестабилна и податлива на (иначе абсолютно неистинни и клеветни) публикации.
По-конкретно, Законът срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти (ЗПЗФИ) установява значително по-ограничителни правила за получаването, използването и разпространяването на информация – въпреки очевидните му противоречия с Конституцията, ЕКПЧОС и ХОПЕС. Чл. 8, ал. 1 и чл. 9, т.т. 1 и 2 от ЗПЗФИ забраняват на лице, което е придобило въз основа на служебното си положение вътрешна информация на издател на финансови инструменти, да използва тази информация, като придобие или прехвърли финансовите инструменти; да разкрива информацията на трети лица; да препоръчва въз основа на тази информация трети лица да придобият или прехвърлят финансови инструменти. Чл. 10, ал. 1 от ЗПЗФИ разпростира действието на цитираните разпоредби и върху всяко друго лице, което е придобило вътрешна информация – ако знае или е длъжно да знае, че тази информация е вътрешна. Именно в това се изразява „вината“ на журналистите, които превръщат в публично достояние получената вътрешна информация; а като запазват тайната на своите източници, те преграждат и възможността да бъде търсена отговорност от тях за това, че са разкрили притежаваната от тях служебна (вътрешна) информация. На това място обаче е важно да се отбележи чл. 1, ал. 2 от ЗПЗФИ, който определя като злоупотреба „търговията с вътрешна информация“, а не простото й съобщаване. Доколкото КФН не навежда доказателства за това, че огласената от журналистите информация е „изтъргувана“, издадените наказателни постановления се явяват лишени от принципната основа, върху която ги поставя ЗПЗФИ (отделно от противоречието с цитираните по-горе норми от Конституцията, ЕКПЧОС и ХОПЕС).
На следващо място, чл. 11 от ЗПЗФИ забранява „манипулирането на пазара на финансови инструменти“, което според чл. 6, ал. 1, т. 3 от ЗПЗФИ означава „разпространяване чрез средствата за масово осведомяване (...) на информация, която създава или може да създаде невярна или подвеждаща представа относно финансови инструменти, включително разпространяването на слухове и неверни или заблуждаващи новини“. Ал. 2, т. 3 от същата разпоредба определя като „манипулативно“ действие, включващо „изразяването на мнение за финансови инструменти или за техния емитент чрез средствата за масово осведомяване (...), когато предварително са открити позиции по тези финансови инструменти и впоследствие се извлича полза от влиянието на изразеното мнение върху цената [им] (...), без да е оповестен публично този конфликт на интереси“. С други думи – за да е налице нарушение по ЗПЗФИ от страна на санкционираните медии, изразяващо се в допусната/предизвикана от тях манипулация на пазара на финансови инструменти, трябва да има невярна, подвеждаща или заблуждаваща информация (а), или такава информация, която способства за извличането на полза (б). КФН не навежда съображения нито за едното, нито за другото – което още веднъж поставя под съмнение правната стойност на разглежданите наказателни постановления.
Интерес представлява още един момент от поведението на КФН, разкрит от адв. Александър Кашъмов (специалист в областта на достъпа до обществена информация): „Медии, свързани с кръга около Делян Пеевски, бяха изключително гласовити преди и по време на кризата с Корпоративна търговска банка (КТБ), но не сме виждали по никакъв начин да бъдат санкционирани. Така че има нещо очевидно тенденциозно и едностранчиво.