Архивни позиции (2014)


§ Търговското споразумение TTIP между ЕС и САЩ заплашва националния суверенитет


(09.12.2014) Повече от 1'000'000 граждани на Европейския съюз (ЕС) подкрепиха online-петицията срещу Споразумението TTIP (Transatlantic Trade and Investment Partnership – Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство) между САЩ и ЕС – с надеждата да окажат натиск върху европейските институции в Брюксел за отхвърлянето му.
Споразумението TTIP има за цел да създаде най-голямата в света зона за свободна търговия и инвестиции (между САЩ и ЕС, което съставлява почти 50% от световния брутен вътрешен продукт). Заедно със свободата на търговията и инвестициите обаче, Споразумението ще даде възможност на големи трансгранични компании да задължават националните правителства (под страх от осъждане в специални международни търговски арбитражи) да им предоставят безпрепятствен достъп до местните пазари – включително и когато това вреди на локалните икономики и на народите им, и унищожава местния дребен и среден бизнес. Споразумението TTIP позволява на големите компании да оказват натиск срещу всяка страна-членка на ЕС, която би се възпротивила срещу спорни индустриални и търговски практики – каквито са например разпространяването на генномодифицирани организми, добиването на шистов газ чрез хидравлично разбиване (fracking), забраната за използване на растения и животни чрез патентоването им, и други. Споразумението TTIP би лишило националните правителства от техния суверенитет по отношение допускането или забраната на определени продукти и услуги, търговски и индустриални практики на тяхна територия, и би ги лишило от възможностите им да осъществяват политика на подпомагане на своята икономика и покровителстване на местния бизнес в интерес на своите народи.
Ето защо повече от 320 неправителствени организации и внушителен брой активисти от 24 страни-членки на ЕС (сред които и България) обединиха сили в своеобразната Коалиция „STOP TTIP“, и в рамките на Европейската гражданска инициатива за по-малко от 2 месеца активизираха съпротивата на повече от 1'000'000 граждани на ЕС срещу подготвяното Споразумение. Съгласно Регламент (ЕС) №211 от 16.02.2011 г. относно Европейската гражданска инициатива, ако петицията бъде подкрепена от толкова много граждани за такъв срок, Европейската комисия (ЕК) се задължава да преразгледа своята позиция и да предизвика изслушване в Европейския парламент (ЕП). В България до момента са събрани малко над 2'700 подписа от необходимите 12'750, за да може да се покрие минимумът от българска страна за придвижване на петицията съгласно правилата на Европейската гражданска инициатива. Ако петицията успее да набере необходимата подкрепа, ще доведе до забавяне утвърждаването на Споразумението TTIP с поне 1 година и ще позволи спорните клаузи в него да бъдат преразгледани в интерес на европейските граждани.
Проф. Саския Сасен (Saskia Sassen) – социолог, съпредседател на Комитета по глобални изследвания към Колумбийския университет в Ню Йорк и водещ учен в областта на глобализацията и урбанистиката – изтъква, че Споразумението TTIP би способствало за създаването на „глобално оперативно пространство, което ще бъде предимство за мултинационалните компании [и ще позволи] печалбите [да] се концентрират в корпорации, опериращи в световен мащаб. (...) В дългосрочен план ефектът [от това] може да бъде намаляване динамиката на икономиката и ограничаване разкриването на нови работни места“ – в противовес на политическия прочит на Споразумението, според който свободната търговия и инвестиции биха довели до увеличаване на заетостта. На журналистически въпрос дали това означава, че Споразумението TTIP трябва просто да бъде отхвърлено, проф. Сасен изтъква необходимостта при сключването на подобни търговски споразумения да бъдат отчитани не само интересите и печалбите на мултинационалните корпорации, но така също следните два фактора: равнището и качеството на заетостта (които при подобни споразумения биха се влошили за сметка на поевтиняването на стоките и услугите в краткосрочен план и извличането чрез това на по-големи печалби), от една страна, и равнищата на устойчивост и дългосрочна перспектива за развитие (които се поставят пред сериозно изпитание предвид липсата на заинтересуваност у трансграничните компании за местната икономика и околна среда, и изключително неизгодните условия за местните малки и средни предприятия), от друга страна. „И едно последно съображение във връзка с тези споразумения от ново поколение – обобщава проф. Сасен. – Корпорациите придобиват права. Ако се вгледате в случващото се и се запитате кой придобива правата, със сигурност това не са гражданите. В много от нашите страни гражданите изгубват правата си; малки права на глед, които повечето граждани дори не забелязват – докато не им се наложи в личен план.“
Към 22:19 ч. (българско време) на 09.12.2014 г. петицията е подкрепена от 1'120'057 европейски граждани, от които 3'250 българи (от необходими минимум 12'750).
Ако сте съпричастни с петицията, можете да я подкрепите на този адрес:
https://stop-ttip.org/

стари архивиактуални позиции


§ „Свободен софтуер за случайно разпределяне на дела“ (обществено предложение)


(07.12.2014) Случайното разпределяне на постъпващите дела в съдилищата е гаранция, че всяко от тях ще се възложи за решаване на случайно определен съдия измежду цялата съдийска колегия. Това затруднява и предотвратява в голяма степен възможностите за създаване на зависимости и корупция – защото този, който е заинтересуван от изхода по дело „X“, може би е в състояние да въздейства на съдия „Y“ (било заради лично приятелство, било по друга причина), но едва ли би могъл да въздейства на цялата съдийска колегия. При това положение заинтересуваният от изхода на дело „X“ има интерес делото да бъде разпределено за решаване тъкмо на съдия „Y“ – защото това ще му позволи да приложи своите възможности за въздействие и да получи изход, базиран не на доказателствата по делото, закона и вътрешното убеждение на съдията, а на съществуващите зависимости и корупционни връзки. Още в античния свят тази опасност от компрометиране на правосъдието е била забелязана и за пресичането й са били прилагани всевъзможни лотарийни механизми за непреднамерено определяне на съдебния състав.
В днешно време за целите на случайното разпределяне се използват софтуерни системи, при които делата (индивидуализирани от входящите им номера) се разпределят между съдиите от съответната съдийска колегия (при отчитане на тяхната натовареност, специализация и особености на конкретните видове дела). Повече от всичко за борбата с корупцията в съдебната система и за утвърждаване на авторитета й като независим, безпристрастен и обективен арбитър в съдебните спорове, е необходимо такъв софтуер да работи безпристрастно, точно и независимо, и да не позволява никаква външна намеса във функционирането си и в генерираните резултати, а всеки опит за манипулация да регистрира и документира прецизно, и да докладва незабавно на органите по поддръжката и тези за борба с корупцията и измамите. Подобни технологични решения за обезпечаване на необходимите нива на информационна сигурност и на случайно генерирани числа* са факт от десетилетия в софтуерен аспект и от векове в математически и организационен аспект, и прилагането им зависи изцяло от наличието на професионално разбиране за нуждата от тях и на политическа воля за справяне с корозията в правосъдието.
Тъкмо с цел справяне с корупцията, която корозира правосъдната ситема на посткомунистическата държава, Европейската комисия (ЕК) многократно и настоятелно е призовавала властите в България да въведат система за случайно разпределяне на постъпващите дела. В резултат на това през 2006 г. почти цялото правосъдие започна да използва софтуера LawChoice, който набързо беше приспособен за нуждите на съдилищата. (Година преди това софтуерът е разработен „надомно“, буквално за една нощ, за разпределяне на дисциплинарните преписки срещу магистрати в Комисията по дисциплинарни производства към Висшия съдебен съвет.) Въпреки, че препоръката на ЕК най-сетне беше формално изпълнена, софтуерът LawChoice от момента на своето внедряване нито за момент не е спирал да поражда съмнения относно сигурността и неманипулируемостта на „случайното“ разпределяне. През годините обаче всички компетентни институции упорито държаха очите си затворени – независимо от постоянните скандали с набързо скалъпения софтуер.
Най-накрая през месец ноември.2012 г. след оказването на упорит граждански натиск ВСС заложи в своята Годишна програма (ноември.2012-декември.2013) „извършване на ad-hoc (внезапни, непланирани – бел. www.Advocati.org) проверки (...) относно спазването на принципа за случайно разпределение на делата“ (т. 9); и „приемане на мерки по гражданско наблюдение относно спазването на принципа за случайното разпределение на делата и срочното постановяване на съдебните актове“ (т. 10). Последва опит внезапните проверки и гражданското наблюдение по т.т. 9 и 10 да бъдат възложено на предварително определени и удобни проверители и наблюдатели, но в крайна сметка Българският институт за правни инициативи (БИПИ) – с тогавашен ръководител на правната му програма днешния министър на правосъдието Христо Иванов – успя да направи проверка на механизмите за случайно разпределяне на делата и в нарочна пресконференция от 28.04.2013 г. обяви установеното по безспорен начин: софтуерът LawChoice, използван в над 90% от българските съдилища, е лишен от елементарни защити и се поддава лесно на манипулация – при това без да оставя каквито и да било следи от евентуалната намеса, преграждайки по този начин всякакви възможности за разкриване на евентуални злоупотреби.
Идентични резултати разкри и проверката, направена от комисия в състав Галина Карагьозова, Незабравка Стоева и Румен Георгиев (членове на ВСС) и независимия експерт по информационни технологии Васил Величков (експерт по информационни технологии и съветник в политическия кабинет на заместник министър-председателя Румяна Бъчварова), определени на 13.11.2014 г. от ВСС да установят какви са проблемите във връзка с разпределянето на делото по несъстоятелността на „КТБ“ АД. Протоколът за разпределяне на последното постъпи в сървъра на ВСС с повече от 24 часа закъснение – независимо от големия обществен и медиен интерес, с който се очакваше. Тогава журналисти от в. „Дневник“ установиха, че градски съдия Богдана Желявска (заместник-председател на СГС и председател на Гражданското отделение) е участвала едновременно хем в редовните заседания на Гражданския съвет към ВСС в сградата на ул. Екзарх Йосиф №12, хем в случайното разпределяне на търговските дела в СГС в сградата на бул. Витоша №2 в столицата, извършвано по същото време – видно от стенограми №№17 и 18 от заседанията на Гражданския съвет и от протоколите за случайно разпределяне на делата в СГС. Беше установено и това, че първоначалният протокол за разпределяне на делото по несъстоятелността на „КТБ“ АД е бил с празен ред за резултата от разпределянето, а така също възникна въпросът защо именно съдия Желявска разпределя това търговско дело, след като не е председател на Търговското отделение в СГС.
Първоначалното обяснение на ръководството на СГС беше, че забавеното изпращане на протокола и празния ред в него са последица от настъпил срив в internet-свързаността. След извършването на локална проверка в системата на СГС и в сървъра на ВСС обаче се установи, че такъв срив не е регистриран. По очевидни причини ръководството на СГС отказа да изиска доказателства от своя internet-доставчик за настъпването на срив. Едновременното появяване на съдия Желявска в заседанията на Гражданския съвет и в процеса по разпределяне на делата в Търговското отделение беше обяснено от СГС с голямата натовареност и неотложните ангажименти, поради което с вътрешни правила е определено „разпределящият да стартира програмата с въвеждането на личната си парола, след което съдебният помощник извършва чисто техническата част с генерирането на номерата“. След това – по обясненията на ръководството на СГС – съдия Желявска преглежда протокола и го подписва, като поема цялата отговорност за него. Обяснението е откровена безсмислица, тъй като „след това“ протоколът вече трябва да е изпратен към сървъра на ВСС и разпределянето трябва да е приключило, независимо от евентуално последващо подписване. Не на последно място – от СГС по този начин признават, че са съставяни официални документи за удостоверяването на неверни обстоятелства – престъпление по чл. 311, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК) – тъй като въвеждането на лична парола не е тъждествено с „чисто техническата част“ по разпределянето на делата, а в протоколите като извършил разпределянето (не въвел личната си парола, а извършил разпределянето) е отразена именно съдия Желявска. Въпросът защо тя, а не председателя на Търговското отделение извършва разпределянето също остана без адекватен отговор, както и редица други, да кажем по-незначителни нарушения, констатирани от проверката.
Вероятно забравяйки, че проверката е назначена и съставът на комисията е определен не от кой да е, а именно от ВСС, Галя Георгиева (член на ВСС) изрази възмущението си от проверката по следния начин: „Извинявайте колеги, ние тука сме съдии и прокурори; как сме сигурни, че този експерт е достатъчно квалифициран и има образование, как е подбран?“, с което предложи докладът от проверката да не се приема, докато „нямаме данни за неговата квалификация“. Спестяваме по-нататъшните коментари във ВСС. Ограничаваме се с коментар по медиите, направен от министъра на правосъдието Христо Иванов: „те [мнозинството във ВСС] гледат настрани и се правят, че няма такова нещо. Очевидно не могат да се справят с това по адекватен начин“ и още един, пак по медиите: „Потресаващо е, че три седмици след като софтуерен специалист е обявил, че системата за разпределяне на делата не е подсигурена срещу манипулации, не се прави нищо.“
Още едно становище от проверяване сигурността на LawChoice – на позиционирания в Канада независим IT-експерт Красимир Гаджоков – установява, че „конкретният механизъм [за манипулиране на системата] е прост. Копират се няколко файла настрана, на флашка или на друго място на същия компютър, прави се генериране и ако не се падне желаният съдия, се спира програмата чрез убиване на процеса или чрез спиране на връзката на програмата. И това може да се прави, докато се стигне желаният съдия. След това копираните предварително файлове се записват върху новите такива и се постига състоянието преди генерирането, все едно че не е правена генерация въобще. Така няма никакви следи за онези генерирани, които не са харесали на този, който го прави.“ Другата голяма пробойна в LawChoice според Гаджоков е, че генерираният протокол с избрания съдия не отива автоматично на сървъра на ВСС, а трябва да се подаде допълнителна команда. „Ако се изпращаше автоматично, нямаше да бъде възможно толкова лесно да се прави манипулацията, която описах“ – посочва Гаджоков и допълва: „Всичко това говори за огромна безотговорност и немарливост, при положение, че проблемът е известен отдавна и още в началото на миналата година е имало доклад от проверка, в който е посочен.“ Към това IT-експертът Васил Величков добавя, че „големият проблем с LawChoice е, че системата не е централизирана, а се инсталира на отделни компютри в съдилищата, а на всичко отгоре кодът на софтуера се държи от създателя му. (...) Програмата за случайно разпределение на делата LawChoice няма как да бъде закърпена, тя трябва да бъде заменена от централизирана система с отворен код.“
Във връзка с горното Явор Джонев – заместник-председател на Българската асоциация на софтуерните компании (БАСКОМ), извършил преди година по поръчка на Съюза на съдиите в България (ССБ) друга независима проверка на LawChoice – заявява, че „тази система е проектирана още на ниво задание, за да позволява сравнително лесна и непроследима манипулация на резултатите от т.нар. случаен избор на съдии по входящи дела“. Същата позиция застъпва и министърът на правосъдието Христо Иванов, според когото системата LawChoice не само няма защита, но тя „никога не е мислена да бъде защитена“.
Предвид така изложената обстоятелствена част и цитираните позиции, екипът на www.Advocati.org в сътрудничество с експертите по информационни технологии от www.SwitchFree.eu отправя до всички заинтересувани страни своето обществено предложение за предприемане на необходимите информационни, технологични, организационни и психологически (от гледна точка на упорството на властта да запази статуквото) мерки за изготвяне на задание, дизайн, програмиране и пускане в експлоатация на истинска система за случайно разпределяне на съдебните дела в България, със следните особености:
1) системата за случайно разпределяне безусловно трябва да бъде базирана на свободни софтуерни решения – само така кодът може да бъде изцяло проверяван от всеки желаещ да се убеди, че работи правилно и само така системата няма да бъде зависима от благоволението на конкретен разработчик;
2) системата за случайно разпределяне трябва да бъде изградена под прекия поглед на гражданското общество и под контрола на голям брой представители на IT-бранша (един от малкото добре развити в България) – което ще гарантира адекватно и съвестно изпълнение на системата и недопускане на „задни вратички“ в кода;
3) системата за случайно разпределяне трябва да функционира на защитен централен сървър, базиран в Министерството на правосъдието (МП) или във Висшия съдебен съвет (ВСС) – това ще се превърне в технологическа гаранция за невъзможността да се извършват манипулации по места и ще оптимизира разходите на съдилищата;
4) системата за случайно разпределяне трябва да действа за отделните съдилища само като терминал за въвеждане входящите номера на делата и за указване статуса на отделните съдии (равнище на натоварване, отпуски, отводи и други) – това ще пресече всякакви възможности за манипулация и ще направи процеса обективен;
5) системата за случайно разпределяне трябва да бъде организирана на база съществуващите съвременни криптографски технологии – благодарение на такова решение постъпването на заявки от съдилищата, обработката им в централния сървър и генерирането на резултати ще става във формат, който не позволява намеса в процесите;
6) системата за случайно разпределяне трябва да поддържа неизтриваем журнал и системи за известяване на всеки опит за проникване в нея (регламентиран или нерегламентиран) – това ще пресече опитите за манипулиране на разпределянето и ще предоставя своевременна справка в прокуратурата в случай, че такъв опит бъде направен;
7) системата за случайно разпределяне трябва да бъде защитена от четири криптографски ключа, разпределени между председателите на Върховния касационен съд (ВКС), Върховния административен съд (ВАС), главния прокурор и министъра на правосъдието – като гаранция за невъзможността трети лица да се намесват в начина на разпределяне.
Горните условия могат да бъдат осъществени сравнително лесно – буквално за няколко месеца и при съвсем малък бюджет – както нееднократно беше заявено от страна на различни представители на IT-бранша. Единственото условие за това е да бъде намерена необходимата политическа воля, каквато разпознаваме в лицето на министър Христо Иванов и за която използваме случая да го поздравим!
____________
*случайно генерирани числа – съгласно математическата теория създаването на нарочен алгоритъм за случайно генериране на числа (в абсолютния смисъл на думата „случайно“) е невъзможно; в този смисъл се използват приближения, които за нуждите на конкретни процеси са удовлетворителни – като например да направят практически непредвидимо от човек точно кой съдия от колегията ще бъде определен за конкретното дело в зависимост от неговия входящ номер

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Когато Б.Ц.ДП.etc. владее статуквото, като последно убежище остава Изкуството


(29.11.2014) Изложбата „Civilizatia obscura“ на Петер Кумранов е „преглед и епикриза на съвременния цивилизован свят – с неговите тъмни и цветни костюми, лакомства за очите, подаръци за тялото и духа“, и интерпретира „блокиралата глобалност, претъпкана от железните стада на разума“. Заличаването на разликите между политическата истина и лъжа, размиването на понятията „народ“ и „мафия“, умножени по пълното фиаско на правовия ред, икономическото хищничество и разгрома срещу институциите посредством „приватизирането им“ от криминални намерения (каквито дори Европейският съюз не е виждал), поставя Цивилизацията под сериозен въпрос и тласка всеки от нас към тайнствените бездни на най-вътрешния и най-съкровен наш поглед към това, което в същността си представляваме; към нашата civilizatione obscura и към способността ни да намерим отвъд тоталното беззаконие нашата цивилизационна личност и общност.
Във време, когато Б.Б.Ц.Ц.ДП.10.П.С.etc. владее телевизионното статукво и върши своите арогантни политически деяния, унищожаващи и последните искрици авторитет и нравственост, и лишаващи от смисъл Правото, последно убежище и надежда за Истинното, Доброто и Красивото остава Изкуството. Във време, когато съвсем не можем да говорим на юридически теми с пълното убеждение, че законите, юристите и техните процедури служат на Правдата, повече от всякога се нуждаем от художествената алтернатива – която дори „само в рамките на платното“ без страх, без съблазън и без преструвки... (по)казва Истината.
Това е с особена сила така, ако авторът в своето сюрреалистично откровение е изчислил точния образ на (пре)осмислената реалност – където чрез „разгръщането на сюрреализма в ежедневието“ откриваме „формулата на осъзнатия живот – разликата между спокойствието и смелостта, умножени по вдъхновението“. Остава въпросът: Ще намерим ли нравствената и естетическа способност да бъдем откровени до последния дъх на своя изначален и честен усет за Доброто и Справедливото – когато, докато се вглеждаме в Творбата, се нуждаем от цялото заслужено покаяние за причинените от нас разрушения, за да можем да отворим очите си за Благодатта – без консуматорско безгрижие, без спекулативен фалш, без безскрупулна алчност и без човекоубийствена ненавист.
Изложба е съставена от 22 маслени платна на художника Петер Кумранов, рисувани през последните 10 години. Картините (част от които предоставени единствено за изложбата от частни колекции) се показват пред публиката за първи път. Откриването е в 18:30 ч. на 01.12.2014 г. в галерия „Suspacious“ на ул. 6-ти септември №13 в София, с акустична вечер и поетично четене в превод на френски – реверанс към създателите на сюрреализма. Изложбата ще бъде отворена за посетители в рамките на 10 дни.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Изчистването трябва да започне от съдебната система, тя ще изчисти останалото


(18.11.2014) „Трябва да кажа, че съм влязъл в кабинета, за да направя съдебната реформа. Няма да е нито леко пътуване, нито кратко, но трябва да го започнем. Ако това не се реализира, няма какво да правя в правителството.“ С това свое изявление пред медиите министърът на правосъдието Христо Иванов изрази своята лична програма във връзка с поверения му ресор – което е голяма рядкост за правосъдните министри от последните десетилетия. „Изчистването трябва да започне от съдебната система. А след това тя сама ще изчисти всичко останало“, цитира думите на своята румънска колега Моника Маковей министър Иванов.
„Първото нещо в съдебната реформа е да бъде гарантирано, че съдът е независим. Съдията трябва да мисли единствено за закона и фактите по делото. (...) Трябва да бъде засилено и съдийското самоуправление.“ – така определи приоритета в своята работа министърът, който констатира „тежки медицински показатели за състоянието на системата“. Във връзка с това той предвижда до средата на декември.2014 г. проектът за актуализация на Стратегията за съдебна реформа да бъде внесен в Народното събрание (НС), а до 3-4 месеца да бъде внесен и законопроект за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ЗСВ), с който ще бъде предложено разделянето на Висшия съдебен съвет (ВСС) на две отделни колегии – такава на съдиите и такава на прокурорите и следователите.
„Съдията не трябва да се страхува от общественото мнение, да се страхува от шефа си, да не подлежи на мрежови форми за натиск – аргументира позицията си министър Иванов. – Затова в проекта на Стратегията сме заложили онези мерки срещу формите на политическо влияние, които са ни известни. Една от тези мерки е именно разделянето на ВСС на две колегии.“
Заявената решимост на министър Иванов да работи за конкретна реформа в съдебната система, започвайки от разделянето на ВСС, видимо подразни главния прокурор Сотир Цацаров и предизвика остри реплики в последното заседание на ВСС. Катализатор на пререканията станаха последните два скандала, показателни за състоянието на съдебната система – кражбата при съмнителни обстоятелства на тефтерчетата на Филип Златанов (явяващи се безпрецедентно веществено доказателство за корупционни престъпления по високите етажи на властта) и сриналия се поради липсата на елементарно системно осигуряване софтуер на Софийския градски съд (СГС) за случайно разпределяне на делата (тъкмо при разпределяне на делото за несъстоятелност на КТБ, което по съмнителни причини СГС отказа да разпредели в присъствието на журналисти).
„Теоретично е възможно да настъпи срив в системата за случайно разпределение в един голям съд, теоретично е възможно да откраднат някакви тефтери. Да се случат тези неща в един и същи ден (10.11.2014 г. – бел. www.Advocati.org), вече е въпрос на обща теория на относителността. Обаче, да се случи това по най-важните дела в държавата, е нещо, за което и съдът, и ВСС, и прокуратурата трябва да положат усилия да дадат разумно обяснение. Именно това показва необходимостта от установяване на фактите в цялата система“, коментира пред медии министърът. Вместо да подходи към каквото и да било обяснение обаче, главният прокурор влезе в конфронтация и постави за пореден път под съмнение цялостната нагласа на определени среди в съдебната система за допускането на каквато и да било реформа, която би застрашила установеното от десетилетия статукво. В такъв контекст мисията, която министър Иванов си възлага и поставя своето престояване на поста в зависимост от нейното изпълнение, се явява изключително отговорна и наистина приоритетна за българския конституционен и институционален модел, и за държавността като цяло.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ CoinWisdom София (на 05-06.12.2014 г.) за BitCoin-технологиите и тенденциите


„CoinWisdom София“ е първото по рода си събитие за България, което ще събере експерти от банковия, финансовия и ИТ-сектор с интерес към дигиталната криптовалута BitCoin. Събитието ще събере на едно място представители на бизнеса, търговци, разработчици и потребители, свързани с BitCoin от България и съседни държави. Определено е половината от времето във всеки панел или лекция да се отдели за въпроси от публиката и отговори. През двата дни от събитието ще има достатъчно време за разговори, контакти и обмен на идеи между всички посетители, лектори и изложители.
Програмата за 05.12.2014 г. (между 14:00 и 20:00 ч.) ще бъде изцяло на български език. Основните теми са BitCoin и прогнозите за бъдещо развитие от икономическа, техническа и регулаторна гледна точка, като се наблегне на местната екосистема и регулации.
Програмата за 06.12.2014 г. (между 10:00 и 19:00 ч.) ще бъде изцяло на английски език и ще включи участието на международни лектори, които ще навлязат в по-задълбочени технологични аспекти на криптовалутите. В преддверието на пленарната зала за този ден е предвидено осъществяването на регионално BitCoin бизнес изложение, където могат да бъдат разгледани новости от света на BitCoin. В този ден е предвиден още работен обяд и заключителен вечерен коктейл.
Събитието ще се проведе в хотел „Експо“ на бул. Цариградско шосе №149 в столицата. Още по темата с възможност за online-резервация можете да видите тук:
https://coinwisdomsofia.com/bg/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ ЕСПЧ: Лустрацията спрямо сътрудници на тоталитарните тайни служби е оправдана


(22.10.2014) Трети съдийски състав при Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) постанови единодушно своето Решение по Жалба №38162 от 2007 г. „Naidin v. Romania“, с което отхвърля искането на румънския гражданин Петре Наидин да бъде признато нарушаване на правата му по Европейската конвенция по правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС), изразяващо се в незачитане на личния и семейния му живот (чл. 8 от Конвенцията) и в допусната спрямо него дискриминация (чл. 14 от Конвенцията). Твърдените от жалбоподателя нарушения на неговите права са резултат от приетите през 2003 г. изменения и допълнения на чл. 50 от Закон №188/1999 за статута на държавните служители в Румъния, където беше въведен лустрационен текст и различно третиране на кандидатите за заемане на държавна служба на база установена принадлежност към службите за сигурност на комунистическия режим. На осн. цитираната разпоредба Националната агенция за държавните служители на Румъния постановява на 01.10.2004 г. отказ срещу искането на Наидин да встъпи в служебно правоотношение – тъй като за него е установена по съответния ред принадлежност към Секуритате (комунистическата Държавна сигурност на Румъния). Наидин обжалва отказа пред Апелативния съд в Букурещ, а след това и пред Конституционния съд на Румъния, но жалбата му е отхвърлена като неоснователна. Съдът изтъква, че „достъпът до държавна служба не е право, гарантирано по националното законодателство или по силата на Конвенцията“, и обосновава лустрационния закон със съществуващото „обективно и разумно оправдание, а именно – изискването за лоялност на държавните служители към демократичния режим“. Искането на Наидин да бъде разгледана незначителната според него степен на неговата обвързаност с тоталитарните служби и естеството на сътрудничеството, което е осъществявал за тях и което според него не е нанесло вреда на трети лица, е оставено без уважение.
В резултат на горното Петре Наидин завежда Жалба №38162 от 2007 г. „Naidin v. Romania“ пред ЕСПЧ, с искане да бъде признато нарушаване на правата му по чл.чл. 14 и 8 от Конвенцията (зачитане на личния и семейния живот, и недопускане на дискриминация). Според жалбоподателя недопускането му до държавна служба заради установената принадлежност към тоталитарните тайни служби е „оскърбление за неговия личен живот“, което го превръща в „жертва на необоснована дискриминация по отношение възможностите му за заетост в публичния сектор в сравнение с други лица, упражняващи сходни професии и дейности“.
Според ЕСПЧ различното третиране на жалбоподателя и други сътрудници на Секуритате преследва оправдана, легитимна цел – защита на националната сигурност, обществената безопасност и правата и свободите на другите. „Регулирането на достъпа до държавна служба – разсъждава Съдът, – трябва да се осъществи в политическия и социалния контекст на Румъния, дълбоко белязана от вредното действие на бившия комунистически режим“. По-нататък Съдът съобразява, че „за да избегне повторение на миналия опит, румънската държава трябва да бъде основана на демокрацията и да бъде в състояние да се защити“ [от реставрация на практики и политики, осъществявани по време на тоталитарния режим].
Съдът намира процесната лустрационнна норма за пропорционална (необходима, достатъчна и съизмерима с поставената цел), тъй като „е обоснована от необходимостта да се създадат и поддържат новите демократични основи на държавата“. Още повече, че жалбоподателят има неограничени възможности да постъпва на работа в частния сектор и дори при работодатели, които имат потенциална обвързаност с държавните интереси в областта на икономическите въпроси или политиките по сигурността; жалбоподателят не е лишен дори от възможността да заема позиции в публичния сектор, стига да не са свързани непременно с упражняването на публична власт.
При своето произнасяне ЕСПЧ взема предвид и Решение от 24.01.2006 г. на румънския Конституционен съд, според което забраната за заемане на държавна служба от сътрудници на тоталитарните тайни служби е оправдано „поради очакванията към всички държавни служители за лоялност към демократичния режим“. Съдът потвърждава правото на всяка държава да регулира служебните правоотношения във връзка с носенето на държавна служба в публичния сектор: „една демократична държава има легитимен интерес да изисква от своите държавни служители демонстрация на лоялност към конституционните принципи, на които се основава“ – заключават европейските съдии и на това основание оправдават лустрационните ограничения, наложени от румънския законодател спрямо сътрудниците на репресивния апарат.
Постановеното от Трети съдийски състав при ЕСПЧ решение е важен пример за значението на лустрационните закони и за целите, които те трябва да си поставят. Председателят на съдебния състав Josep Casadevall (Андора) и европейските съдии Alvina Gyulumyan (Армения), Ján Šikuta (Словакия), Dragoljub Popović (Сърбия), Luis López Guerra (Испания), Valeriu Griţco (Молдова) и Iulia Antoanella Motoc (Румъния) при съдебния секретар Marialena Tsirli прокарват ясна отграничителна линия между необоснованото лишаване от права и напълно легитимния стремеж на държавите да скъсат със своето тоталитарно минало, като поставят основите на демократичен ред, включително и лишавайки от достъп до ръководни позиции лицата, явяващи се повече или по-малко съпричастни на тоталитарната машина. Последното – упорито отказвано на българското общество в т.нар. „преход“ – е една от основните причини за безпътицата на страната ни и за нейното все по-безнадеждно отдалечаване през последните години от каквато и да било реална перспектива за подобряване.
Оригинално решението може да се види тук (на френски език):
http://hudoc.echr.coe.int/webservices/content/pdf/001-147285?TID=agwedougvu

