Архивни позиции (2013)


§ Може ли да възникне internet-валута, независима от банките и правителствата?


(27.12.2013) BitCoin („монета“ от битове) може да се определи като децентрализирана виртуална криптовалута, която не се управлява от централна банкова институция, не е зависима от решенията на никое правителство и се развива в internet на мрежови принцип, подобно на peer-to-peer, magnet-links и torrent-технологиите. Това позволява в BitCoin-единици да се извършват анонимни разплащания без посредник, интерес към които проявяват дисиденти и организации като WikiLeaks и Internet Archive, за чието оцеляване конфиденциалността на транзакциите е от особена важност. Начало на технологията BitCoin е поставено през 2009 г. от програмист или група програмисти с японския псевдоним Сатоши Накамото. BitCoin-единиците се „създават“ посредством осъществяването на сложни математически пресмятания от голям брой включени в процеса компютри, взаимодействащи си в мрежа, които верифицират по криптографски начин извършваните транзакции в мрежата или изчисляват например големи взаимно прости числа за нуждите на криптографията. В замяна на участието в тази дейност собствениците на включените компютри „създават“ и „придобиват“ BitCoin-единици, които „възникват“ на криптографски принцип и се признават по мрежови способ от останалите включени в процеса компютри. Към момента са „създадени“ приблизително 12'000'000 BitCoin-единици. Предвижда се най-късно до 2040 г. общият им брой да достигне до 21'000'000 и процесът по „създаването“ им да спре (очаква се тогава изчисляването на следващите още по-големи взаимно прости числа да стане невъзможно с конвенционалната компютърна техника поради нарастващата му сложност) и да се установи своеобразен „златен стандарт“ за криптовалутата BitCoin, тъй като вече няма да се „създават“ допълнителни единици.
Получените BitCoin могат да се котират спрямо конвенционалните валути и да се използват като децентрализирано платежно средство (подобно на обикновените електронни пари, но без намесата на банкови и правителствени институции). Контролът върху криптовалутата и поддържането на сетълмент в реално време се осигурява от компютрите на потребителите, които признават и верефицират извършваните транзакции на мрежови принцип чрез система от публични и частни криптоключове. Никой не може да проследи конкретна транзакция, но нейната сигурност се гарантира от цялата мрежа. Проектът няма собствена инфраструктура и работи от компютрите на своите потребители, посредством свободен софтуер, който всеки може да си свали от internet, да провери как работи, да използва и да подобрява.
Пускането в действие на виртуалната криптовалута BitCoin привлече общественото внимание и постави редица правни въпроси след изумителното повишаване на нейната стойност и реализирането на обороти в порядъка на стотици милиони долари. Продавана за не повече от $7 към края на 2012 г., цената на единица BitCoin надхвърли $1'000 към края на 2013 г. (при достигнат ръст от 400% за по-малко от месец), за да се срине след това на половината от достигнатата стойност. Така неконтролируемите и непредвидими флуктуации в котировките на криптовалутата поставиха на изпитание всякаква икономическа логика. Въпреки това идеята за пускане в обръщение на независима от банките и правителствата парична единица, която запазва анонимността на своите собственици и им позволява да извършват непроследими разплащания, без да дължат за това транзакционни такси и комисионни, привлича много хора и придава на виртуалната валута най-ценния ресурс – доверието на нейните потребители.
Експерти от Bank of America оценяват BitCoin-икономиката на около $13'000'000'000 и идентифицират възможност виртуалната криптовалута „да стане предпочитано средство за разплащане в електронната търговия [и] да се превърне в сериозен конкурент на традиционните средства за финансови транзакии“. Експертите признават, че сегашните технологии за обмен на BitCoin-единици позволяват една транзакция да се финализира за около 50 минути, в което време стойността на криптовалутата може да флуктоира значително и да се отрази неблагоприятно на страните. Във връзка с това експертите очакват правителствата да потърсят начин за регулиране на BitCoin и за намаляване на риска от злоупотреби. В този контекст експертите не изключват възможността виртуалната криптовалута да се утвърди като универсално разплащателно средство поне в рамките на internet.
Въпреки тези положителни очаквания, финансовите власти в щата Калифорния изискаха от BitCoin Foundation (организация с идеална цел, която поддържа криптовалутата) да спре всичките свои транзакции, докато не получи лиценз като доставчик на платежни услуги. Подобни искания са предявявани и спрямо други организации, които се занимават с виртуални транзакции и по този начин всичките биват приравнени от властите (главно във Виржиния, Ню Йорк и Калифорния) на платежни институции и дружества за електронни пари. Американските власти проявяват засилен интерес към BitCoin още от пролетта на 2012 г., когато Звеното за борба с прането на пари (FinCEN) при щатското Министерство на финансите въведе изискване компаниите, които осъществяват операции с виртуална валута, да събират данни за клиентите си и да докладват на властите при нареждане на необичайни транзакции. Тогава излезе и доклад на Федералното бюро за разследване (ФБР) относно схемите, по които анонимността и непроследимостта на BitCoin е използвана с престъпни цели (търговия със забранени стоки и услуги, финансиране на тероризъм, пране на пари). Въпреки тези рискове обаче, щатското Министерство на правосъдието призна виртуалната валута като „легитимно средство за обмяна“. В същата посока бяха направени изявления и от Сенатска комисия в САЩ.
Германия е първата страна в Европа, която през лятото на 2013 г. зае официална позиция относно BitCoin, като й призна статут на „единица за финансова отчетност“. По този начин, макар да не е приравнена на действителна валута, BitCoin беше призната за материален актив и някои от търговските дейности, свързани с виртуалната криптовалута, бяха обложени с данъци. Малко след това Тайланд произнесе абсолютна забрана за осъществяването на каквито и да било операции с виртуалната криптовалута на своя територия – всякакви транзакции, обмен с други валути, генериране или дори просто притежаване на единици BitCoin. Китайската Централна банка също изрази рестриктивна позиция, която обаче обхваща само финансовите институции в страната, на които беше забранено да използват BitCoin поради нейната нестабилност и риска от злоупотреби. BTC China (най-голямата китайска борса за обмен на BitCoin) и китайската Централна банка понастоящем обсъждат възможността да бъдат изготвени правила за управление на виртуалните пари.
Най-богатата страна в Европа – Норвегия – зае позиция, подобна на германската – виртуалната криптовалута BitCoin не се признава за разплащателно средство, но се признава за материален актив и се облага с данък „Печалба“. Малко след това националният Финансов регулаторен орган на Кралство Дания предупреди своите граждани, че няма регулаторният орган необходимите правомощия да се справи с евентуални злоупотреби с BitCoin и заради това се нуждае от законодателни промени. Майкъл Ландберг, главен съветник на Финансовия регулаторен орган: „Кралство Дания планира да се обедини с други държави за създаването на правна рамка, която да се справя със „сивите зони“, създадени от системите за виртуална валута. (...) BitCoin не е забранена в САЩ и Великобритания. Тя е тук и ще продължи да бъде тук. Просто трябва да бъде регулирана. Предизвикателството пред нас е как да го направим“. Бени Енгелбрехт, говорител на парламентарната Комисия за финансов надзор от управляващата Социалдемократическа партия: „Определено има ясни проблеми пред употребата на BitCoin и има нужда от регулация; това не е нещо, което можем да направим сами. То трябва да бъде извършено на европейско и глобално ниво“.
Поради рестриктивната позиция на далекоизточните страни и колебанията в Европа, големи IT-компании като Apple също проявяват предпазливост – превид политиката им да спазват законодатеството във всичките страни, в които предлагат своите продукти. От Apple отказват да поддържат приложения и услуги, обвързани по какъвто и да било начин с BitCoin. По-различна е политиката на Google, където на този етап се разработват свободно приложения и услуги, свързани с BitCoin – включително и такива за генериране на BitCoin.
Към края на 2013 г. Европейският банков орган (ЕБО) също предупреди за рисковете, произтичащи от използването на BitCoin. В свой доклад по темата ЕБО предупреждава гражданите на Европейския съюз (ЕС), че при използването на подобни разплащателни средства потребителите не са защитени по никакъв начин от правото на ЕС. BitCoin не се гарантира от никоя централна банка или правителство, или от какъвто и да било физически актив. Стойността на виртуалната криптовалута зависи изцяло от доверието на хората. Изявлението – макар да е политически коректно – поражда редица въпроси за „гарантираността“ на конвенционалните валути, които до преди време бяха обезпечени „със злато и всички активи на банката“, но от години вече не са и единственият актив, който стои реално зад тях, е доверието на хората и законовите регулации. Специално за България все още е жив споменът от 90-те години на миналия век, когато контролирани верижни фалити на банките ликвидираха спестяванията на вложителите в конвенционална валута. Две десетилетия по-късно, на фона на т.нар. Световна финансова криза остава актуален въпросът за това каква гаранция може да предостави в случай на икономически срив която и да било институция и какво друго остава, освен... доверието на вложителите в определена валута!