“ На този въпрос председателят на КФН Стоян Мавродиев отговаря задочно в телевизионния ефир, като изтъква, че „в КФН работят по сигнали“, а по въпроса за КТБ нямало постъпили такива. Очевидно председателят Мавродиев бърка КФН в качеството й на орган на изпълнителната власт с институцията на Съда, който наистина не може и не трябва да действа по своя собствена инициатива. Съдът като правораздавателен орган е овластен да реши по окончателен и недвусмислен начин един спор. Ако Съдът взема самостоятелни решения за това да се намесва в съществуващите или възможни спорове, то още с встъпването си в спора (още с решението да встъпи в спора) той до голяма степен ще е загубил своята безпристрастност. Ето защо всички юристи-първокурсници се запознават с принципа, че съдът правораздава след като бъде сезиран (от гражданския ищец, от частния тъжител или от прокурора), но никога не се самосезира – и това е необходимо в интерес на правосъдието. Не така стоят обаче нещата в изпълнителната власт, където без съмнение се намира и КФН.
Чл. 41, ал. 2 от ЗПЗФИ препраща във връзка с преследването на административните нарушения към Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). В ЗАНН няма нито един текст, ограничаващ административнонаказващия орган да действа само и единствено на базата на постъпили сигнали. В Закона за Комисията за финансов надзор (ЗКФН) единственото място, където се среща понятието „сигнал“, е в чл. 18, ал. 1, т. 5, която дава право на Комисията, нейните органи и длъжностни лица, с оглед на възложените им задачи, „да изискват от трети лица сведения, документи, включително и заверени копия от документи, извлечения по сметки и други данни, необходими за извършване на насрещните проверки и/ли във връзка със сигнали, жалби или искания, включително от органи на други държави, осъществяващи финансов надзор“. Изразът „да изискват“ визира именно служебното начало, което позволява на изпълнителната власт да се самосезира (за разлика от Съда). Изразът „има данни“ от своя страна визира неограничено широкия обем от възможни източници, от Комисията може да черпи сведения за да изпълни предходното си правомощие – да се самосезира. Очевидно отказът на КФН да направи това през лятото на 2014 г., когато цитираните от адв. Кашъмов медии разтърсиха цялото българско общество във връзка с КТБ, не е поради липсата на сигнал, а поради други (неназовани) причини.
Още по-категоричен е Административнопроцесуалният кодекс (АПК), който се прилага субсидиарно наред със ЗАНН, ЗПЗФИ и ЗКФН – доколкото в цитираните специални закони не е посочено друго. Както проследихме, в специалните закони няма изричен текст, който да указва кога и при какви условия КФН трябва да се задейства. Това означава, че трябва да преминем към общите правила за издаване на индивидуални административни актове (каквито се явяват и наказателните постановления на КФН). Чл. 24 от АПК недвусмислено посочва, че „производството по издаване на индивидуален административен акт започва по инициатива на компетентния орган или по искане на гражданин или организация, а в предвидените в закона случаи – на прокурора, омбудсмана, по-горестоящия или друг държавен орган“. В случая „компетентен орган“ е КФН, която очевидно не е проявила дължимата инициатива. Такава инициатива не са проявили и от прокуратурата, и от редица други държавни органи. Това още веднъж показва – както вече не веднъж се изтъква от санкционираните или разследвани медии – че проблемът е системен и КФН в конкретния казус е само проявление на този проблем. Остава да си изясним „кой“ има интерес от това случаят с КТБ да бъде пропуснат, а по отношение на ПИБ да се действа с максималната възможна жестокост?