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Полина Паунова за DW: Когато изборите (съвсем неметафорично) са ден на траур


(04.10.2014) Представяме статията на Полина Паунова „Когато изборите (съвсем неметафорично) са ден на траур“ от 03.10.2014 г., публикувана в електронното издание на Deutsche Welle. По наше мнение материалът отразява болезнено точно положението в страната ни (в нашата „територия, на която мизерията буквално убива населението“) и се явява достоен поздрав за българската политическа общност, очакваща утре – в Деня на национален траор по случай трагичната смърт на 15 български черноработници – да изберем състава на XLIII Народно събрание.
Сряда следобед, около 16:30 ч. Средата на работните ден и седмица. Времето, в което вече ти е дошло да се скатаеш от задълженията си, а подготовката за мач, пък бил той и на Лудогорец, изглежда като достатъчно сносно извинение. В Северозападна България ще гледат футболната среща. В София също. Тогава обаче се случва нещо. Завод за обезвреждане на боеприпаси в Горни Лом буквално експлодира и оставя след себе си кратер. Минути след 17:00 ч. за взрива е сигнализирано на спешния телефон 112. Около 17:40 ч. неофициално размерът на все още несъобщената трагедия ако не се е знаел в детайли, то поне е бил предполагаем.
Минути по-късно Министерският съвет дава обичайния си брифинг. Един от последните за служебните управленци, с оглед на предстоящите избори в неделя. Наред с въпроси за актуализацията на бюджета, организацията на предсрочния вот и прочие, плах репортерски глас пита министър-председателя знае ли какво се случва в селото, където е станал инцидент.
Народът чака на стадиона
Близнашки казва леко изнервено, че му се налага да напусне пресконференцията, тъй като получил писмо от Лудогорец, според което целият български народ очаква премиера да се яви на стадиона и да подкрепи българския отбор в епичната му битка с Реал Мадрид. Неотложният ангажимент е спънат още веднъж от въпрос за случващото се в Горни Лом. „Все още не е ясно какъв е броят на жертвите, но пораженията са тежки“, заявява Близнашки, бързайки за мача. Очевидно нещо инстинктивно го е подсетило, че подобно изказване, което пришива няколко мъртъвци към имиджа му, не е уместно, затова решава набързо да се отърве от труповете. „Тепърва ще става ясно дали имаме жертви или ранени“, допълва самопровъзгласилият се управляващ в името на „един нов морал“. Така освободен от тегобата на трагедията, той с чиста съвет може да остави въпросите и да се отправи към задълженията си, които целият народ очаква да изпълни.
Във вечерните емисии телевизиите плахо съобщават за случилото се. И те по модела на премиера предпочитат акцента върху футболната среща. Часът вече е 22:20 – Лудогорец са вкарали гол. В това време онлайн изданията твърдят, че в Горни Лом има поне 10 загинали. Извънредни емисии няма. Мачът породължава. Близнашки в крайна сметка не го посетил. Едва в края на срещата каналът, излъчващ зрелището, съобщава в черна лента за взрива. Надписът за жертвите преминава набързо на фона на разотиващия се стадион. Впрочем камерите, които обичайно с удоволствие показват ВИП-ложите на спортни мероприятия, не излъчиха и един кадър оттам, но да кажем, че това са детайли.
Единствен шанс за работа с летален изход
Вече е четвъртък. Сутрешните блокове на националните телевизии с прискърбие съобщават броя на жертвите. Вътрешният министър не обяснява как се е стигнало дотук, повтаря само, че служба КОС към МВР* е констатирала тежки нарушения в бившия „Миджур“. На въпрос дали заводът ще бъде затворен най-сетне (тъй като това не е първият инцидент с жертви там), Бакалов спокойно отговаря: „Ами, какво да го затваряме, той се е самозатворил“.
Във фабриката в Горни Лом са били унищожавани стари боеприпаси
Според социалния министър Йордан Христосков, предприятието за обезвреждане на боеприпаси не е затворено до момента, въпреки безбройните нарушения на изискванията за безопасност, защото било „единственият шанс за работа“, въпреки мизерното заплащане. В този ред на мисли – загиналите в Горни Лом са получавали по 250 лева заплата, която не са вземали всеки месец. С такъв доход семействата им са можели да си купят два билета за мача „Лудогорец – Реал Мадрид“, където целият народ очакваше премиера...
Наред с включванията от мястото на събитието и задъханите интервюта с властници, целящи надмощие в неизменната битка за рейтинг, медиите не пропуснаха интервюта по темата и с „водещите политици“: с лидера на БСП Михаил Миков с твърдението, че преустановява предизборната кампания на партията си и с предизборната атака срещу частниците, които пестели от сигурността на работниците – все едно контролните органи в държавата не са били до преди седмици в ръцете на кабинет с мандат на социалистите; с Бойко Борисов, който наред със съболезнованията към близките обясни каква класа са футболистите на Лудогорец и колко им е напакостил съдията на мача; с Волен Сидеров, объркал Горни с Долни Лом, но пък знаещ, че жертвите, където и да са те, ще тегнат над съвестта на ГЕРБ, БСП и ДПС; и накрая с Бареков, който направо отмени изборите, включително за да не му се наложи да лежи на границата с Турция...
Зрелища, без хляб
Адска държава. Държава, която дори не може да предложи хляб към зрелищата. Територия, на която мизерията буквално убива населението. И докато гладът за 250 лева разстрелва от упор 15 души, телевизиите се хвалят с „добри материали по темата“, а претендентите за властта упражняват стила си в изразяване на съчувствие. Защото знаят, че такива трагедии ще има още много. „Досадната“ подробност в случая е, че денят на траур съвсем неметафорично (както отбеляза поетът Марин Бодаков) ще съвпадне с деня на изборите.
В неделя своя вот ще упражнят 15 души по-малко. Този факт обаче едва ли ще разтревожи особено кандидатите, защото преди години един от тях бе споменал, че отнетото право на глас на горе-долу толкова хора е „промил в рамките на статистическата грешка“. Болезненият факт е, че поведението на претендиращите за властта, а и упражняващите я макар и служебно, с нищо не подсказва, че когато умират хора, апаратът гледа на жертвите по друг начин.

Оригинално цитираната статия е публикувана на този адрес:
http://www.dw.de/когато-изборите-съвсем-неметафорично-са-ден-на-траур/a-17971949
____________
*Служба КОС към МВР – Служба „Контрол върху общоопасните средства“ към Министерство на вътрешните работи, която би следвало да издава и отнема разрешенията и да осъществява контрол съгласно Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия – в това число и утилизацията на стари боеприпаси

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Разрешават евтаназия на лишен от свобода до края на живота, „за да не страда“


(29.09.2014) Осъденият на лишаване от свобода до края на живота Франк ван ден Блекен (Frank Van Den Bleeken) получи разрешение да му бъде приложена евтаназия (асистирано от лекар самоубийство), заради изпитваното от него „психологическо страдание“.
Ван ден Блекен, 50-годишен, е осъден през 80-те години за убийство и изнасилване, и е изкарал последните 30 години от своя живо в затвора. Той не може да има надежда за помилване и освобождаване, тъй като е неспособен да контролира своите насилствени сексуални импулси. „През последните години той е прегледан от няколко лекари и психолози, и техните заключения са, че страда непоносимо“ – обяснява адвокатът. „Ако човек извърши сексуално престъпление, помогнете му да го преодолее. Просто като го затваряте, не помагате на никого – нито на човека, нито на обществото, нито на жертвите“ – защитава позицията си Блекен. В известна степен неговият случай се доближава към първоначалните мотиви, допуснали института на евтаназията: слагане на достоен край на живота за нелечимо болни, които страдат безнадеждно от своето заболяване и са лишени от перспектива.
Искането си за разрешаване на асистирано самоубийство Блекен отправи към белгийските власти през 2011 г., позовавайки се на своите „непоносими психологически терзания“ и на отсъствието на перспектива за подобрение. Тогава Федерална комисия по евтаназия отклони искането му, с мотива, че на този етап не са разгледани всички възможни варианти за лечение. Последва 3-годишен съдебен спор, който завърши с окончателното решение, признаващо на Блекен правото му да умре.
Белгия се откроява с най-либералното законодателство в Европа относно прилагането на евтаназия. Това позволява асистирано самоубийство да бъде прилагано включително при лица, които не са в терминална фаза на мъчително заболяване (например 45-годишните братя-близнаци Марк и Еди Вербесем, глухи по рождение, които поради дегенеративно очно заболяване постепенно ослепявали и мисълта, че няма да могат да се виждат и ще са напълно зависими от други хора, за тях била непоносима). В същия ред на мисли през месец октомври.2013 г. беше разрешена евтаназия и на транссексуалния Натан Верхелст, който е претърпял няколко неуспешни операции за смяна на пола.
Холандия е първата страна в Европа, която легализира евтаназията през 2002 г. като възможност „човек да сложи край на живота си с достойнство, след като получи всичките възможни палиативни грижи“. Дебатът по темата е стартиран още през 1973 г., когато лекар е съден заради това, че улеснява смъртта на своята тежко болна майка, след като многобройните мобли за допускане на евтаназия са отклонени. През 2004 г. Холандия разширява приложното поле на евтаназията, като утвърждава легални критерии за допустимост на евтаназията спрямо деца на поне 12-годишна възраст.
Втората европейска страна, която легализира евтаназията, е Белгия (от 28.05.2002 г.). През месец декември.2013 г. белгийският Сенат разшири приложното поле на асистираното самоубийство, като позволи прилагането му и спрямо деца без оглед на възрастта им, ако са „в безнадеждно медицинско състояние на постоянни и непоносими страдания, които не могат да бъдат облекчени и които ще доведат до смърт в краткосрочен план“. Евтаназия в такъв случай се допуска при дадено съгласие от родителите, след консултации с психолог и допълнителен срок за обмисляне. Така се отстъпи от продължително защитаваното схващане, че пациентът „трябва да бъде съзнателен за своето решение и да разбира смисъла на евтаназията“.
Люксембург е третата европейска страна, която легализира асистираното самоубийство. Люксембургското Народно събрание гласува закона на 20.02.2008 г. (първо четене) и на 19.03.2009 г. (второ четене). Съгласно приетата нормативна уредба асистирано самоубийство в Люксембург се допуска за нелечимо болни, след одобрението на двама лекари и произнасянето на консилиум от експерти.
В Ирландия е позволена единствено пасивната евтаназия (изключване на животоподдържащата апаратура) – по искане на самия нелечимо болен пациент или на негов близък роднина. Анкетно проучване от месец септември.2010 г. показва, че около 57% от пълнолетните ирландци биха одобрили активна евтаназия само за нелечимо болни и страдащи пациенти, които изрично са поискали своето умъртвяване.
В Швейцария още от 1942 г. е декриминализирана подпомогнатата евтаназия (предписване на смъртоносен медикамент, който пациентът да приложи самостоятелно) – ако няма егоистичен мотив. Изрично този вид асистирана смърт е легализирана с решение на Националния съвет от 2001 г. През 2011 г. е проведен референдум за забрана на евтаназията, при който 85% от гласовете са „против“ забраната. Със 78% „против“ е отхвърлен и опитът да се забрани евтаназията за чужденци, които посещават Швейцария с цел да бъдат умъртвени.
Германското законодателство признава на неизлечимо болния правото да откаже животът му да бъде поддържан – като заяви това недвусмислено на медицинския персонал (което по своята същност е пасивна евтаназия). Активната евтаназия обаче (включително и когато е приложена по изрично искане на пациента и от състрадание към него) се преследва като убийство.
Във Франция дебатът за легализиране на евтаназията формално е започнат през месец юли.2013 г., когато президентът Франсоа Оланд изрази личната си подкрепа за „правото да умреш с достойнство“. Позицията на държавния глава породи остри възражения от Националния консултативен съвет по етика, изтъкващ редица злоупотреби с правото на асистирано самоубийство, допуснати в Белгия, Люксембург, Холандия и Швейцария. Особено остра е позицията и на Католическата църква, която има силно влияние във френското общество.
В Норвегия евтаназията е забранена, но асистирането на самоубийство се преследва като привилегирован състав (с по-леко наказание) в случаите, когато е направено от състрадание спрямо безнадеждно болен човек, желаещ да сложи край на живота си.
Във Великобритания всяка форма на подпомагане на самоубийството или опит за подпомагането му се преследва наказателно с лишаване от свобода до 14 години. Въпреки това във вътрешните указания на британските прокурори има насоки за случаи на асистирано самоубийство, в които не следва да се търси наказателна отговорност, а през 1957 г. е постановена оправдателна присъда за подпомогната евтаназия. Между 2003 и 2006 г. са направени няколко неуспешни опита за легализиране на евтаназията.
В Българското наказателно право е уреден привилегирован състав (с по-леко наказание) за убийството на току що родена рожба с чудовищен вид. Опит за легализиране на евтаназията беше отхвърлен през месец юли.2011 г., когато Комисията по здравеопазване към Народното събрание отхвърли предложението на Любен Корнезов с 12 гласа „против“ и 1 „въздържал се“. Законопроектът предвиждаше прилагането на активна или пасивна евтаназия (даване на смъртоносен медикамент или изключване на животоподдържащата апаратура) – за нелечимо болни, след тяхното или на близките им нотариално заверено искане, одобрено от 5-членен консилиум в състав трима лекари (единият от тях – психиатър) и двама юристи.
В Италия, където Католическата църква има много силно влияние, активната евтаназия е забранена и се преследва сурово. Пасивната евтаназия също е забранена, но неофициално е толерирана от лекари и правоприлагащи органи. През 2006 г. италианското общество беше разтърсено от казуса на 60-годишния Пиерджорджо Велби, страдащ от тежка мускулна дистрофия. Първоинстанционният съд отхвърли неговото искане да получи евтаназия и Велби беше принуден да подаде въззивна жалба, но преди произнасянето по нея смъртта му настъпи в страшни мъки.
Друг случай разтърси Европа и застави Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) да се произнесе относно правото на живот и правото на достойна смърт на нелечимо болния. Действието се развива от 2002 г. в Германия, където живее Бетина Кох (Betina Koch). Тя е напълно парализирана и зависима от апаратура за изкуствено поддържане на дишането й – поради обща сензомоторна квадриплегия, придружена от постоянни и мъчителни спазми – без перспектива за подобряване. С подкрепата на съпруга си Улрих Кох (Ulrich Koch) болната жена отправя искане до Федералния институт за лекарства и медицински изделия за отпускането на смъртоносна доза наркотичен медикамент (по същество – искане за подпомогната евтаназия). Искането е отхвърлено от Института на осн. чл. 5 (1) (6) от немския Закон за наркотичните вещества, където е заложена диаметрално противоположна цел относно управлението и отпускането на наркотични вещества: „за поддържане и подпомагане на живота, но не и за подпомагане на човек да прекрати своя живот“. Административният съд потвърждава решението на Института, като постановява, че правата на Бетина Кох не са нарушени. Това принуждава семейство Кох да предприемат мъчително 10-часово пътуване на носилка до гр. Цюрих в Швейцария, където съпругата получава асистирана смърт съгласно тамошното законодателство. Немската правораздавателна система отказва на Улрих Кох на всички съдебни инстанции да разгледа по същество искането му за посмъртно признание, че съпругата му е била лишена незаконно от правото й да сложи край на живота си без да изпитва болка.
След окончателното решение на немския Конституционен съд (който в случая действа като последна инстанция) Улрих Кох завежда жалба №497/2009 „Кох срещу Германия“ (Koch v. Germany) пред ЕСПЧ. Последният със свое Решение от 17.12.2012 г. (почти 10 години след мъчителната смърт на съпругата му) признава, че немската държава е нарушила чл. 8, §1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) – „право на зачитане на личния и семейния живот“, което съгласно §2 от цитираната разпоредба може да бъде ограничавано само в „случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“.
В §51 от своето Решение ЕСПЧ подчертава, че „понятието „личен живот“ по смисъла на чл. 8 от Конвенцията е широко понятие, което не се поддава на изчерпателно определение“. Съдът се позовава на свое предходно решение по жалба №2346/2002 „Прити срещу Обединеното кралство“ (Pretty v. The United Kingdom), където в §65 четем: „Самата същност на Конвенцията е зачитане на човешкото достойнство и човешката свобода. Без по никакъв начин да отрича принципа за светостта на живота, защитаван от Конвенцията, Съдът отчита ключовото значение на качеството на живота, прокламирано в чл. 8. В ерата на нарастваща медицинска изтънченост, съчетана с увеличаване средната продължителност на живота, много хора се опасяват от насилственото им задържане живи при напреднала възраст или при стадии на физическо и умствено заболяване, които влизат в драматично противоречие с личната неприкосновеност и идентичност“. Воден от такива съображения, Съдът приема, че „ограничаването със закон на възможността потърпевшата да избере избягването на изживявания, които окачествява като недостойна и мъчителна смърт, е намеса в правото й на личен живот, гарантирано по силата на чл. 8, §1 от Конвенцията“. Съдът отчита, че подобна намеса в личния живот не намира опора в изрично посочените хипотези по §2 от цитираната разпоредба, които в други случаи биха могли да я оправдаят.
Като се позовава на §51 от свое предходно решение от 20.11.2007 г. по жалба №31322/2007 „Хас срещу Швейцария“ (Haas v. Switzerland), Съдът доразвива тази идея и определя, че „правото на индивида да реши поради каква причина и в кой момент да приключи животът му – доколкото той е в състояние да реши свободно това и да пристъпи към осъществяването му, е един от аспектите на правото на личен живот, прокламирано в чл. 8 от Конвенцията“.
Общата тенденция към либерализиране по отношение на личните права в ЕС и към релативизиране на устойчивите ценности, изградили върху християнска основа европейската цивилизация, предпоставят недалечното утвърждаване на евтаназията като законно право на индивида – във все по-широк кръг от хипотези и при все по-улеснени възможности за вземане на окончателното решение. От една страна това е израз на разбирането, че човек има право да не изпитва болка, унижение, безпомощност – особено ако интензивността надхвърля определени разумни граници, ако липсват достъпни способи за облекчаване и ако няма перспектива за подобряване. От друга страна обаче правото на „достойна смърт“ (където достойнството като израз на почит и уважение се замества от стремежа към удобство и безболезненост) влиза в опасно противоречие с най-висшия принцип на европейската цивилизация: разбирането за живота като върховна ценност. Ето защо дебатът „за“ и „против“ асистираното самоубийство е изпълнен на този етап с непреодолими противоречия. От една страна е недопустимо самоубийството да бъде толерирано от несериозни подбуди и увлечения. От друга страна – животът като самоцел може да доведе до ужасяващи и нечовешки сценарии, свързани с терминалните фази на нелечими заболявания и мъчителното вегетиране на разрушаващия се организъм, поддържан жив все по-дълго от съвременната медицина. Но независимо от принципната разумност на искането да не изпитваме болка, унижение и безпомощност, при решаването на въпроса за евтаназията трябва да вземем предвид едно от най-древните табута на човешката мисъл, свързано с необратимия характер на смъртта и с отсъстващия в нашата секуларизирана цивилизация отговор за това що е Животът.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Българското розово масло получи статут на защитен продукт в Европейския съюз


(26.09.2014) Чл. 49, §1 от Регламент (ЕС) №1151/2012 на Европейския парламент и на Съвета относно схемите за качество на селскостопанските продукти и храни позволява подаването на заявления за закрила в ЕС на наименованията на автентични и самобитни продукти – от „групи, които работят с продуктите, чиито наименования трябва да бъдат регистрирани“. В §1, б. „б“ от цитираната разпоредба е определено „по отношение на защитените наименования за произход и защитените географски указания, посоченият географски район [да] притежава характеристики, които значително се отличават от тези на съседните райони или характеристиките на продукта се отличават от тези на продуктите, произвеждани в съседните райони“. Това означава, че закрила по Регламент (ЕС) №1151/2012 се предоставя за продукти, произвеждани само на определено място в ЕС. След постъпване на заявлението Комисията осъществява свое проучване по чл. 50, §1 от Регламента и помества Публикация в Официалния вестник на ЕС за защита на съответния продукт (50, §2, б. „а“ от Регламента). В случай, че не постъпят възражения по чл. 51 от Регламента или постъпилите се окажат неоснователни, Комисията вписва в Регистъра на защитените географски наименования заявения продукт и му предоставя защитен статут за територията на ЕС. Именно по тази процедура се предостави защита и на европейския продукт „Българско розово масло“ (Bulgarsko rozovo maslo), в отговор на изпратената от българската държава Заявка EО №BG-PGI-0005-01050 от 26.10.2012 г. До момента в списъка на защитените европейски продукти с над 1'200 артикула са вписани още 6 български продукта: роле „Трапезица“, пастърма „Говежда“, филе „Елена“, луканка „Панагюрска“, кайсерован врат „Тракия“ и суджук „Горнооряховски“.
В т. 5.1 от интересуващата ни Публикация българско розово масло е определено като „специфичен традиционен поминък на населението от Розовата долина. През неговата над 300-годишна история местното население развива специфични умения за обезпечаване на качествен посадъчен материал и отглеждане на розовите насаждения, като внася технологични нововъведения. При беритбата на розовия цвят в рамките на 20-30 дни се изискват особени умения и сръчност — за часове преди изгрев слънце до ранна сутрин се подбират само цветове, на които поне едно от най-външните венечни листчета е разтворено заедно с чашката, без да се нараняват стеблото и клоните, като се оставят за по-късна беритба неразцъфналите пъпки. При дестилирането на българското розово масло само опитният дестилатор може да прецени момента на готовност за влагане в дестилационния апарат на розовия цвят, да определи съотношението цвят:вода и оптималната температура на варене. Тези умения се предават от поколение на поколение и са основата на постоянно усъвършенстване на казаните за варене на българско розово масло, което е предпоставка за поддържане на качеството му“.
В т. 5.2 от Публикацията българското розово масло е отличено с неговата „богата ароматична характеристика, по-светъл, жълто-зелен цвят, много добри фиксативни качества, висока трайност на аромата, балансирано съдържание на летливи компоненти и въглеводороди.
Химичните показатели, специфични за българското розово масло, се дължат на условията в географския район и го отличават от розови масла, произвеждани в други региони на света. Те са: съдържание на цитронелол (24-35%), докато при други световни производители то е (39-49%); съотношението цитронелол:гераниол за българското розово масло е 1,1:2,5, а при други световни производители — 2,3:4,8. Специфично за българското розово масло е и наличието на множество характерни компоненти като фарнезол, геранил ацетат, и ниско съдържание на метил евгенол“
.
По-конкретно българското розово масло е описано в т. 3.2 от Публикацията като „етерично масло (клас 3.2)“, получено чрез „водно–парна дестилация на цветовете на маслодайна роза (Rosa damascena Mill)“ и представляващо „масловидна прозрачна течност“ с жълт или жълто-зелен цвят и „характерен аромат на роза“, със следния хроматографски профил: етанол (до 3%), линалол (от 1 до 3%), фенилетилов алкохол (до 3%), цитронелол (от 24 до 35%), нерол (от 5 до 12%), гераниол (от 13 до 22%), геранилацетат (до 1,5%), евгенол (до 2,5%), метилевгенол (до 2%) и фарнезол (поне 1,4%); въглеводороди – С17 хептадекан (от 1 до 2,5%), С19 наситен въглеводород нонадекан CH3(CH2)17CH3 (от 8 до 15%), С19 ненаситен въглеводород с една или повече двойни въглеродни връзки нонадецен CH3(CH2)16CH=CH2 (от 2 до 5%), С21 хенейкозан (от 3 до 5,5%) и С23 трикозан (от 0,5 до 1,5%).
В т. 3.5 от Публикацията са проследени специфичните етапи на производство. „Розоберът обичайно започва през месец май – най-напред в полетата с надморска височина около 300-400 м, продължава около 20-25 дни, когато розовите цветчета са достигнали необходимата зрялост — имат от 14 до 40 венечни листа с розово-червен цвят и приятен, характерен мирис. Брането на розовия цвят започва сутрин в 5-6 ч. и продължава до 11-12 ч. на обяд, (...) като преработката на розовия цвят се извършва в рамките на 10-15 часа след брането с оглед запазване на свежестта и качеството на суровината.
Транспортирането му към дестилериите (розоварните) се извършва незабавно след брането, а дестилацията се осъществява при денонощен режим на работа. Розовият цвят се сортира за директно преработване или за кратко съхранение до зареждане за дестилиране според часа на бране — не повече от 15 часа (при хладно време и температура на цвета до 20°С).“

По-нататък са разгледани фазите в производствената технология. „Дестилация: розовият цвят се влага в дестилатора в пропорция 100 кг на кубичен метър от обема му и се смесва с вода в съотношение от 1:4 до 1:5; загрява се и под въздействие на парата и водата се превръща във вряща каша, която се разбърква автоматично. Етеричномаслените компоненти, увлечени от водните пари, се охлаждат, втечняват и събират в приемните съдове. За получаването на 1 кг розово масло са необходими средно около 3'500 кг розов цвят.
Кохобация (концентрация) на дестилационните води: осъществява се в непрекъснато действаща кохобационна колона, в която първичният дестилат се подлага на многократна редестилация.
Отделяне, обезводняване и филтруване на розовото масло: етеричното масло се отделя във флорентински съдове, след което се пречиства от механични примеси и вода чрез подгряване до 30°С и филтруване.
Хамуриране: търговските партиди се изготвят чрез хамуриране (смесване) на произведеното розово масло в една инсталация (вътрешнофирмени хамури) или чрез смесване на масла, произведени в различни инсталации.“

Съгласно т. 3.6 от Публикацията, готовият продукт се съхранява „в обособени охраняеми помещения, вкл. в банкови трезори, при температура 15°±5°С, без достъп на пряка слънчева светлина и топлинни източници, в затворени съдове с обем до 5'000 г от термоустойчиво стъкло със специални запушалки на шлиф, недопускащи достъп на въздух, или в алуминиеви бидони с лаково покритие“. Транспортирането се извършва „в алуминиеви бидони с лаково покритие или в конкуми (традиционни цилиндрични съдове, чието гърло се затваря с коркова тапа и заварена метална пластинка отгоре), в стъклени флакони и фиолки. Конкумите се обличат в бял плат и традиционни атрибути – трикольорна лента и шнур около гърлото, и гаранционна карта. Опаковките са различни и варират от 0,5 г до 5'000 г. Конкумите или бидоните се транспортират в унифицирани дървени каси, сертифицирани кашони за превоз на опасни товари или обикновени здрави кашони от велпапе, с ограничение на теглото — до 10 кг нето“.
„Специфичните качества на българското розово масло – четем в т. 5.3 от Публикацията, – „се дължат на съвместното действие на свързани с географския район фактори. Климатичните условия, които влияят върху равномерния цъфтеж на розите, добивите и маслеността им, са умерената температура (15-25°C) и високата атмосферна влажност (над 60%), малката амплитуда между дневни и нощни температури и достатъчната почвена влага. Тези условия обезпечават равномерно и пълноценно цъфтене на розите и натрупването на големи количества висококачествено розово масло в розовия цвят. С оглед максимално извличане на ценните съставки, технологията за производство на българското розово масло изисква незабавната преработка на прясно набрания розов цвят при денонощен режим на работа, поради което дестилериите са разположени в непосредствена близост до розовите полета.“
Високите показатели, характерни за българското розово масло, са постижими благодарение на характерните условия, които предлага за осъществяването на процеса т.нар. „Розова долина“ в сърцето на България. В т. 5.1 от Публикацията е отбелязано, че „производственият район, където традиционно се отглежда маслодайната роза — Розовата долина – е в Централна България, в места с надморска височина от 370 до 625 м. Районът се отличава с леките песъчливи канелено-горски почви, които не задържат вода, и с благоприятни климатични условия за отглеждането на рози — мека зима със средна годишна температура 10,6°C, позволяваща образуването на цветодаващите пъпки през февруари, и висока влажност през месеците май и юни, която осигурява оптимални условия розите да изцъфтяват бавно и равномерно в периода на розобера“.
По-конкретно, територията за производство на българско розово масло е очертана в т. 3.7 от Публикацията: пловдивските общини Брезово, Калояново, Карлово, Сопот, Стамболийски, Съединение и Хисаря; старозагорските общини Братя Даскалови, Гурково, Казанлък, Мъглиж, Николаево, Павел баня и Стара Загора; пазарджишките общини Белово, Брацигово, Пазарджик, Панагюрище, Пещера и Стрелча; и софийските общини Ихтиман, Копривщица и Мирково. Розова долина обхваща няколко обособени области. Долините на р.р. Стряма и Тунджа (от гр. Калофер на запад до гр. Твърдица на изток) очертават Казанлъшка розова долина с дължина 94 км, широчина 12 км и надморска височина от 370 до 540 м. Казанлъшката розова долина е преобладаващо равнинна и подобно на обръч е опасана северно от Средна Стара планина (между вр. Ботев и Твърдишкия дял) и южно от Същинска Средна гора. Територията около гр.гр. Карлово и Калофер очертава Карловска розова долина с дължина 55 км, широчина 16 км и надморска височина от 380 до 625 м. Карловската розова долина е отворена на юг към Тракийската низина по пролома на р. Стряма през Средна гора, а чрез предпланините на гр. Калофер се свързва с Казанлъшката розова долина. Българската розова долина включва и южните склонове и полета на Централна Средна гора – от гр. Стрелча до пролома на р. Стряма северно от гр. Чирпан до Змеевския проход и до гр.гр. Стара и Нова Загора.
Маслодайната роза (Rosa Damascena Mill) е пренесена в Европа от околностите на гр. Дамаск в Сирия към ХII-ХIII в. от граф Брюйе на връщане от кръстоносен поход. Най-подходящи за растежа и цъфтежа на този вид роза условия са намерени именно в българската Розова долина. Първоначално пренесената към 1650 г. полудива посадка е селектирана в продължение на повече от 300 години, докато се постигне характерният български сорт червена „казанлъшка роза“. Българско розово масло се произвежда от XVII в., а от края на XVIII и началото на XIX в. се налага на световните пазари, като превръща България в основен доставчик за парфюмерийната и козметичната промишленост, фармацията, кулинарията. Скоро след възстановяването на българската държава (1878 г.) в Княжеството са приети първите нормативни актове, насочени към защита на качеството и чистотата на българското розово масло. През 1902 г. е въведена в експлоатация съвременната производствена технология с парен дестилационен казан. През 1922 г. е прието законодателство с цел да се подкрепи розопроизводството и розопреработката, в резултат на което възникват кооперации за преработка на розовия цвят и се строят голям брой кооперативни розоварни инсталации. До Втората световна война България задоволява 70-90% от световното потребление. Понастоящем (съгласно доклад на Института по розата и етеричномаслените култури в гр. Казанлък за Юбилейната научна сесия от 02.07.2007 г.) от Розовата долина към всички краища на света тръгват до 1,5-2 т годишно, което се равнява на 40-50% от световното потребление.
Публикацията в Официалния вестник на ЕС може да се види тук:
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:C:2014:122:0012:0016:BG:PDF