В контекста на горните разсъждения интерес представляват някои от най-големите измами, извършени чрез криптовалутата BitCoin. Сред тях без съмнение се нарежда безследното изчезване на виртуалната борса „BitCoin GBL“, която стартира работа през месец май.2013 г. с официален адрес на управление в Хонконг. Още тогава виртуалната борса събуди подозрение с това, че сървърът й беше позициониран в Пекин. Независимо от тази подробност обаче, за половин-годишното си съществуване „BitCoin GBL“ привлече близо 1'000 инвеститори от Хонконг с вложения в BitCoin-единици на обща стойност над $4'100'000, а от септември.2013 г. започна да емитира и акции – въпреки, че не беше получила лиценз за предоставяне на платежни услуги. В края на октомври.2013 г. компанията внезапно изчезна от internet, а всичките й публични адреси се оказаха фалшиви. Досега няма данни за собствениците на борсата и за съдбата на вложенията, направени в нея. Друга крупна измама с BitCoin-единици беше извършена съвсем наскоро в online-магазина за нелегални стоки и услуги „Sheep Marketplace“, явяващ се основен конкурент на затворения от ФБР преди месеци „Silk Road“. (Цитираните internet-пространства са част от .onion мрежата, която е недостъпна за обикновените internet-потребители и посредством криптографски методи не позволява установяването на това къде се намират самите сайтове и кой извършва съответните операции в тях.) Пробив в сигурността на „Sheep Marketplace“ позволи неправомерното източване на 5'400 BitCoin-единици (с приблизителна стойност около $6'000'000), като след този инцидент online-магазинът изчезна безследно от internet. Няма данни каква част от намиралите се в обръщение по онова време 96'000 BitCoin-единици (на стойност около $100'000'000) са върнати на притежателите им.
Цитираните измами поставят актуалния въпрос за доверието в безналичните плащания, каквито в частност са плащанията чрез BitCoin. Първоначално хората са се разплащали чрез проста размяна на стоки и услуги (бартер) или чрез определени скъпоценни активи, чието количество е ограничено и поради това има висока стойност (раковини, благороден метал и други). Впоследствие се появяват парите в брой, които първоначално представляват обикновени разписки за депозирани количества скъпоценен актив, а на следващ етап придобиват днешния вид на банкнотите. Появата на парите въвежда необходимостта от доверие – доверието в това, че срещу разписката (или банкнотата), която сама по себе си не струва нищо, ще бъде получена действителна стойност. Обезпечаването на банкнотата „със злато и всички активи на банката“ е начин хората да бъдат накарани да вярват на парите и да ги разменят срещу реални стоки и услуги. Постепенно обаче златното обезпечение придобива все по-фиктивен характер и накрая напълно изчезва от банкнотите (днес не можете да представите своите банкноти в банката и да изискате срещу тях да ви бъде измерено следващото се количество злато), а накрая започват да изчезват дори и самите банкноти: появяват се т.нар. безналични плащания, извършвани чрез електронни пари. Използването на кредитни и дебитни карти предполага доверие в банковата система, която поддържа електронни записи на сметките на вложителите и ги оторизира да извършват транзакции със записаните в сметките им стойности. Без такова доверие съществуването на банките не би било мислимо и финансовата система би се сринала за часове, а хората биха се върнали към най-старите налични форми на бартерно разплащане с реални стоки и услуги.
За да може да се гарантира доверие в електронните пари и безналичните разплащания, държавите създават системи от законодателства, които поставят редица изисквания към доставчиците на платежни услуги (банки, платежни институции и дружества за електронни пари). Редица изисквания се поставят и към поддържаните от доставчиците платежни системи и към осъществяваните от тях платежни услуги. Релевантен към тази тематика в България е Законът за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), който до голяма степен възпроизвежда разрешенията на европейското законодателство в тази материя. Съгласно чл. 4 от ЗПУПС, платежни са тези услуги, които са свързани с внасянето (т. 1) и тегленето (т. 2) на пари по платежна сметка; изпълнението на платежни операции (т. 3), включително със средства по отпуснат кредит (т. 4), което включва директен дебит, операции чрез платежни карти или други подобни инструменти и кредитни преводи (б.б. „а“-„в“); издаването на платежни инструменти и/ли приемането на плащания с такива инструменти (т. 5); осъществяването на налични парични преводи (т. 6) и на платежни операции посредством телекомуникационно, цифрово или информационно устройство (т. 7). Съгласно чл. 7 от ЗПУПС е забранено платежни услуги да бъдат извършвани без лиценз. Чл. 5 от ЗПУПС определя като „платежна институция“ такова юридическо лице, което e „получило от компетентния орган на държавата-членка по произход (за България това е БНБ – бел. www.Advocati.org) лиценз за предоставяне и извършване на платежни услуги (...)“. За да бъде издаден лиценз, чл. 10 от ЗПУПС изисква бъдещата платежна институция да осигури капитал със законен и прозрачен произход, чийто размер зависи от конкретния вид платежни услуги и от техния обем на годишна база; да подготви за прилагане всеобхватни и съответстващи на естеството, мащаба и сложността на платежните услуги правила за управление, включващи ясна организационна структура, прозрачни и последователни правила за отговорност, ефективни процедури за управление на рисковете, механизми за вътрешен контрол, надеждни административни и счетоводни процедури, мерки срещу изпирането на пари. По-нататък чл. 10 от ЗПУПС изисква да бъде представен бизнес-план и прогнозен бюджет, от които да е видно, че бъдещата платежна институция ще бъде в състояние да извършва надлежно дейностите си и да прилага надеждни мерки за защита средствата на ползвателите и на използваните от тях платежни инструменти. Лицата, които ще управляват и ще представляват платежната институция, трябва да притежават необходимата квалификация, професионален опит и добра репутация, а притежателите на квалифицирано дялово участие в капитала трябва да докажат своята надеждност с оглед гарантиране стабилното и разумно управление на платежната институция.
Лиценз не се издава, а издаденият се отнема, ако някое от горните условия не е налице или бъде нарушено, или ако се установят тесни връзки на лицата, които управляват и представляват платежната институция и които могат да компрометират осъществяване на ефективен надзор и контрол. Издаденият лиценз се отнема и тогава, когато по преценка на БНБ „платежната институция би могла да застраши при продължаване на дейността си стабилността на платежна система, в която участва“ (чл. 15, ал. 1, т. 8 от ЗПУПС).
Съгласно чл. 74, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗПУПС електронни пари могат да бъдат издавани само от банките, от лицензираните дружества за електронни пари, от Европейската централна банка (ЕЦБ) и от националните централни банки на страните-членки (за България това е БНБ). Чл. 76, ал. 3 от ЗПУПС задължава дружествата за електронни пари, които възнамеряват да издават електронни пари, да получат лиценз за това преди започване на своята дейност. Издаването и отнемането на лиценза се урежда от чл.чл. 10-17 от ЗПУПС, относими и за платежните институции. Банките получават своя лиценз съгласно Закона за кредитните институции (ЗКИ), който в най-общ план наподобява изискванията за лицензиране на платежните институции (със завишени изисквания откъм финансова и организационна стабилност).
Независимо от вида им, доставчиците на платежни услуги поддържат помежду си платежни системи по смисъла на чл. 79 от ЗПУПС, в условията на които системи осъществяват платежните операции и поддържат сетълмент (най-общо казано – координирано „изтриване“ на стойността от сметката на наредителя и „записване“ на същата в сметката на получателя при запазване на точния брой валутни единици в системата). Платежната система задължително се поддържа от оператор по смисъла на чл. 94 от ЗПУПС, който е лицензиран съгласно чл. 95 от ЗПУПС (при изисквания и условия, наподобяващи до голяма степен разгледаните по-горе).
В обобщение може да се твърди, че законът предвижда изключително сериозни изисквания за допускане на една институция до възможността да издава електронни пари, да извършва платежни услуги, да участва в платежна система или да управлява такава система. Изискванията ограничават достъпа до подобни дейности за лица, които не могат да осигурят значителни капитали, организационни ресурси и квалифициран персонал, и които не могат да убедят централната банка на съответната държава в своята надеждност. Обемът на настоящото изследване не позволява обсъждането на ясно формулираната в закона възможност централната банка да взема по своя преценка своеобразни политически решения за това да допусне ли определен кандидат да действа като доставчик на платежни услуги в рамките на платежна система (като банка, като платежна институция или като дружество за електронни пари или като оператор на платежна система). Законът позволява създаването и обмяната на пари да се ограничи до определен кръг от институции, определени (извън формалните законови изисквания) на политическо ниво и натоварени със задачата да поддържат установения финансов ред. BitCoin излиза извън този ред чрез идеята „пари“ да бъдат „създавани“ от хората, независимо от банките, правителствата и законите. Тази идея нямаше правна и икономическа стойност до момента, в който не стана ясно, че огромни парични потоци циркулират през internet в криптиран вид и позволяват децентрализираната обмяна на милиони долари; при това – без законови ограничения, без такси за транзакция, без проследяване. Подобна независима и анонимна обмяна не атакува пряко финансовия суверенитет на държавите, но заплашва да го изпразни от съдържание – ако достатъчно голям брой хора започнат масово да предпочитат BitCoin (или друга виртуална криптовалута) пред конвенционалните пари на банковата система. Ето защо някои държави вече подават сигнали за намерението си да търсят начин BitCoin да се регулира чрез закон. Друг е въпросът как ще бъде наложена регулацията – при положение, че виртуалната криптовалута съществува в шифрован вид, обменя се почти непроницаемо анонимно и е доста трудно да бъде проследена от органите на властта. И не на последно място – остава открит въпросът допустимо ли е да бъде ограничавана със закон възможността на хората да създават свои независими платежни системи и да ги използват така, както намерят за добре? Допустимо ли е банките и правителствата да се вклиняват между хората като задължителен посредник? Отговорите, свързани с гарантирането на вложенията и законовата защита на паричния пазар се сриват заедно с финансовите кризи, стопяващи без особени усилия стойността на активите, натрупвани с труда на хората от десетилетия.