стари архивинови архивиактуални позиции


§ За двойния стандарт по отношение свободата на словото и правото на изразяване


(14.01.2015) Терористичният акт от миналата сряда в редакцията на френското сатирично списание „Шарли Ебдо“ (Charlie Hebdo), където намериха смъртта си 12 души, беше определен като удар срещу свободата на словото и срещу гарантираното от европейската цивилизация право на свободно изразяване; право на всеки свободно да публикува и разпространява своите възгледи, като ги подлага на обществен дебат без страх от преследване и без възможност за налагане на цензура от една деспотична власт.
Със светкавична скорост в internet започнаха да се разпространяват таговете #JeSuisCHARLIE! (Аз съм Шарли!) и #JeSuisAHMED! (Аз съм Ахмед!) – в израз на съпричастност към избитата редакционна колегия на списанието и към първия загинал в атентата полицай (изповядващ по ирония на съдбата именно религията, „в чиято защита“ се извърши атентатът).
Преди още да се е съвзела от шока, френската и световната общественост беше разтърсена и от втори терористичен акт само два 2 по-късно – този път в магазина за кашер (юдейска ритуална храна) в кв. Порт дьо Венсен в Източен Париж, където бяха убити други 4 души, докато по същото време в печатницата в гр. Дамартен ан Гоел на 40 км. североизточно от френската столица намери смъртта си и още 1 жертва.
След още 2 дни (на 11.01.2015 г.) милиони граждани от цяла Европа се обединиха в своеобразен „Марш на единството“, в който Париж отекна от гласовете за солидарност срещу тероризма и в защита на правото на свободно изразяване, без което европейската демокрация не би била възможна.
Само ден след цитирания апотеоз на признатото и защитавано от европейците свободно слово и право на изразяване, Франция отново приковава общественото внимание с един неочакван инцидент, който по всяка вероятност ще остане незабелязан от повечето медии и няма да получи подобаващо внимание, а още по-малко – обяснение. Пак по ирония на съдбата, сами сатириците от „Шарли Ебдо“ са рисували многократно карикатури на тази тема – като се подиграват с „правото на свободно изразяване“, когато се подиграваме например с ислямските ценности и арабите, на фона на стриктната нетърпимост към сходни подигравки например с юдейските ценности и евреите (заклеймявани като „антисемитизъм“*).
По-конкретно, в резултат от този двоен стандарт днес беше арестуван и привлечен към наказателна отговорност Дийодоне М'бала М'бала (Dieudonné M'bala M'bala) – комик, актьор и политически активист с камерунско-френски произход – по обвинение, че сатиричните му коментари във връзка с атентатите в редакцията на „Шарли Ебдо“ и в магазина за кашер представляват пропагандиране на тероризъм. Като съставомерно за цитираното деяние е определено не-особено художественото изказване на Дийодоне във Facebook, публикувано след като актьорът взе участие в „Марша на единството“: „Какво мога да кажа след този исторически поход... Легендарно! Вълшебен момент, равен на Големия взрив, създал Вселената!... Или, в по-малък мащаб, сравним с коронацията на Версенжеторикс**. Сега съм най-накрая у дома. Що се отнася до мен, да знаете, че днес се чувствам Шарли Кулибали***.“
В условията на плурализъм, свободна съвест и право на изразяване, явяващи се висша ценност на европейската цивилизация и фундамент на демокрацията, проявата на подобен двоен стандарт спрямо обсъжданите теми и застъпваните гледни точки напомня силно някакъв Джордж-Оруеловски „новоговор“, където логическата последователност се изкривява до невъобразими „политически коректни“ конструкции. Ако можем да се шегуваме със светините на исляма и по този начин да ги оскверняваме (от гледна точка на мюсюлманите), то защо да не можем да се шегуваме на същото основание с актуални събития и замесените в тях лица – колкото и трагични, и античовешки да са те? Нима подобна цензура, определяща с какво можем и с какво не можем да се шегуваме, не е отрицание именно на онази свобода на словото, заради която карикатуристите от „Шарли Ебдо“ загубиха живота си? В този ред на мисли ще се въздържим от повдигането и на още по-застрашителни въпроси – като например изричната забрана в законодателството на редица държави под страх от наказателно преследване да се изразява каквото и да било съмнение и дори да се разсъждава критично за факти и обстоятелства, наложени поради някои политически съображения като задължително „ясни“ и „неоспорими“ – какъвто е например официално приетият прочит на Холокоста****.
____________
*антисемитизъм – за трети път по ирония на съдбата – наложено по политически съображения понятие за всякакъв род нагласи, изказвания и позиции, свързани с или намекващи за ненавист и омраза към евреите; които по своите културно-антропологични особености се явяват идентични с арабите (въпреки упоритите усилия да се разглеждат отделно от тях), което от своя страна обезсмисля понятието, в чието съдържание би трябвало да се включват и останалите семитски народи;
**Версенжеторикс – известен галски вожд от племето арверни, обединил галските племена през 52 г. преди Христа и водил продължителни войни срещу Юлий Цезар за освобождаването на Галия; разгромен при крепостта Алезия, пленен и отведен в столицата Рим, където през 46 г. преди Христа бива ритуално удушен;
***днес се чувствам Шарли Кулибали – подигравка с лозунга „Аз съм Шарли!“, с вмъкната фамилията на терориста Амеди Кулибали, съучастник на атентаторите в редакцията на „Шарли Ебдо“, който беше застрелян от полицията на 09.01.2015 г. в еврейския магазин за кашер, след като се барикадира там и уби четирима от заложниците си;
****Холокост – от гръцки – „всеизгаряне“; целенасочено и планирано унищожаване на евреи по време на Втората световна война, чието оспорване или омаловажаване се преследва като престъпление в Австрия, Белгия, Германия, Израел, Италия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Унгария, Франция, Чехия, Швейцария.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Съвсем законно е Българската армия да охранява и българските държавни граници