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Историческо доказателство за порочността на ВСС: (прокурори+съдии)=инквизиция


(13.09.2014) Инквизицията за повечето хора е чудовищен съдебен орган на средновековната църква, който е разследвал, изобличавал и нерядко осъждал на смърт чрез изгаряне лицата, за които се признаело изпадането в ерес спрямо християнската вяра. За юристите инквизицията е особен вид наказателно производство, при което обвинението и отсъждането се концентрират в един орган, дирещ и установяващ истината в повечето случаи чрез показанията на анонимни свидетели и чрез изтръгване на самопризнания от заподозрените лица посредством подлагането им на мъчения. За съвременните юристи сливането на обвинението и отсъждането в един орган е недопустимо, тъй като обвинителите (прокурори) и защитниците (адвокати) трябва да стоят на равни отстояния от независимия съд и да се стремят на база събраните доказателства към осъждане или оправдаване на подсъдимия в едно равноправно и състезателно производство. Ако се допусне адвокатът или прокурорът да застане „по-близо“ до съдията, това компрометира безпристрастността на процеса и го опорочава. Тъкмо това се е случило с Великата инквизиция, която много бързо след нейното зараждане се превърнала в апарат за политически разправи и заграбване имуществото на осъдените лица – които в условията на сливане между обвинение и отсъждане не са имали много други възможности, освен чрез „пълни самопризнания“ да заслужат малко по-безболезнена смъртна присъда.
Подобно „сливане“ на обвинението и отсъждането, и нарушаване на баланса спрямо независимия и безпристрастен съд, наблюдаваме и в XXI в., при това на най-високо ниво в българската съдебна система. В чл. 130, ал.ал. 1 и 3 от Конституцията във вр. с чл. 17, ал.ал. 2 и 3 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) е определено, че Висшият съдебен съвет (ВСС) се състои от 25 членове, от които 11 определени от Народното събрание (НС) „измежду съдии, прокурори, следователи, хабилитирани учени по правни науки, адвокати или други юристи“, други 11 определени „от органите на съдебната власт“ (и по-конкретно – „съдиите избират 6, прокурорите – 4 и следователите – 1“), като „председателят на Върховния касационен съд (ВКС), председателят на Върховния административен съд (ВАС) и Главният прокурор са по право негови [на ВСС] членове“. Така в българската Конституция е допуснато обвинението (в лицето на прокурорите и следователите) да се смеси с отсъждането при решаване на въпроса за номиниране ръководителите на върховните съдилища, назначаване на редовите съдии, оценяване на работата им, решаване на кариерното им израстване, налагане на дисциплинарни наказания, определяне бюджета на съдилищата. Балансът между обвинението и защитата в тяхното отстояние спрямо българския съд е очевидно нарушен – проследимо съвсем буквално дори и в архитектурата на съдебните сгради, където почти винаги канцелариите на прокурорите съседстват с тези на съдиите, а в съдебните зали нерядко прокурорите са поставени на трибуната до съдиите – високо над адвокатите с техните доверители или подзащитни. Събирането в общ висш съдебен орган на съдии, прокурори и следователи, които да решават заедно съдбата на съдиите и на съдилищата, е анахронизъм от времето на Инквизицията, отречен още в края на Средновековието и недопустим съгласно което и да е съвременно разбиране за Право.
На фона на казаното дотук позициите на Главния прокурор Сотир Цацаров и „три магистратски организации“ – Асоциацията на прокурорите в България (АПБ), Камарата на следователите в България (КСБ) и Българската съдийска асоциация (БСА) в защита единството и неделимостта на ВСС демонстрират нищо повече, освен координиран отказ от отстояване независимостта на съда и от провеждането на съдебна реформа. В подкрепа на тази теза Главният прокурор изопачава позицията на Иван Костов (директор на Лабораторията за управление на риска към НБУ), изразена в интервю за в. „Сега“ от 05.09.2014 г., според която „Главният прокурор трябва да бъде избиран от Народното събрание и да се отчита пред него“. Незнайно защо Главният прокурор разпознава в позицията на Костов предложение прокуратурата да бъде изнесена от Съдебната власт и придадена към Изпълнителната власт, което по неговите думи би я превърнало в „обвинителна администрация“. Никъде в цитираното интервю не се говори за подобно нещо – което разкрива известна тенденция в изказването на Главния прокурор – а както ще видим след малко – разкрива и координирано изразяване на позиции със споменатите магистратски организации.
Съвсем ясно нещата са казани в съвместното становище от 29.08.2014 г. на АПБ, КСБ и БСА (последната – сменила по мистериозен начин към края на 2012 г. своето наименование, вероятно с цел английският му превод (Bulgarian Judges Association) да имитира наименованието на най-големия и автентичен съюз на съдиите в България). Привидното единство между прокурори, следователи и съдии (последните представени от слабо подкрепяната в съдийските среди БСА) се разгръща още от първите редове на цитираното становище в още по-привидно доверие и уважение към създадения с Решение от 29.11.2012 г. Граждански съвет към ВСС (от който в последните месеци редица представители на гражданското общество се отказаха поради нежеланието и неспособността на ВСС да осъществява какъвто и да било диалог). Може би незабелязали това обстоятелство, авторите на становището изтъкват как „като професионални организации ние осъществяваме добро взаимодействие в Гражданския съвет към ВСС и предприемаме съвместни инициативи, насочени към реализация на професионалните права на магистратите в духа на българското законодателство, европейските и международните стандарти и препоръките на Международната организация на труда“. Авторите на становището посочват като примери своите „постижения“ в областта на кариерното израстване, атестациите, конкурсите – проблеми, напредъкът по които вероятно се забелязва само от посочените три организации (в която връзка – макар в становището да се споменават докладите на Европейската комисия по Механизма за сътрудничество и оценка, удобно се изпуска острото възмущение на Комисията заради застоя именно по тези проблеми на нашето правосъдие).
„Всички – изтъкват авторите на становището – сме свидетели на постоянната, стъпка по стъпка, реформа на съдебната система, резултат на усилията на представители на различните власти, от една страна и от друга – на ежедневната упорита работа на цялата магистратската общност“. Логично, тази куха фраза не е подкрепена с нито един пример, с нито един реално постигнат индикатор (какъвто трудно би могъл да се формулира). „В процеса на реализиране на реформата – продължават от трите магистратски организации – бяха предприети изменения в Закона за съдебната власт (ЗСВ) относно механизма на избор на членовете на ВСС, неговата структура и компетенции“, като пропускат да споменат преките критики на Комисията и на повечето заинтересувани граждански и професионални организации тъкмо срещу отказа от реформиране на механизмите за избор на членовете на ВСС и срещу структурата и компетенциите на ВСС, чиято порочност обсъждаме от началото на настоящото изложение.
„Констатацията“ на трите магистратски организации, че „съгласно действащата нормативна уредба Прокуратурата е част от Съдебната власт“, е достойна за уважение към началото на първия семестър в юридическите факултети. Въз основа на тази „констатация“ обаче се извежда и интересният за нас постулат: „евентуалното разделение на ВСС на прокурорска и съдийска квота /в рамките на един колективен орган/ би довело до противоречие с Конституцията на РБ във връзка с възможността управляващият съдебната система орган да взема решения по кадрови и други въпроси, касаещи съдиите, прокурорите и следователите“. Това според авторите на становището е тъждествено на „опасност [от] извеждането на Прокуратурата от Съдебната власт“ и би могло да доведе „до зависимостта й от изпълнителната власт“. С други думи, авторите на становището разглеждат Прокуратурата като част от Съдебната система само при условие, че тя участва пряко в решаването на въпросите, свързани с управлението на съдилищата и с назначаваните в тях съдии – в противен случай би попаднала в зависимост от Изпълнителната власт. АПБ, КСБ и БСА аргументират позицията си с чл. 130, ал. 6, т.т. 1 и 2 във вр. с чл. 130, ал. 1 и чл. 129, ал. 1 от Конституцията – според които „ВСС назначава, повишава, премества и освобождава от длъжност, и налага дисциплинарните наказания понижаване и освобождаване от длъжност на съдиите, прокурорите и следователите; състои се от 25 членове; председателят на ВКС, председателят на ВАС и Главният прокурор са по право негови членове; съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от ВСС“. В цитираните конституционни норми въпросът за структурирането на ВСС по отделни колегии не е разгледан, а правната теория и практика е доказала с достатъчно примери какви са последиците от сливане на обвинителната и отсъждащата функция в един общ орган.
Според авторите на становището „не намира опора твърдението, че по този начин (чрез разделяне на ВСС на отделни колегии) ще се избегне намеса в работата на съдиите, прокурорите и следователите“, защото „правното положение на член на ВСС съгласно Конституцията е независимо от правната професия, упражнявана преди встъпването му в длъжност“. Въпреки доказаната в годините тежка невъзможност на ВСС нито да осъществява реформи, нито да отстоява независимостта на правосъдието, нито да провежда адекватна кадрова политика, АПБ, КСБ и БСА считат, че един член на ВСС (с не по-малко от 15 години юридически стаж) просто ще „пре-програмира“ своето разбиране за професията и с встъпването си в длъжност автоматично ще започне да се ръководи „от интересите на правосъдието, а не от интересите на професионалната общност, към която принадлежи“. Посрещаме такава позиция с възмущение – най-малкото заради непоследователността спрямо професията, която подобен „пре-програмируем“ юрист би проявил; и изказваме категоричното си съмнение, че това би се случило (или за да използваме терминологията на колегите от трите магистратски организации – не намираме опора за твърдението, че членовете на ВСС, идващи от обвинителната функция, биха проявили разбиране и отношение към отсъждащата функция; в противен случай те просто биха били съдии, а не прокурори или следователи). В този смисъл, колкото и „категорично“ и „непроменено“ да е становището на АПБ, КСБ и БСА, съвсем логична е твърде постната му обосновка – според която то „черпи аргументи от Конституцията на Република България“ за предложението да отпадне мярка 2.1.5 „Разделение между съдии и прокурори в работата на ВСС (...) с оглед отчитане спецификата на съдийския и прокурорския статут“ от Стратегията за продължаване реформата на съдебната система в условията на пълноправно членство в Европейския съюз от 23.06.2010 г. Голямото нежелание на обвинителите да слязат от трибуната и да застанат като адвокатите на равно отстояние от съдиите разкрива някои от основните пороци в правосъдието, за чието запазване и възпроизвеждане продължават да се застъпват организации като АПБ, КСБ и БСА.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Представяне на проект „Терминал 4“ на 17.09.2014 г. от 19:00 ч. в гр. София


Екипът на www.Advocati.org ще вземе участие в представяне на проект „Терминал 4“, организирано от специалистите по информационни технологии на www.SwitchFree.eu
Събитието ще се проведе в гр. София на 17.09.2014 г. от 19:00 ч. Поканени са представители на гражданското общество, политически организации, специалисти в областта на електронните технологии, системите за управление и обществения дизайн.
Представянето на проект „Терминал 4“ е третото събитие от цикъла, в който по-рано тази година бяха проведени семинарите „Право, internet и бизнес“ и „Електронна сигурност“. С третото последно събитие от този цикъл завършва една голяма тема, представяща вижданията на участниците относно електронното управление – с цел отварянето на възможни канали за действие като реакция срещу неуспешните опити за изграждане на българско електронно правителство.
В случай, че проявявате интерес, е необходимо да заявите своето желание да участвате – като отбележите естеството на вашия интерес. На събитието няма да бъдат допуснати лица, с които не са проведени предварителни разговори и не са вписани в списъка с участниците.
Повече за събитието може да се види на този адрес:
http://www.switchfree.eu/bg/news/представяне-на-проект-терминал-4-на-17-09-2014-г-от-19-00-ч-в-софия-вход-само-за-записани-участници-n80.html

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Схема на БНБ за разпродаване на безценица на банките под „специален надзор“?


(19.08.2014) Тези дни в общественото пространство изтече Докладна записка до членовете на Управителния съвет (УС) на Българската народна банка (БНБ) за допълване на т. 3 от Решение №73 от 20.06.2014 г. и на т. 3 от Решение №76 от 22.06.2014 г. на УС на БНБ относно поставените под специален надзор „Корпоративна търговска банка“ (КТБ) АД и „Креди Агрикол България“ (КАБ) ЕАД. С Решения №№73 и 76 „е спряно за срок от три месеца изпълнението на всички задължения на поставените под специален надзор банки“. Чрез цитираната Докладна записка членовете на Управителния съвет се информират за необходимостта „в полза на банките и на кредитополучателите да бъдат разрешени възможностите за погасяване на кредити, което към настоящия момент се свежда само до пълно или частично погасяване чрез внасяне или превод на съответната парична сума от длъжника по кредита; по който начин ще бъде позволено на кредитополучателите да погасяват задълженията си към банката и същевременно ще се намалят задълженията на банките по влоговете на техни клиенти“.
След така формулираната благородна необходимост, без да се обособява в отделен параграф (вероятно за да не бъде забелязана), е предложена и следващата „необходимост“ – „да бъде потвърдена възможността и редът за продажба от банка под специален надзор на други банки на вземания по кредити, като по този начин по сметките на банките, поставени под специален надзор, ще постъпят свежи парични средства, необходими за бъдещо погасяване на задълженията към депозантите“. Авторите на докладната – Димитър Костов (подуправител, управление „Банково“ в БНБ) и Нели Кордовска (главен директор, управление „Банков надзор“ в БНБ) – лансират откровено незаконното твърдение, че „разпореждане с имущество на банката не е забранено и към настоящия момент, тъй като по отношение на банките под специален надзор не е била наложена мярката по чл. 116, ал. 2, т. 4 от ЗКИ“ (възможността БНБ да определи условия и допълнителни изисквания относно реда за разпореждане с имуществото на банката при поставянето й под специален надзор).
Чл. 115, ал. 1 от ЗКИ позволява на БНБ да постави определена търговска банка под специален надзор, „за да се оздрави банка[та], при която е налице опасност от неплатежоспособност“. Това правомощие не включва в себе си разпродаване на вземанията на банката – което по своята същност е елемент от производство по несъстоятелност по смисъла на част IV от Търговския закон (ТЗ) и следва да се извърши след недвусмислено установяване на неплатежоспособността (свръхзадлъжнялостта) и след отстраняване на всякакви съмнения относно възможността за предприятието (банката) да бъде приложен успешно оздравителен план.
Чл. 116, ал. 2, т.т. 1-8 от ЗКИ изрично посочват правомощията на БНБ при поставяне на търговска банка под специален надзор – в такива случаи БНБ може „1. [да] намали лихвите по задълженията на банката до средния им пазарен размер; 2. [да] спре за определен срок изцяло или частично изпълнението на всички или на някои от задълженията й; 3. [да] ограничи дейността й изцяло или частично; 4. [да] определи условия и допълнителни изисквания относно реда за разпореждане с имуществото на банката; 5. [да] разпореди принудително увеличаване на капитала, включително като лиши досегашните акционери от право да участват в увеличаването; 6. [да] отстрани от длъжност членовете на съвета на директорите, съответно на управителния и на надзорния съвет; 7. [да] лиши временно от право на глас акционери, притежаващи пряко или косвено повече от 10 на сто от акциите с право на глас, ако с дейността или с влиянието си в управлението на банката са навредили на нейната надеждност или сигурност; 8. [да] разпореди принудително намаляване на акционерния капитал на банката с размера на натрупаната от банката загуба“.
Всичките правомощия по чл. 116, ал. 2, т.т. 1-8 от ЗКИ, които БНБ придобива при поставянето на банка под специален надзор, са насочени към това да се препятстват определени негативни въздействия спрямо застрашената банка, за да не се позволи изпадането й в неплатежоспособност и от там – обявяването й в несъстоятелност. Цитираното в докладната записка на Костов и Кордовска правомощие по чл. 116, ал. 2, т. 4 от ЗКИ за определяне на „условия и допълнителни изисквания относно реда за разпореждане с имуществото на банката“ не може да включва елементи от производството по несъстоятелност (каквото е разпродаването на вземанията на банката). Напротив – това правомощие е насочено (както и останалите правомощия по ал. 2 от цитираната разпоредба) – към стабилизиране положението на банката, запазване на нейното имущество и препятстване на негативните въздействия, които биха могли да сринат въпросната банка. Самият израз „определяне на допълнителни изисквания относно реда за разпореждане“ предполага затягане на режима, прибавяне към обичайния режим на „допълнителни изисквания“ – с цел да не се позволи разпиляване на имуществото, декапитализиране и изпадане в несъстоятелност. Това е тъкмо обратно на предложението, отправено от Костов и Кордовска до УС на БНБ – което предложение освен всичко друго е аргументирано по начин, противоречащ на основния принцип от административното право (приложим към банковата регулация и дейността на БНБ), според който принцип онова, което изрично не е разрешено [на административния орган], му е забранено. Въпросът не е в това дали такова „разпореждане с имущество на банката не е забранено и към настоящия момент“, а е в това дали е изрично позволено към настоящия момент – и такова позволение не можем да почерпим в обстоятелството, че БНБ не е определила „допълнителни изисквания относно реда за разпореждане с имуществото на банката по 116, ал. 2, т. 4 от ЗКИ.
Още по-сериозни апетити разкрива приложеният към разгледаната Докладна записка проект на Решение на УС на БНБ, в който т. 4 възпроизвежда предложените от Костов и Кордовска мерки „да бъде потвърдена възможността и редът за продажба от банка под специален надзор на други банки на вземания по кредити“ с привидно благовидната цел чрез това по сметките на банките да постъпят „свежи парични средства, необходими за бъдещо погасяване на задълженията към депозантите“ (сякаш „КТБ“ АД и „КАБ“ ЕАД вече са обявени в несъстоятелност и сме пристъпили към осребряване на имуществото им!). В т. 4 от проекта на Решение е предложено да се определи, че „квесторите на банка, поставена под специален надзор, могат да продават на други банки вземанията си по кредити срещу цена, не по-ниска от балансовата стойност на вземанията към 01.05.2014 г., към която се добавят обезценките, извършени след поставяне на банката под специален надзор“. По този начин от УС на БНБ се иска да даде зелена светлина на квесторите да разпродадат имуществото на засегнатите банки (техните вземания по кредити), още преди обявяването им в несъстоятелност. Нещо повече – иска се тази незаконна разпродажба да се извърши освен прибързано, също и по цени, намалени с „обезценките, извършени след поставяне на банката под специален надзор“.
До днес никой не е обявил какви обезценки са извършени, при какви условия и въз основа на какви документи (при положение, че самата БНБ твърди липсата на документацията от кредити за милиарди левове и никой до момента не се наема да изнесе смислена информация за събираемостта на тези кредити). По данни, които станаха достояние на обществеността чрез анонимни източници, цитирани от медиите, квесторите от БНБ са разпратили към 31.07.2014 г. покани до кредитополучателите на „КТБ“ АД и на „КАБ“ ЕАД за предоставяне в петдневен срок на „огромно количество финансова и нефинансова информация“ (в т.ч. – отчети за тригодишен период, детайлни прогнози за петгодишен период, актуална оценка на обезпеченията по получените кредити, актуални удостоверения за тежести по обезпеченията и др.) – което е очевидно, че не може да се подготви за подобен кратък срок. Същевременно се твърди, че квесторите на БНБ изготвят методика за обезценка на кредитите, според която при непредставяне своевременно на исканата информация и документи кредитите ще бъдат обезценявани до 100%. Тъй като снабдяването с указаната информация и документи за подобен кратък срок е почти невъзможно, а заедно с това отсъства ясна мотивация за кредитополучателите дори да се опитват да го правят, съгласно твърдяната методика може да се достигне до обезценяване на несъразмерно голяма част от вземанията двете банки до нулеви стойности.
По принцип, никоя банка не продава своите вземания под номинал, само защото по тях има начислени обезценки. Продажбата на вземания под номинал се осъществява само тогава, когато са изчерпани всички други средства за защита на кредитора (банката) – покана за доброволно плащане, предварително обезпечение на иск, заповедно и исково производство по ГПК, запор (възбрана) на имущество, покана за доброволно изпълнение и неуспешно принудително изпълнение. С цитираните по-горе мерки (ако наистина са предприети задкулисно от БНБ) може да се достигне до узаконяването на нечуван грабеж, при който квесторите разпродават с еднолично свое решение всеки един актив на поставените под специален надзор банки, на каквато решат цена – без да уведомят предварително кредитополучателите и без да носят отговорност за нанесените щети – защото са оправомощени с разгледаното по-горе Решение на УС на БНБ. Самият УС снема от себе си отговорността за реализираните продажби, като не изисква изрично квесторите да се отчитат за действията си или да искат съгласие за всяка конкретна сделка. Резултатът би бил драстично изкуствено обезценяване на активите на „КТБ“ АД и „КАБ“ ЕАД, и продажбата им на безценица – без дори да е открито производство по несъстоятелност.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Международен антикорупционен съд – за корупцията по високите етажи на властта


(26.07.2014) Американският съдия Марк Улф (главен съдия в щата Масачузетс с дългогодишен професионален опит по множество ключови дела) предлага да бъде създаден независим от отделните държави Международен антикорупционен съд, който да се справи с корупцията в особено големи размери, която се осъществява по високите етажи на държавната власт. Съдия Улф предлага съдът да действа като независима международна институция (или като част от Международния наказателен съд), където опитни и доказани следователи, прокурори и съдии от целия свят да подпомогнат отделните държави в усилията им да се справят с корупцията на политическо и висше административно ниво. Съдията прави аналогия с Международния наказателен съд, който беше осмислен като необходимост през 2002 г. – като решение срещу очевидната невъзможност в някои страни да се осъществи обективно и безпристрастно разследване на геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления, за които сред главните виновници бяха самите управляващи в разследваните държави.
Своята идея съдия Улф представи за първи път пред Международния правен форум в Санкт Петербург през 2012 г. Тези дни предложението на американския съдия влезе и в дневния ред на Световния форум за управление, който беше проведен в чешката столица Прага.
„Корупцията по най-високите етажи на властта – пише в доклада си Марк Улф, – е ендемична в много страни. Тази „корупция в особено големи размери“ струва скъпо, свързана е с най-сериозните нарушения на човешките права и заплашва стабилността в много държави, а и в целия свят. Този тип корупция процъфтява благодарение на култура на безнаказаност, която съществува вследствие на нежеланието на управляващите да позволят безпристрастно и прецизно разследване на своите приятели, семейства и, разбира се, на самите себе си.“
Съдия Улф определя като „корупция в особено големи размери“ случаите, когато „политици и държавни съдебни служители, призвани да гарантират върховенството на закона „в името на народа“, злоупотребяват с влиянието си с цел да поддържат своята власт, репутация и богатство“. Ситуацията е най-тежка в такива страни, където доминира културата на безнаказаност и където липсва воля и ресурс за адекватно разследване, водене на дела и постановяване на справедливи присъди срещу висши държавни служители и политици.
В доклада са приведени множество примери за корупция в особено големи размери от всички краища на света. Най-пресният пример е от Украйна, където веднага след свалянето от власт президента Виктор Янукович стана обществено достояние екстравагантният начин на живот, който президентът и редица висши държавници (включително главния прокурор) са водили в продължение на години, допускайки редица длъжностни престъпления, без системите за сигурност в държавата да могат да реагират срещу това по какъвто и да било начин. Друг пример от изследванията на Global Financial Integrity показва как за периода 2000-2008 г. в Русия са реализирани „обороти“ от корупция по високите етажи на властта (подкупи, кражби, обсебвания, длъжностни престъпления) на приблизителна стойност от $427'000'000'000. По данни на Световната банка общият размер на „сивата икономика“ в Русия за 2010 г. достига до 43,6% от брутния вътрешен продукт на страната.
Съдия Улф подчертава, че корупцията по високите етажи на властта не се ограничава само до пределите на по-бедните и по-малко демократични страни. Така например през 2006 г. във Великобритания министър-председателят Тони Блеър издава заповед за прекратяване на разследването срещу BAE Systems (британска оръжейна компания), която корумпирала висши държавни служители от Саудитска Арабия. Решението на министър-председателя да стопира разследването е отговор на заплахи от властите в арабската държава, че ще преустановят дипломатическите си отношения с Обединеното кралство. (Независимо от спирането на разследването във Великобритания престъплението е доказано при друго разследване по същия случай в САЩ.)
Корупцията в подобни размери освен че блокира институционалната структура на държавите, подкопава конституциония ред и заплашва принципните устои и ценностна ориентация на обществото. Корупцията също така създава благоприятни условия за процъфтяване на организирани престъпни групи и терористични организации. В доклада е приведен пример от Мексико, където най-могъщите наркодилъри се ползват от протекцията на корумпирани държавни служители, включително прокурори и съдии. В крайна сметка корупцията по високите етажи на властта „разрушава устоите на демократичното управление, както и на човешките права“ на милиони души по целия свят.
Идеята да бъде създадена наддържавна съдебна юрисдикция, която да гарантира върховенството на закона при разследване и привличане към наказателна отговорност на висши политици и държавници, е своеобразно признание за безсилието на националните държави да се справят с корупцията в своите администрации. Интензивните трансгранични отношения в днешната епоха способстват за формирането на глобални структури от корпоративен тип, които често управляват значително по-мащабни ресурси от повечето правителства в света. По този начин става все по-лесно властите да бъдат подлагани на натиск, превръщащ ги в заложник на трансгранични корупционни интереси, чиято сложност прави разследването им непосилно за правосъдието в отделните държави. На фона на тези разсъждения пускането в действие на Международен антикорупционен съд изглежда разумно решение. Ако обаче корумпирането на един национален съд е възможно, то възможно остава и корумпирането на един международен съд. Ето защо идеята на съдия Улф няма да има успех, ако не бъде предходена от задълбочено изследване за същността на корупцията, причините за нейното възникване и системните грешки в правосъдието, които допускат това да се случва. Не на последно място стои и въпросът за необходимостта от серия политически решения на най-високо ниво, за да може подобна международна съдебна юрисдикция да стане задължителна за отделните държави и да заработи срещу корупцията вътре в тях.
Докладът на съдия Марк Улф може да се види тук (на английски):
http://www.brookings.edu/~/media/research/files/papers/2014/07/international%20anti%20corruption%20court%20wolf/anticorruptioncourtwolffinal.pdf

стари архивинови архивиактуални позиции


§ ВСС – бранител на статуквото, лишен от воля за провеждане на съдебна реформа


(20.07.2014) В свое открито писмо от миналия петък (18.07.2014 г.), отправено до съдиите в България с копие до Висшия съдебен съвет (ВСС), до Гражданския съвет при ВСС и до Представителството на Европейската комисия (ЕК) в София, Съюзът на съдиите в България (ССБ) обявяви от позицията си на най-голямата съдийска организация в България своето решение да напусне Гражданския съвет при ВСС. „В нито един случай (...) ВСС не е изразил отношение към позициите на Гражданския съвет, от което да е видно поне минимално усилие за постигане на съзидателно сътрудничество със същия орган, създаден, за да бъде действен коректив от полза при реализиране на стратегическите политики в областта на съдебната реформа – аргументират позицията си членовете на ССБ. – В същото време ВСС отчита дейността на Гражданския съвет като форма на взаимодействие със структурите на гражданското общество. Но в действителност взаимодействие и сътрудничество няма.“
Конкретният повод за тази крайна позиция на ССБ е изразен още в първите редове на откритото писмо: „с решението си от 10.07.2014 г., с което отказа да приеме предложените промени в Правилата за избор на кандидати за председател на Върховния касационен съд (ВКС), председател на Върховния административен съд (ВАС) и главен прокурор, ВСС за пореден път се изяви като бранител на статуквото и демонстрира отсъствието на каквато и да било воля за провеждане на съдебна реформа.“
„Изборът на кандидатите за председатели на върховните съдилища – подчертават членовете на съдийската органидзация, – е от особено съществено значение, тъй като върховните инстанции в съдебната власт са не само олицетворение на нейния облик, но и решаващ фактор за качеството на правораздаването. Без съмнение тези ръководни позиции следва да бъдат заети от доказани професионалисти с високи морални качества и безупречен интегритет, ползващи се с утвърден авторитет в съдийската общност. Единствено провеждането на прозрачна и честна процедура би гарантирало доверие в качеството на избора.
С гореспоменатото решение обаче ВСС отказа да приеме предложените мерки за обезпечаване на легитимността на процедурата за избор на трите най-висши длъжности. Така пренебрегна както силно негативните настроения на недоверие сред съдиите, формирани от проведените досега неубедителни избори, така и множеството тревожни констатации и препоръки в доклада на Европейската комисия до Европейския парламент и Съвета относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка от 22.01.2014 г. и техническия доклад към него.
В разрез с утвърдените европейски стандарти ВСС отказа да изготви профил за длъжността; отказа да осигури участието на съдиите от върховните съдилища в процеса по номиниране; отказа да допусне участието на обществеността като гарант за прозрачността на процедурата.
И накрая – въпреки основателните съмнения и сериозните възражения срещу надеждността на системата за електронното гласуване, породени от поредица нелепи случаи на компрометираното й използване, ВСС отказа да приеме гласуването с интегрална бюлетина.
В съвкупност всички предложени мерки за подобряване на Правилата са насочени към създаване на реални гаранции за почтеност и убедителност на процедурата, в резултат на която да бъде проведен качествен избор на най-достойния за заемането на съответната позиция кандидат.
С факта на отхвърлянето им ВСС дава крайно негативен и обезкуражителен знак на обществото и на магистратската общност, защото афишира намерението си да провежда изборите по познатия ни, напълно неприемлив начин – въз основа на неразбираеми подбуди, по неясни критерии, с незащитими мотиви и почти без изключение – с предизвестен резултат. ВСС упорито препятства участието на съдийската общност в самоуправлението на системата и по същество отказва всякаква възможност за отварянето й към обществото, напълно неглижирайки становищата на неправителствения сектор.“