стари архивиактуални новини


§ Европейският съд формализира критериите за допустимост на жалбите на граждани


(15.12.2013) С настъпването на 2014 г. влизат в сила новите критерии, по които Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) ще допуска до разглеждане постъпващите жалби на граждани за нарушени техни права от страните-членки по Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС). Новите правила бяха утвърдени от Съда на 06.05.2013 г. с изменение и допълнение на чл. 47 от Правилника на ЕСПЧ, и имат за цел да повишат ефективността на Съда, като способстват за по-експедитивно отсяване на недопустимите жалби и ускоряване разглеждането на допустимите. Промяната идва след близо 3-годишен дебат, в който претоварването на съда и липсата на капацитет за разглеждане на големия брой жалби, постъпващи от всички краища на страните-членки по Конвенцията, доведе до огромен процент недопуснати до разглеждане жалби поради формални причини. С изменението и допълнението на чл. 47 от Правилника се внася конкретност на изискванията за допустимост – въпреки, че Съдът ще продължи да не дава обяснение на причините при отказ определена жалба да бъде допусната до разглеждане. По този начин увеличаващото се доверие към ЕСПЧ влиза в конфликт с отказа на европейските институции да осигурят необходимия капацитет за функциониране на системата, и в крайна сметка резултира в затягане на формалните изисквания и ограничаване на лесния достъп до правосъдие – което само по себе си е едно отстъпление от самата ЕКПЧОС.
От 2014 г. всяка жалба, изпратена до ЕСПЧ, ще трябва да съдържа изчерпателна информация по случая и да бъде придружена от копия на всичките относими документи. Отпада възможността 6-месечният срок от постановяване на окончателния акт на последната компетентна национална инстанция да бъде спазен с предварително писмо в свободен текст, съдържащо само принципно оплакване на жалбоподателя за нарушените му права по ЕКПЧОС. От сега нататък в преклузивния 6-месечен срок (съгласно пощенското клеймо) жалбоподателят ще трябва да структурира напълно своята жалба и да я окомплектова с убедителни документи, за да предостави възможност на Съда още на този етап да определи нейната (не)допустимост и евентуално – приоритетност на разглеждане. Слага се край на практиката между жалбоподателите и Съда да протича една продължителна кореспонденция за доизясняване на случая, преди постановяване на съдебното определение за допустимост. Определението няма да бъде мотивирано – при определяне на жалбата като недопустима жалбоподателят ще получава само съобщение за „административно несъответствие“. Ако 6-месечният срок все още не е изтекъл, жалбоподателят ще може да реорганизира отхвърлената жалба и да я подаде повторно – което е дисциплиниращ фактор за своевременно обръщане към ЕСПЧ още в началото на 6-месечния срок.
Във връзка с горното на официалния сайт на Съда ще бъде предоставен за сваляне нов опростен формуляр на жалбата, достъпен на всичките официални езици на Европейския съюз (включително български). Както и досега, формулярът ще бъде структуриран по раздели. В раздел ІІ жалбоподателят трябва да посочи в много стегнат и хронологичен вид най-съществените събития, свързани с неговото оплакване. Посочените факти трябва да бъдат подкрепени от съответните копия на документи, приложени в раздел VІІІ на жалбата. В раздел ІІІ трябва да бъде посочено в какво се изразява самото нарушение. Не е достатъчно да се цитира нарушеният текст от ЕКПЧОС, а трябва да се даде обосновка за настъпилите неблагоприятни последици – подобно на познатите у нас писмени защити или жалби против решенията на предходната инстанция. В раздел ІV следва да бъде цитиран окончателният акт по случая на последната компетентна национална инстанция. Когато става дума за продължаващо нарушение, спазването на 6-месечния срок трябва да бъде обосновано с изясняване на продължителното обстоятелство (например продължаващо неизпълнение на влязло в сила решение от преди години). Ако жалбоподателят не е изчерпал някое от националните средства за защита, тук е мястото да даде подробна обосновка на причините, поради които не се е възползвал от предоставената възможност – например заради липсата на неефективност (която се доказва с примери от практиката). В раздел V трябва да се конкретизира искането на жалбоподателя – например Съдът да признае нарушението, да присъди справедливо обезщетение и други. На този етап не е необходимо да се посочва конкретен размер на обезщетение – Съдът, ако установи основателност на жалбата, така или иначе ще покани жалбоподателя да представи справедлив размер и ако това не бъде направено в срок, няма да присъди обезщетение. Важно е да се има предвид, че жалбата трябва да бъде придружена от кратко резюме, ако надхвърля по обем 10 стандартни машинописни страници (без заглавната).
Допълнителна информация по темата може да се види на официалния сайт на ЕСПЧ:
www.echr.coe.int

стари архивиактуални новини


§ Относно правото на децата да имат гражданска позиция и да участват в протести


(12.12.2013) Тези дни в медиите беше огласена информация за необичайната осторожност на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) по отношение закрилата на деца, които евентуално са станали „жертва“ на участие в антиправителствени протести. 15-годишната Деси Николова е привикана на разпит заедно с баща й, за да обяснява пред органите на реда защо ходи на протести. Разпитът е провокиран от изключителната бдителност на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД), която по принцип проспива брутални нарушения на детски права (например в домовете за деца без родителска грижа), но се самосезира немедлено, след като до вниманието й достига фотография на непълнолетната Деси, която протестира. На фотографията (автор – Стефан Стефанов) виждаме момичето разплакано да прекръща полицай с шлем на главата, който стои в кордон с лице към протестиращите. „Сред полицаите имаше и добронамерени – коментира по-късно в социалните мрежи самата Деси. Този, който държа за раменете, имаше малко кръв по носа, явно се беше ожулил. Видях как пазеше хората и опитваше да спре полицаите да ни бият. Разплаках се и му казах да се пази. Той ми отвърна „Дръж се! Всичко ще е наред!“ Очите му бяха насълзени...“. Цитираната фотография обиколи световните медии и вероятно така е достигнала до канцелариите на ДАЗД, за да стане повод за самосезиране на Агенцията.
Сигналът до СДВР е изпратен на 25.11.2013 г. и се позовава на изключително тенденциозната публикация в www.SvobodnoSlovo.eu от 16.11.2013 г. под заглавие „Нов скандал! Протестна мрежа експлоатира нашите деца, къде е Агенцията за закрила на детето?“, където се „разкрива“ възрастта на Деси и се прави извод, че тя няма право да участва в протести, тъй като това било право само на пълнолетните, които съгласно Изборния кодекс (ИК) могат да гласуват. Използваме случая да посочим на юристите от www.SvobodnoSlovo.eu и на тези от ДАЗД, че ИК не третира по никакъв начин правото на протест. Чл. 6, ал. 1, т.т. 1-3 от Закона за събранията, митингите и манифестациите (ЗСММ) изброяват изчерпателно кой не може да участва в подобни събития – това са гражданите, които „носят оръжие или други специално предназначени или приспособени предмети, които може да се използуват против живота и здравето на хората или за причиняване на материални щети; [гражданите, които] са в очевидно пияно състояние; [и гражданите, които] са маскирани с цел да се затрудни тяхното разпознаване“. Нещо повече – чл. 12 от Закона за закрила на детето (ЗЗакрД), явяващ се устройствен и за самата ДАЗД, изрично определя, че „всяко дете има право свободно да изразява мнение по всички въпроси от негов интерес“. Безспорно протестът е форма на изразяване, а въпросът дали имат интерес децата от това да живеят в държава, управлявана прозрачно и в полза на обществото, остава дискусионен.
Съгласно чл. 11, ал. 4 от ЗЗакрД „всяко дете има право на закрила срещу въвличане в политически (...) дейности“. В цитираната публикация авторите от www.SvobodnoSlovo.eu навеждат клеветни и обиждащи твърдения, че „Деси и другите пубертети, които за забавата са на улицата (...) са използвани от политиците за недостойни цели“, като интерпретират неправилно разпоредби от трудовото право (все едно Деси е била на работа в онзи момент), без да наведат нито един аргумент за доказване на набеденото използване (наемане на работа) и за разясняване естеството на недостойните цели. И ако активизирането на ДАЗД е обяснимо предвид разписаните по закон нейни функции, то упоритото привикване на Деси и родителите й в СДВР буди истинско недоумение, след като бащата на момичето Филип Николов недвусмислено заявява: „Много добре знам, че Деси ходи на протести. Даже ходим заедно, а аз винаги съм в първите редици“. Подобно изявление по наше мнение изчерпва недвусмислено разпоредбата на чл. 125, ал. 2 от Семейния кодекс (СК), според която „родителят отглежда детето, формира възгледите му и осигурява образованието му съобразно възможностите си и в съответствие с нуждите и наклонностите на детето, и с цел израстването му като самостоятелна и отговорна личност“. Автоматично след изявление като горното и в контекста на цитираните разпоредби СДВР би трябвало да прекрати оказвания натиск спрямо семейството на Деси – в противен случай това може да се тълкува като опит за сплашване и ограничаване на основното право на гражданите съгласно чл. 43, ал. 1 от Конституцията „да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации“. Подобен натиск би бил пряко посегателство срещу демокрацията.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Конференция „Адвокатурата и върховенството на закона“ за Деня на адвокатите