(07.12.2014) Съгласно чл. 3, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ) „отбраната на Република България е система от политически, икономически, военни, социални и други дейности за осигуряване на стабилна среда на сигурност и за подготовка и осъществяване на въоръжена защита на териториалната цялост и независимостта на държавата“. Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ, „отбраната осигурява създаване, поддържане и използване на необходимите ресурси на страната за формиране и поддържане на стабилна среда за сигурност“, която дейност според ал. 2, т. 7 от същата разпоредба се осъществява и чрез „охрана на държавната граница“.
Сред допълнителните задачи, които чл. 57, т.т. 1 и 2 от ЗОВСРБ вменяват на Българската армия за изпълнение в мирно време, са „1. оказване съдействие на органите за сигурност в борбата им срещу разпространяване на оръжия за масово унищожение, незаконен трафик на оръжие и международен тероризъм;“ и „2. участие в охраната на стратегически обекти, на обекти и системи от критичната инфраструктура (...), както и в операции за пресичане на терористични действия“. В §1, т. 18 от Допълнителните разпоредби към ЗОВСРБ е дадено легално определение на „Критична инфраструктура“, която се определя като „система от съоръжения, услуги и информационни системи, чието спиране, неизправно функциониране или разрушаване би имало сериозно негативно въздействие върху здравето и безопасността на населението, околната среда, националното стопанство или върху ефективното функциониране на държавното управление“. Макар да не е посочена изрично, държавната граница и всички свързани с нея съоръжения, средства и системи за предотвратяване на незаконната миграция, трафика на хора, контрабандата, трансграничната престъпност и международния тероризъм, е част от критичната инфраструктура на страната, неразривно свързана с гарантирането и обезпечаването на нашата национална сигурност.
На фона на казаното, въпреки изричното определение по чл. 130, ал. 2 от ЗОВСРБ „охраната на държавната граница на Република България [да] се осъществява от съответните структури на Министерството на вътрешните работи (МВР)“, няма никаква законова пречка в случай на необходимост страната ни да гарантира и обезпечава своята сигурност, като възложи на Българската армия да изпълнява и задачи, свързани с непосредствена охрана на границите. Последните не само, че са част от критичната инфраструктура (чието застрашаване поставя под въпрос ефективното функциониране на държавното управление), но също така са част от външната граница на Европейския съюз (ЕС) и по дефиниция се явяват преграда срещу незаконната миграция, трафика на хора, контрабандата, трансграничната престъпност и международния тероризъм (в т.ч. – срещу „внасянето“ в ЕС на такива явления отвън). В тази връзка – изявленията на наши висши държавници, че използването на Българската армия за защита на българските държавни граници би било „дипломатически скандал“, е национално безотговорно; още повече в ситуация, при която необходимостта от подобно използване на въоръжените сили е продиктувана от очевидната невъзможност на граничеща с България страна да контролира незаконния поток от чужди граждани, погрешно представяни пред нашата общественост като „бежанци“*. Обезпечаването на собствената сигурност чрез изцяло дефанзивни средства (които не включват каквато и да било агресия към трети страни или каквото и да било нарушаване на миграционни, бежански или хуманитарни стандарти) не може да се окачествява като „дипломатически скандал“ – освен ако някой е поел ангажименти към трети страни, включващи отказ от сигурността и суверенитета на собствената държава.
Още по-нататък – чл. 122, ал. 1 във вр. с ал.ал. 2 и 4 от ЗОВСРБ позволява Народното събрание (НС) или Президента да обявят извънредно положение „при възникване на опасност от въвличане на Република България във военнополитическа криза или във въоръжен конфликт (...)“. Чл. 123, т.т. 4 и 8 от ЗОВСРБ изрично позволява в случай на обявено извънредно положение „държавните органи и въоръжените сили [да] контролират или забраняват преминаването през държавната граница на Република България [и да] контролират обектите от критичната инфраструктура на страната“. Известна светлина в тази връзка за изясняване на понятието „извънредно положение“ хвърля и легалното определение от §1, т. 20 от ЗОВСРБ, според което „Криза“ е нестабилност в политическата и обществената сфера, предизвикваща рязка промяна на установеното състояние на икономиката и обществения живот“. Едва ли трябва да навеждаме факти и аргументи за обосноваване на твърдението, че протичащите в Близкия Изток процеси и предизвиканите от това миграционни вълни имат ясно изразен кризисен характер.
____________
*бежанци – съгласно чл. 4, ал. 5 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), до голяма степен възпроизвеждащ принципите на Конвенцията на ООН за статута на бежанците от 28.07.1951 г., като „бежанец“ може да се определи чужденец, който макар да е преминал незаконно държавната граница, пристига „направо от територия, където са били застрашени животът и свободата му“ и е изпълнил задължението си веднага след своето пристигане да се представи на компетентните органи и да посочи уважителни причини за своето незаконно влизане в страната. И тъй като Република Турция не застрашава по никакъв начин живота и/ли здравето на т.нар. „сирийски бежанци“, незаконното пресичане на българската сухопътна граница от такива лица (дори и наистина да са бежанци от кризата в Сирия) не може да се разглежда като бежански въпрос и такива лица не може да се толерират като „бежанци“ в България съгласно утвърдените международни стандарти. Именно обратното, а не друго, би представлявало „дипломатически скандал“, тъй като би съставлявало косвено намекване, че животът и здравето на тези лица са застрашени по някакъв начин от непосредствено съседстващата със страната ни турска държава.