Членовете на съдийската организация изтъкват, че цитираните по-горе предложения за промени в Правилата дори не са обсъдени от ВСС – въпреки, че са посрещнати „с одобрението и подкрепата на Гражданския съвет“.
„Както в последния случай – обобщават своята позиция съдиите от ССБ, – така и в поредица други, участието на гражданските и професионалните организации при формулиране на въпроси от значение за реформирането на съдебната власт е сведено до груба формалност. А резултатите от осъществявания от същите организации мониторинг и препоръките им по конкретни дейности на ВСС са игнорирани изцяло. Всичко това показва, че дейността на Гражданския съвет се използва с превратна цел. Той не служи за друго, освен за „легитимиране“ на действия на ВСС, които определено не срещат одобрението на гражданското общество, нито са резултат от съдържателна консултация с неговите представители. ССБ отказва категорично да има неволен принос в този порочен процес“ – категорични са членовете на съдийската организация.
Оригиналният текст на откритото писмо на ССБ може да се види тук:
http://www.judgesbg.org/images/Stanovishte_do_VSS_18.07.2014.pdf

стари архивинови архивиактуални позиции


§ В България няма никаква готовност за адекватна реакция при бедствена ситуация


(11.07.2014) Законът за защита при бедствия (ЗЗБ) определя бедствието като „значително нарушаване на нормалното функциониране на обществото, предизвикано от природни явления и/ли от човешка дейност и водещо до негативни последици за живота или здравето на населението, имуществото, икономиката и околната среда“, чието предотвратяване, овладяване и преодоляване „надхвърля капацитета на системата за обслужване на обичайните дейности по защита на обществото“ (чл. 2 от ЗЗБ). Тъй като бедствените ситуации в голяма част от случаите не могат да бъдат предотвратени или поставени под контрол от човека, чл. 6, ал. 1, т. 8 от ЗЗБ определя с цел намаляване риска от бедствия да бъде осъществявана превантивна дейност, която включва „изграждане и поддържане на системи за наблюдение, ранно предупреждение и оповестяване“ на отговорните за сигурността органи и на населението като цяло. Във връзка с това чл. 4, т. 3 от ЗЗБ определя информацията за рисковете от бедствия като публична – тази информация трябва да бъде достъпна и своевременно свеждана до знанието на всички граждани, които са засегнати или могат да бъдат засегнати от евентуално бедствие. По-нататък чл. 11, ал. 1, т.т. 1-3 определят „наблюдението, ранното предупреждение и оповестяването [да] се основават на: 1. информация и данни, предоставени от физически лица, организации и институции; 2. информация и данни от системи за мониторинг на метеорологични, хидрологични, сеизмологични, химически, биологични, радиологични, ядрени, екологични и други обекти и явления; 4. хидрометеорологична прогностична информация за опасни явления от Националния институт по метеорология и хидрология (НИМХ), Агенцията за проучване и поддържане нивото на река Дунав (АППНРД) и други“. На база постъпващите данни от споменатите източници в случай на необходимост трябва да бъде задействана уредената в Глава III от ЗЗБ „Единна спасителна система“, която съгласно чл. 19, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗЗБ включва „1. предупреждение; 2. изпълнение на неотложни мерки за намаляване на въздействието; 3. оповестяване“.
По данни на метеоролога Петър Янков, отразени от медиите на 09.07.2014 г., Изпълнителна агенция „Борба с градушките“ (ИАБГ) е локализирала заформящия се градоносен облак около 30 минути преди стихията да се изсипе над столицата. Специалистът подчертава, че тогава „но не е можело да се действа“, тъй като е недопустимо ракети за разбиване на градоносните облаци да бъдат изстрелвани над населени места – отломките им могат да причинят неоправдани поражения на хората и имуществото долу в града. Както е видно от радарните снимки на 08.07.2014 г., градовият щорм (началната фаза на формиране на градоносния облак) е локализирана за първи път към 15:57 ч. в областта на Драгоман, Сливница и границата със Сърбия. Към 16:05 ч. растящият облак е формирал ледени кристали с размери до 1-1,5 см, а към 16:08 ч. кристалите са достигнали и надхвърлили размери от порядъка на 2-2,5 см. От този момент градушката е станала неизбежна. Към 16:12 ч. градоносният облак е достигнал западните квартали на София и е започнал да се снишава (което е начална фаза на самото изваляване). Видно от горното, НИМХ към Българската академия на науките (БАН) е разполагал с информация за мащабите на предстоящото бедствие и за приблизителните райони, които ще бъдат засегнати, приблизително 20 минути преди самото бедствие да настъпи. Данните се подават през системата за мониторинг в реално време към Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ (ГДПБЗН) при Министерство на вътрешните работи (МВР) и към другите органи и институции, отговорни за наблюдението, ранното предупреждение и оповестяването на бедствия.
В момента, в който предстоящото бедствие е било идентифицирано, Кметът на Столична община Йорданка Фандъкова (противно на оправдателните й твърдения) е могла (и е била длъжна) да изпълни правомощията си по чл. 65, ал. 1, т. 4 от ЗЗБ, според която „кметът на община: 4. осъществява своевременното оповестяване и информиране на населението при заплаха от възникване или за възникнало бедствие“. Целта на такова ранно предупреждение и оповестяване съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за функциониране на Националната система за ранно предупреждение и оповестяване на органите на изпълнителната власт и населението при бедствия и за оповестяване при въздушна опасност от 09.03.2012 г. е „ограничаване на риска при опасност от предстоящо или настъпило бедствие или въздушна опасност, организиране на бързо и ефективно овладяване на ситуацията и намаляване на последиците от нея“. Съгласно чл. 7, ал. 1 от Наредбата „ранното предупреждение и оповестяването при бедствия (...) се извършва (...) на (...) общинско ниво – от (...) кмета на община по предложение на директора на ГДПБЗН или началника на съответното Областно управление по пожарна безопасност и защита на населението (ОУПБЗН)“. Очевидно, нито кметът е пристъпил към осъществяване на своите правомощия по чл. 65, ал. 1, т. 4 от ЗЗБ, нито в ОУПБЗН е осигурено осъществяването на функциите по чл. 7, ал. 1 от Наредбата. Оправданието, че евентуално ранно оповестяване на приближаващото бедствие би предизвикало допълнителна паника, е несъстоятелно – доколкото Системата за ранно предупреждение и оповестяване предоставя възможност за подаване освен на Националния сигнал за тревога, също и на конкретни гласови указания за това какво точно да предприемат гражданите, за да избегнат опасността и да намалят последиците от нея. Така например е могло да се дадат прости указания хората да влязат в близките сгради и да стоят далече от прозорците (което можеше да спаси загиналия в Борисовата градина гражданин и да предотврати поне част от контузиите, причинени на заварени от градушката хора на открито).
Липсата на каквато и да е реакция от страна на Единната спасителна система на България за ранно предупреждение и оповестяване на приближаващото бедствие от 08.07.2014 г. е поредната обезпокоителна индикация за липсата на каквато и да било готовност на държавните институции и органи да предприемат своевременни и адекватни действия за защита на населението в случай на критична ситуация. Констатацията става още по-обезпокоителна, като се вземе предвид, че бедствия от типа на градушката са сравнително лесно предвидими с помощта на съвременните технологии и се поддават (макар и с кратко предварение) на точно наблюдаване и прогнозиране. Щом българската държава е толкова неспособна да задейства Единната спасителна система при такова предвидимо бедствие (дори и когато разполага с цялата необходима информация за него), какво остава за справянето с други критични ситуации, които изобщо не се поддават на предварително наблюдаване и прогнозиране? Възниква въпросът в какво се изразява дейността на сектор „Сигурност“ и с какво може да се оправдае внушителната част от националния доход, която всяка година се заделя за нейното обезпечаване?

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Контра предложение на това от БНБ за криминализиране на говоренето за банките


(03.07.2014) В следствие на разпространените през последните дни „заблуждаващи сведения и злонамерени слухове“ относно платежоспособността и стабилността на банковата система в България, на 30.06.2014 г. Българската народна банка (БНБ) отправи нетипично за нейните правомощия законодателно предложение до Йордан Цонев (народен представител от ДПС и председател на Комисията по бюджет и финанси при Народното събрание) – в Глава VI, Раздел IV „Престъпления против паричната и кредитна система“ от Наказателния кодекс (НК) да бъде добавен чл. 252а (нов) със следните две алинеи: „който разпространява заблуждаваща или невярна информация или други сведения за банка или финансова институция, които могат да доведат до всяване на смут и страх в населението, се наказва с лишаване от свобода от 2 до 5 години“ (1), респективно „когато с дейността по ал. 1 са причинени другиму значителни вреди или са получени значителни неправомерни доходи, наказанието е лишаване от свобода от 5 до 10 години и глоба от 5'000 до 10'000 лева“ (2).
Още същия ден законопроектът на юристите при БНБ „се възприе“ от Йордан Цонев и с цел пресичането на „прояви, свързани с всяване на смут и страх в населението чрез разпространяване на невярна информация по отношение на банките и финансовите институции“, беше придвижен мълниеносно за обсъждане в Народното събрание (НС). „Подобен текст – мотивира предложението „си“ Цонев, – има превантивна цел, за да осигури спокойното функциониране на финансовия сектор“. Категорично се противопоставяме на цитираната формулировка и предлагаме свое „контра предложение“, с което си поставяме задача ако не друго, то поне да хвърлим известна светлина върху действителния център на проблема с банковата стабилност.
На първо място, очевидно е отсъствието на каквато и да било „превантивна цел“ в законопроекта на Йордан Цонев (и на БНБ). В потвърждение на това може да се посочи например констатацията на „Съдебни репортажи“ за абсолютното бездействие на БНБ във връзка със съществуващото и към настоящия момент нейно правомощие по чл. 152а от Закона за кредитните институции (ЗКИ). Съгласно ал. 1 от цитираната разпоредба „който разпространява невярна информация или обстоятелства за банка, с което се уронват доброто име на банката и доверието към нея, се наказва...“. Въвеждането на наказателна отговорност за деяния, за които няма данни дори за едно прилагане на предвидената по ЗКИ административно-наказателна отговорност (видно от съдебната статистика на Софийски районен съд от 2013 г.), не може да намери никаква „превантивна“ обосновка и наблюдатели не без основание разпознават в цитираната законодателна инициатива евентуален опит да бъдат сплашени онези граждани и медии, които си позволяват да разпространяват „сведения за банка или финансова институция, които могат да доведат до всяване на смут и страх в населението“.
На следващо място – самата формулировка на законодателното предложение на Цонев е зле прикрит опит за налагане на непроницаема цензура по отношение на каквото и да било публично говорене относно банките и банковата стабилност (освен разбира се говоренето на очевидни и безкритични хвалебствия). Предложената редакция на чл. 252а (нов) от НК криминализира разпространяването на „заблуждаваща или невярна информация“, но и на „[всякакви] други сведения за банка или финансова институция, които могат да доведат до всяване на смут и страх в населението“. Такива „други“ сведения могат да бъдат и обективно напълно верните сведения за фактическата несъстоятелност на определена търговска банка. Естествено е такива сведения да внесат „смут и страх в населението“, което ще се опита панически да изтегли вложенията си от надвисналата над пропастта банка, но е абсолютно неестествено (и противно на обществените интереси) да се въвежда наказателна забрана за разгласяване на информация за излъганото доверие на вложителите. Съгласно чл. 2 от ЗКИ банките осъществяват дейността си „за своя сметка и на собствен риск“, и няма никакво човешко (и правно) оправдание да се въвежда задължение под страх от наказание за това истината да бъде укривана „от населението“, като по този начин знаещите се превръщат в съучастници по закон при прехвърлянето на риска от банката към нейните вложители.
Съгласно чл. 2, ал.ал. 4 и 6 от Закона за Българска народна банка (ЗБНБ) „БНБ съдейства за създаването и функционирането на ефективни платежни системи и осъществява надзор върху тях.“ (4), респективно „БНБ регулира и осъществява надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защита интересите на вложителите.“ (6). Успоредно с това, съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗКИ „този закон урежда условията и реда за лицензирането, осъществяването на дейността, надзора за спазването на пруденциалните изисквания и прекратяването на кредитните институции (банките) с цел да се осигури стабилна, надеждна и сигурна банкова система и защита интересите на вложителите, както и изискванията за оповестяване на информация от страна на БНБ в областта на пруденциалното регулиране и надзор върху банките“. Няма да навлизаме в детайлите на ЗБНБ и ЗКИ, които уреждат подробно регламентацията на банковата стабилност и отговорността за нейното поддържане. Ще се задоволим само с това съвсем набързо да посочим конкретните отговорници (физически лица), които [би трябвало да] заемат най-отговорните позиции в държавата във връзка с гарантирането на банковата стабилност.
Съгласно чл. 10 от ЗБНБ „органи за управление на БНБ са управителният съвет, управителят и тримата подуправители, избрани за ръководители на основните управления по чл. 19“ (управленията „Емисионно“, „Банково“ и „Банков надзор“). Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗКИ „[търговската] банка се управлява и представлява съвместно най-малко от две [физически] лица, от които поне едно владее български език“ (с други думи – управлението се осъществява от двете лица заедно, но не и поотделно). Съгласно чл. 7 от ЗКИ „[търговската] банка се учредява като акционерно дружество и доколкото в този закон не е предвидено друго, за нея се прилага Търговският закон“. Последният определя като задължителни органи на акционерното дружество Общото събрание на акционерите (собствениците на разпределения в акции капитал) и Надзорния съвет със Съвета на директорите, който избира от своя състав изпълнителни членове (при двустепенни системи на управление), или Общото събрание и Управителния съвет (при едностепенни системи на управление). Към това чл. 73, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗКИ добавят изискването „компетентният орган за управление на всяка банка [да] приеме и периодично [да] актуализира в съответствие с най-добрите международно признати практики за корпоративно управление на банки: 1. организационната структура на банката; 2. реда за определяне и делегиране на правомощията и отговорностите на администраторите; 3. стратегията и плана за дейността на банката“. Във връзка с това и на осн. ал. 3 от цитираната разпоредба „БНБ може да дава препоръки и предписания за подобряване на корпоративното управление в съответствие с най-добрите международно признати практики и да следи за изпълнението им“.
Нашето контра предложение на това от БНБ за криминализиране на говоренето за банките се концентрира именно в тези лица и групи от лица, които са отговорни с решенията си (или с липсата на такива решения) в най-голяма степен за стабилността на цялостната банкова система и на всяка от търговските банки по отделно. В този ред на мисли считаме, че трябва да се търси отговорност не от тези, които правят публично достояние информацията за фактическа несъстоятелност на определени търговски банки или на финансовата система като цяло, а тъкмо обратното – от тези, които въпреки, че разполагат с такава информация или са длъжни по занятие да разполагат с нея, я укриват „от населението“ и прехвърлят по този начин риска от банковата дейност изцяло върху обикновения вложител и върху държавния бюджет. Ако се въведе строга наказателна отговорност за висшите банкери, които са допуснали притежаваните, управляваните или контролираните от тях банкови институции да потънат, без да дадат своевременни, ясни и почтени индикации пред обществото за достигнатата нестабилност, ще бъдем свидетели на далеч по-отговорно отношение и БНБ вместо да предлага наказания за тези, които са си позволили да разпространяват „сведения за банка или финансова институция, които могат да доведат до всяване на смут и страх в населението“, ще се заеме (под страх от тежки осъдителни присъди) с поверените й регулаторни и контролни функции за гарантиране стабилността на системата. В противен случай ставаме свидетели на нищо друго, освен на опит за заглушаване на гражданското общество и на медийната свобода. А това в дългосрочна перспектива е по-опасно за националната сигурност от финансовите интереси на определени кръгове.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Корпоративна търговска банка (КТБ) е затворена и плащанията са преустановени


(20.06.2014) Днес Българска народна банка (БНБ) в изпълнение на своите задължения по чл. 103 ал. 2, т. 24 във вр. с чл. 115 и сл. от Закона за кредитните институции (ЗКИ) затвори „Корпоративна търговска банка“ АД (КТБ) и я постави под особен надзор. Правата на акционерите са отнети и в банката са назначени квестори. Мярката е наложена в отговор на писмено уведомление от ръководството на КТБ по чл. 71, ал. 1, т. 4 от ЗКИ, постъпило днес в 11:40 ч. в БНБ с данни за изчерпване на ликвидността и уведомление за преустановяване на разплащанията и спиране на всички видове банкови операции. „Още веднъж сме длъжни да заявим, че клиентите са ни скъпи и това е единственият мотив, от който се водим да предприемем тази нелека, но необходима в този момент стъпка“ – четем в официалната позиция на ръководството на КТБ.
В резултат от случващото се пред офисите на КТБ се извиха опашки от разтревожени вложители, опитващи да изтеглят в брой или да прехвърлят в други банки своите спестявания. Повечето клонове на банката бяха затворени, а в централния клон на пл. Гарибалди в столицата обслужването протичаше изключително бавно до спирането на работата от квесторите на БНБ.
Междувременно стратегическата за външната експанзия на Москва държавна „Внешне-Торговый Банк“ АД (ВТБ), явяваща се миноритарен собственик на КТБ с 9,07% от капитала на КТБ (и представлявана в България от Милен Велчев, Георги Велчев и Красимир Катев, а отскоро с бившия финансов министър Милен Велчев като член на надзорния съвет), е предприела стъпки пред БНБ за договаряне на помощ за затруднената банкова институция и е изявила намерение да изкупи останалите дялове от капитала (50,66% от които – притежавани от собственото на Цветан Василев „Бромак“ ЕООД; 30,35% – притежавани от косвено контролираното от Султаната на Оман офшорно дружество „Бългериън Акуизишън Къмпани II“ С.а.р.Л.; и 9,92% притежавани от голям брой по-малки акционери). Предполага се, че амбициите на ВТБ са продиктувани от очакването през КТБ да бъде осъществено финансирането на българската част от газопровода „Южен поток“, който според анализатори е в основата на конфликта между Цветан Василев, Делян Пеевски и интересите, които стоят зад тях и предизвикват дестабилизацията на КТБ.
Във връзка със случващото се е важно да се има предвид, че Фондът за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) покрива в случай на банков фалит влоговете на български и чуждестранни граждани и юридически лица (освен тези, които са свързани с ръководството, контрола или собствеността на фалиралата банка) в размер до 196'000 лв. (или левовата равностойност по курса на БНБ за влогове в чуждестранна валута). Видът и броят на влоговете няма значение, като едно лице може да получи покритие общо до посочения размер. Изплащане от Фонда започва до 20 работни дни от датата на отнемане на лиценза на съответната търговска банка от страна на БНБ. В този случай чрез два ежедневника се посочва обслужваща банка, където вложителите могат да се явят с документ за самоличност и след като подпишат декларация, че не са свързани с ръководството, контрола или собствеността на фалиралата банка, да се рапоредят с подлежащата на изплащане сума.
Официалното прессъобщение на БНБ може да се види тук:
http://www.bnb.bg/PressOffice/POPressReleases/POPRDate/PR_20140620_BG
Официалният сайт на ФГВБ може да се види тук:
http://dif.bg/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Новият Закон за МВР като подстъп към установяването на авторитарно управление


(10.06.2014) Очаквано, президентът наложи вето на новоприетия Закон за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) и го върна в Пленарна зала за повторно обсъждане – с мотива, че „обществото трябва да чуе задълбочени аргументи за необходимостта от всяка законова промяна“. Между внасянето на законопроекта и неговото гласуване изминаха близо 6 месеца, в които вносителят (ръководството на МВР) не обясни нито веднъж собствения си, основополагащ за работата му нормативен проект. Вместо да бъде представен какъвто и да било аргумент за спорните моменти от законопроекта, същият беше гласуван на първо и на второ четене със смайваща скорост (точно за 3 дни) и постави под въпрос цялостната концепция на управляващите относно сферата на сигурността – което буди основателно безпокойство.
На първо място, новият ЗМВР отправя сериозно предизвикателство към стабилността на демокрацията и свободното изграждане на едва напъпващото българско гражданско общество – чрез правомощието на вътрешния министър по чл. 63, т.т. 1 и 2 от ЗМВР (нов), според които „Министърът [ще] издава заповеди за въвеждане на временни ограничения за извършване на дейности, застрашаващи националната сигурност или обществения ред: (1) за предотвратяване извършването на престъпления или нарушения на обществения ред на определени обществени места; (2) при безредици или при непосредствена опасност от възникването им“. Още с внасянето на законопроекта в Народното събрание (НС) наблюдатели разпознаха в цитираните текстове опит властта да си осигури инструменти за стопиране на протестите (които по онова време бяха придобили внушителни размери и заплашваха да съборят кабинета на Министър-председателя Орешарски). Опасната тенденция се изразява в това, че съществувалото и досега правомощие Министърът да забранява извършването на дейности, които „застрашават националната сигурност или обществения ред“, се премества почти незабелязано от раздела за превантивната дейност към този за полицейските правомощия. Освен че по този начин се смесват политическите и професионалните дейности в МВР, се концентрира власт в силовото ведомство да прекратява граждански дейности, определени като „опасни“ за (от) властта – правомощие, предоставяно по-рано само на местната власт. Може би във връзка с тези нови правомощия в Преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) към ЗМВР е премахната възможността нападение срещу полицай в маловажните случаи да се преследва по реда на Указа за борба с дребното хулиганство (УБДХ) – вместо това вече ще се прилага само Наказателният кодекс (НК), като санкциите за каквото и да било неподчинение пред органите на реда се завишават чувствително.
Друго опасно правомощие, въведено в чл. 87 от ЗМВР (нов), дава право служителите на реда да употребяват сила „при крайна необходимост“ – каквато законодателят разпознава „при противодействие или отказ да се изпълни законно разпореждане; при задържане на правонарушител, който не се подчинява или оказва съпротива на полицейски орган; ако има нападение срещу граждани и полицейски органи; при групови нарушения на обществения ред“. Освен че беше разпознато от наблюдатели като инструмент за справяне с протестиращите, разширяването на възможността за прилагане на сила само по себе си е отстъпление от постигнатите с много усилия нормативни стандарти на „абсолютната необходимост“, обуславяли до този момент прилагането на сила и помощни средства само в случай на непосредствено нападение и само в рамките на минимално необходимото за неутрализиране на нападението. В тази връзка срещу българската държава бяха произнесени голям брой осъдителни решения от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), насочени към признаване на приоритет за правото на живот и физическа неприкосновеност на гражданите спрямо правомощието на силовите органи да прилагат сила и помощни средства за опазване на реда, предотвратяване на безредици, задържане. Сериозно безпокойство буди чл. 87, ал. 1, т. 7 от ЗМВР (нов), където в прав текст е определено полицията да употребява сила „при групови нарушения на обществения ред“. В комбинация с правомощието на вътрешния министър по чл. 63 от ЗМВР (нов) да въвежда със заповед временни ограничения за осъществяването на обществени мероприятия, цитираната нормативна възможност се превръща в опасен лост за пресичане на всякакви опити за изразяване на несъгласие с управлението на страната и би могла да блокира демократичното реализиране на политически позиции.
С новия ЗМВР се възстановява институтът на т.нар. „доброволни сътрудници“ (които силно напомнят доносниците на Държавна сигурност (ДС) от времето преди 1989 г.). Според утвърдената редакция на закона „МВР [ще] осъществява работата си (...) и чрез граждани, приели доброволно сътрудничество с органите на МВР“, които се предвижда да съдействат на МВР „при осъществяване на оперативно-издирвателната дейност“ и „при опазване на обществения ред“. Законът не дава легално определение за правата и задълженията на „доброволните сътрудници“, а определя Министърът на вътрешните работи да уреди с наредба изискванията, реда за вписване, функциите на „доброволните сътрудници“ и реда за координация и ръководство на дейността им. Отсъствието на ясна законодателна визия за това как и какви конкретни функции ще изпълняват „доброволните сътрудници“ прави новия ЗМВР бланкетен, като предоставя опасни за демократичния ред правомощия на силовото ведомство да използва извънщатни формирования по начин, който трудно се поддава на граждански контрол и може да компрометира легитимността на МВР.
Още по-смущаваща е предвидената възможност МВР да извършва оперативно-издирвателна дейност чрез „изследване на поведението на лица и групи в контролирана среда“. Настойчивите питания за това какво представлява тази „контролирана среда“ бяха игнорирани от авторите на законопроекта – единственият подаден отговор се ограничава до нелепото определяне на цитирания способ като особен вид „оперативен експеримент“. Липсата на ясно формулирана нормативна дефиниция за понятието „контролирана среда“, липсата на обоснована методика относно това кой и по какъв начин ще поставя лица и групи в условията на „контролирана среда“ и липсата на яснота относно това какви ще са последиците от изследване на поведението на засегнатите лица и групи, крие рискове от накърняване на основни права и свободи. Възможно е в един следващ момент МВР да започне да се позовава на данни, събрани в „контролирана среда“, без да става ясно каква методика е приложена, какви са били отраженията от прилагането й по отношение на засегнатите лица и доколко достоверни са направените изводи. Така например в пикови моменти от протестите миналата година МВР изнесе „данни“, според които конкретен процент от протестиращите граждани не упражняват правото си на протест спонтанно – без обаче да изясни по какъв начин е изчислено това и каква е степента на достоверност на заключенията.
По-нататък новоприетият ЗМВР създава предпоставки за нарушаване на конституционното право на достъп до обществена информация. „Според Конституцията и Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) – изтъква в своите мотиви Президентът, – държавните органи са длъжни да предоставят информация на гражданите и ограничаване на това право може да има само по изключение. Според новите разпоредби [от ЗМВР] при отказ за предоставяне на информация се посочва само правното, но не и фактическото основание“. Това е сериозно отстъпление от концепциите за откритост и прозрачност на държавното управление, което дава възможност за формално, без никакви ясни аргументи, преграждане на достъпа до информация с особена обществена значимост – само на база абстрактното цитиране на Закона. В противоречие с трайната практика на Върховния административен съд (ВАС) относно недопустимостта на мълчаливия отказ за предоставяне на обществена информация от органите на държавната власт влиза и предвидената възможност по ЗМВР заявленията за достъп да бъдат отхвърляни именно при условията на мълчалив отказ – без да се дава каквото и да било обяснение за отказа. Това ще направи отказите на МВР да предоставя общественозначима информация практически необжалваеми и неконтролируеми от каквато и да било съдебна юрисдикция.
Сред ключовите промени в ЗМВР (нов) е и решението Главният секретар на МВР да се назначава от Министерския съвет (МС) по предложение на Министъра на вътрешните работи. Изоставянето на досегашния ред Главният секретар да се назначава с указ на Президента подкопава конституционния модел, при който президентската институция беше натоварена с особени функции по охраняването на сложния баланс между трите власти във връзка със сигурността и вътрешния ред. Тенденцията едно по едно правомощията на Президента в сектор „Сигурност“ да бъдат прехвърляни към МС концентрира опасни кадрови и политически правомощия в изпълнителната власт, която напоследък придобива все по-значителен контрол над държавния апарат. Според ЗМВР (нов) кандидатът за Главен секретар на МВР трябва да има придобит трудов стаж и професионален опит поне 7 години и да отговаря на изискванията за постъпване на държавна служба в МВР. Такова силно снижаване на критериите за заемане на най-важната професионална позиция в силовото ведомство притеснително напомня законодателните промени, които се наложиха непосредствено преди назначаването на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Заедно с това се въвежда мандатност (несменяемост) на Главния секретар с „мандат“ от 5 години. Чрез това се туря край на практиката при смяна на правителството да бъде искана незабавно смяна и на ръководителя на силовото ведомство. Заедно с това обаче сегашното правителство „бетонира“ позицията на заварения Главен секретар Светлозар Лазаров до 05.06.2018 г. „По този начин министърът на вътрешните работи няма да има възможност да се намесва пряко в оперативната дейност, да влияе върху решенията, разследванията и резултатите от тях, включително и върху решенията дали да се използват специални разузнавателни средства (СРС) или не. Министърът на вътрешните работи ще работи по създаването на политики, по тяхното реализиране и по контрола за това дали те се изпълняват“ – защити промяната в едно от редките си изказвания относно законопроекта действащият към момента Министър на вътрешните работи Цветелин Йовчев.
Остава неизяснено преструктурирането на Главна дирекция „Национална полиция“, която се обособява на две нови структури – ГД „Криминална полиция“ и ГД „Охранителна полиция“ – „за постигане на по-добрата координация, ръководство и контрол при осъществяване на охранителната, оперативно-издирвателната дейност и разследването на престъпления“. Остава неизяснено и премахването на конкурсното начало при кариерното израстване в системата за кадри на Академията на МВР и за дипломирани курсанти от висши военни училища, обучавани за нуждите на МВР. Остава неизяснена и причината да бъде премахнато задължението на районните и окръжните прокурори да правят ежегодна писмена оценка за работата на разследващите полицаи – което е отстъпление от разбирането, че прокуратурата в най-висока степен може да даде независима съдържателна атестация за работата на разследващия полицай (а не полицейския началник, чиято зависимост е видна от неговата пряка служебна свързаност с оценяваните лица). Това отстъпление по отношение кадруването на полицаите става още по-опасно, след като отпада конкурсното начало за голяма част от назначаваните лица. Подобни решения могат да засилят капсулацията на силовото ведомство и да го отдалечат от демократичните му функции.
Цитираните мерки за „затягане“ на МВР са комбинирани с няколко социални отстъпки спрямо полицаите – вероятно с цел да направят новия ЗМВР по-приемлив за служителите въпреки сериозните отклонения от принципите на правовата държава. Независимо от липсата на предвиден бюджет за посрещане на допълнителните разходи, с които новият ЗМВР натоварва силовото ведомство, се определя полицаите да получават допълнително възнаграждение за извънреден труд за до 70 часа месечно (вместо досегашните до 50 часа). Така се дава удовлетворителен отговор на едно от основните искания на служителите, които се наложи да полагат много часове извънреден труд около протестите. Тези допълнителни разходи ще възлязат на десетки милиони лева, каквито средства не са предвидени и очевидно няма откъде да се вземат – за първи път от години парите за дрехи не бяха изплатени преди Великден; закриха се много от ведомствените столове в служебните сгради; бавят се обезщетенията при напускане; широко оповестяваното увеличение на трудовите възнаграждения в повечето случаи се ограничи до 20-40 лева месечно.
С новите разрешения на ЗМВР се въвеждат критерии за национална представителност на полицейските синдикати (за покриването на които съответната организацията на работниците и служителите трябва да разполага със структури в поне 1/3 от поделенията на МВР и нейни членове да са поне 5% от служителите). Съгласно тези критерии само 2 от общо 6-те полицейски синдиката ще бъдат признати за национално представителни и ще бъдат допуснати до участие в Съвета за социално партньорство (ССП) – Синдикалната федерация на служителите в МВР (СФСМВР) и Националният синдикат на гражданската администрация в МВР (НСГАМВР). Част от работещите в системата на МВР (например членовете на Браншовия синдикат „Огнеборец“) остават извън социалния диалог – в което някои от наблюдателите на законодателните нововъведения разпознават опит за отстраняване на „неудобни“ социални партньори.
Новият ЗМВР остава съмнителен от гледна точка на гаранциите за защита на правата на гражданите и спазване на демократичните стандарти в прилагането на сила за опазване на реда и сигурността. Сериозно безпокойство буди правомощието на вътрешния министър да забранява осъществяването на обществени мероприятия, да прилага сила не само в условията на абсолютна необходимост, да използва неизяснени като функции и правомощия „доброволни сътрудници“, да изследва поведението на гражданите в също толкова неизяснена като функции и правила „контролирана среда“, да отказва без обяснение достъп до всякаква обществена информация. Сериозно безпокойство буди и неприкритият стремеж на правителството да „бетонира“ настоящия Главния секретар на позицията му и да изземе правомощията по назначаването му от Президента, за да концентрира все повече възможности за силово въздействие в ръцете на изпълнителната власт. На фона на тези опасни за демокрацията, прозрачността и свободата решения, дребните социални отстъпки за редовите полицаи са наистина твърде дребни, а ветото на Президента – повече от основателно.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ „Reset The Net“ (05.06.2014) международен ден за защита на правата в internet