(22.11.2013) Днес Висшият адвокатски съвет (ВАдвС) проведе в зала „Тържествена“ на Съдебната палата в София национална конференция на тема „Адвокатурата и върховенството на закона“ по случай Деня на адвоката и 125-та годишнина от приемането на първия български Закон за адвокатите (ЗА) от 1888 г. Законът е изготвен под редакцията на д-р Константин Стоилов (един от архитектите на Търновската Конституция, избран едва 35-годишен за министър на правосъдието в кабинета на Стефан Стамболов). ЗА е приет е от V Народно събрание (НС) на обединеното Княжество България, като се превръща в един от първите актове на модерното българско правосъдие. В мотивите си към ЗА д-р Стоилов пише: „Адвокатството е наистина свободно звание; но понеже неговото упражнение се коснува всекидневно до най-жизнените интереси на обществото, (…) то има неоспоримо право да изисква, щото ония, които се явяват пред Съдилищата да защищават честта, имота и живота на гражданите, напълно да отговарят на тая важна и деликатна длъжност. Ето защо виждаме във всички цивилизовани страни да съществуват закони за адвокатите, които подлагат на известен ценз желающите да постъпят в това звание и които подробно регулират адвокатските действия. Отсъствието на такъв един закон у нас е дало възможност, щото адвокатската професия да се упражнява не всякога от лица, които по знанията или практиката си, както и по моралните свои качества, да стоят на изискуемата височина, а често да се упражнява от личности такива, които са били способни само да подкопават репутацията на цялото адвокатско звание… Именно това обстоятелство е било причина, гдето отдавна във всичките слоеве на нашето общество дълбоко да се чувства нуждата от един закон за адвокатите, който (…) да способствува по тоя начин, щото адвокатската професия да се упражнява само от лица достойни за нея, а от друга страна, като определя подробно както правата, тъй и длъжностите на адвокатите, да отмахне всяка възможност за недобросъвестно отнасяне към интересите на съдещите се“.
Да вземат участие в днешната конференция бяха поканени конституционни съдии, председателят на Върховния касационен съд (ВКС) проф. Лазар Груев и на Върховния административен съд (ВАС) Георги Колев, главният прокурор Сотир Цацаров, висши представители на съдебната власт и адвокатурата, учени-юристи, магистрати, председатели и секретари на адвокатските колегии и адвокатските съвети от страната, адвокати с над 50-годишна адвокатска практика; президентът Росен Плевнелиев, председателят на НС Михаил Миков, министър-председателят Пламен Орешарски, министърът на правосъдието Зинаида Златанова, правозащитни неправителствени организации, представители от Белгия, Германия, Гърция, Мароко, Румъния, Сърбия, Турция, Хърватска и други.
Президентът Плевнелиев: „Търпимостта на обществото към несправедливостта напълно е изчерпана. (…) Без експертизата и погледа на адвоката е немислимо да имаме съдебна система, работеща и гарантираща справедливост за гражданите.“
Председателят на НС Миков: „Днес държавата и НС са длъжници на българските адвокати, защото много често противоречивото законодателство затруднява не само правоприлагането, но и защитата на правата на гражданите.“
Министър-председателят Орешарски: „Защита на правата на гражданите е една от превъзходните ценности на демократичната система.“