нови архивиактуални позиции


§ От днес укриването на осигурителни и здравни вноски над 3'000 лв. е престъпно


(01.01.2014) От днес влизат в сила разпоредбите на чл. 255б във вр. с чл. 93, т. 29 от Наказателния кодекс (НК), с които се инкриминира укриването на задължителни осигурителни вноски към Държавното обществено осигуряване (ДОО) или към Здравното осигуряване (ЗО). Новите разпоредби станаха факт след изменения и допълнения в Глава VII от НК „Престъпления против финансовата, данъчната и осигурителната система“, извършени по настояване на проф. Йордан Христосков (служебен заместник министър-председател по социална политика и служебен министър на труда и социалната политика в правителството на проф. Близнашки, настоявал за тази мярка още от времето, когато беше управител на Националния осигурителен институт (НОИ) в периода 2000-2009 г.).
Съгласно влизащата в сила от днес разпоредба на чл. 255б, ал. 1, т.т. 1-5 от НК, „който укрие задължителни осигурителни вноски за ДОО или за ЗО в големи размери, като: 1. обяви осигурителен доход в по-малък размер от действителния за осигуреното лице; 2. не подаде декларация; 3. потвърди неистина или затаи истина в подадена декларация; 4. състави или използва документ с невярно съдържание, неистински или преправен документ при упражняване на стопанска дейност, при водене на счетоводство или при представяне на информация пред органите по приходите; 5. унищожи или укрие в законоустановените срокове счетоводни документи, счетоводни регистри или ведомости за заплати; се наказва с лишаване от свобода до 5 години и с глоба до 2'000 лв.“. (Съгласно допълнителната разпоредба на чл. 93, т. 29 от НК, задължителните осигурителни вноски са в „големи размери“, ако надхвърлят 3'000 лв. – без значение за какъв период се отнасят и дали са дължими за едно или повече лица.)
В чл. 255б, ал. 2 от НК е предвиден квалифициран (утежнен) състав за укриването на задължителни осигурителни вноски, извършено „с участието на орган по приходите или регистриран одитор“ – с наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години и глоба до 5'000 лв., както и лишаване от правото да се заема определена държавна или обществена длъжност, и да се упражнява определена професия или дейност.
Квалифициран състав предвижда и следващата ал. 3 – лишаване от свобода от 2 до 8 години и конфискация на част или на цялото имущество на виновния – „когато задълженията за задължителни осигурителни вноски (...) са в особено големи размери“. (Съгласно чл. 93, т. 29 от НК, задължителните осигурителни вноски са в „особено големи размери“, ако надхвърлят 12'000 лв.)
Следващата ал. 4 предвижда привилегирован (по-лек) състав – „ако до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд задължителните осигурителни вноски (...) бъдат внесени в бюджета заедно с лихвите, наказанието по ал.ал. 1 и 2 е лишаване от свобода до 2 години и глоба до 500 лв., а по ал. 3 – лишаване от свобода до 3 години и глоба до 1'000 лв.“.
Интерес представлява ал. 5 от цитираната разпоредба, с която се освобождават от наказателна отговорност работниците и служителите, подлежащи на задължително осигуряване – за извършването на казаните престъпления или за осъществено от тях подбудителство или помагачество (въздействие спрямо работодателя или длъжностно лице с цел мотивирането му да извърши престъплението или пряко съдействие, изразяващо се в улесняване, даване на напътствия и осигуряване на условия за извършване на престъплението).