(05.06.2014) Днес, точно година след публикуването на първите документи от Едуард Сноудън, с които станаха обществено достояние мащабните нарушения на човешки права от страна на американските служби за сигурност чрез повсеместно следене на потребители в internet (включително без надлежно съдебно разрешение и без каквито и да било обективни подозрения за участие в престъпна дейност), Фондация „Fight for the Future“ (Борба за бъдещето) съвместно със световни технологични компании като Reddit, Imgur, DuckDuckGo, BoingBoing и други) организира кампанията „Reset The Net“ (Рестартирай Мрежата!). Кампанията предтавлява протест срещу повсеместното следене в internet и си поставя за цел да привлече вниманието на internet-потребителите към възможности за защита на собствената им електронна сигурност – като форма на противопоставяне срещу опитите на някои правителствени служби да превърнат internet в глобално средство за нарушаване на човешките права.
В рамките на кампанията за потребителите е осигурен пакет от бързи и лесни за прилагане решения, свързани с личната им неприкосновеност и електронна сигурност (като например децентрализирания чат-клиент Pidgin, търсачката без събиране на лични данни DuckDuckGo, приложението за шифроване на трафика HTTPS Everywhere, приложението за криптиране на данни GPGtools, защитата срещу internet-проследяване TOR и много други). На администраторите на web-сайтове се предлага на 05.06.2014 г. да популяризират кампанията, като поставят банери на своите сайтове и като включат защитен HTTPS-протокол по подразбиране при разработваните от тях продукти. Целта е потребителите навсякъде по света масово да започнат да се грижат за своята защита и по този начин да затруднят в максимална степен опитите internet да се лиши от своята неутралност, откритост и свобода.
Повече за кампанията може да се види тук:
https://www.resetthenet.org/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Съвременно мъченичество – християнка бива осъдена на смърт заради своята вяра


(19.05.2014) Мериам Яхия Ибрахим Ишаг (27-годишна, лекар по образование и православна християнка), е омъжена за Даниел Уани (американски гражданин, биохимик по образование, който произхожда от християнските територии на Южен Судан и също е православен).
Мериам е привлечена към наказателна отговорност по сигнал от роднините на баща й, които твърдят, че тя е отстъпила от исляма и е извършила прелюбодеяние. Според техните твърдения Мериам се е родила като мюсюлманка (с ислямското име Адраф Ал-Хади Мохамед Абдула, което по-късно била сменила с християнско си име). Адвокатът на подсъдимата доказва в съдебното производство, че представените от роднините документи са фалшиви, но това се игнорира от съда. В рамките на наказателното право на Судан, повлияно в значителна степен от Шариата (ислямски религиозни правила), на мюсюлманите е забранено под страх от смъртно наказание да преминават към друга религия. Също така на суданските жени-мюсюлманки е забранено да встъпват в брак с иноверци. Децата съгласно суданското законодателство трябва задължително да приемат вярата на своя баща, ако той е мюсюлманин.
„Вината“ на Мериам се изразява в това, че баща й е мюсюлманин. Съгласно Шариата това обстоятелство задължава дъщерята да приеме вярата на баща си (да стане мюсюлманка). Бащата обаче напуснал семейството рано и момиченцето било възпитавано от майка си (православна християнка от съседна Етиопия). Така Мериам възприела православието, което властите в Судан квалифицират като вероотстъпничество, наказуемо със смърт. Многобройните свидетелски показания, според които Мериам никога не е изповядвала исляма и следователно няма как да е отстъпила от него, са игнорирани от съда, който я осъжда за „вероотстъпничеството“ на смърт чрез обесване. Тъй като подсъдимата се е омъжила за „неверник“, Шариатът я осъжда и на 100 удара с камшик, тъй като е встъпила в брачни отношения при условията на „нищожен“ брак (такъв с немюсюлманин, което се прирявнява на прелюбодеяние). „Съдът превиши властта си – категоричен е адвокатът, – като определи брака на Мериам за незаконен. Видимо те повече мислят за шариатските правила, отколкото за държавните закони“. Адвокатът на подсъдимата е категоричен, че ще обжалва пред суданския Конституционен съд (който действа като касационна инстанция).
Тъй като Мериам е бременна, суданският съд допуска отлагане изпълнението на присъдата (насрочена за 15.05.2014 г.): боят с камшик ще се приложи веднага, след като родилката се възстанови от раждането, а смъртната присъда – веднага, след като новороденото бъде откърмено и навърши 2-годишна възраст. Това време Мериам ще прекара в затвора заедно с двете си деца, за да може да се грижи за тях.
Въпреки, че първородният син се е разболял от лошите условия в затвора, властите отказват да преместят осъдената в болница, където да се предоставят по-подходящи условия за детето и родилката. Властите отказват и това да предадат 20-месечното дете на неговия баща, тъй като той е християнин. По същата причина съпругът Даниел дори не е допуснат да присъства на процеса срещу своята съпруга. Самият той е безпомощен без жена си, тъй като има увреждания и е обездвижен. „Без помощта й за мен няма живот“, заявява той. Двамата имат 20-месечен син – Мартин, а Мериам е бременна в осмия месец с второто им дете.
Самият процес срещу Мериам започва на 11.05.2014 г. и приключва след 4 дни. „Дадохме ти 3 дни да се върнеш в лоното на исляма, но ти отказваш да направиш това. Затова те осъждаме на смърт чрез обесване“ – аргументира своето решение суданският съдия Абас Мохамед ал Халифа. „Дадохме на подсъдимата достатъчно време да премисли и да се отрече от християнската вяра – обосновава присъдата шариатският съдия пред чуждестранни медии. Тя обаче беше непреклонна и не пожела да се върне към исляма“. Съдията припомня, че преди да произнесе най-тежката присъда, е дал последни 30 минути на подсъдимата да разговаря с ходжа (ислямски свещеник), който да я убеди да се отрече от християнството и да приеме исляма. След това от подсъдимата скамейка Мериам възкликнала (сякаш в театрална възстановка от животоописанията на християнските мъченици): „Аз съм християнка и никога няма да предам вярата си“. Осъдената приела присъдата без да пророни сълза.
„Мериам не е паднала духом – разказва Мохамед Джар Елнаби, адвокатът. Тя по никакъв начин няма да се отвърне от християнството и се надява присъдата да не бъде изпълнена, и един ден да се върне при съпруга си“. Защитникът признава пред чуждестранните медии, че срещу него са отправяни заплахи за линчуване и дори за убийство, защото е дръзнал да защитава „неверница“. „Страхувам се за живота си, но не мога да пренебрегна дълга си и да не помогна на една невинна жена. Тук става въпрос за вяра и за принципи. Длъжен съм да подкрепям онези, които са в беда – дори това да ми струва живота“.
Страни като Великобритания, Германия, Канада, Нидерландия, САЩ, Франция, Холандия и други, както и редица международни правозащитни организации отправиха чрез своите посолства и представителства в столицата Хартум остри протести против присъдата и против режима в Судан като цяло, призовавайки към зачитане правото на религиозна свобода, прогласено през 2005 г. във временната Конституция на африканската държава (която редом с всичко останало прогласява Шариата като основа на суданската правна система). Американски сенатори отправиха призив към властите в САЩ да предприемат дипломатически мерки по казуса „Мериам Ибрахим“ (която се явява съпруга на американски гражданин) в посока на това да й бъде предоставено политическо убежище. Международната правозащитна организация Амнести Интернейшънъл (Amnesty International) нарече присъдата „въпиющо нарушение на правата на човека“. Според Манар Идрис (активист от Амнести Интернейшънъл), „фактът, че жена може да бъде осъдена на смърт заради избораната от нея религия и да бъде бита за това, че се е омъжила за човек от различна вяра, е ужасяващ“. Според Катрин Пъркс (активист от Африканския център за правосъдие) „с присъдата (...) Судан нарушава собствената си Конституция и ангажиментите, които е поел според регионалното и международно право“. Присъдата предизвика остри протести в столицата Хартум.
Отделно от спора дали Мериам е отстъпила от исляма и е извършила прелюбодеяние, в самата ислямска правна доктрина съществува спор дали отстъпването от исляма е престъпление. Ключов аргумент за либералните виждания по въпроса е стих от Свещения Коран, според който „не трябва да има принуждаване в религията“. По-консервативните схващания по въпроса се аргументират с друг стих от Корана, според който „не се допуска проливане кръвта на един мюсюлманин, освен в три [случая]: при [погубването на] живот; при прелюбодеянието на човек, встъпил в брак; и при изоставяне на вярата и отделяне от [мюсюлманската] общност“. Последното е доминиращо схващане в по-консервативните ислямски държави като Пакистан, Саудитска Арабия и Судан.
Напрежението в Судан спрямо християнското изповедание се засили особено след 2011 г. Тогава Южен Судан (с концентрирано население от християни и анимисти) се отдели в самостоятелна държава и ислямските власти в Хартум започнаха да провеждат систематично етническо и религиозно прочистване в териториите под техен контрол. Във връзка с това на територията на африканската държава се провеждат мащабни гонения срещу християнското население, наподобяващи раннохристиянските, а случаи като този с православната Мериам съвсем не са изолирани.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Инициатива на студенти-юристи „ПраВодач – поведи към правото“ за средношколци


(17.05.2014) Инициативата „ПраВодач – поведи към правото“ е младежки граждански проект, обединяващ над 20 студенти по право от различни български и европейски университети (включително от Англия, Германия, Холандия, Шотландия и др.), според които най-лесният начин за развитие на гражданското общество е колкото се може повече хора още в ученическата си възраст да бъдат запознати с основните конституционни понятия и основните граждански права и задължения. Инициативата има за цел повишаване правната култура на учениците от горните класове в средните училища посредством неформално обучение, насочено към развиването на практически умения чрез контакт и споделяне на опит между студенти по право и ученици. Проектът вече е преполовил пилотната си фаза, в рамките на която са изнесени над 30 презентации пред повече от 300 ученика от X, XI и XII клас при столичното 73-то СОУ „Владислав Граматик“. Целта е да се разработи модел, който след това да се оцени и приложи в други училища – както в столицата, така и в останалата част от страната.
Часовете се провеждат веднъж месечно, в рамките на философския цикъл (предметите „Етика и право“, „Свят и личност“, „Философия и логика“), в присъствието на преподавател. В началото на занятията на учениците се раздават екземпляри от Конституцията. Материалът е адаптиран към учебната програма за съответните класове и е съгласуван с преподавателите. Целта е посредством игри и други интерактивни методи учениците да бъдат провокирани да влязат в диалог и продуктивна дискусия за правото и правата.
Васил Стойнов, семестриално завършил в ЮФ при СУ: „За мен най-важното е да предадем на учениците знание и правна култура, които са абсолютно необходими в едно модерно гражданско общество.“
Васил Лозанов, студент от III курс в ЮФ при СУ: „Отдавна мечтая за проект с такава насоченост, който да постави основите на граждански ангажирано мислене у младите в България. Клишетата за корупцията, тежките условия, политическите безобразия в страната ни не са без основа, но много често се забравя, че не са непроменими. Забравя се, че след немного години масовите избиратели и управляващи ще бъдат настоящите ученици и студенти. И кога, ако не сега, е времето у тях да се възпитат определени високи ценности, които да им бъдат ръководство в живота? Най-голямата сила на „ПраВодач“ е, че той има потенциала да води младите не просто в измеренията на правото, ами и към едно по-добро бъдеще за тях и следователно за цялото общество.“
Още за инициативата може да се види на официалния й сайт:
http://pravodach.com/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Без е-управление „комплексно административно обслужване“ няма как да се случи


(27.04.2014 ) Съгласно чл. 1, ал. 1 от Закона за електронното управление (ЗЕУ), „този закон урежда дейността на административните органи при (...) предоставянето на административни услуги по електронен път и обмена на електронни документи между административните органи“, като разпоредбите му съгласно ал. 2 от цитираната разпоредба се прилагат „и по отношение на дейността на лицата, осъществяващи публични функции, и на организациите, предоставящи обществени услуги“ (включително банкови, кредитни и финансови институции, нотариуси, съдебни изпълнители, електро-, водо- и топлоснабдителни дружества, телекомуникационни оператори и др).
Чл. 2, ал. 1 от ЗЕУ забранява „административните органи, лицата, осъществяващи публични функции и организациите, предоставящи обществени услуги, (...) да изискват от гражданите и организациите представянето или доказването на вече събрани или създадени данни“, като ги задължава „да ги съберат служебно от първичния администратор на данните“ (административния орган, който по силата на закон събира/генерира данните за първи път). Това означава, че ако данните са били предоставени на държавната администрация по какъвто и да било повод, тя не може да ги изисква повторно. Вместо това първичният администратор се задължава на осн. чл. 3 от ЗЕУ да препрати копие от данните до всеки друг орган на властта или изпълнител на публични функции и обществени услуги, който се нуждае от тях за изпълнение на законните му дейности. Препращането става под формата на автоматична „вътрешна електронна административна услуга“ (чл. 4, ал. 1 от ЗЕУ) или под формата на документ с неструктурирано съдържание (включително на хартиен носител), когато липсва технологична възможност за автоматично подаване (чл. 4, ал. 2 от ЗЕУ).
Това задължение на администрацията е израз на чл. 13а от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), според който „административните органи прилагат комплексно административно обслужване“, при което съгласно §1, т. 5 от Допълнителните разпоредби към АПК „административната услуга се извършва (...) без да е необходимо заявителят да предоставя информация или доказателствeни средства, за които са налице данни, събирани или създавани от извършващия административната услуга първичен администратор на данни“ – което съгласно §12, ал. 1 от Допълнителните разпоредби към АПК става задължително за администрацията от 25.03.2015 г. Липсата на технологична възможност за автоматизиран обмен на данни между различните звена на администрацията не е основание тя да изисква от гражданите и техните организации „да я обслужват“, като й доставят документи, удостоверяващи известни за администрацията факти и обстоятелства. Сред най-често срещаните нарушения на цитираните разпоредби от ЗЕУ е изискването по най-различни поводи да бъде представяно например „Удостоверение за актуално състояние“ на търговците или „Свидетелство за съдимост“ на физическите лица, които се явяват изпълнители по обществени поръчки, кандидати за получаването на лицензия, за заемането на държавна служба и така нататък. Примерите са много, но ще се спрем само на тези двата, защото разкриват проблема в достатъчна степен.
Удостоверението за актуално състояние на търговеца не разкрива никакви допълнителни данни, различни от вписаните в Търговския регистър при Агенцията по вписванията, която допълнително към това прави вписаните данни обществено достояние в реално време чрез възможността Регистърът да бъде преглеждан по електронен път от всеки заинтересуван. Издаването и представянето на „Удостоверение за актуалното състояние“ генерира разходи – както за самата администрация, която трябва физически да издава удостоверенията и след това да ги преглежда и сверява, така и за бизнеса и гражданите, които трябва да се снабдяват с удостоверения и да ги представят пред други звена на администрацията (често разположени на съседни гишета в една и съща сграда). Този тип удостоверения са анахронизъм от времето, в което преглеждането на регистрите в реално време беше технически невъзможно. Този тип удостоверения – на следващо място – представляват пробив в правната система, тъй като издадено от преди няколко месеца удостоверение може все още да е валидно, но да не отразява настъпили съвсем наскоро съществени промени при търговеца.
Свидетелството за съдимост, издавано на физическите лица, предпоставя идентични на горните нарушения и – на следващо място – явява се нарушение на презумпцията за невинност по чл. 31, ал. 3 от Конституцията. Доказването на съдимостта с документ се маскира като „справка“ и поставя гражданина в положение да доказва своята „невинност“ (липсата на привличане към наказателна отговорност и липсата на доказателства или дори съмнения у властта за евентуалната му връзка с престъпления). Редом с отсъствието на координация и разумно интегриране на държавните администрации, намираме противоречие с конституционни принципи, почерпани от базисните принципи на българската правна система и от почти всички съвременни международни конвенции. Разглеждането на гражданина като потенциално осъден или подследствен го поставя в положението да удостоверява, като снабдява администрацията с издавани от нея самата документи, че всъщност тя не го разглежда като осъден или подсъдим и той действително е невинен пред нея.
Предвид горното и на осн. чл. 2, ал. 1 от ЗЕУ гражданите и юридическите лица могат след 25.03.2015 г. да започнат да изискват всеки административен орган, лице с публични функции или организация за обществени услуги да предоставя своите услуги без да им изисква под каквато и да било форма удостоверяването на факти и обстоятелства, за които други нейни подразделения вече са обработили данните и са длъжни да ги съхраняват в своите регистри и архиви. Тогава обслужващата администрация ще трябва да достигне до необходимите данни по вътрешен административен ред и да обслужи „на едно гише“, „комплексно“, без да предпоставя услугата от допълнително документиране и доказване. Това може да се реализира само при реално функциониращо електронно правителство – каквото в България няма и каквото едва ли ще възникне в оставащата по-малко от година без осезателна „допълнителна помощ“. Ако гражданите масово започнат след определената дата да се позовават на чл. 2, ал. 1 от ЗЕУ, администрацията ще се изправи пред лавина от откази да бъде снабдявана с исканите от нея документи и ще се принуди да изпълнява задълженията си, като започне сама да се свързва с другите звена и да се снабдява с необходимите й данни и документи.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ СЕС: Следенето на трафични данни от властите в ЕС нарушава европейското право


(15.04.2014) Съдът на Европейския съюз (СЕС) определи като противоречаща на правото на общността Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент (ЕП) и на Съвета от 15.03.206 г. относно запазването на данни, създадени или обработени във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи. Директива 2006/24/ЕО противоречи на Хартата на основните права на ЕС. Произнасянето относно съответствието на Директивата с правото на ЕС е поискано в преюдициални запитвания на Върховния съд (ВС) на Ирландия и Конституционния съд (КС) на Австрия, които са провокирани от многобройно (хиляди) жалби на граждани срещу транспонирането на Директивата в националните законодателства на двете страни-членки и свързаните с това последици за гражданите.
Директивата позволява[ше] на властите да осъществяват пряк достъп до трафичните данни, образувани от потребителите на internet и телефонни услуги, „с цел предотвратяването, разкриването и разследването на тежки престъпления“ (в България като „тежки“ се определят онези престъпления, за които Наказателният кодекс предвижда наказание „Лишаване от свобода“ 5 и повече години).
Въпреки, че според Директивата самото съдържание на internet-комуникацията и телефонните разговори не се запазва, СЕС определя категорично, че „с налагането на задължение за запазване на тези данни и с разрешаването на достъпа до тях, Директивата се намесва по особено тежък начин в упражняването на основните права на личен живот и на защита на личните данни“. По-нататък в решението на европейските съдии четем: „обстоятелството, че запазването и впоследствие използването на [лични трафични] данни се извършва без да бъде информиран абонатът или регистрираният ползвател, може да породи у съответните лица чувство, че личният им живот е обект на постоянно наблюдение. (…) Съвкупността от данни, които се събират, могат да дадат много точни указания за личния живот на лицата – като например за навиците им, ежедневието, местата им на пребиваване постоянно или временно, обичайните ежедневни или инцидентни пътувания, дейност, социалните контакти, посещаваните кръгове в обществото и други“. Съдиите са категорични, че „с приемането на Директивата, ЕС е нарушил принципа на пропорционалност, изискващ намесата в личния живот да бъде ограничавана до строго необходимото“.
Съществен проблем в Директивата е, че не установява кои точно престъпления са „тежки“ и не установява критерии за определяне продължителността на съхраняване на събираните трафични данни. Директивата не прокарва никаква разлика между различнте видове данни според кръга на засегнатите лица, евентуалната полезност на данните и чувствителността на информацията, която разкриват. Воден от горното, Съдът установява, че „Директивата не предвижда достатъчни гаранции, които да позволят осигуряването на ефикасна защита на данните срещу рисковете от злоупотреба, както и срещу всеки неправомерен достъп и неправомерно използване“. Не на послено място – Директивата не задължава страните-членки в ЕС да съхраняват събираните от тях трафични данни на територията на Съюза и по този начин допуска данните да бъдат изнасяни, което нарушава изискванията за защита и сигурност съгласно критериите на Хартата на основните права в ЕС.
Директива 2006/24/ЕО беше транспонирана в българското законодателство през 2010 г. от правителството на ГЕРБ, чрез промени в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), с които доставчиците на електронни съобщителни услуги бяха задължени да съхраняват всички данни, създадени или обработени в процеса на предоставяне на услуги или на посредничество и достъп до тях, да ги съхраняват за определения в закона срок и да осигурят интерфейс, посредством който властите могат да осъществяват достъп до съхраняваните данни в реално време и без допълнително оторизиране. Чл. 250а, ал. 1, т.т. 1-6 от ЗЕС изисква да бъдат съхранявани за 12-месечен срок данните, позволяващи проследяване и идентифициране на източника и направлението на връзката; датата, часа и продължителността на връзката; типа връзка; крайното електронно съобщително устройство на потребителя или на това, което се представя за негово крайно устройство; идентификаторите на ползваните клетки.
Данните се предоставят при поискване на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), главните дирекции „Национална полиция“ и „Гранична полиция“, дирекция „Вътрешна сигурност“, Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР) и областните дирекции на МВР, службите „Военна информация“ и „Военна полиция“ към Министъра на отбраната, и Националната разузнавателна служба (НРС). Ежегодната статистика за осъществявания достъп до трафични данни съгласно ЗЕС показва, че в следващите години практиката на осъществяване на достъп от властите до трафични данни бързо се превръща в „основно разузнавателно средство“ и придобива неконтролируеми, стихийни размери. Статистиката констатира практическата липса на съдебен контрол върху исканията за достъп (постановените съдебни откази са под 1% от общия брой постъпващи искания).
Като се позовава на постановеното от СЕС решение, националният омбудсман Константин Пенчев констатира, че „уредбата, с която изискванията на Директива 2006/24/ЕО са транспонирани в българското законодателство – а именно цитираните разпоредби на ЗЕС – противоречи на правото на ЕС и нарушава (…) Конституцията“. Омбудсманът Пенчев се аргументира с чл. 32, ал. 1 и чл. 34 от Конституцията, прогласяващи неприкосновеност на личния живот на гражданите и неприкосновеност на свободата и тайната на съобщенията, като „изключение се допуска само с разрешение на съдебната власт – когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления“. Воден от горе, омбудсманът достига до констатацията, че „тази намеса, макар и да преследва законна цел в обществен интерес, е неоправдана и в противоречие с Основния закон. (...) Събирането и съхраняването на данни за трафика от абсолютно всички потребители на електронни съобщителни услуги (...), с цел евентуалното използване на част от тези данни по отношение на ограничен кръг лица, неясно кога, за евентуалното разкриване на престъпления, е непропорционална и неоправдана намеса в правата на гражданите“.
Мотивиран от горното, националният омбудсман сезира Конституционния съд (КС) с искане цитираните текстове от ЗЕС да бъдат обявени за противоконституционни.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Съдът намери сили да признае, че канабисът е лекарство при някои заболявания