стари архивинови архивиактуални новини


§ Орешарски нарушава ЗЗЛД, ЗМВР, ЗДСл, КТ, Конституцията, КПЧОС, МПГПП и други


(18.11.2013) На шестата среща с граждани и неправителствени организации от 15.11.2013 г. в Министерския съвет (МС), насочена към „подобряване на диалога“ между властта и неправителствения сектор, в присъствието на министъра на образованието Анелия Клисарова и заместник-министъра на здравеопазването Бойко Пенков, министър-председателят Пламен Орешарски отговори на въпрос на присъстващ за това докога ще търпи онези чиновници, които участват в протестите, по следния начин: „По отношение на длъжностни лица, за които (…) има информация, че работят срещу правителството – стремим се да подбираме най-добрите кадри, сигурно невинаги успяваме – за да може да освободим администрацията от политически пристрастни фигури. Досега има няколко случая, за които всички знаем и обществото разбра, че са преки участници в събитията [антиправителствените протести] тук, пред тази сграда [сградата на МС] и все още са на държавна длъжност, или други, за които има оперативни данни. (…) Стремим се да се освободим от такива хора.“ Изявлението е скандално по своята същност и разкрива дълбоки пороци във властта, заради които редица граждани и правозащитни организации призоваха главния прокурор да вземе отношение.
Възмутително е изявлението на министър-председателя, че „има оперативни данни“ за лица, които са на държавна служба и участват „в събитията тук, пред тази сграда“ (в протести). Изявлението разкрива драстично нарушение на Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) и на определените в него ограничения за събиране на „оперативна информация“ относно политическите убеждения и дейности на гражданите, застрашаваща демокрацията злоупотреба с ресурсите на МВР (в нарушение на Закона за МВР), несъобразяване със Закона за държавния служител (ЗДСл) и с Кодекса на труда (КТ), и опасност от погазване както на Конституцията, така и на редица международни правозащитни актове, сред които Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) и други.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗЗЛД, „лични данни са всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко“. Това включва и такива данни, които се отнасят до участие на служители от държавната администрация в протести. Чл. 4, ал. 1, т.т. 1-7 от ЗЗЛД допускат обработването на лични данни „само в случаите, когато е налице поне едно от следните условия: обработването е необходимо за изпълнение на нормативно установено задължение (...); физическото лице, за което се отнасят данните, е дало изрично своето съгласие; обработването е необходимо за изпълнение на задължения по договор, по който физическото лице (...) е страна; обработването е необходимо, за да се защитят животът и здравето на физическото лице (...); за изпълнението на задача, която се осъществява в обществен интерес; за упражняване на правомощия, предоставени със закон; за реализиране на законни интереси (...), освен когато пред тези интереси преимущество имат интересите на физическото лице“. Ал. 2 от същата разпоредба допуска обработване на лични данни и в случаите, „когато то се извършва единствено за целите на журналистическата дейност, литературното или художественото изразяване, доколкото това обработване не нарушава правото на личен живот на лицето, за което се отнасят данните“. Чл. 5, ал. 1, т. 2 от ЗЗЛД изрично забранява „обработването на лични данни, които разкриват политически, религиозни или философски убеждения, членство в политически партии или организации, сдружения с религиозни, философски, политически или синдикални цели“.
„Оперативни данни“ се събират чрез „оперативни способи“ за постигането на „оперативни цели“. Оперативните цели са такива, каквито си поставят службите за сигурност, разузнаването, контраразузнаването и органите на полицията – насочени съгласно чл. 2, ал. 1 in fine от ЗМВР „към защита на правата и свободите на гражданите, националната сигурност и обществения ред“. Поставянето на каквито и да било оперативни цели извън това (например за локализирането на служители в държавната администрация с „неправилни“ политически възгледи и участващи в протести) е противозаконно.
Оперативните способи за набиране на оперативни данни могат да са свързани съгласно чл. 137б, ал. 1, т.т. 1-6 и т. 15 от ЗМВР с „прилагането на специални разузнавателни средства (СРС), наблюдение, проникване, фотографиране, видео и звукозаписване, филмиране, изготвяне на психологически анализ, проследяване на лица и обекти, контрол на предаването на данни и получаването на информация, оперативно проучване на лица и обекти, извършване на оперативно-техническа проверка на пощенска и друга кореспонденция, изграждане и използване на информационни фондове като част от информационната система на МВР“ и други. Всичките тези оперативни способи са свързани с дълбоко навлизане в правната сфера на засегнатите лица и поради тази причина прилагането им се ограничава със стриктни законови изисквания. Недопустимо е системата на МВР да бъде използвана за събирането на оперативни данни за държавни служители, които участват в протести – доколкото това не е свързано с подготовката или извършването на тежки престъпления, изрично посочени в Наказателния кодекс (НК) и позволяващи прилагането на специални разузнавателни способи.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от ЗДСл „държавният служител при изпълнение на своята служба трябва да бъде политически неутрален“. Per argumentum a contrario (по аргумент от противното) достигаме до правния извод, че извън своята служба държавният служител няма пречка да бъде ангажиран с определено политическо пристрастие. Нещо повече – чл. 7, ал. 6 от ЗДСл изрично определя, че „при заемане на държавна служба не се допускат дискриминация, привилегии или ограничения, основани на (...) убеждения, членуване в политически, синдикални и други обществени организации или движения, лично, обществено и имуществено положение (...)“. В този смисъл – събираните оперативни данни за държавни служители, които участват в протести, не могат да се използват законно – доколкото въпросните държавни служители не са нарушили своите служебни задължения.
Чл. 89, ал. 2, т.т. 1-5 от ЗДСл изброява изчерпателно и нарушенията на служебни задължения, които влекат дисциплинарна отговорност за държавния служител (включително дисциплинарно уволнение). Съгласно цитираните разпоредби дисциплинарно нарушение е „неизпълнение (забава изпълнението) на служебни задължения; неспазване кръга на служебните правомощия; нарушение на задълженията спрямо гражданите (…); неспазване правилата на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация“. Кодексът за поведение на служителите не съдържа каквито и да било забрани за ангажиране с политически пристрастия или за участие в протести извън службата. Предвид горното всяко уволнение на държавен служител поради изразяването на политически възгледи или поради участието му в протести извън службата, е незаконно и подлежи на отмяна, ако се оспори своевременно пред съответния административен съд.
Сходна е уредбата и на КТ, под чиято регламентация са ангажирани не малко работници и служители в държавната администрация, които не са държавни служители по смисъла на ЗДСл. Съгласно чл. 8, ал. 3 от КТ „при осъществяване на трудовите права и задължения не се допуска пряка или непряка дискриминация, основана на (...) политически и религиозни убеждения, членуване в синдикални и други обществени организации и движения“, и други. Чл. 187, т.т. 1-10 от КТ изброяват изчерпателно нарушенията на трудовата дисциплина, които влекат след себе си дисциплинарна отговорност: „закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или неуплътняване на работното време; явяване на работника или служителя на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му задачи; неизпълнение на възложената работа; неспазване на техническите и технологичните правила; произвеждане на некачествена продукция; неспазване на правилата за здравословни и безопасни условия на труд; неизпълнение на законните нареждания на работодателя; злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието; разпространяване на поверителни за работодателя сведения; увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства; неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникването на трудовото правоотношение“. Нито закон, нито друг нормативен акт – включително вътрешните правила при работодателя – не съдържа и не може да съдържа разпоредби, ограничаващи свободата на работниците и служителите да изразяват извън своята работа политически пристрастия и да участват в протести. Дори да се разпишат такива ограничаващи правила, те са незаконни и нарушаването им не може да повлече правни последици. Своевременното оспорване пред гражданския съд на заповед за дисциплинарно уволнение, която е мотивирана с изразяването на политически пристрастия или участие в протести извън работното време на работника или служителя, със сигурност ще доведе до отменяне на заповедта като незаконна.
Намерението на министър-председателя да уволнява държавни служители заради това, че изразяват политически пристрастия и участват в протести, е също така противоконституционно. Съгласно чл. 6, ал. 2 от Конституцията, „не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на (...) убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение (...)“. Идентична е разпоредбата на чл. 14 от КЗПЧОС, според който „упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на (…) политически и други убеждения (…) или друг някакъв признак“.
Чл. 32, ал.ал. 1 и 2 от Конституцията (идентични на чл. 8, ал. 1 и 2 от КЗПЧОС) определят, че „личният живот на гражданите е неприкосновен; всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния (...) му живот (...)“, респективно „никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи“. Случаи, в които подобно вмешателство е допустимо, бяха посочени по-горе във връзка със ЗМВР. Според КЗПЧОС подобно следене на гражданите е допустимо само „в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществена сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето, морала или правата и свободите на другите“ – което стои извън участието в мирни протести.
Чл. 39, ал. 1 и чл. 43, ал. 1 от Конституцията (идентични на чл.чл. 10 и 11 от КЗПЧОС) определят, че „всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин“, съответно – „гражданите имат право да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации“. Съгласно чл. 11, ал. 2 от КЗПЧОС, правото на свободни мирни събрания „не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите“ – което отново стои извън участието в мирни протести.
Съгласно чл. 38 от Конституцията „никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения“, а съгласно чл. 48, ал. 1 от Конституцията „гражданите имат право на труд“ и „държавата [трябва да] се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право“. Следователно – всяко посегателство срещу държавни служители по ЗДСл или работници и служители в държавната администрация по КТ заради това, че изразяват политически пристрастия и участват в протести извън кръга на своите служебни (трудови) задължения е посегателство срещу тяхното конституционно право на труд, което нарушава редица норми от българското и международното право.
Идентична с представената по-горе уредба е и тази на МПГПП. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Международния пакт, „всяка държава-страна по този пакт се задължава да зачита и гарантира на всички лица, намиращи се на нейна територия и под нейна юрисдикция, признатите им от този пакт права, без разлика на (…) политически или други убеждения (…) или всякакви други признаци“. Чл. 17, ал.ал. 1 и 2 от МПГПП определят, че „никой не може да бъде обект на своеволно и незаконно вмешателство в личния му живот, семейството му, дома или кореспонденцията му“, съответно „всяко лице има право на законна защита срещу подобно вмешателство или накърняване“ (включително – има право на защита срещу незаконно уволнение заради изразени от него политически убеждения или взето участие в протести). Съгласно чл. 18, ал.ал. 1 и 3 от МПГПП „всяко лице има право на свобода на мисълта и съвестта“ и „свободата да се изповядват (...) убежденията подлежи само на такива ограничения, предвидени от закона и необходими за защитата на обществената сигурност, ред, здраве и морал, или на основните права и свободи на другите“. На следващо място – съгласно чл. 19, ал.ал. 1 и 2 от МПГПП „никой не може да бъде обезпокояван за убежденията си“ и „всяко лице има право на свобода на словото; това право включва свободата да търси, да получава и да разпространява сведения и идеи от всякакъв вид, независимо от границите, било устно, писмено, печатно или като произведение на изкуството или чрез каквото и да е друго средство“. И накрая – чл. 21 от МПГПП признава „правото на мирни събрания; упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения освен на такива, предвидени със закон и които са необходими в едно демократично общество в интереса на националната сигурност, обществената безопасност, обществения ред, за защита на народното здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите“.
Адв. Александър Кашъмов, ръководител на правния екип на Програма „Достъп до информация“: „Не може политическата воля на премиера да взема връх над основни човешки права. (…) Политическите възгледи са чувствителна информация и е незаконно да бъдат събирани и съхранявани от властите. Ако това се прави, то има нарушение на българската конституция, закони, Конвенцията за защита правата на човека и директивите на ЕС. Виждаме как с няколко изречения премиерът е направил множество флагрантни нарушения на основополагащи норми.“
Адв. Михаил Екимджиев, председател на Асоциацията за европейска интеграция и права на човека: „Случаят е скандален и шокиращ. Главният прокурор незабавно трябва да бъде сезиран, тъй като се подготвя извършването на класическо престъпление по служба – злоупотреба с власт от страна на премиера, а вероятно и от някои от неговите министри.“
Георги Близнашки, професор по конституционно право: „Това е абсурдно изказване. Всеки български гражданин, включително и държавните служители, има своите граждански права. Всеки един има право да участва в протестите, съгласно своята съвест и убеждения. Тези протести са граждански в този смисъл, че не са организирани от политическите партии и всеки участва в тях на база собствено основание, за да изрази своето отношение към днешната нелегитимна и корумпирана власт.“
Лютви Местан, председател на ДПС: „Държавният служител, служителят на държавата, а не на една или друга политическа сила, извън работно време може да има своите политически пристрастия, но смятам, че е нарушение на закона в работно време да участва в митинги, било против или в подкрепа на едно управление. Вероятно това е имал предвид премиерът Пламен Орешарски.“
В цитираното по-горе изявление на министър-председателя Орешарски никъде не се споменава „работно време“. Нещо повече – изразът „оперативна информация“ (както проследихме) разкрива залагането на оперативни цели и преследването им чрез прилагане на оперативни способи за набиране на необходимата информация. Питаме: какви биха могли да бъдат целите на една власт, ако е пристъпила към събиране на оперативна информация за това кой изразява определени политически възгледи и взема участие в антиправителствени протести? И на следващо място – по какъв начин се използват ресурсите на службите за сигурност (които единствени извън махленското клюкарстване са в състояние да събират подобна информация), ако същите съгласно законовите изисквания трябва да насочват усилията си единствено „към защита на правата и свободите на гражданите, националната сигурност и обществения ред“?
Повдигнатият проблем явно е систематичен за силовите структури и за начина, по който българската политическа власт ги използва – предвид направените от екипа на www.Advocati.org разкрития в статията „Цивилен служител от МВР заснема тайно лицата на протестиращи граждани в София“ от 16.07.2013 г. В този материал представихме наши „оперативни данни“ за това как МВР в нарушение на действащото законодателство събира информация за протестиращи граждани (като на този етап не сме могли да вземем предвид конкретизиращото изявление на министър-председателя Орешарски). Тогава си позволихме да свържем цитираното разкритие с други подобни нарушения на МВР – сред които опита на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) да картотекира лицата, лекуващи се с метадонови програми (отразен в нашата статия „Полицията опитва да състави списъци с лицата, лекуващи се от наркозависимост!“ от 01.11.2012 г. и станалия обществено достояние „регистър“ на лица с хомосексуална ориентация, започнат още от времето на Държавна сигурност и поддържан негласно от органите на МВР до ден днешен. Всичко това идва да покаже стряскащите мащаби на фасадната демокрация в България.