В своята дългогодишна работа по инкриминиране укриването на осигурителни вноски проф. Христосков многократно акцентира върху един от основните проблеми на осигурителната система – липсата на адекватни и сигурни механизми за повишаване събираемостта на дължимите вноски и за правилно разпределяне на осигурителната тежест в обществото. Проф. Христосков многократно се противопоставя на либералната икономическа политика, насочена към реформи в социалната система преди всичко чрез орязване на разходите – противопоставяйки примера на държави като Австрия, Испания и Португалия, където пенсионната система съставлява 14-15% от брутния вътрешен продукт с тенденция към нарастване, при средни равнища в Европейския съюз от 12,5% и равнища в България до 8-10% (без да се отчита катастрофалната демографска картина в страната ни). На фона на това Националната агенция по приходите (НАП), която е отговорна за събирането на дължимите вноски, няма достатъчно надежден механизъм за установяване размера на дължимостта и за неговото своевременно внасяне – и никое от последните няколко правителства не пожела да предприеме необходимите действия за реформа в тази посока. Резултатът е показателен: осигурителната система е пред колапс заради предизвикания от несъбираемостта огромен дефицит, а либералната политика по намаляване размера на вноските за бизнеса и хвърляне на осигурителната тежест върху цялото население нито доведе до повишаване на приходната част, нито осигури обещавания икономически подем чрез очакваните реинвестиции на освободени средства (които в повечето случаи или се изнасят от страната, или служат за строителството на ненужни и нефункциониращи недвижими активи).
Аналогична на цитираните по-горе норми, насочени към гарантиране събираемостта на осигурителните и здравните вноски, е чл. 255 от НК, с който през 2006 г. беше инкриминирано укриването и неплащането на данъчни задължения – отново с предвидени квалифицирани състави за укриване/неплащане в особено големи размери и за деяния с участието на длъжностни лица, и с привилегирован състав за по-леко наказване при внасяне на дължимия данък до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд. Интерес в тази връзка представлява нормата на чл. 255а от НК, която предвижда наказание при опит за укриване и избягване плащането на дължимите данъци „чрез преобразуването на търговско дружество или друго юридическо лице, чрез извършване на сделка с търговско предприятие или чрез извършване на сделка със свързани лица по смисъла на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК)“. Като се вземе предвид, че масова практика в т.нар. „сива икономика“ е избягването на установяването и плащането не само на данъци, но също така – и на трудови възнаграждения, и съответно на дължимите към тях осигурителни и здравни вноски, считаме, че допълването на чл. 255а в този смисъл е логична стъпка за пресичане на широко разпространилата се практика, подиграваща труда на хиляди български граждани от десетилетия насам.

нови архивиактуални позиции


Архивни позиции:

§ Архивни позиции (2019)

§ Архивни позиции (2018)

§ Архивни позиции (2017)

§ Архивни позиции (2016)

§ Архивни позиции (2015)

§ Архивни позиции (2014)

§ Архивни позиции (2013)

§ Архивни позиции (2012)

§ Архивни позиции (2011)

§ Архивни позиции (2010)