(05.04.2014) Районен съдия Галя Маринова (председател на III-ти съдебен състав при Ловешкия районен съд) постанови на 26.03.2014 г. неочакваното за българската съдебна система Решение №117 по наказателно дело с административен характер №58 от 2014 г. и произнесе на 31.03.2014 г. мотивите си към него. Ловешкият районен съд признава 31-годишния обвиняем Марин Калчев за невиновен в това, че е отглеждал в своя дом две растения Salvia Cannabis (канабис) с цел извличане на определеното от българското законодателство като „рисково“ „наркотично“ вещество от растенията за задоволяване на своите лични нужди. Цитираното деяние се определя като съставомерно по чл. 354в, aл. 5 във вр. с ал. 1, хипотеза 2 от Наказателния кодекс (маловажен случай на отглеждане на растения от рода на конопа в нарушение на установените правила) и представлява нарушение на чл. 27, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1 от Закона за контрола на наркотичните вещества и прекурсорите (забрана за засяване и отглеждане на растения от рода на конопа (канабис), освен при издадено разрешение от Министерство на земеделието за растения със съдържание на тетрахидроканабинол (активното вещество) по-малко от 0,2%).
Съдът признава случая като „маловажен“, тъй като деянието е извършено „при условията на крайна необходимост“ – деецът страда от множествена склероза и не може да облекчава симптомите си по друг начин, освен като приема специално приготвен екстракт от канабис. Според съда „причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените“ и воден от това оправдава обвиняемия, като постановява на основание чл. 53, ал. 2, б. „а“ от Наказателния кодекс (НК) отнемане на откритите в дома му 58,305 грама „наркотични вещества“ в полза на държавата, за да бъдат същите унищожени след влизане на съдебното решение в сила.
Обвиняемият страда от множествена склероза, диагностицирана през 2002 г. и след това освидетелствана с 60% намалена работоспособност от ТЕЛК. През 2011 г. е настъпил сериозен пристъп на заболяването и се е наложила хоспитализация в гр. Плевен. Предписано е конвенционално лечение с медикамента „Копаксон“. Едновременно с това и във връзка със заболяването си Калчев започнал да издирва алтернативни методи за лечение. В тази връзка попаднал на множество публикации в internet, а и от контакти с други болни, разбрал, че неговото заболяване много добре се повлиявало от употребата на марихуана. Започнал да експериментира с трева, като си купувал от различни дилъри. След положителен ефект от употребата на марихуана, решил да започне сам да отглежда същата.
През месец април.2013 г. в Сектор „Борба с организираната престъпност“ (БОП) при Областна дирекция (ОД) на МВР – гр. Ловеч е получен оперативен сигнал, че обвиняемият е изградил в дома си инсталация за отглеждане на канабис. Извършен е оглед и намерените растения са иззети. Извършена е съдебна физико-химична експертиза (Протокол №Н-65 от 16.05.2013 г.) на вещото лице инж. В. Спасова – химик в БНТЛ при ОД на МВР-Плевен – която е дала заключение, че представената за изследване растителна маса – обект № 1, 29, 10, 20 по морфология и по наличие на канабиноиди се определя като наркотичен коноп (марихуана, канабис) – 2 бр. растения от рода на конопа – наркотичен коноп (марихуана, канабис) с общо тегло 59,101 грама зелена маса от съцветие и листа на конопено растение с концентрация на тетрахидроканабинол 0,3-2,7%, на обща стойност 354,62 лв.
При така изяснените фактически обстоятелства, наблюдаващият прокурор е приел, че с извършеното деяние обвиняемият е осъществил от обективна и субективна страна признаците от състава на престъплението по чл. 354в, ал. 5 във вр. с ал. 1, пр. 2 от НК, и следва да бъде привлечен към наказателна отговорност.
Според адвокат Калин Ангелов, защитник на Марин Калчев, „здравето е лично благо, което [обвиняемият] има право да преследва с всякакви средства, които по никакъв начин не засягат други лица, тъй като живее ежедневно със симптоматиката на своето заболяване“ – независимо, че „в България по една или друга причина потенциалът на това растение (канабис) за лечение не се използва“.
По искане на защитата на 12.02.2014 г. е назначена тройна съдебно-медицинска експертиза, която ангажира трима специалисти по нервни болести при столичната МБАЛНП „Свети Наум“, натоварени със задачата да дадат отговор на следните въпроси: 1. Страда ли обвиняемият от множествена склероза? 2. Съществуват ли методи на лечение на симптоматиката на това заболяване чрез употреба на коноп (марихуана)? 3. Употребата на марихуана повлияла ли е на здравословното състояние на обвиняемия?
Според заключението на експертите Марин Калчев страда от заболяването „Множествена склероза – цереброспинална форма, с хроничен пристъпно-ремитентен ход“. Невролозите правят историческа ретроспекция на използването на канабиса за медицински цели и посочват редица национални и международни организации, асоциации и internet-сайтове, свързани с прилагането на канабиса с лечебна цел, като описват множество проучвания и изследвания в световен мащаб за въздействието на марихуаната върху болни с множествена склероза. Изброяват редица медикаменти, създадени въз основа на двата главни компонента на канабиса (тетрахидроканабинол и канабидиол), както и държавите, в които тези медикаменти са разрешени за използване. След личен преглед на обвиняемия и анализ на начина, по който приготвя своя екстракт от канабис, експертите достигат до извода, че „деецът получава субективно подобрение от употребата на марихуана с лечебна цел, изразяващо се в значително намаляване на чувството за умора и „скованост“ в долните крайници при физическо натоварване, което му позволява да измине свободно пеша двойно по-голямо разстояние. Освен това използваният екстракт от канабис повлиява благоприятно общото настроение на Калчев, леката депресивност и синдрома на хронична умора, наблюдавана много често при болните от множествена склероза.“
а въпрос на съда: „Оправдано ли е използването на марихуана за лечение?“, доц. Димитър Георгиев без колебание отсича: „О, абсолютно! (...) Алтернатива винаги има, особено при тежки заболявания, при които няма стандартно ефективно лечение.“ Експертите посочват, че „марихуаната се използва освен при множествена склероза, също при глаукома, епилепсия, ракови и психични заболявания“. Медицинският институт на САЩ е провел обширно изследване през 1999 г. по поръчка на Конгреса заради големия обществен интерес, заключението от което е, че „медицинската марихуана не е панацея, но е средство на избор при редица симптоми и заболявания“. Множество изследвания и в Европа доказват благоприятния ефект на марихуаната. „В Германия и Чехия – споделят експертите – са разрешили медицинското й използване, а нашите [българските] лекари в това отношение са в дълг към пациентите си“. От експертизата става ясно, че медицинската марихуана е разрешена за употреба в Австрия, Великобритания, Германия, Израел, Испания, Канада, Холандия, Чехия, Финландия.
Според експертите „едва около 30% от болните от множествена склероза се повлияват при лечение с лекарството „Ребиф“, с което Калчев е лекуван в продължение на 2 години, а при останалите около 70% болни – пристъпната честота не се повлиява“. Съдебно-медицинската експертиза достига до извода, че „при пациенти със заболяването Множествена склероза медицинският канабис се използва основно за симптоматично лечение на мускулната спастичност и при дифузия на пикочния мехур“. След откриването на двата главни компонента на канабиса – тетрахидроканабинол и канабидиол, са създадени три медикамента – „Donabinol“, „Nabinol“ и „Sativex“, които ги съдържат. Първите два медикамента се използват като антиеметици при химиотерапия и са разрешени за използване в САЩ, Канада, Мексико, Нова Зеландия и Великобритания, а третият медикамент намира ограничено приложение при болни с множествена склероза за повлияване на мускулната спастичност, невропатната болка и дизфункцията на пикочния мехур, и е разрешен за употреба в 23 страни в света, включително членуващи в ЕС, като последно присъединена към тях е Швейцария. Нито един от посочените медикаменти обаче не е разрешен за използване в България – съобразява съдът – следователно обвиняемият Калчев не е имал възможност за лечение и с тези медикаменти и „за дееца не е съществувал друг начин да се бори със симптомите на болестта си“. Доц. Иво Райчев заключава, че „екстрактът [на обвиняемия Калчев] е с медицински цели, тъй като той използва мастен разтвор на активните съставки на марихуаната за мастноразтворими, т.е. има [медицинска] логика в начина му на приготовление.“
Воден от горните заключения, съдът определя, че „деянието на Марин Калчев не е общественоопасно, тъй като е извършено при условията на крайна необходимост по смисъла на чл. 13, ал.1 от НК“. Съдът се позовава на наказателно-правната теория, според която „за да се приеме, че едно деяние е извършено при условията на крайна необходимост, (...) на първо място трябва да е налице състояние на непосредствена опасност, независимо от кого и как е предизвикана. Тежкото и нелечимо неврологично заболяване на Калчев представлява именно такава опасност за здравето и относително нормалния му живот. На второ място, действията при крайната необходимост трябва да са насочени към спасяване на обществени интереси или блага, които могат да бъдат както лични, така и имотни“, като съдът намира, че „по-ценно лично благо от здравето и живота на човека не съществува“.
„За да е налице крайна необходимост – продължава разсъжденията си съдът – трябва да са изпълнени още две кумулативно дадени предпоставки – да не съществува друг начин за избягване на опасността и причинените от деянието вреди да са по-малко значителни от предотвратените“. Систематичното място на чл. 354в от НК е в Глава XI „Общоопасни престъпления“, Раздел ІІІ „Престъпления против народното здраве и против околната среда“. Законодателят е включил към престъпленията против народното здраве и тези, свързани с наркотичните вещества и техните прекурсори, към които спада и засяването и отглеждането на растения от рода на конопа в нарушение на установените в ЗКНВП правила. Съгласно чл. 2 от ЗКНВП, целта на закона е „да уреди обществените отношения, свързани с контрола върху наркотичните вещества и прекурсорите“. Съдът съобразява, че „с деянието по чл. 354в от НК се увреждат обществени отношения, свързани не толкова със самото здраве на хората, а по-скоро с контрола върху тези вредни за здравето вещества. (...) В същото време, с действията си Калчев е целял да предотврати вредните последици от заболяването си върху собствения му живот и видно от заключението на съдебно-медицинската експертиза е успял да подтисне симптоматиката на множествената склероза. Следователно вредите, които Калчев е причинил с деянието си (като е нарушил реда за контрол върху наркотичните вещества – бел. www.Advocati.org), са по-малко значителни от предотвратените“.
Воден от тези съображения, „съдът призна обвиняемият Марин П. Калчев за невиновен в това, че на 26.04.2013 г. в собственият си дом, находящ се в гр. Ловеч, ул. Харманска №59, отглеждал 2 броя растения от рода на конопа – наркотичен коноп /марихуана, канабис/ с общо тегло 59,101 грама зелена маса от съцветие и листа на конопено растение с концентрация на тетрахидроканабинол от 0,3% до 2,7% на обща стойност 354,62 лева, в нарушение на установените в чл. 27, ал. 1 от ЗКНВП правила, като случаят е маловажен, тъй като е извършил деянието при условията на крайна необходимост – да спаси свое лично благо – здравето от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин и причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените, поради което и на основание чл. 378, ал. 4, т. 2 от НПК във вр. с чл. 13, ал. 1 от НК го оправда по предявеното обвинение за извършено престъпление по чл. 354в, aл. 5 във вр. с ал. 1, хипотеза втора от НК“.
Независимо от горните си заключения, съдът прилага чл. 53, ал. 2, б. „а“ от НК – „тъй като безспорно притежаването на наркотични вещества е забранено от закона“ и отнема в полза на държавата отглежданите от Марин Калчев растения, за да бъдат същите унищожени след влизане на решението в сила. Независимо, че крайната нужда на Калчев е констатирана по безспорен начин и независимо, че конвенционалната медицина не може да му предложи по-добро решение, съдът изземва средствата, с които Калчев се лекува – тъй като те са определени от закона като „наркотични вещества“ и притежаването им е забранено. Строго юридически, позицията на съда е правилна – но разкрива дълбоката сгрешеност на българското законодателство по отношение на канабиса. Нещо повече. Въпреки широкото отразяване на случая от медиите, българската съдебна система не е прецедентна – което означава, че никой български съд не е обвързан от решението на районен съдия Галя Маринова по дело №58/2014 г. Следователно, при напълно идентични казуси е възможно да бъде постановено съвсем друго решение или дори – осъдителна присъда – съобразно вътрешните убеждения на съдията, който прилага разпоредбите на закона. Напълно е възможно крайната необходимост да не бъде отчетена, наличието на тежко заболяване да не бъде съобразено или случаят да не бъде признат за маловажен – което може да изправи пред „цялата строгост на закона“ хора, които се лекуват от тежки заболявания, лишени от адекватно решение според конвенционалната медицина. В този случай дори самият закон се превръща в криминогенен фактор – като лишава такива хора от легален източник на средства за лечение и ги принуждава да съучастват в криминални мрежи за производство и разпространение на наркотици. В този смисъл отказът на законодателя да признае медицинския потенциал на канабиса и ниската степен на обществена опасност при използването му, несъответстваща на сериозността на наказателното правосъдие, обслужва преди всичко безсилието на фармацефтиката спрямо множество „нелечими“ заболявания и защитава интересите на престъпния наркобизнес, който повече от всички би пострадал при евентуална декриминализация.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Практически семинар „Електронна сигурност“ – 24.04.2014 г. от 10:00 ч.


(20.03.2014) Днес повсеместно прилагаме информационни технологии. Електронната сигурност при комуникацията, обработката на данни и трансфера им придобива особено значение за успеха на всеки делови процес. В този практически семинар ще представим и дискутираме правилата, моделите на поведение и технологиите за защита на информацията в електронна среда. Ще разгледаме значението на програмния код и софтуерните лицензи за обезпечаване на сигурността и цялостния комплекс от мерки, необходими за нейното поддържане. Ще се спрем на съхраняването на данни, ползването на internet и мобилни устройства, и ще демонстрираме инсталирането на защитена от пробиви операционна система. Ще обърнем специално внимание на живата практика по обезпечаване на сигурността при разследващата журналистика.
За да направим този практически семинар възможен, обединихме под шапката на проекта www.SwitchFree.eu силите на юристи от www.Advocati.org, икономисти от www.Targ.bg, разследващи журналисти от www.Bivol.bg, софтуерни разработчици от www.LearnFree.eu и независими IT-експерти, за да посочим ключови проблеми за електронната сигурност и да дадем някои от възможните решения.
Материята се очертава като интересна за бизнесмени, ръководители на IT-отдели, служители по сигурността и всеки, който борави с чувствителни данни и процеси в електронна среда. Семинарът ще се проведе на 24.04.2014 г. от 10:00 до 18:00 ч. в голямата зала на Betahaus в гр. София, ул. Крум Попов №56. Резервациите, направени до 28.02.2014 г., получават отстъпка от таксата за участие. Местата са ограничени. Още информация за семинара може да се види на следния адрес:
http://elektronna-sigurnost.eu/?page_id=17

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Несъстоятелната Стратегия за развитие на електронното управление (2014-2020)


(17.03.2014) „В съвременното информационно общество – четем въведението към новата „Стратегия за развитие на електронното управление в Република България (2014-2020)“, която Министерският съвет се очаква да утвърди на 19.03.2014 г. – информационните и комуникационните технологии са ядро, около което най‐успешните организации и администрации изграждат своите бизнеси и управленски системи.“ Въпреки, че това е едно от най-верните и най-смислени изречения в цитираната „Стратегия“, авторите на този възлов акт за реформирането и модернизирането на българската държавна администрация в нито един момент не са приложили разбирането, че едно Електронно правителство наистина е „ядро“ и наистина поддържа „бизнес и управленски системи“; което „ядро“, за да се осъществи, изисква наистина систематичен подход и прилагането на естествената за подобен електронно-информационен проект логика – вместо да се натрупват безпредметни „стратегически“ ала-балистики, предпоставящи още един „мандат“ за ограбване на предвидените фондове по направление „Електронизация“, без да се свърши нищо съществено.
Ще спестим на читателя един подробен прочит на „Стратегията“, а на нейните автори – срама от прякото изобличаване на откровено неправилните формулировки, неграмотно използваните понятия и безсмислено натрупаните изречения – като съсредоточаваме вниманието единствено върху трите „стратегически цели“, набелязани от „стратезите“ на българското „е-Управление“: (1) „предоставяне на качествени, ефективни и леснодостъпни електронни услуги за гражданите и бизнеса“; (2) „трансформиране на администрацията в цифрова администрация посредством интеграция на информационните процеси“; и (3) „популяризиране, достъп и участие“.
„Стратегическа цел 1“ по неизвестни за нас причини само няколко страници по-надолу в т. 5.1 от „Стратегията“ еволюира до „предоставяне на качествени, ефективни и леснодостъпни административни услуги по електронен път за гражданите и бизнеса“ (електронните услуги се превръщат в „административни“ и започват да се предоставят „по електронен път“ – което разминаване в понятията поставя под въпрос дали изобщо авторите са знаели какво пишат). Така формулирана, „стратегическа цел 1“ следва да бъде преследвана чрез две приоритетни дейности: „развитие на базовата инфраструктура за реализация на електронни услуги“ и „разработване и широко предоставяне на електронни услуги с висок обществен ефект“. По първата дейност (развитие на „базова инфраструктура“) авторите на „Стратегията“ не без гордост поставят акцент върху „изграждането на широколентова инфраструктура в отдалечените и слабо населени места“, без да съобразяват, че на такива места често няма компютри или дори да има такива, те не са в състояние да участват във високоскоростни информационни процеси. Отдалечените и слабо населени места също така рядко разполагат с подготвени кадри, които да са в състояние да правят каквото и да било с подобен високоскоростен достъп. Оставяме настрана съображението на самите „стратези“ от първата част на материала, където те сами признават грешката на предходни правителства, инвестирали твърде много в подобна безполезна инфраструктура (вероятно за да наливат по сравнително лесен начин държавни средства в приближени доставчици на хардуер, без да влагат кой знае каква технологична мисъл в това). Втората приоритетна дейност – „разработване и широко предоставяне на електронни услуги с висок обществен ефект“ („административните“ услуги пак се превръщат в „електронни“) е популистки оправдана – доколкото предоставянето на „услуги с висок обществен ефект“ е именно онова, което обществото очаква най-после да получи от бъдещото Електронно правителство. Подобен подход обаче – макар да стои близо до предизборните цели – остава твърде далеч от системния подход, необходим за пускането на Електронно правителство. Съчетана с предходната приоритетна дейност (изливане на още и още пари в хардуерна инфраструктура със съмнителна полезност), дейността по предоставяне на „услуги с висок обществен ефект“ предпоставя продължаване работата „на парче“ (като се задоволяват откъслечни невралгични точки), без да се казва нищо за необходимостта на първо място от създаване на единна среда, обединяваща като ядро всички основни процеси в електронното управление и позволяваща на един следващ етап включването без особени усилия на всякакви административни (или електронни) услуги. Подобен подход, разбира се, остава непопулярен – на първо място заради това, че няма да бъде в състояние да предостави до следващите избори подходящ бързоликвиден актив и на второ място заради това, че ще доведе до успешни резултати твърде бързо (в средносрочен план) и твърде евтино (на фона на изхарченото дотук).
„Стратегическа цел 2“ се определя съгласно т. 5.2 от „Стратегията“ като „трансформиране на администрацията в цифрова администрация посредством интеграция на информационните процеси“. Държим да отбележим, че интегрирането на каквито и да било информационни процеси не е в състояние да трансформира която и да било администрация в цифрова такава. Интегрирането е процес на съвместяване (например няколко файла да бъдат преобразувани в еднакъв формат, за да се включат в обща база данни). Трансформирането на една администрация е свързано с нейното обучаване и създаване на условия за функционирането й по нов начин. До момента бяха изхарчени колосални суми за обучения и семинари, в повечето от които държавната администрация беше обучавана как да си включва компютъра и как да форматира текстовия документ в офис-програмите на Microsoft.
Приоритетната дейност „интеграция на информационните процеси и разработване на системи и услуги за реализиране на ефективен електронен документооборот и архив“ се представя като преградата, чието преодоляване ще доведе до цифровизация на държавната администрация. Липсата на системен подход, който да обезпечи единни стандарти и съвместимост, е проблем на изначалния замисъл на българското Електронно правителство и последвалите хаотични, безпринципни и неработещи решения – а не на една приоритетна дейност от „стратегическа цел 2“.
Следващата приоритетна дейност – „осигуряване на собствен оперативен капацитет“ е „преследвана“ и „реализирана“ многократно от българските правителства, включително и чрез най-тлъстата българска оперативна програма – „Административен капацитет“. Очевидно необходимият капацитет не е възникнал и без да се държи сметка за причините, средства в тази посока ще продължат да се наливат (вероятно със сходен успех).
Следващата приоритетна дейност – „развитие на централните системи и инфраструктура на електронното управление при спазване на изискванията за оперативна съвместимост и мрежова и информационна сигурност“ е може би най-смислено формулираната. Веднага след нея обаче се нарежда приоритетната дейност „изграждане на капацитет и способности на администрацията“, която по тайнствен начин припокрива предходната дейност „осигуряване на собствен оперативен капацитет“, за да разкрие принципната безпътица при формулирането на разглежданата „Стратегия“.
Не по-различно стои и следващата приоритетна дейност – „въвеждане на висока степен на отговорност и отчетност“, която ако не друго, диагностицира отчайващата безотговорност, царяща в българската държавна администрация (която вероятно до момента е функционирала без подобни високи степени на отговорност и отчетност). Ако една администрация не си е изяснила начина, по който ще функционира и ще гарантира своята „висока степен на отговорност и отчетност“, изграждането на каквито и да било системи за електронно управление е немислимо. Електронните системи не въвеждат каквито и да било степени на отговорност и отчетност – единствено способстват за правилното им функциониране. Компютрите не могат да компенсират некомпетентността на хората или тяхното нежелание да работят.
Смехотворна е следващата приоритетна дейност – „активно участие в значимите европейски проектни инициативи и интеграция с европейските институции и страните-членки“ – доколкото в „Стратегията“ не се поставя никакъв критерий за „значимост“ на европейските проектни инициативи, а в даденото към приоритетната дейност обяснения не се споменава и дума за каквато и да било „интеграция“ с каквото и да било. Заложеното „активно участие в международни проекти и международния научен обмен (...), както и обмен на добри практики“ не разкрива нищо друго, освен продължаване на „добрата практика“ с изпращане на различни представители на държавната администрация на разнообразни екскурзионни командировки със съмнителна цел и резултати.
Последната приоритетна дейност в тази „стратегическа цел“ – „реализиране на услуги с висок обществен ефект“ дублира предмета на съдържащата я „стратегическа цел 2“ (логическа грешка, при която частта се приравнява на цялото, към което принадлежи) и дублира втората приоритетна дейност от „стратегическа цел 1“ – „разработване и широко предоставяне на електронни услуги с висок обществен ефект“ (логическа грешка, при която част от едно цяло се отъждествява на част от друго цяло). Казано с други думи, авторите на „Стратегията“ разтягат един и същи локум, като го преповтарят по различен начин и дори не са си направили труда да изградят поне на пръв поглед стройна и последователна система от действия.
„Стратегическа цел 3“ се определя в т. 3.5 от „Стратегията“ като „популяризиране, достъп и участие“, което ще се постига чрез „популяризиране и насърчаване на участието“ и чрез „електронно включване и приобщаване“. Доколкото тази „стратегическа цел“ е насочена към популяризирането на резултатите от работата и не включва конкретни електронно-управленски въпроси (което от своя страна поставя под съмнение въпроса доколко стратегическа може да бъде такава „стратегическа цел“), пропускаме специалното й обсъждане.
Не можем обаче да пропуснем констатацията за общата несъстоятелност на „Стратегията за развитие на електронното управление в Република България (2014-2020)“, която за пореден път онагледява пълната липса на разбиране и мисъл при планирането на подобни дейности. Не е чудно в тази връзка, че българското Електронно правителство продължава да не възниква, а българските граждани продължават да не получават обещаваните от поредица правителства „услуги с висок обществен ефект“. За да се случат подобни трансформации в закъсняващото българско „информационно общество“, не е достатъчно да се похарчат за глупости определено количество средства – необходимо е да се приложи системен подход, в няколко последователни мандата, което далеч надхвърля конюнктурните предизборни интереси. Подобен подвиг явно не е по силите на нашите управляващи и в тази връзка не бива да се учудваме, че обещаното с изменения на второ четене Административно-процесуален кодекс (АПК) „комплексно административно обслужване“ от 01.01.2015 г. (при което държавната администрация се задължава да набира служебно информацията, предоставена от лицата по друг повод пред други държавни органи) просто няма как да се случи – липсва необходимата свързаност и координация между отделните звена, а предложената „Стратегия“ не предлага дори бегла идея за излизането от това състояние.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Паметникът на Съветската армия отново изрисуван – този път за „Слава Україні“


(23.02.2014) Днес паметникът на Съветската армия „освободителка“ в София отново осъмна изрисуван за „Слава на Украйна“ – в синьо-жълтите цветове на украинския национален флаг. Акцията очевидно е рефлексия от случилото се през последните месеци в столицата Киев и много други големи украински градове, където бяха издигнати безпрецедентни протестни барикади и десетки хиляди граждани се изправиха срещу проруския завой, при който управляващата Партия на регионите и издигнатият от нея президент Янукович отказаха в последния момент „по съображения за сигурност“ да финализират договора за асоцииране на Украйна с Европейския съюз (ЕС) и потопиха в кръв собствения си народ, като изпратиха снайперисти срещу протестиращия „Евромайдан“. Въпреки всичко протестите заеха такива размери, че редица правителствени сгради бяха окупирани от гражданите, а служители от въоръжените сили започнаха едни след други да сдават службата и да преминават на страната на гражданите. Вероятно това е била критичната точка, предотвратила опасността срещу народа да бъде хвърлена армията (която в Украйна е наборна и не е изключено масово да откаже да стреля срещу своите родители, братя и сестри), което окончателно щеше да въвлече страната в гражданска война. Днес президентът Янукович и бивши ключови държавници бягат панически от страната си, а опозицията – поела контрола във Върховната рада (украинското Народно събрание) скоростно утвърждава закони за възстановяване на положението от времето преди режим на Янукович.
Оставяме настрана спекулациите доколко в цитираните събития са намесени чужди тайни служби, предизвикващи държавен преврат или сме свидетели на автентична гражданска революция. Независимо от отговора на този въпрос, очевидна остава изразената солидарност на неизвестния художник или група художници в София, които тази нощ изрисуваха паметника с цветовете на Украйна. Вероятно загубил в последно време значението си от близкото минало (днес в българската столица никой не почете рождения ден на Червената армия), паметникът на Съветската армия все по-често става обект на художествени актове, предизвикали възсторга на ценителите на съвременното политическо изкуство и отвращението на българските русофили.
Така например на 21.08.2013 г. паметникът осъмна оцветен в розово, с напис на чешки „Bulharsko se omlouvá!!!“ (България се извинява!!!) – пряк художествен цитат от работата на чешкия артист Давид Черни, който на няколко пъти през 90-те години на миналия век оцветява в розово паметника на Съветската армия в Прага (изобразяващ танк) и принуждава по този начин властите да го демонтират от центъра на града (където същата Червена армия „освободителка“ прегазва с танковете си „Пражката пролет“ от 1968 г.). Не без срам трябва в тази връзка да припомним, че Народна република България (НРБ) е първата страна от Варшавския договор, която настоява за въоръжена интервенция срещу чехословашкото антикомунистическо въстание, в което намират смъртта си близо 100 граждани, над 600 са ранени, а прогонени от родината се оказват между 70 и 300 хиляди.
Друга художествена рефлексия върху паметника от 17.06.2011 г. преобрази „В крак с времето“ един от барелефите с войници от Червената армия в група американски pop-art герои – сякаш за да демонстрира факта, че паметникът на Червената армия „освободителка“ отдавна е загубил своето значение и вече не е „в крак с времето“.
Обект на подобни политически художествени акции в последно време стават и редица други обекти в столицата и други български градове. Така например на 12.07.2013 г. единият от лъвовете пред Съдебната палата в София осъмна гримиран като клоун в цветовете на българското знаме, а върху постамента му беше изпълнен розов графит, гласящ „20 г. цирк“ – на фона на непрестанните деморализиращи скандали в съдебната система.
Друг подобен акт се случи в Благоевград, където на 26.12.2013 г. паметникът на Димитър Благоев-Дядото осъмна оцветен като „Дядо Мраз“, а местни опозиционни активисти бяха засечени от градските охранителни камери и светкавично осъдени „за хулиганство“ заради това, че добавиха върху главата на паметника коледна шапка и червен чувал за подаръци с надпис „ОСТАВКА“ (очевидно в контекста на повсеместните протести срещу правителството на министър-председателя Орешарски).
Общото между всичките цитирани актове е, че изразяват ясни и недвусмислени обществено-политически идеи по художествен начин. В този смисъл окачествяването им като „вандалски“, „примитивни“ актове или „хулиганство“ е твърде неуместно. „Хулиганство“ по смисъла на чл. 325, ал.ал. 1 и 2 от Наказателния кодекс (НК) е извършването на „непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото“, които в по-тежки случаи могат „по своето съдържание [да] се отличава[т] с изключителен цинизъм или дързост“. В цитираните действия няма нито непристойност, нито грубо нарушаване на обществения ред или неуважение към обществото, нито цинизъм. Ако следваме наказателноправните формули, в разглежданите деяния може би ще намерим само дързост – доколкото авторите им, несъмнено интелигентни хора (способни на художествена интерпретация относно актуални обществено-политически проблеми), са поели риска да понесат наказания заради извършеното.
Преосмислянето на определени факти и обстоятелства от историческото минало и от политическата действителност, и даването на констатации за състоянието на институциите и за актуални обществени въпроси не може да се разглежда като „хулиганство“ – освен ако не желаем да изпаднем в онова тоталитарно състояние, при което всяко инакомислие се заклеймява толкова по-силно, колкото по-явно е изразено. В този ред на мисли окачествяването като „вандалски акт“ например на оцветения в розово паметник на Съветската армия – при това без изобщо да се обсъжда съветската инвазия в Чехословакия и художествената взаимовръзка на стореното в София с творчеството на Давид Черни в Прага – е най-меко казано проява на безчувственост. Проява на безчувственост е и отказът да се разпознае жестът на солидарност с украинските протестиращи в днешния художествен акт, който за пореден път преосмисля един паметник от миналото, като му придава ново, актуално звучене. Отделно от художествените съображения трябва да се вземе предвид и чл. 39, ал. 1 от Конституцията, според който „всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин“. Ал. 2 от същата разпоредба установява единствената граница, според която „това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността“. Извън посочените ограничения не може да се търси юридическо основание за санкционирането на подобни художествени актове като „хулиганство“ – особено когато те дават толкова ясна оценка на обществени и политически събития, процеси или епохи.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Специализиран семинар „Право, internet и бизнес“ – 20.03.2014 г. от 10:00 ч.