стари архивинови архивиактуални новини


§ КТ „Подкрепа“ започва консултации с гражданското общество за нова Конституция


(15.11.2013) На свое извънредно заседание от 15.11.2013 г. в гр. София Конфедеративният съвет на Конфедерация на труда „Подкрепа“ прие своя Декларация, в която синдикалните дейци „настоява[т] основните политически партии да се споразумеят в най-кратки срокове за дата за провеждане на избори за Велико народно събрание (ВНС) с единствена цел съставяне на нова Конституция“, като изразяват своето разбиране, „че е дошло времето автентични неполитически субекти, които не са свързани с олигархични кръгове и чужди на България интереси, да изработят своеобразна Харта, в която да залегнат основните постулати и принципи, върху които да се изгради бъдещият Обществен договор (нова Конституция – бел. www.Advocati.org) с особен акцент върху гражданските и трудовите права, изборите, съдебната система, обществения контрол, местната власт“. Във връзка с горното синдикатите заявяват своята готовност „регионалните структури на КТ „Подкрепа“ [да] се ангажират да поемат ролята на координатор и катализатор на общественото недоволство извън София“. Цитираната Декларация продължава и доразвива заявената от КТ „Подкрепа“ гражданска позиция още през лятото, в контекста на взривилото се около казуса „Пеевски“ обществено недоволство, която позиция отразихме в нашата статия „КТ „Подкрепа“ настоява за ВНС и заплашва с Общонационална политическа стачка“ от 07.07.2013 г. Тъй като разпознаваме недвусмислена приемственост в тогавашната и сегашната позиция, представяме настоящата Декларация на КТ „Подкрепа“ по-долу в цялост:
След като се събра на свое Извънредно заседание;
След като отчете стигащото до крайност обществено напрежение, в резултат от продължаващото вече пети месец недоволство от управлението;
След като изслуша представители на „Ранобудните студенти“ и „Протестна мрежа“;
Конфедеративният съвет на КТ „Подкрепа“
ЗАЯВЯВА:
1.Оттегля КТ „Подкрепа“ от Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС), поради отсъствието на съдържателен диалог по основните проблеми на обществото – бедност, безработица, трудови права, разпад в ключови системи (икономика, енергетика, здравеопазване), корупция, борба с монополите.
2.Упълномощава КТ „Подкрепа“ да излъчи свои представители за съставяне на контактна група с протестиращите студенти и граждански организации за продължаване на диалога по определяне на целите и параметрите на бъдещото сътрудничество.
3.Настоява основните политически партии да се споразумеят в най-кратки срокове за дата за провеждане на избори за ВНС с единствена цел съставяне на нова Конституция. Само така може да се свали общественото напрежение и да се очертае ясна перспектива пред българското общество. Очевидна е необходимостта от нов Обществен договор, предвид пълния крах на държавността през периода на действие на сегашната Конституция.
4.Призоваваме протестиращите и полицията да не се поддават на провокации, с цел избягване на излишно насилие. Отбелязваме с тревога, че прекомерното концентриране на полицейски сили в столицата и на южната ни граница оставя беззащитно населението на останалата част от България.
5.Водени от категоричното убеждение, че основните политическите партии не са способни и нямат желание да се обединят около национални приоритети и каузи, считаме, че е дошло времето автентични неполитически субекти, които не са свързани с олигархични кръгове и чужди на България интереси, да изработят своеобразна Харта, в която да залегнат основните постулати и принципи, върху които да се изгради бъдещият Обществен договор с особен акцент върху гражданските и трудовите права, изборите, съдебната система, обществения контрол, местната власт.
6.Пълната деградация на сегашния политическия елит в България явно не може да се преодолее само с митинги и шествия в столицата, предвид на което регионалните структури на КТ „Подкрепа“ се ангажират да поемат ролята на координатор и катализатор на общественото недоволство извън София.
За КС на КТ „Подкрепа“:
Д-р Константин Тренчев, Президент на КТ „Подкрепа“

Оригинално Декларацията може да се види тук:
http://www.podkrepa.org/content/news.php?id=954&estate=56154e0574120468430fc70e51624c5e

стари архивинови архивиактуални новини


§ От www.Advocati.org номинираме „Ранобудните студенти“ за „човек на годината“


(30.10.2013) Движение „Ранобудните студенти“ рискува в условията на обезсърчаващо беззаконие и разлагаща се държавност да назове ключови конституционни проблеми на българското общество. Зад политическите искания на студентите и тяхното отвращение от управляващата класа прозира потенциал за безпрецедентна солидарност и обединение на българското общество около едно ново поколение българи – това, което „не го страхува“ да назовава своите проблеми и да действа. Номинацията става още по-задължителна предвид обстоятелството, че ние – родителите, учителите и наставниците на тези деца – през изтеклите покрай ушите и очите ни десетилетия на разрастваща се безотговорност, корупция и мафиотизация не посмяхме, не намерихме начин да се изправим пред случващото се и да проявим подобна категорична смелост. Обявяването на Движение „Ранобудните студенти“ за човек на годината 2013-та ще бъде потвърждение ако не на друго, то поне на това, че сме разпознали правилно посланието на своите деца и вътре в себе си сме дали отговор на зададения от тях въпрос: „Не ви ли е срам?“
От екипа на www.Advocati.org
Подробности за номинацията могат да се видят тук:
http://humanoftheyear.org/?page_id=4565

стари архивинови архивиактуални новини


§ Банките си имат държава – ефекти върху гражданите и бизнес-средата (5 от 10)


(29.10.2013) Екипът на www.Targ.bg съвместно с юристи от www.Advocati.org продължава кампания за проследяване и изобличаване на механизма, по който банковата система придоби днешния си вид и постави голяма част от българския народ в положение на безпрецедентна зависимост. В нашия пети материал, озаглавен „Банките си имат държава – ефекти върху гражданите и бизнес-средата“ привличаме кредитните експерти от www.AngrySheep.org и се вглеждаме в това какви финансови последици влече за обикновените кредитополучатели бетонираното посредством чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК привилегировано положение на търговските банки, овластени от закона да насочват т.нар. „незабавно заповедно производство“ срещу всеки, дръзнал да възразява против произвола им.
Започнахме темата с разграбването на българската икономика във връзка с „прехода“ от края на миналия век чрез източване, обезценяване и приватизация, и чрез контролирано фалиране на банковата система. Проследихме бетонирането на новите банкови институции в позицията на чл. 417, т. 2, която им позволява законно да ограбват българския народ. Назовахме поименно „народните“ представители, лобирали безсрамно за узаконяването на този произвол и цитирахме от стенограмите част от техните лъжовни изказвания. Представихме Ви и изразените по различни поводи позиции от Българската национална телевизия (БНТ), Българската народна банка (БНБ), Комисията за защита на потребителите (КЗП), Комисията за предотвратяване и установяване на конфликтни интереси (КПУКИ) и Конституционния съд (КС). Дадохме възможност на институциите да се изкажат по темата в контекста на назряващите обществени процеси и чухме уклончиви или мълчаливи отговори, свидетелстващи за 180-градусов „катарзис“ по темата. Сега, в петия материал вземаме калкулатор и правим елементарни сметки: колко струва всичко това на един обикновен кредитополучател?
Петият материал от кампанията може да се види тук:
http://targ.bg/bg/новини/банките-си-имат-държава-ефекти-върху-гражданите-и-бизнес-средата-5-от-10/1082

стари архивинови архивиактуални новини


§ Безплатно правно съдействие ще дават Регионални центрове и Национален телефон


(28.10.2013) Днес в Центъра за обучение на адвокати „Кръстю Цончев“ беше даден официален старт на Национален телефон и Регионални центрове за правна помощ, където ще бъде предоставяно безплатно правно съдействие на всеки нуждаещ се в областта на гражданското, административното и наказателното право. Съдействието включва първично консултиране и насочване на нуждаещите се лица. Инициативата се реализира в партньорство между Съвета на Европа, Националното бюро за правна помощ и Институт „Отворено общество“ – София, в рамките на проект №4 „Подобряване достъпа на уязвими групи до правна помощ“, съфинансиран по програма BG14 – „Изграждане на капацитет и сътрудничество в областта на съдебната власт“ на Норвежкия финансов механизъм (2009-2014 г.). Целта на проекта е да бъде облекчен достъпът до правосъдие на гражданите в неравностойно социално положение.
Националният телефон за правна помощ (0700 18 250) ще може да се избира от цялата страна на цената на един градски разговор. Горещата телефонна линия позволява нуждаещите се граждани да получат правно съдействие от специално обучени оператори съвместно с адвокати от Софийската адвокатска колегия, във всеки работен ден между 09:00 и 17:00 ч. Една сесия (едно обаждане) не може да надвишава 20 минути. Запитвания в областта на търговското и данъчното право няма да бъдат обслужвани.
Регионалните центрове за правна помощ отварят врати в гр. Видин (ул. Цар Александър ІІ №19, ет. 6; тел. 0877/088522) и в гр. Сливен (ул. Великокняжевска №6; тел. 0877/622665). Регионалните центрове ще поддържат специално обособени помещения на посочените адреси, където нуждаещите се граждани могат да се срещнат лично с адвокат от местната адвокатска колегия и да обсъдят възможните решения.
Зинаида Златанова, министър на правосъдието: „В правовата държава, европейските стандарти, според които искаме да живеем, а и при изострената чувствителност на обществото към различни прояви на неравенство, дискриминация и несправедливост, дребни поводи като днешния има своето значение“.
Карина Екорнес, представител на Норвежкото посолство: „Създаването на национална гореща телефонна линия както и на два центъра за консултиране значително ще подобри възможността на уязвимите групи да защитят своите права“.