(20.02.2014) Все повече данни, процеси и дейности се ориентират към internet, а законодателството все по-бързо се налага да осмисля новостите и да осигурява адекватни решения на противопоставящите се интереси. Оnline-поведението на бизнеса, потребителите и държавните институции става обект на все по-сложна правна регулация, която е трудно да се проследи и предвиди дори от специалист. Нарастващото значение на internet е условие за все по-мащабни злоупотреби и престъпления, което е предизвикателство за опазване на свободата в електронна среда. Защитата на личните и фирмени данни, сигурността на online-процесите и свободата на споделяне се превръщат в основно предизвикателство пред информационното право в контекста на непрестанно променяща се среда и трудна проследимост на повечето компютърни нарушения. Налагат се напълно нови правни решения, понякога съвсем неочаквани – за защита на утвърдените национални и международни стандарти.
За да говорим по тези проблеми, обединихме силите на юристи от www.Advocati.org, дизайнери на търговските процеси от www.Targ.bg и специалисти по online-маркетинг от www.Webshake.me, за да подготвим специализиран семинар на тема „Право, internet и бизнес“. Гледната точка на държавната администрация ще представят експерти от Комисията за защита на потребителите (КЗП) и Агенцията по вписванията (АВ), а медийни партньори на събитието са www.Kaldata.com и www.OffNews.bg.
Семинарът ще се проведе на 20.03.2014 г. от 10:00 до 18:00 ч. в голямата зала на Betahaus в гр. София, ул. Крум Попов №56. Резервациите, направени до 28.02.2014 г., получават отстъпка от таксата за участие. Местата са ограничени. Още информация за семинара може да се види на следния адрес:
http://onlinerules.wordpress.com/category/за-семинара/

стари архивинови архивиактуални позиции


§ МС отново опитва да ограничи свободното споделяне и неутралността в internet


(03.02.2014) Министерският съвет (МС) предложи българското Народно събрание (НС) да ратифицира международния Договор от Пекин относно аудиовизуалните изпълнения, приет в китайската столица на 24.06.2012 г. от дипломатическа конференция за защита на аудиовизуалните изпълнения, която беше организирана от Световната организация по интелектуална собственост (СОИС). На цитираната дата Договорът е подписан и от представители на Европейския съюз (ЕС) в изпълнение на Решение на Съвета №2013/275/ЕС от 10.06.2013 г., но ратифицирането му от повечето страни-членки се забави поради опасения за свободата на споделяне и неутралността на internet (основни ценности, които превръщат мрежата ключов фактор за информационния напредък на обществото). Договорът от Пекин е одобрен от МС в България на 29.01.2014 г., когато министърът на културата Петър Стоянович отказа да обясни какво предвижда договорът и какви ще са последиците от него. Ако бъде ратифициран, Договорът ще даде правно основание за преследване на всеки, който споделя съдържание чрез torrent-технологии или поддържа такива технологии в internet. Доколкото ратифицираните международни договори имат предимство спрямо националното законодателство (чл. 5, ал. 4 от Конституцията), ратификацията на Договора от Пекин ще доведе и до премахването на редица институти в българското право, насочени към закрила на образованието, научните изследвания и свободния достъп до информация. Вероятно позабравило яростните протести на internet-потребителите от 2010 г. насам или разчитайки на умората от последните месеци, българското правителство предприема тихомълком нови постъпки за ограничаване на свободата и неутралността в internet – след внасянето на промени в българското законодателство, предоставящи директен достъп на силовите ведомства до всякаква трафична информация и след многобройните опити за прокарване на международното търговско споразумение за борба с фалшификациите – Anti-Counterfeiting Trade Agreement (ACTA).
Още в преамбюла към Договора от Пекин четем, че представителите на договарящите страни изразяват загриженост за „нуждата от поддържане на баланс между правата на изпълнителите при техните аудио-визуални изпълнения и по-големия обществен интерес, особено в образованието, изследванията и достъпа до информация“. Въпреки, че са основна причина за защита на неутралното функциониране на internet и недопускането на ограничения спрямо свободното споделяне на съдържание между потребителите, образованието, изследванията и достъпът до информация в действителност не намират никакво място по-нататък в същностните разпоредби на Договора. Напротив – Договорът е замислен изключително в защита търговските интереси на големи продуцентски компании и е насочен не само към ограничаване на свободата и неутралността, но и към създаване на правни механизми за преследване на всеки, който споделя съдържание в internet или създава условия за споделянето му. Чл. 12, ал. 1 от Договора „Прехвърляне на права“ предвижда възможност „след като даден изпълнител се е съгласил да бъде направен аудио-визуален запис на изпълнението му, изключителните права за предоставяне на разрешение [за възпроизвеждане, разпространяване, отдаване под наем, копиране, излъчване в ефир и публично представяне на творбата] (...), да се притежават или упражняват от, или да се прехвърлят на продуцента на аудио-визуалния запис“. Чл. 14 от Договора определя, че „срокът на защита, който се дава на изпълнителите (...), е не по-кратък от 50 години, считано от последния ден на годината, в която е направен запис на изпълнението“. Както проследихме по чл. 12, ал. 1 от Договора обаче, правата на изпълнителя при осъществяването на аудио-визуален запис лесно преминават в ръцете на продуцента, който от тук нататък придобива почти неограничено право да се разпорежда с тях. Ето защо формулировките по Договора, които на пръв поглед гарантират права на артиста-изпълнител, са до голяма степен подвеждащи и в действителност защитават интересите на продуцентските компании.
Много по-съществени за свободата в internet са следващите текстове от Договора, които визират внедряването на технологии за контрол на комуникацията и недопускане на свободното споделяне на съдържание. Чл. 15 от Договора „Задължения във връзка с технологични мерки“ определя Договарящите страни „да предоставят подходяща правна защита и ефективни средства за удовлетворяване на искове по съдебен ред в случай на нарушаване на ефективни технологични мерки, ползвани от изпълнителите във връзка с упражняване на правата им съгласно този Договор за ограничаване на действия по отношение на техните изпълнения, за които не е предоставено разрешение от съответните изпълнители или не е разрешено по закон“. Такива „ефективни технологични мерки“ представляват технологиите за ограничаване на достъпа до съдържание (Digital Rights Management) или за ограничаване функционалността на хардуера на потребителя и зарежданите от него програми (Trusted Computing), които все повече се налагат с цел поставяне на съдържанието и процесите в електронна среда под контрол. Тези технологии са на път да елиминират неутралността в internet и да превърнат световната мрежа в платен канал на продуцентски компании, които определят кой, кога и доколко може да споделя.
В защита на концепцията за премахване на свободата в internet, чл. 16, ал. 1, т.т. 1 и 2 от Договора се насочват „срещу всяко лице, което (...) с действията си (...) насърчава, подпомага осъществяването или прикрива премахва[нето] или променя[нето на] електронните средства-носители на информация, идентифицираща съдържанието като защитено с права на интелектуална собственост; разпространява, осъществява внос за разпространение, излъчва в ефир, осъществява комуникация или представя публично без правомощия за това изпълнения и аудио-визуални записи“. На пръв поглед разпоредбата третира единствено т.нар. „пирати“ на интелектуална собственост. В действителност обаче подобно правно разрешение ще засегне всеки, който поддържа internet-технологии за споделяне на цифрово съдържание между потребителите (независимо дали това съдържание е обект на авторскоправни нарушения). Никой собственик на torrent-сайт не е в състояние да контролира авторскоправния статут на всяка една от десетките хиляди препратки, които биха се публикували на страниците му и биха способствали за обмен на съдържание. Също така, потребителят не винаги може да предполага дали предоставяното от друг потребител съдържание е обект на авторскоправно нарушение. Вменяването на отговорност в случай на нарушение на авторски права ще принуди собствениците на torrent-сайтове просто да ги затворят или да изискват от своите потребители вграждане на технологии в предоставяното от тях съдържание, гарантиращи неговия легален произход. Също така потребителите ще бъдат принудени под страх от санкции да не свалят никакво друго съдържание, освен това, което купуват от конвенционалните разпространители. Това от своя страна ще елиминира свободата и неутралността на internet, като го превърне в територия, забранена за „неподписано“ съдържание – което е в интерес на продуцентските корпорации, но е категорично във вреда на хората.
Договорът от Пекин – въпреки, че ги споменава още в преамбюла си – не държи сметка за „образованието, изследванията и достъпа до информация“. Ако бъде ратифициран в България, този международен акт ще измести такива разпоредби на българското законодателство, каквито са например чл. 24, ал. 1, т.т. 2, 3, 6, 7, 8 и 9, и чл. 25, ал. 1, т. 2 от Закона за авторското право и сродните права (ЗАПСП), и които позволяват свободно некомерсиално споделяне и използване на произведения (включително аудио-визуални записи) за нуждите на критиката, научните изследвания, образованието и обучението, журналистиката, архивното дело и за удовлетворяване личните потребности на потребителя. Срещу последното авторите, артистите-изпълнители и продуцентите на аудио-визуални записи получават компенсационни възнаграждения по чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 3, т.т. 1 и 2 от ЗАПСП, които се формират като отчисления от приходите на производителите и вносителите на празните информационни носители (върху които се предполага, че е възможно да бъде записано произведение за удовлетворяване личните потребности на потребителя). В този смисъл – за всеки платен от потребителите твърд диск, оптичен диск или флашка между 1 и 1,5% от продажната цена се отчисляват и разпределят 30% за Национален фонд „Култура“, 1/2 от остатъка за авторите и по 1/4 за артистите-изпълнители и за продуцентите. Друг е въпросът как точно се разпределят тези компенсационни възнаграждения и доколко това действително подкрепя изкуството, обменянето на идеи и общия напредък на обществото. Със сигурност обаче опитът да бъде спряно свободното споделяне между потребителите и да бъде ограничена неутралността на internet няма да се отрази благоприятно на никого, освен на този, който иска културните достижения да бъдат собственост и да не са достъпни за всички. А това нарушава прогласената в чл. 40, ал. 1 от Конституцията свобода (доколкото internet може да се разглежда като „средство за масова информация“); нарушава правото по чл. 41, ал. 1 от Конституцията на всеки „да търси, получава и разпространява информация“; нарушава правото на всеки по чл. 54, ал. 1 от Конституцията „да се ползва от националните и общочовешките културни ценности“ (каквито аудио-визуалните записи нерядко представляват); поставя под въпрос и изпълнението на чл. 23 от Конституцията, според който „държавата създава условия за свободно развитие на науката, образованието и изкуствата“. И ако властващите в България нямат уважение към собствената си Конституция, си струва да посочим чл.чл. 11 и 13 от Хартата на основните права в ЕС или чл. 10, т. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), възпроизвеждащи сходни правни установления.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Президентът подвежда народа: мажоритарно, задължително и електронно гласуване


(01.02.2014) Миналата седмица Президентът Росен Плевнелиев упражни едно от своите най-мощни конституционни правомощия – като отправи на 29.01.2014 г. обръщение към нацията на осн. чл. 98, т. 2 във вр. с чл. 102, ал. 1 от Конституцията и предложи Народното събрание (НС) да приеме съгласно чл. 84, т. 5 от Конституцията решение за произвеждането на национален референдум, в който българските граждани да дадат пряк отговор на следните въпроси: (1) „Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?“; (2) „Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?“; (3) „Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“.
Това е първият път в съвременната българска история, когато Президентът използва своите конституционни правомощия, за да иска произвеждането на национален референдум. На пръв поглед няма нищо по-открито и честно от това – да предложиш гражданите да решат пряко чрез национален референдум въпроси от съществено значение за формирането на представителната власт – особено в условията на форсирано подготвян нов изборен закон, когато основните политически сили взаимно се обвиняват в опити гласът на народа да бъде манипулиран и политическата воля да бъде подменена. В такъв момент инициативата на Президента изглежда сплотяваща. За съжаление обаче трябва да отбележим, че всеки един от трите предложени въпроса е формулиран тенденциозно и популистки, и резултатите от даването на отговор биха навредили на българския политически процес.
„1. Въпрос: Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?“ От известно време в българското обществено пространство упорито се прокарва погрешното схващане, че мажоритарни избори биха довели до излъчването на силни личности в представителната власт, които са способни да вземат полезни политически решения. В действителност мажоритарните изборни системи не определят какви личности ще бъдат излъчвани във властта, а определят само начина, по който ще се формира изборното мнозинство. При мажоритарните системи няма многомандатни избирателни райони – територията се разбива на сравнително по-малки едномандатни райони, във всеки от които печели един единствен кандидат (този, който е събрал най-много гласове). Гласовете за останалите кандидати (дори и съвкупно да надхвърлят значително резултата на спечелилия) остават без свой представител. Това позволява на олигархични бизнес-кръгове по сравнително лесен начин да узурпират властта в по-малки общини, където се явяват например основен икономически субект; като „убедят“ зависимите от тях работници и служители да гласуват – с цел да запазят работните си места – и формират по този начин малко, но достатъчно мнозинство за превземане на единствения мандат. В сравнително по-големите многомандатни избирателни райони на пропорционалните системи е трудно да бъде упражнена подобна манипулация, по няколко причини. На първо място, гласът на отделния избирател „се размива“ в значително по-голям брой други гласове и е трудно да се твърди, че той не е проявил необходимата „лоялност“ например към работодателя си. Дори и известен брой мандати да бъдат узурпирани чрез корпоративно контролиран вот, все пак остават известен брой гласове за другите кандидати и те не се губят „в нищото“ (както би се случило при мажоритарни избори), а формират пропорционално на броя си оставащите мандати. Пропорционалните изборни системи отразяват по-вярно волята на избирателите, въпреки липсата на пряка връзка между конкретния избирател и конкретния излъчен кандидат. Такава връзка е по-подходящо да се търси чрез засилване на преференциалния вот (който позволява избирателят да посочи предпочитан от него кандидат от избраната партийна листа). В предложения изборен законопроект е заложена преференция с нищожно значение. Ако тя бъде доразвита и превърната в действително определящ механизъм, може да се преодолее до голяма степен недостатъкът на пропорционалната система в лицето на липсващата връзката между избирателя и неговия кандидат. По този въпрос обаче Президентът не казва нищо.
„2. Въпрос: Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?“ Един от основните проблеми на представителната демокрация е опасността избирателите да откажат да проявяват интерес към нейните институти и практически да я обезсмислят. При това положение активни малцинства от гласоподаватели формират политически мнозинства, които нямат никаква легитимност в лицето на негласуващото мнозинство и не могат да вземат никакво политическо решение, което да се ползва от обществен авторитет. Така например българското правителство към настоящия момент е подкрепяно от едва 15-20% от гражданите, а близо 60% от избирателите не са гласували и нямат свой народен представител. В такава ситуация политическите елити по света най-често предприемат една от следните две тактики: или отказват да забелязват липсата на обществен интерес към тях и продължават да упражняват властта въпреки всичко, или създават механизми за силово налагане на избирателите да гласуват за тях и да ги легитимират. И двата сценария водят до шизофренни последици, които изтласкват политическия процес все по-далеч от реалността и от действителната представителна демокрация. Въпреки, че въвеждането на задължително гласуване в такъв момент изглежда спасително за демокрацията, то в действителност я лишава и от последните нейни основания. Насила човек може да бъде накаран да замълчи, но не и да проговори, а още по-малко – да хареса и да избере нещо. Дори и да бъде принуден да се яви пред изборната урна под страх от санкция (което само по себе си влиза в противоречие с чл. 42, ал. 1 от Конституцията), избирателят не може да бъде принуден да мисли за политическото бъдеще на страната си тъкмо в предложените му от политиците алтернативи. В този смисъл максимата „който не гласува няма право на протест“ е подвеждаща и идва да легитимира едно статукво, което предлага на картелен принцип серия от еднотипни псевдо-алтернативи, подигравайки се с „правото“ на избирателя да посочи една от тях. Вместо да бъде търсен начин избирателят да се принуди да гласува, трябва да се търси начин да бъдат предложени действителни, интригуващи алтернативи, които ще провокират избирателя сам да пожелае да ги подкрепи. Това може да се постигне, ако например бъдат занижени организационните и финансови изисквания за явяване на избори (брой събрани подписи и размер на паричния депозит), за да се позволи на повече кандидати да влязат в политическа конкуренция помежду си. По този въпрос обаче Президентът не казва нищо.
„3. Въпрос: Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?“ В последно време все по-често се говори за предимствата на електронното гласуване, като също толкова често става въпрос и за рисковете, които го съпътстват. От една страна логистиката за организиране на електронни избори е несравнимо по-щадяща – след като веднъж системата за електронно гласуване и отчитане на резултатите бъде изградена. Заедно с това едно подходящо хардуерно и софтуерно решение би могло да пресече повечето възможности за манипулиране на вота – до колкото машините броят и отчитат еднозначно, и ако са настроени правилно, не могат да подменят бюлетини и не могат да дописват негласували избиратели. Идеята за въвеждане на дистанционно електронно гласуване предполага и улеснен достъп до гласуване за трудно подвижните граждани и за нашите сънародници в чужбина, които към настоящия момент са силно възпрепятствани от разстоянията и от бюрократични неуредици. Идеята е в съзвучие и с постоянните напъни на властта да изгради и пусне в действие Електронно правителство, за което до тук вече са изхарчени няколко милиарда евро с почти нулев резултат. Последното разкрива един от основните рискове за електронното гласуване – отчайващата некомпетентност на властта и липсата на действителна политическа воля за внедряване на е-Управление. Ако бъдещата електронна система не се защити по подходящ начин срещу манипулации, може да се окаже мощен лост в ръцете на определени политически кръгове и специализирана държавна администрация за директно фалшифициране на изборните резултати – при това по непроследим и недоказуем начин (в този смисъл е решението на германския Конституционен съд да забрани изцяло електронното гласуване). На следващо място – за да се пусне в действие електронна система за гласуване, трябва преди това да бъде изградена електронна идентичност, защото компютрите обикновено не могат да преглеждат личните документи на избирателите и не могат да им представят изборния списък за подпис. Ето защо – дори да бъде прието – предложението за електронно дистанционно гласуване няма да заработи на този етап. И най-важното: в условията на масови злоупотреби с политически и граждански права в България не би представлявало трудност, ако се допусне дистанционно гласуване през internet, големи бизнес-групировки да принудят под строй своите работници да гласуват контролирано от компютрите в предприятието, за да не загубят работните си места. По този въпрос обаче Президентът не казва нищо.
Законът за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС) уреди възможността за произвеждане на референдуми (допитвания до народа) през 2009 г. – почти двадесет години след като Конституцията беше гарантирала на гражданите правото да се произнасят пряко по обществено значими въпроси. ЗПУГДВМС регламентира националния референдум така, че е почти невъзможно за обикновени граждани (зад които не стоят големи политически партии) да предизвикат национално допитване. Ето защо тази възможност досега е използвана само веднъж – на 27.01.2013 г. – когато Българската социалистическа партия (БСП) набра в национален мащаб 717'021 подписа за поставяне на въпроса „Да се развива ли атомната енергетика в България чрез изграждане на ядрена централа на площадка „Белене“?“. Явно под страх от възможния резултат, тогавашното парламентарно мнозинство в нарушение на законодателството подмени въпроса с формулировката „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“ и практически обезсмисли произвеждането на референдум, защото евентуален утвърдителен отговор вече нямаше да доведе до какъвто и да било конкретен резултат. Днес в лицето на Президента отново разпознаваме злоупотреба с пряката демокрация – този път чрез подпъхването на популистки въпроси, отговорът на които може застраши автентичния политически процес и да направи голяма задкулисна услуга. Всичко това идва да покаже, че властите в България са много далеч от разбирането за смисъла на пряката демокрация и още по-далеч от умението да я използват като инструмент за стимулиране на националното благоденствие.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ „Закони на диктатурата“ – властите в Украйна са пред ръба на гражданска война


(21.01.2014) Върховната рада (Народното събрание) в Украйна на 16.01.2014 г. прие внезапно и без никакви обсъждания (въпреки острите критики на опозицията и на твърде голяма част от украинския народ) пакет от изменения и допълнения на украинското законодателство, придобили международна известност като „Закони на диктатурата“. Гласуването на законите беше извършено под натиска на управляващата Партия на регионите в коалиция с Комунистическата партия при нарушаване на парламентарната процедура – без провеждане на изискуемите предварителни обсъждания, без оценка на въздействието, без каквато и да било обосновка. Текстовете на законопроектите дори не са показвани извън Върховната рада преди приемането им. Още на следващия ден (17.01.2014 г.) новоприетите закони бяха подписани от президента Виктор Янукович и предадени скорострелно за отпечатване и обнародване. Въпреки опитите на опозиционни народни представители и протестиращи граждани да препятстват разпространяването на броя на официалния вестник „Гласът на Украйна“ от 21.01.2014 г., той беше разпространен и повечето законодателни нововъведения влизат в сила от утре (22.01.2014 г.). Наложеният от украинските власти законодателен пакет е насочен към криминализиране на опозицията и гражданското общество в Украйна, и към предоставяне на нормативна възможност властите да смажат със сила протестите срещу отклоняването на Украйна от европейския политически курс.
Допълва се чл. 122 от Кодекса на Украйна за административните правонарушения (КУАП), според който водач на автомобил, блокиращ движението на пътя, като използва за това автомобила си и действа съгласувано с водачите на 5 и повече други автомобила, се налага глоба 40 минимални работни заплати (малко над $4'000) или лишаване от право да управлява моторно превозно средство от 1 до 2 години и конфискация на автомобила. Мярката очевидно е насочена срещу протестиращите граждани, които започнаха да затварят масово входните и изходните улици от и към правителствени сгради, за да блокират работата им в знак на своя протест срещу антиевропейския курс на управление.
Допълва се чл. 162 от КУАП, където е предвидена глоба от 20 до 100 минимални работни заплати, отнемане на средствата за производство, произведените продукти и реализираните приходи за осъществяване на дейност без изискуема по закон регистрация или разрешение, или в нарушение на издаденото разрешение – като се добавят изрично и дейностите на информационна агенция. Мярката е насочена срещу опитите на журналисти да разпространяват информация за случващото се с протестите в Украйна. Засегнати са и такива на пръв поглед безобидни дейности, каквото е например заснемането на протестите с помощта на аеродрон (дистанционно управлявано летателно устройство, към което се прикрепват видеокамери с цел заснемане на събитията от високо), тъй като украинското законодателство изисква лицензиране за всякакви летателни устройства на територията на страната. Това поставя под въпрос възможността на протестиращите да документират и предават на световната общественост случващото се на украинските площади.
Завишават се санкциите по чл. 185-1 от КУАП за нарушаване на реда за организиране и провеждане на събрания, митинги, манифестации и демонстрации. Предвижда се глоба от 100 до 200 минимални работни заплати или административен арест от 10 дни при първо нарушение (предишната санкция беше предупреждение или глоба от 10 до 25 минимални работни заплати) и – при повторно нарушение в рамките на 1 година – глоба от 250 до 500 минимални работни заплати (предишната санкция беше глоба от 20 до 100 минимални работни заплати или поправителен труд от 1 до 2 месеца при намаляване на доходите с 20%, или административен арест до 15 дни).
Към чл. 185-1 от КУАП се добавят 2 нови хипотези. За използване на маска, каска или други средства при участие в събрания, митинги, улични шествия, демонстрации и други публични събития, които могат да затруднят разпознаването на участника или да го защитят например от удар с милиционерска палка; за използване по време на такива събития на открит огън, пиротехника, оръжие, средства за самозащита или такива, специално подготвени за неправомерни действия (включително за неправомерна самозащита от силите на реда); за носене от гражданин по време на такива събития на униформа или дрехи, които наподобяват униформа на силите на реда – се предвижда глоба от 150 до 200 минимални работни заплати или административен арест от 15 дни. Мярката е насочена срещу опитите на демонстранти да се защитават от силите на реда, които използват срещу тях предвидените за борба с масови безредици „помощни средства“ – сълзотворен газ, гумени куршуми, водни оръдия и други.
В следващата хипотеза на чл. 185-1 от КУАП се предвижда за монтиране без разрешение при провеждане на събрания, митинги, улични шествия, демонстрации и други публични събития на палатки и други временни съоръжения, озвучителна и осветителна техника глоба от 250 до 300 минимални работни заплати или административен арест до 15 дни. Мярката очевидно е насочена срещу изградените барикади на Евромайдан в центъра на Киев, с които протестиращите отблъскват вече няколко десетки дни силите на реда и се защитават от опитите им да ги разпръснат и да сложат край на протестите.
Увеличава се санкцията по чл. 185-2 от КУАП за служител, който в нарушение на установения ред предостави помещения, транспорт, оборудване или създаде други условия за организацията и провеждането на събрания, митинги, улични шествия, демонстрации и други публични събития – от глоба между 20 и 100 минимални работни заплати – на глоба между 300 и 600 минимални работни заплати. Мярката е насочена към опитите на някои опозиционни лидери, общественици, държавни и общински служители да облекчат положението на протестиращите, като им предоставят възможност да се топлят в обществени сгради или да нощуват в тях.
Създава се нов чл. 188-43 от КУАП, според който неизпълнението на служебни задължения от страна длъжностно лице в службите за сигурност на Украйна или създаване на пречки за изпълнение на такива задължения ще се санкционира с глоба от 50 до 100 минимални работни заплати. За повторно неизпълнение в рамките на 1 година ще се налага глоба от 100 до 150 минимални работни заплати. Мярката по всяка вероятност е насочена към служители от службите за сигурност, които биха могли да се разколебаят при изпълнението на задачи, свързани с разпръскването на все по-масовите протести и с охраняване на все по-компрометираните представители на властта.
В чл. 297 от Криминалния кодекс на Украйна (ККУ) се въвежда наказание лишаване от свобода от 3 до 5 години за оскверняване или разрушаване на гроба (гробницата) на Незнайния воин или паметник „на тези, които са се борили срещу нацизма по време на Втората световна война: съветските войници-освободители, членовете на Партизанското движение, жертвите на нацистки преследвания и войните-интернационалисти и миротворци“. Наказанието е лишаване от свобода от 4 до 7 години, ако деянието е извършено повторно, след предварителен заговор, с користна цел, по хулигански подбуди или с насилие. Очевидно цитираната разпоредба е свързана с разрушаването на паметника на Ленин в центъра на Киев, при което на 08.12.2013 г. голям брой протестиращи привързаха статуята със стоманени въжета, събориха я от постамента и я разбиха с чукове.
Интересен аспект от пакета законодателни решения е Законът на Украйна за амнистиране на лицата, извършили престъпления по чл.чл. 109, 122, 161, 171, 185, 194, 259, 279, 289, 293, 294, 295, 296, 341, 342, 343, 345, 348, 349, 365, 376, 382 и 386 от ККУ по време на мирните протести от периода 21.11-26.12.2013 г. Престъпленията, които подлежат на амнистия, включват: действия, насочени към насилствена промяна/сваляне на конституционния ред или завземане на държавната власт; умишлено причиняване на лека телесна повреда; подбуждане на вражда на расова, етническа или религиозна основа; цензуриране свободата на словото; кражба; унищожаване/повреждане на имущество; подаване на фалшиви сигнали за опасност/произшествие; блокиране на транспортни комуникации; незаконно завземане на превозно средство; групово нарушение на обществения ред; бунт; подбуждане към нарушаване на обществения ред; хулиганство; блокиране на правителствени или обществени сгради; противопоставяне на силите на реда; препятстване работата на служител на реда; заплаха или насилие срещу служител на реда; посегателство срещу живота на служител на реда; противоправно задържане на служител на властта; превишаване правомощията на длъжностно лице; намеса в дейността на правосъдието; неизпълнение на съдебно решение; препятстване показанията на свидетел или вещо лице.
Амнистирането на общественоопасни деяния като горните е забележителен жест от страна на украинските власти – ако не се вземат предвид някои по-специфични и трудно забележими съображения. Така например – амнистирането на престъпленията по чл. 365 от ККУ (превишаване правомощията на длъжностно лице) вероятно включва в себе си многобройните побои, нанесени на протестиращи граждани от силите на реда. Разгледана в съвкупност с мярката по чл. 188-43 от КУАП (глоба от 50 до 100 минимални работни заплати за неизпълнение на служебни задължения от страна длъжностно лице в службите за сигурност на Украйна), амнистията по чл. 365 от ККУ вероятно има за цел да дисциплинира личния състав в службите, които – ако сегашната власт подаде оставка – биха били държани отговорни за кървавите разправи, извършвани „при опазване на обществения ред“ срещу протестиращите.
Прави впечатление, че почти всичките изменения и допълнения на украинското законодателство наподобяват руската правна система, която предвижда засилено ограничаване на гражданските права, по-твърди мерки за контрол и по-строги наказания. Буквалните сходства в новоприетите законодателни текстове дори дава основание на някои наблюдатели да твърдят, че правните нововъведения в Украйна са извършени директно под московска диктовка.
На фона на гореизложените обстоятелства възниква въпросът какво прави Европейското цивилизационно семейство (освен разбира се „да изразява загриженост“) за оказването на ефективен натиск срещу властите в Украйна, които са на прага да превърнат тази страна в тоталитарен затвор и да вдигнат собственото си население на гражданска война срещу себе си.