стари архивинови архивиактуални новини


§ За земята на България, за мораториума, за нашата национална сигурност и за ЕС


(24.10.2013) Не са много народите по света, които назад във вековете са вдигали оръжие преди всичко заради своята земя; които са посветили най-възторжените произведения от своя фолклор на своята земя; които възпяват в държавния си химн не друго, а своята земя. Българският народ е един от тези малко на брой народи и това не е случайно. Не е случайно и определянето на земята в чл. 21, ал. 1 от българската Конституция като „основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото“. Въпреки, че практически ние вече нямаме армия, като рудимент в Конституцията продължава да стои и чл. 59, според чиято първа алинея „защитата на Отечеството (разбирай – на нашата земя) е дълг и чест за всеки български гражданин“, респективно – „измяната и предателството към Отечеството са най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона“.
Във връзка с горното решението на Народното събрание (НС) от 22.10.2013 г. да продължи мораториума върху придобиването на собственост върху българска земя от страна на чужденци и чуждестранни юридически лица с още 7 години (до 01.01.2020 г.) изглежда логично и правилно – още повече, че е подкрепено от 171 гласа „за“ (от които 89 на ГЕРБ, 59 на БСП и 23 на АТАКА) при 38 „против“ и 12 „въздържали се“, което демонстрира убедително мнозинство, почти достатъчно за извършването на конституционни промени. Истината обаче е, че цитираното решение е юридически закъсняло и издава остра политическа безпътица. Това обосновава нашата неблагоприятна прогноза за цялостното развитие на българската държавност в близко бъдеще.
Проблемите със земя съпътстват нашия народ от самото възстановяване на българската държавност през 1878 г. Още преди да е затихнала радостта от Освобождението, българското землище е разпокъсано с решенията на Берлинския конгрес и голяма част от нашите сънародници остават извън пределите на България. Намесата на Великите сили в Европейския Югоизток предизвиква серия от братоубийствени войни, спечелили на Балканите прозвището „буре с барут“. По време на Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и двете Световни войни, и по време на Македоно-Одринската епопея, българите десетилетия наред преследват неуспешно своя идеал за национално обединение (отразен като девиз и в нашия държавен герб), като нерядко са предавани в своята борба дори от властите в София. С установяването на комунистическата власт кръвопролитията между балканските държави затихват, но онази част от българския народ, която е останала в пределите на България, се изправя пред още по-голямо изпитание. В условията на социалистическа власт земята е отнета от ръцете на хората и те от независими собственици се превръщат в пролетари-работници на държавна надница. Именно тук, по безпрецедентен за нашата вековна история начин, се къса връзката между българина и земята му. Последната, макар да беше върната „в реални граници“ след демонтирането на комунистическия режим, вече нямаше същото значение за наследниците, отгледани от изгонените от землищата им техни родители в панелните работнически квартали по градовете и превърнати по този начин в работници-надничари. С извършената по убийствен начин след края на комунистическия режим поземлена реформа, разрушила завареното едро механизирано селско стопанство, се сложи близо 20-годишен „мораториум“ върху нашата обработваема земя и тя беше обречена на запустяване и обезценяване. Последното предпоставя всички последващи усложнения, които направиха настоящата тема актуална.
С либерализирането на българския пазар за недвижима собственост от началото на 90-те и в условията на нечувано беззаконие и произвол, малък брой инвеститори започнаха да изкупуват масово и без това пустеещите парцели, на безценица, като допринесоха – вече по пазарните правила на новото време – за обезземляването на все по-широки слоеве от народа ни. Във връзка с този процес трябва да споменем т.нар. „заграбване на земя“ (Land Grabbing), което по наблюдения на Световната банка довежда в световен мащаб (главно в бедните държави от Латинска Америка, Африка и Азия, но вече и в Европа) до съсредоточаване на все повече земеделската земя в ръцете на все по-малък брой крупни земевладелци – често с чуждестранен произход и обвързани с транснационални спекулативни интереси. По този начин вече над 50% от земеделската земя в Европа е собственост на едва 3% от действащите на Стария континент аграрни компании. Само в Германия към 1960 г. малките фермерски стопанства са надхвърляли 1'250'000, докато през 2010 г. са сведени по пътя на окрупняването от страна на големите аграрни компании до 300'000. Колкото по-голяма част от земеделската земя не е в ръцете на хората, които реално я обработват, толкова по-големи части от населението биват обричани на наемно-работническо съществуване. Нещо повече – концентрирането на обработваемата земя в ръцете на транснационални компании, които извличат на база притежаваната собственост все по-значителни публични средства под формата на селскостопански субсидии (в условията например на все по-изразително свиване на социалните разходи), превръща крупните поземлени собственици в независими от интересите на местното население центрове на финанси и лобиране. Това по наблюдения на Световната банка започва да застрашава т.нар. „хранителен суверенитет“ на държавите (възможността им да изхранват своето население сами от собствената си земя). Последното от своя страна заплашва националната сигурност на засегнатите държави и е предпоставка за бъдещи размирици.
Отчитайки цитираните по-горе фактори и процеси, народните представители от VII Велико народно събрание въведоха конституционна забрана за придобиването на българска земеделска земя от чуждестранни физически и юридически лица. Под натиска на евро-атлантическите партньори в хода на преговорите за присъединяване на България към Европейския съюз (ЕС) обаче беше поставено ултимативното условие тази конституционна забрана да отпадне. През 2005 г. (по времето на НДСВ) изискването беше изпълнено стриктно съгласно указанията – беше определено в чл. 22, ал. 1 от Конституцията, че чужденци и чуждестранни юридически лица [ще] могат да придобиват право на собственост върху земя при условията, произтичащи от присъединяването на България към ЕС или по силата на международен договор (...), както и чрез наследяване по закон“. Тогава бяха взети и редица други важни решения за устройството и функционирането на българската държавност в контекста на бъдещото европейско членство, което доведе до конституционно оспорване на част от решенията. В тази връзка интерес представлява особеното мнение на Конституционен съдия Живан Белчев, постановено по Конституционно дело №3 от 2004 г. Още тогава Конституционен съдия Белчев предвижда, че „под формата на гражданскоправни сделки ще бъдат разпродадени големи части от нашата обработваема земеделска земя, която е най-плодородната в цяла Европа. Поради спецификата на земеделското производство, купувачите на земеделска земя ще бъдат изключително и само от съседните ни държави. (...) Държавна политика ще стане на икономически по-силните и по числеността на населението по-големи наши съседи, настоящи и бъдещи членове на ЕС, да изпращат в нашата стана богати купувачи, които да закупуват големи площи земеделска земя. Постепенно и методично българският етнос ще бъде изтласкван от закупените и прилежащите към тях земи, а настанилите се там етноси в недалечно бъдеще ще поискат обособяването на автономни териториални образувания. Никакви гратисни периоди, дирижирани от ЕС и никакви последващи законови ограничения на свободния режим за закупуване на земя от граждани и юридически лица от други страни-членки на ЕС няма да спрат ерозията на единната българска държава. (...) Не може прокламираният от ЕС принцип за свободно движение на стоки, лица, услуги и капитали да бъде по-висш принцип от принципа за националния суверенитет. (...) Изведнъж държавата сама ще се постави в положение да бъде изхранвана от чужденци. А какво бъдеще има тази държава, която няма собствена земя и не може да изхрани собствения си народ?“ Особеното мнение на Конституционен съдия Белчев – макар да е постановено по съвсем друг повод – е ярък пример за предвиждането още в онези времена на процесите, дефинирани десетилетие по-късно от Световната банка като „заграбване на земя“ (Land Grabbing).
Предоставянето на възможност чуждестранни физически и юридически лица да придобиват свободно недвижима собственост (включително земеделска земя) в България е условие за членството ни в ЕС, наложено от принципите, записани още през 1957 г. в Рим, в Договора за създаване на Европейска общност (ДСЕО). Съгласно чл. 14, ал. 2 от ДСЕО вътрешният пазар на Общността „обхваща пространство без вътрешни граници, в което е осигурено свободното движение на стоки, лица, услуги и капитали“. Това означава, че страните-членки на ЕС следва да отворят своите пазари – включително за земеделска земя – по отношение на граждани от другите страни-членки. Договарящите страни декларират в преамбюла към ДСЕО своята загриженост „да заздравят единството на своите икономики и да осигурят хармоничното им развитие чрез намаляване на различията, съществуващи между различните региони и изостаналостта на по-слабо облагодетелстваните региони“. Водени от тази загриженост и отчитайки икономическата действителност в България и Румъния, договарящите страни допускат под формата на „преходни мерки“ за определен период от време свободното движение на стоки, лица, услуги и капитали между новоприсъединяващите се балкански страни и останалите части на ЕС да бъде ограничено в определени области с цел изглаждане на чувствителните разлики в жизнения стандарт и в обществено-икономическото устройство.
Така, на осн. чл. 20 от Договора за присъединяване на България към ЕС е изготвено Приложение VІ „Преходни мерки [за] България“ (неделима част от Договора), където са договорени редица „временни мерки“. В чл. 3 „Свободно движение на капитала“ са предвидени мерки относно придобиването на недвижима собственост от граждани на други страни-членки: „България може да запази в сила, за срок 5 години от датата на присъединяване, ограниченията, съществуващи в нейното законодателство към датата на подписване на Договора, по отношение придобиването на право на собственост върху земя за второ жилище“ (§1) и „България може да запази в сила, за срок 7 години от датата на присъединяване, ограниченията, съществуващи в нейното законодателство към датата на подписване на Договора, по отношение придобиването на право на собственост върху земеделска земя, гори и горска земя“ (§2). България се възползва от тези „временни мерки“, като налага мораториум за придобиването на недвижима собственост от чужденци в максималния договорен срок. Официалната цел на това е стандартът в нашата страна да се покачи и доближи равнищата от Централна Европа преди отварянето на пазара, за да не се позволи българската земя да бъде изкупена за стотинки и българите да бъдат обезземлени в собствената им страна. Мярката обаче е крайно половинчата, тъй като въпреки ограниченията всеки чужденец (включително и такъв извън ЕС) може да си направи търговска регистрация в България и да изкупи чрез своята местна търговска регистрация толкова българска земя, колкото желае. Междувременно ограничението по §1 е изтекло тихомълком на 01.01.2012 г., без да породи някакви вълнения в публичното пространство, а ограничението по §2 трябва(ше) да изтече на 01.01.2014 г.
В чл. 3, §2, ал. 3 от „преходните мерки“ по Приложение VІ е определено да бъде направен общ преглед на ограничението за придобиване на собственост върху земеделска земя, гори и горска земя „на третата година след датата на присъединяване“. Това означава, че прегледът е трябвало да бъде направен през 2010 г. (по времето на ГЕРБ), когато в медийното пространство се появиха откъслечни публикации за намерението на действалия по онова време министър на земеделието и храните Мирослав Найденов и неговия румънски колега Михайл Думитру да предоговорят условията по мораториума – предвид обстоятелството, че стандартът в двете страни далеч не се е повишил и либерализацията от 2014 г. би заварила новоприсъединените балкански страни в крайно неизгодно положение. Независимо от така формулираното намерение към реални действия тогава не се пристъпи и медийно отразеното намерение на Найденов и Думитру потъна без по-нататъшни съобщения по темата. Бързаме да разсеем разпространилите се в публичното пространство спекулации, като поясняваме, че в цитираната ал. 3 е определено Комисията да представи доклад пред Съвета, който от своя страна може с единодушно решение само „да съкрати или да прекрати преходния период“. С други думи, министрите Найденов и Думитру не са могли през 2010 г. да направят нищо друго въз основа цитираната разпоредба, освен да поискат намаляване продължителността на преходния период или неговото отпадане още в онзи момент. Удължаване на преходния период на основание цитираните текстове не е било възможно.
Правната същност на мораториума, който 171 български народни представители наложиха на 22.10.2013 г., е двояка. От една страна мораториумът влиза в противоречие с европейското право и с договореностите, обвързващи България от момента на нейното присъединяване. Това обаче не лишава напълно мораториума от правна стойност – противно на упорито разпространяваното мнение в българското публично пространство. Народно събрание (все още) е върховен изразител на суверенитета на България и като такъв може да взема всякакви решения, включително и за денонсирането на определени клаузи от правната рамка на ЕС. Това обаче не може да стане с обикновено решение – за целта е необходима промяна в Конституцията (предвид конституционния принцип за предимство на европейското право спрямо противоречащите му законодателни или по-нискостоящи български решения). Никой в ЕС не може да възспре България да промени своята Конституция и да направи по този начин част от европейското право несъвместима с правовия ред в България. Това обаче по всяка вероятност ще рефлектира в ответни действия, при които евентуална наказателна процедура е най-малкият проблем. Възможно е спрямо България да бъдат наложени редица резерви, включително ограничаване параметрите на членството. И най-ироничното в случая е това, че дори в условията на мораториум чужди граждани (включително и такива извън ЕС) могат съвсем свободно да продължават да придобиват българска земя по представената по-горе схема. Изводът е, че удължаването на мораториума – макар да изразява някакво политическо намерение – няма никаква практическа стойност и не е правилното средство за защита на земята ни. Ако властите в България все пак решат да потърсят начин да удължат мораториума спрямо гражданите на други страни-членки, но в рамките на европейската правна рамка – без да допускат разрив в отношенията си с ЕС – е необходимо да пристъпят към предоговаряне на клаузите по присъединителния договор. Промяна може да се извърши само след ратифицирането й от всичките 27 страни-членки, което и при най-добро желание ще се проточи като процес далеч отвъд 01.01.2014 г. и вероятно ще рефлектира в налагането на насрещни ограничения – като например ограничаване трудовите права на българските работници, ограничаване на търговски квоти, спиране на някои от еврофондовете и т.н.
Земята като „основно национално богатство“ (чл. 21, ал. 1 от Конституцията) се характеризира с три ключови свойства. Първо – тя е източник и основа за всички по-нататъшни блага (и по този начин се явява фундамент както за оцеляването на народите, така и за тяхното благоденствие); второ – тя има крайна площ и не може да бъде увеличена по никакъв начин (но може да бъде разрушавана при неправилната й експлоатация); и трето – тя не може да бъде преместена от местонахождението й (но могат да бъдат премествани държавните граници, които я ограждат). В този смисъл борбата на народите за земята им е основополагаща – не случайно територията е сред основните елементи на държавната и на националната идентичност. Изкупуването на българската земя от чужденци не може да засегне нейното местонахождение, но може да се отрази сериозно на достъпа до нейните площи и до възможността за задоволяване нуждите на българския народ. В тази връзка и предвид споменатия по-горе „хранителен суверенитет“, на който се позовава и Конституционен съдия Живан Белчев в цитираното негово особено мнение от 2004 г., по особено застрашителен начин се явяват думите на Осама Башир, представител на т.нар. „Сирийска свободна армия“ у нас, който в прав текст обяви пред българските медии на 21.09.2013 г., че би било добре, ако българското правителство изгради „единен бежански лагер“ и вместо да разпределя прииждащите „сирийски бежанци“ на различни места в страната, ги съсредоточи компактно в този лагер. Ключов момент в изказването на Башир е локацията, която той предлага като най-подходяща – Югоизточна България и по-конкретно – обезлюдените села в Странджа. Предвид неизяснената същност на прииждащите близкоизточни лица такова разрешение може да се превърне в реализация на най-мрачните прогнози на Конституционен съдия Белчев за „ерозията на единната българска държава“.
Както подробно проследихме, удължаването на мораториума върху придобиването на българска земя от чужденци е несъстоятелно – от една страна заради правната му несъвместимост с поетите от България ангажименти към ЕС и от друга страна – заради обстоятелството, че такъв мораториум не може да постигне каквито и да било полезни цели. Вместо кухото възбраняване на това чужденци да придобиват земя в България, е добре да се помисли за онези законодателни мерки, за които властите в София не намериха време и решимост да помислят в продължение на почти десетилетие откакто принципът за свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали в европейското съюзно пространство е възприет като цивилизационен избор от страната ни. Така например през цялото това време не беше намерена формата, под която да се изгради Единният имотен регистър и Единният кадастър на българската територия (което е ангажимент и по Договора за присъединяване), за да се получи точна информация и да се пусне в действие реалният пазар на поземлена собственост. Както стана дума, земята – независимо от кого се притежава – не може да бъде преместена от местонахождението й. Предвид особения й статут на „основно национално богатство“ обаче може да бъде подчинена на такива правни режими, които да гарантират, че ще бъде съхранявана и използвана в интерес на българския народ. Част от възможните мерки са приложени в много от европейските страни и дават своя полезен резултат. Такава мярка е например изискването за уседналост в нашата страна на лицата, които желаят да притежават българска земя. В някои държави придобиването на земеделска земя се предпоставя и от изискването лицата (независимо дали са физически или юридически) да докажат, че упражняват активна селскостопанска дейност от определен период насам. Ключово изискване е земята да бъде използвана съобразно нейното предназначение, като се прилагат най-съвременни и щадящи селскостопански технологии – за да се запазят полезните й качества. В някои страни са въведени законови задължения за собствениците на земеделска земя да осигуряват определени производства за посрещане нуждите на населението в случай на криза. Много европейски страни въвеждат квоти, според които в една община чужденци могат да придобиват не повече от определен процент от общата площ на съответното землище, а някои територии в пограничните райони, около военни, културни, исторически и природни обекти изобщо се изключват от възможността за подобно придобиване. Срещу опита на някои да възразят, че въвеждането на подобни квоти е в противоречие с принципа за свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали, напомняме чл. 4, т. 2 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), според която „Съюзът (...) зачита съществените функции на държавата и по-специално онези, които имат за цел да осигуряват нейната териториална цялост, да поддържат обществения ред и да опазват националната сигурност. По-специално, националната сигурност остава единствено в рамките на отговорността на всяка държава-членка“. В този ред на мисли – ако властите в България следват една наистина про-българска политика – имат пълната легитимация пред ЕС и всичките необходими правни инструменти да обосноват на база националния ни суверенитет необходимостта от установяване на един или друг режим на придобиване и ползване на земята ни. Друг е въпросът дали българската политическа върхушка изобщо желае да започне такъв разговор или – вместо да търси реални механизми за защита на земята в интерес на българския народ – преследва краткосрочни и популистки цели.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Престъпление на държавно ниво, което подготвя демографска бомба с „бежанците“