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Кога (и защо) прокуратурата решава да действа – Енимехмедов, Рашидов, Сидеров


(19.01.2014) Днес се навършва 1 /една/ година от случая, в който пред обективите на няколко десетки снимащи и излъчващи в реално време журналисти беше пребит от бой Октай Енимехмедов – „атентатор“ на почетния пожизнен лидер на Движението за права и свободи (ДПС) Ахмед Доган. Побоят беше нанесен групово, придружен от многократни ругатни и директни призиви за убиването на „атентатора“ (на български и на турски език); беше извършен от делегати на VІІІ-та Национална конференция на ДПС (част от които – обществено известни лица, включително народни представители). Всичките присъстващи лица са били в залата след регистрацията им по предварително определен списък. Тези безспорно разпознаваеми лица, заснети в реално време от множеството зрителни ъгли на журналистите, в качеството си на представители на обществеността (делегати) причиниха телесни повреди по хулигански подбуди на „атентатора“ по смисъла на чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 132, ал. 1, т. 3 и чл. 131, ал. 1, т.т. 2 и 12 от Наказателния кодекс (НК); част от тях извършиха и явно подбуждане към престъпление („Убийте го, бе!“) по смисъла на чл. 320, ал. 1 от НК; част от тях (в нарушение на чл. 323 от НК) не предприеха нищо, за да противодействат на извършвания пред очите им побой, въпреки, че можеха.
Независимо от очевидните доказателства за самоличността на извършителите и за съставомерността на извършеното, 1 година след цитираните престъпления прокурорската преписка продължава да бъде „срещу неизвестен извършител“ и вероятно изчаква да изтече погасителната давност за наказателно преследване. Досъдебното производство се води от Софийска районна прокуратура (СРП), след като тогавашният Градски прокурор Николай Кокинов отказа да образува производство, защото „в крайна сметка за обезвреждане на един такъв нападател неминуемо се причиняват някакви така необходими щети или вреди“. Възниква въпросът какво точно е „необходимото“ в едно групово пребиване от бой на повален на пода и разоръжен човек, и доколко Кокинов злоупотребява очевидно неприложимия в случая институт на неизбежната отбрана; дали и самият Кокинов не следва да отговаря по чл. 288 от НК като орган на съдебната власт, който с действията си осуетява без правно основание наказателното преследване? И не на последно място – защо за Министерството на вътрешните работи (МВР) се оказва „непосилно“ вече цяла година да идентифицира по десетките видеозаписи и фотографии самоличността на извършителите?
Следващият случай, на който ще се спрем, също остана без внасяне на обвинителен акт в съда – вероятно по сходни на неизложените по-горе причини – независимо от категоричните доказателства за самоличността на извършителите и за съставомерността на извършеното.
На 29.11.2001 г. към 11:00 ч. на ул. Московска в столицата Вежди Летиф Рашидов (тогава общински съветник от Формация „Другите за София“) разби носа на униформения полицай Венцислав Павлов от Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), който си позволил да му направи забележка за неправилно паркирания личен автомобил. Деянието е заснето от екип на телевизия „Евроком“ и от охранителна камера на сградата на Столична община. На записите се вижда как Рашидов удря полицая в лицето, а след това и Емил Додов (общински съветник от ОДС) му нанася удар с глава и го събаря върху един от паркираните автомобили. Носът на полицая е разбит, което налага хирургическа интервенция. Извършителите са арестувани и на следващия ден е образувано досъдебно производство по чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 131, ал. 1, т.т. 1 и 12 от НК за причинена по хулигански подбуди телесна повреда на длъжностно лице при и по повод изпълнение на служебните му задължения. На 05.04.2002 г. прокуратурата прекрати производството, с мотива, че „престъпленията не са извършени“, а Бойко Борисов (тогава главен секретар на МВР) поднася личните си извинения за арестуването на бъдещия културен министър и го награждава с пистолет. През следващия месец побойникът е отличен и с орден „Стара планина“ – „за изключителния му принос към българската култура и по случай неговата 50-годишнина“. Очевидно в някои случаи посегателствата срещу униформени полицаи не са съставомерни деяния. Въпросът е – в кои случаи?
Общото между цитираните престъпления е, че и двете включват насилие и неуважение към обществения ред, извършени са от ноторно известни лица, заснети в реално време от поне няколко зрителни ъгъла – което по принцип позволява бърза, недвусмислена и безспорна криминалистична идентификация както на извършителите, така и на извършеното. Въпреки това обаче в единия случай се оказва, че Вежди Рашидов „не е извършил“ заснетото престъпление и дори през 2012 г. давността за наказателното му преследване е изтекла, а в другия случай биячите на Енимехмедов вече цяла година не могат да бъдат разпознати по десетките видеозаписи и стотиците фотографии от криминалистите на МВР, и прокуратурата не предприема нищо за това да ги стимулира да си свършат работата. Развитието на обвинението в тези два случая поставя в особена светлина решимостта на главния прокурор Цацаров да стовари цялата тежест на закона срещу евентуалното посегателство спрямо униформен полицай от страна на Волен Сидеров. Наблюдението, че това се случва тъкмо в момента, в който част от народните представители на ГЕРБ напуснаха парламентарната група на своята партия и създадоха условие за заобикаляне на АТАКА при търсенето от страна на БСП и ДПС на така необходимия „121-ви глас“, вероятно е случайно.
Безспорно е установено, че на 06.01.2014 г. председателят на АТАКА Волен Сидеров и още 6 народни представители се качват на борда на самолет на въздушния превозвач „BulgariaAir“ за редовен вечерен полет „София-Варна“, с цел да вземат участие в протест на утрешния ден срещу областния управител на Варна.
По-нататък се твърди, че по време на полета народните представители от АТАКА се държали неприлично, като се смеели и говорели на висок тон, а Сидеров стоял на пътеката между седалките и се заяждал с близкостоящите пътници. Стефани Дюмортие – френска гражданка, аташе за сътрудничество към френското посолство и ръководител на Alliance Française (Френския алианс) във Варна – направила забележка за поведението на Сидеров, при което той й отправил обиди и заплахи във връзка с френската й националност; извадил картата си на народен представител и настоявал тя да му се представи с документ за самоличност, като я наричал „терористка“ и „лъжкиня“ (защото една французойка не можела да владее чужди езици). Според твърденията на анонимен „очевидец“, разпратени до някои електронни медии, Сидеров отнел документа за самоличност на Стефани Дюмортие и стюардесата го молила да й го върне.
Скандалът продължил и в автобуса, отвеждащ пътниците от самолета към терминала. Анонимният „очевидец“ разказва, че Сидеров хванал за реверите един от пътниците и започнал да му крещи: „Какви българи сте вие, вие сте путьовци! Ти на мен „простак“ ли ще казваш!“. Твърди се, че един от пътниците (Димитър Бахнев) бил удрян и ритан. На терминала служители от „Гранична полиция“ и от Главна дирекция „Национална полиция“ (ГДНП) взели отношение, като 28-годишният полицай от ГДНП Костадин Колев опитал да предотврати поредния сблъсък и бил ударен от Сидеров отляво в лицето. Според Главния прокурор от записите на видеокамерите на летище „Варна“ е видно и от разпита на 22-ма свидетели (пътници, служители на летището и полицаи) е установено, че председателят на АТАКА Волен Сидеров е нанесъл удар в лицето на униформения полицай Колев. Твърди се, че народните представители (от които като идентифицирани се посочват освен Сидеров, също Деница Гаджева и Десислав Чуколов) са отправяли обиди и изисквали полицаите да им окажат съдействие за снемане на данни от личните документи на граждани.
Пътникът Димитър Бахнев е освидетелстван от съдебен лекар, който констатира кръвонасядания на долния клепач на дясното око (удар отдясно в лицето). Освидетелстван е и полицай Костадин Колев, при когото е констатиран травматичен оток и кръвонасядане на лявата скула (удар в лицето отляво). Назначени са съдебно-медицински експертизи за потвърждаване на констатациите. Твърди се, че народните представители от АТАКА са счупили и мобилния телефон на гражданин, който снимал по време на произшествието.
Сидеров твърди, че той и колегите му разговаряли нормално по време на полета, когато пътуваща на седалката зад него френска гражданка Стефани Дюмортие му казала да не стои пред нея с тази мръсна значка на ревера си (партийна значка с логото на АТАКА). Сидеров й отправил забележка да не обижда българските символи (на значката е изобразен националният трибагреник и глаголическата буква „Азъ“), на което французойката му отвърнала, че „Българите сте прости и не заслужавате да сте в ЕС“. Тогава Сидеров представил своята карта на народен представител и поискал дамата да се легитимира, за да й търси съдебна отговорност за нанесената обида. Тя отказала, започвайки да говори на словашки, а накаря и на английски: „Fuck yourself!“ (Шибай се!).
По-нататък Сидеров твърди, че след кацането на летище „Варна“, докато автобусът отвеждал пътниците към терминала, към него се приближил Димитър Бахнев и казал, без да е предизвикан с каквото и да било: „Простак, мръсник, ще те смачкам!“. При тези думи Сидеров и придружителите му попитали защо ги обижда, а Бахнев започнал да вика силно: „Не ме удряйте!“ (въпреки, че никой не го е удрял). Когато стигнали на терминала, Бахнев бил посрещнат от баща си, който дотогава говорел дружески с полицаите и налетял на бой. Полицаите Колев, Недев и Каталиев отказали да окажат съдействие за установяване самоличността на Стефани Дюмортие и на Димитър Бахнев, за да може Сидеров да подаде жалба за нанесените обиди. Вместо това започнали да му извиват ръцете, а след като полицай Костадин Колев подробно разгледал картата му на народен представител с фенерче, го ударил в диафрагмата. Бранейки се от неговите удари, Сидеров го отблъснал, но по никакъв начин не го е удрял в лицето.
Като доказателство за горното Сидеров представи на своя извънредна пресконференция от 12.01.2014 г. фотография, направена според него от колегите му 30 минути след инцидента – на фотографията се вижда в профил от ляво лицето на полицай Колев, по което няма след от нанасянето на какъвто и да било удар. „Аз не съм удрял с юмрук в лицето полицая Костадин Колев, заявява Сидеров, – той ме удари мен. Полицай Колев е лъжесвидетелствал и аз няма да оставя нещата така; ще го съдя, защото върху неговата лъжа се крепи цялата медийна кампания против мен. (...) Политиците ни са свикнали да васалстват. Политиците, Външното министерство не реагират, когато обиждат българите. Когато аз защитавам българското достойнство, това е хулиганство“. Сидеров изразява съмнение, че скандалът е организирано срещу него „активно мероприятие“ (преднамерена компрометираща провокация), но признава, че не може да го докаже.
Независимо от горните противоречиви твърдения, Главният прокурор Сотир Цацаров внесе на 08.01.2014 г. искане до Председателя на Народното събрание (НС) Михаил Миков за снемане имунитета на Сидеров – по подозрение за извършване на хулиганство съгласно чл. 325, ал.2 от НК и за нанасяне на телесна повреда на полицай по чл. 131, ал. 2 от НК. Искането на Главния прокурор е внесено по предложение на Софийска градска прокуратура (СГП), според която: „Оказвайки физическа и словесна съпротива срещу полицейските служители при упражняване на правомощията им, Волен Сидеров открито се е противопоставил на установения правен и обществен порядък. По време на целия инцидент, който траел около половин час, поведението на народния представител Волен Сидеров било изключително скандално и цинично. То е демонстрация на грубо неуважение към обществото и неприкосновеността на отделната личност. Непровокираното нападение срещу свидетеля Димитър Бахнев от страна на Волен Сидеров е грубо погазване на общественоприетите норми за общуване и незачитане на достойнството и личната неприкосновеност на гражданите. Физическото посегателство спрямо свидетеля Костадин Колев е осъществено целенасочено и при упражняване на служебните му правомощия“.
Пропускаме спекулациите относно това дали наистина Сидеров е извършил приписаните му престъпления – или това е „политическа поръчка“ срещу него, както самият той твърди. Факт е, че са налице противоречиви свидетелски показания, а записите от камерите на летището и съдебно-медицинските експертизи биха могли да установят недвусмислено какво се е случило. За нас обаче остава без отговор друг въпрос: кога (и защо) прокуратурата решава да действа? Както проследихме, случаят с Енимехмедов е много по-цялостно документиран (побоят от самото му начало до неговия окончателен край е заснет от десетки гледни точки едновременно), но въпреки това цяла година по-късно досъдебното производство продължава да отлежава „срещу неизвестен извършител“, а отказа на тогавашния Градски прокурор Кокинов да образува досъдебно производство и изявлението му, че подобни щети и вреди са „така необходими“, остават без да е потърсена каквато и да било отговорност. „Ако народните представители имат такова отношение към някой в униформа – пита реторично Главният прокурор във връзка със случая Сидеров, – то накъде отива тази държава?“. Съгласяваме се с Главния прокурор за недопустимостта униформен полицай да бъде удрян, но във връзка с това питаме поверената му прокурорска институция защо след като Вежди Рашидов разби през 2001 г. носа на униформен полицай, прокуратурата прекрати досъдебното производство с твърдението, че „престъпленията не са извършени“ и въпреки записите от две камери, тогавашният главен секретар на МВР Бойко Борисов лично поднесе извинения на Рашидов и го награди с пистолет? Очевидно има случаи, в които прокуратурата отказва да образува досъдебно производство – дори и да са налице неопровержими доказателства за извършените престъпления и за техните извършители. Има и такива случаи, в които прокуратурата проявява учудваща акуратност и под прожекторите на внушително количество медии стоварва „цялата строгост на закона“ срещу... Срещу кого?

стари архивинови архивиактуални позиции


§ НАП внедрява електронна данъчна декларация с автоматично пресмятане и баркод


(14.01.2014) Националната агенция по приходите (НАП) предоставя на гражданите формуляр на годишна данъчна декларация за електронно попълване с вградени формули за автоматично пресмятане на зададените от потребителя ставки и с вградена технология за генериране на баркод за въведените данни. Последното позволява на данъчната администрация да сканира от хартиения носител генерирания след попълването баркод и автоматично да въведе данните в масивите на НАП – вместо да въвежда данните на ръка. По този начин обработването на данъчната информация ще се извършва много по-бързо и при минимален риск от допускане на технически грешки – което ще допринесе и за по-бързото възстановяване на надвнесени данъци.
Потребителят може да изтегли формуляра на данъчна декларация от страницата на НАП и да попълни приложенията за различните видове доход на своя компютър. Успоредно с попълването на формуляра вградена формула изчислява въведените данни и в случай на допуснато несъответствие генерира сигнал за грешка. По този начин потребителят може да отстрани допуснатите неточности още преди подаването на декларацията и да оптимизира данъчния процес, като спести излишната последваща кореспонденция за нанасяне на корекции.
След като бъде попълнена електронно, годишната данъчна декларация трябва да се принтира и да се подаде на хартиен носител – или по пощата, или на място в някои пощенски клонове (където директно се издава входящ номер), или лично в съответното териториално поделение на НАП. Подаването на годишната декларация и внасянето на дължимите данъци трябва да стане не по-късно от 30.04.2014 г. (след този срок се дължат глоби и лихви).
Вноските за данъчни и осигурителни задължения – с изключение на тези за допълнително задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО) следва да бъдат превеждани към Единната данъчноосигурителна сметка на съответното териториално поделение на НАП, с код за плащане на данъци и осигуровки 11-11-11. Кодът за плащане на ДПЗО е 58-11-11. Тъй като погасяването на задълженията към фиска вече става автоматично според датата на възникване на задълженията, не е необходимо да се посочва конкретно основание за плащане (извън цитираните кодове).
Допълнителна информация за електронната данъчна декларация и за плащането на данъчни и осигурителни вноски може да се получи от Националния информационен телефон на НАП 070018700 (на цената на един градски разговор) или от страницата на НАП.
формулярът на електронната данъчна декларация с указания за попълването й може да се изтегли в .rar формат тук:
http://www.nap.bg/document?id=4454

стари архивинови архивиактуални позиции


§ Правни основания за разпускане на БСП, прокуратурата ще посмее ли да се заеме


(02.01.2014) През изминалата година българското публично пространство беше засипано от безпрецедентни по своя брой и дълбочина скандали, свързани с фалшифициране и подменяне на автентични граждански позиции с режисирани и политически удобни. Вероятно остротата на тези фалшификации и подменяне е реакция на също така безпрецедентните протести срещу властта, които не се удовлетвориха от предсрочните парламентарни избори – дори напротив. Част от скандалите – както ще проследим подробно – съдържат особена систематична свързаност (включително с аналогични на националния контекст европейски явления) и по наша преценка са подходящ повод за Прокуратурата, която да докаже на практика огласената напоследък воля от страна на главния прокурор Цацаров за активизиране на правосъдието и за реабилитиране на доверието в неговите институции.
Първият скандал в българското публично пространство, на който ще се спрем, се заформи около изтеклите чрез сайта за разследваща журналистика www.Balkanleaks.eu „опорни точки“ на БСП от 2009 г. насам. В тези документи, изготвяни на централно ниво в Партията и разпространявани сред активистите по места, се определя систематично и последователно как да говорят „правилно“ по актуални обществени въпроси членовете, симпатизантите и активистите на Столетницата. Само за 2013 г. „опорните точки“ обхващат почти всички ключови теми на българското общество – референдума за АЕЦ „Белене“, политиката на ГЕРБ, министър-председателя Борисов, министър Цветанов, специалните разузнавателни средства, Орлов мост, избори '2013, шистовия газ, назначаването на Пеевски, протестите, тютюнопушенето, президента Плевнелиев, вота на недоверие, студентската окупация, тефтерчето на Златанов, Изборния кодекс, бежанците, бюджет '2014 и т.н. „Опорните точки“ задават официалната линия на говорене по обществено-значимите проблеми и практически подменят личните убеждения с такива, които са определени от Партията. Така се консолидират посланията и се утвърждават трикове за туширане на разногласията във вътрешен план и на неудобните гледни точки във външен план – чрез създаването и поддържането на единна централизирана пропаганда, представяна като лични мнения на хората. Това само по себе си подменя демократичния процес и фалшифицира информационната среда, като я насища с „подходящи“ послания, неглежирайки действителните проблеми на обществото.
Следващ скандал, който доразвива проблема за „опорните точки“ и му придава оперативност, е документация за мрежи от активисти на БСП, които отговарят за задръстването на основни online-медии с „правилни“ мнения (на internet-жаргон такива активисти се наричат „тролове“ – потребители, които се наемат да изразяват предварително определена позиция и чрез своите многобройни, еднотипни и тенденциозни коментари под новини, във форуми, във Facebook-групи и другаде, блокират всякаква възможност за протичане на реална дискусия и за изразяване на мнение, различаващо се от зададената позиция). Информацията за това стана обществено достояние благодарение на файла acaunti_medii.xls, изтекъл в публичното пространство чрез сайта за разследваща журналистика www.Bivol.bg. От метаданните на файла е видно, че същият е генериран в началото на 2013 г. от компютър, инициализиран с името Гергана Алексова (софийски общински съветник от БСП, която по онова време отговаря за медийната кампания на Партията). Платените „тролове“ от Софийската градска организация на БСП са изброени в цитирания файл поименно (ведно с „потребителските“ им имена и медиите, за които отговарят): за www.Mediapool.bg – Надя Младенова (sofia12), Явор Нанков (shemet) и Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova77); за www.VsekiDen.com – Цветомир Стефанов (Icelander), Иван Пешев (ivanpeshev86) и Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova77); за www.Vesti.bg – Цветомир Стефанов (Icelander), Иван Пешев (ivanpeshev86), Явор Нанков (pesho.i), Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova777), Светослав Пожидаев (GeoHydro) и Благовест Кирилов (Blago_k); за www.Dnes.bg – Надя Младенова (sofia12), Иван Пешев (ivanpeshev86), Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova77) и Стефан Стойков (sasforce); за www.btv.bg – Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova05) и Стефан Стойков (sasforce); за www.DarikNews.bg – Явор Нанков (doktora) и Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova77); за www.Novatv.bg – Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova77) и Стефан Стойков (sasforce); за www.Segabg.com – Павел Стоев (Pvstv) и Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova77); за www.Dnevnik.bg и www.Capital.bg – Надя Младенова (sofia12), Цветомир Стефанов (Icelander), Явор Нанков (evropeeca78), Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova777), Светослав Пожидаев (GeoHydro) и Благовест Кирилов (Blago_k); за www.StandartNews.com – Явор Нанков (dimkov) и Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova77); за www.bnt.bg, www.bnr.bg, www.Cross.bg, www.Duma.bg, www.Trud.bg и www.24chasa.bg – Петя Димитрова-Шерденова (dimitrova77). Както е видно, някои от активистите на БСП действат под няколко различни потребителски имена и отговарят за няколко електронни медии едновременно. Най-важният извод от цитирания файл е, че не може да става дума за спонтанно поддържане позициите на БСП, а за организирано и целенасочено ангажиране на ведомствените „троловете“, които изразяват установените от Партията мнения.
Във връзка с цитираните разкрития online-редакцията на в.в. „Дневник“ и „Капитал“ огласи резултатите от направен преглед на собствените си електронни издания за наличието на „партизански“ потребители, които действат по указания от Партията начин. Потвърждава се, че в двете електронни издания са регистрирани и действат потребителите sofia12, Icelander, evropeeca78, dimitrova777, GeoHydro и Blago_k, което съвпада напълно с огласения списък от файла acaunti_medii.xls. Цитираните „тролове“ действително участват в коментарите и изразяват сходни като насоченост позиции, „удобни“ за БСП. Всичките са регистрирани в началото на 2013 г. и са коментирали най-активно във връзка с референдума за АЕЦ „Белене“. Други теми, в които са проявили засилена активност, са свързани със състава на новия кабинет на министър-председателя Орешарски, личността на министъра на външните работи Кристиан Вигенин, дебата за разрешаване на тютюнопушенето на публични места. Потвърждения за „партизанския“ подход дава и редакцията на www.Offnews.bg, която идентефицира необичайно голяма коментаторска активност под своята статия „Цветан Василев: Президентът обслужва интересите на олигарси“ от 25.03.2013 г. Установява се, че 26 от коментарите под статията (отразяващи сходни възгледи) произхождат от един и същи IP-адрес (от едно и също компютърно устройство, свързано с internet), но под различни потребителски имена: tanya, Laleto, debi, monislava, renegat, burkan s pari, Роза, стършел, Ogi, Иванка, koza, branko, Лили, kick-ass, Юлиан, тръгнал бос, нападение, Сингапурски бизнес, Барселона, Антониъс, Популизъм, връзка с ключовее, Гангстера, Тайсън, Иво и Гълъбица. Редакцията на електронната медия посочва и други IP-адреси, от които статията е коментирана с множество потребителски имена – IP-адреса на „потребителите“ ivan, dara и wella, IP-адреса на „потребителите“ alexa m, бела, терра и seq, IP-адреса на „потребителите“ duuu, Rosen, oligarh, lizach, nickname, fen-nedofen, левск, додо, men, ДАНС, Dodoman. По този начин трябва да се създаде усещане у редовия потребител, за когото IP-адресите на „троловете“ остават скрити, че статията е коментирана от много различни хора и всичките изразяват сходни мнения, подкрепящи определена гледна точка. Изнесените данни индицират едно постоянно, целенасочено и всеобхватно преднамерено присъствие в internet и насищане на набелязаните електронни медии с „удобно“ съдържание.
Още по-интересно е следващото разкритие, дало повод за поредния скандал по темата от близките месеци – файлът internet.doc, изпратен от Любомила Тотина (активист от младежката организация на БСП, PR.експерт от „Агенция по публичността“ и едноличен собственик на рекламна агенция „Оупън майндед“ ЕООД) чрез нейната електронна поща m.totina@gmail.com на 16.03.2011 г. Документът е определен като „Интернет – кампания местни и президентски избори 2011“, и по същество представлява стратегия за това как „да се създадат настроения и да се разпространяват слухове“ в социалните мрежи, форумите и online-медиите, като същите бъдат превърнати в „обект на „превземане“ от вътре чрез разпространяване на информация, снимки, мнения, създаване на местни каузи“ без потребителите да „разпознаят в това кампанийност и фалш“. За изпълнение на задачата се предлагат два подхода: „партизански“, изразяващ се в „активно ГРАЖДАНСКО участие във вече функциониращи надпартийни страници, групи, създаване на каузи във Фейсбук и изпращането им до приятели“; и „национален“, изразяващ се в „активизира[не] диалога и внушението в посока тежката ситуация, безизходица и пр., което да налага усещането за провал на сегашното управление (управлението на ГЕРБ по онова време – бел. www.Advocati.org) [в] съществува[щи] групи и страници с национални и социални каузи“. Тонина по достъпен начин подсказва на своите изпълнители, че „на първия етап не е нужно явно да показваме партийна принадлежност и про-БСП позиция, за да не си попречим в създаването на настроения. С други думи – плюем по ГЕРБ и другите, без да казваме колко сме велики“. По-нататък се изброяват конкретни примери и алгоритми за работа, които ще спестим на читателя. Остава изводът, че насищането с „подходящи“ мнения и изместването по този начин на автентичните потребителски позиции се осъществява планирано, целенасочено и съобразно цялостна стратегия за реализирането му. В тази връзка журналистът Атанас Чобанов разкрива, че още през 2011 г. Антон Кутев (отговарящ за медийната политика на БСП) е предлагал на пленум Партията да приеме „стратегия за овладяване на Фейсбук и форумите“, каквато е приета междувременно и в ГЕРБ, а вероятно и в други партии.
Последния скандал, с който ще завършим нашия преглед в български контекст, е този за изтеклата кореспонденция между БСП и частна маркетингова компания, наета от Столетницата за извършването на телемаркетинг (таргетирано прозвъняване по телефона) спрямо български граждани на възраст от 55 г., с цел активизирането им да гласуват за БСП на парламентарните избори от 2009 г. Координатор на операцията е народният представител Кирил Добрев, който кореспондира с Джонатан Гладуиш (бивш директор „Международни колцентрове“ към бившата Българска телекомуникационна компания). Добрев е насочен към услугите на маркетингова компания, разполагаща с данните на 2'000'000 български граждани. „Пазарната цена“ на такава база данни, сегментирана по възраст, се определя на 4'000'000 лв., а разходите за 150 души персонал в колцентъра, които ще осъществят операцията, се определят на 773'760 лв. В аргументацията за необходимостта от осъществяване на сделката се изтъква, че „телефонни указатели не могат да бъдат използвани, тъй като информацията в тях не съдържа ЕГН и сегментация не може да бъде предприета“, а „такива бази са притежание на банки и телекомуникационни компании като БТК и МТел, които не са склонни да ги предоставят на трети лица“. От предоставената база данни са сегментирани избиратели над 55-годишна възраст и е извършвано прозвъняване вечерно време; ако се окаже, че възрастните граждани се колебаят за кого да гласуват, са правени опити да се „стимулират допълнително“. Предвидено е да бъде направено последно прозвъняване на колебаещите се и в самия ден на изборите, за което няма данни доколко е осъществено.
Цитираните фалшификации и манипулации нарушават драстично българското законодателство (което от своя страна отразява много от международно признатите принципи и стандарти). Осъществяването на преднамерени телефонни обаждания нарушава прогласената в чл. 32 от Конституцията неприкосновеност на гражданите, чиито лични данни са използвани за да се нахлуе в личното им пространство, в нарушение на чл. 5, ал. 1, т. 2 от Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) – за разкриване политическите убеждения на възрастните хора (дали се колебаят за кого да гласуват) и с цел да се „стимулират допълнително“, включително в изборния ден, което от своя страна е нарушение на чл. 59, ал. 1 от действалия към онзи момент (2009 г.) Закон за избиране на народни представители (ЗИНП). Нарушен е и чл. 319а от Наказателния кодекс (НК), тъй като личните данни на 2'000'000 български граждани очевидно са придобити противозаконно от компютърните системи на бившата БТК, вероятно не без знанието и съдействието на бившия директор „Международни колцентрове“ Джонатан Гладуиш, който след това извлича и търговски ефект от незаконния си информационен актив.
С Цитираните фалшификации и манипулации се нарушава и чл. 2, ал.ал. 2 и 3 от Закона за политическите партии (ЗПП), според които „политическите партии съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите (...) по (...) демократични начини“, респективно – „политическите партии използват демократични средства и методи за постигане на политическите си цели“. Нито формулирането на „опорни точки“, нито внедряването на „партизански“ тролове, нито манипулирането на бабите и дядовците по телефона може да се назове „демократично средство и метод“ – напротив, в някои свои елементи подобни действия дори са престъпни. На следващо място – съгласно чл. 7 от ЗПП „дейността на политическите партии [е] публична“, което ще рече „явна“. Разгледаните по-горе фалшификации и манипулации станаха обществено достояние само благодарение дейността на засилващата се българска разследваща журналистика, иначе са били планирани и осъществявани по напълно скрит от обществото начин.
С Цитираните фалшификации и манипулации се нарушава и чл. 41 от Конституцията, който прогласява правото на гражданите да получават [обективна] информация. Това основно гражданско право е компрометирано чрез създаването на „настроения“ и разпространяването на „слухове“ в засегнатите публични информационни системи – което, както проследихме – е осъществявано от Столетницата организирано, целенасочено и насищащо, и е подменяло, обезсмисляло и партизирало протичащия в информационните системи публичен дебат.
Дори само с цитираните по-горе нарушения за БСП е налице хипотезата на чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗПП – „с дейността си нарушава системно изискванията на този закон“ – и ако се спазва буквата на закона, Софийска градска прокуратура (СГП) би трябвало да иска от Софийски градски съд (СГС) да постанови нейното разпускане и прехвърляне на цялото й имущество в полза на Държавата. Остава открит въпросът доколко Прокуратурата ще посмее да признае публикуваните документи и направените разкрития за законен повод по смисъла на чл. 208, т. 2 във вр. с чл. 207, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и доколко ще намери в тях достатъчно данни за извършени престъпления, за да образува досъдебни производства срещу виновните лица и да предприеме действия за разпускането на БСП съгласно чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗПП.
Извън българския контекст, още по-зловеща е разкритата преди няколко дни от британския в. „Daily Telegraph“ информация за конфиденциални документи на администрацията към Европейския парламент (ЕП), озаглавени „Политически насоки за институционална информация и комуникационна кампания“. Според цитираните документи за 2014 г. във връзка с предстоящите европейски избори е предложен бюджет от приблизително €2'500'000 за платени „тролове“. Мярката е насочена към „оборване“ на разрастващия се евроскептицизъм в internet и налагане на оптимистични контра-позиции, които да стимулират гражданите на Европейския съюз (ЕС) към по-голяма консолидация и изборна активност на 22-25.05.2014 г.,когато се очаква да бъдат избрани 751 народни представители в ЕП. Съгласно огласените от „Daily Telegraph“ документи се планира да бъде проведена интензивна блиц-кампания непосредствено преди изборите и по време на протичането им. Тогава платените „тролове“ се планира да залеят ключови дискусионни форуми, групи и медии в internet с „подходящи“ коментари, изглеждащи като такива на обикновени потребители.
Ключови за провеждане на кампанията ще бъдат т.нар. „инструменти за наблюдение на общественото мнение“ (public opinion monitoring tools), които имат за цел „да се идентифицира на ранен етап дали определен дебат от политическо естество между потребителите в социални медии и блогове има потенциала да привлече интереса на медиите и гражданите“. По този начин платените „тролове“ ще бъдат фокусирани в такива дискусии, които могат да окажат по-значително въздействие спрямо избирателите. Предвижда се специално внимание да бъде отделено на страните-членки, при които се наблюдава завишаване на евроскептицизма. В огласените документи в прав текст четем, че „институционалните комуникатори на ЕП (разбирай платените „тролове“ – бел. www.Advocati.org) трябва да бъдат в състояние да наблюдават публичните разговори и изразени позиции в реално време, да локализират „тематичните тенденции“ и да бъдат в състояние да реагират бързо, по подходящ начин съгласно таргета, присъединявайки се към разговора и повлиявайки го – например чрез цитирането на факти и цифри за оспорване на митове“.
Цитираните от „Daily Telegraph“ документи за пропагандните намерения на европейските централни институции напомня по страшен начин изложената по-горе българска действителност и придават нов нюанс в твърдението на социалистите, че Сергей Станишев (председател на БСП и президент на Партията на европейските социалисти) е „политик от европейски тип“. Фалшификации и манипулации – като се започне от „опорните точки“, които заместват самостоятелното мислене; премине се през „партизанските“ набези на изкуствени потребители, които изместват встрани истинските потребителски коментари (включително на европейско ниво срещу разрастващия се евроскептицизъм); и се приключи с корпоративно структурирани call-центрове, насочени към атакуване на най-уязвимите слоеве от обществото – подменят автентичното публично говорене, блокират възможността за протичане на свободен диалог и задушават в зародиш гражданското общество и демокрацията. Достига се до подменяне на политическия вот, а заедно с това и на политическата воля, на политическата идентичност на нациите. И когато днес откриваме документи за идентична подмяна и фалшифицирана „политика“ от страна на централните европейски институции, в които българите (и не само ние) концентрирахме през последните десетилетия значителни очаквания за нещо по-добро, остава открит въпросът – кой всъщност управлява ЕС и какво е мястото в това управление на... демокрацията?
Файлът със списъка с „тролове“ на БСП може да види тук:
http://www.dnevnik.bg/getatt.php?filename=o_2204693.xls
Файлът с „партизанската“ стратегия на БСП може да се види тук:
https://www.balkanleaks.eu/bspleaks/Oporni-R3.mbox/att-0019/internet.doc
Статията на „Daily Telegraph“ може да се види тук:
http://www.telegraph.co.uk/news/worldnews/europe/eu/9845442/EU-to-set-up-euro-election-troll-patrol-to-tackle-Eurosceptic-surge.html

нови архивиактуални позиции


Архивни позиции:

§ Архивни позиции (2019)

§ Архивни позиции (2018)

§ Архивни позиции (2017)

§ Архивни позиции (2016)

§ Архивни позиции (2015)

§ Архивни позиции (2014)

§ Архивни позиции (2013)

§ Архивни позиции (2012)

§ Архивни позиции (2011)

§ Архивни позиции (2010)