(14.10.2013) Закрила на бежанците в България се предоставя съгласно Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), който до голяма степен възпроизвежда принципите на Конвенцията за статута на бежанците, приета на 28.07.1951 г. от Конференция на пълномощниците при ООН и ратифицирана на 22.04.1992 г. от българското Народно събрание (НС). Съгласно чл. 4, ал. 5 от ЗУБ (възпроизвеждащ чл. 31, т. 1 от Конвенцията), чужденец, който е влязъл незаконно в България, може да поиска закрила като бежанец, ако пристига „направо от територия, където са били застрашени животът и свободата му“ и ако веднага след пристигането си се представи на компетентните органи, като посочи уважителни причини за своето незаконно влизане и пребиваване в страната. Към настоящия момент България не граничи със страна, която да застрашава живота или свободата на когото и да било, а Сирия – доколкото е известно от географска гледна точка – не граничи с България. Поради тази причина изключението по чл. 4, ал. 5 от ЗУБ за непреследване на незаконно пресичане на държавните граници от лица, бягащи за да спасят живота и свободата си, не може да бъде приложено по отношение на „сирийските бежанци“, нахлуващи в България през сухопътната ни граница с Турция. Турция не застрашава по никакъв начин живота и/ли здравето на тези лица. Ето защо, попаднали на нейна територия (ако действително са бежанци), те могаг да потърсят убежище, включително и в България, но вече без да се ползват от цитираното изключение по ЗУБ. Едно последващо прекосяване на държавни граници в западна посока, след като вече са прекосили сирийско-турската граница, вече не е бягство за тези лица от непосредтвена заплаха за живота и здравето им, а чисто и просто опит за проникване в западна (европейска) страна, която евентуално ще предостави по-изгодни икономически условия за живот или възможност за придвижване още по-назапад, към такива по-изгодни условия за живот.
На следващо място – представящите се за „сирийски бежанци“ лица в голямото си мнозинство попадат на българска територия без лични документи. Доколкото българските миграционни служби нямат връзка с регистрите на населението в Сирия и по дефиниция не могат да търсят такава връзка, е невъзможно да се установи със сигурност дали тези лица наистина са преследвани в страната си, или например са криминални лица, включително и от други близкоизточни държави. Ето защо – противно на упорито прокарваните твърдения в българското общество – в цитирания случай е релевантна разпоредбата на чл. 279, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК) – „който влезе или излезе през границата на страната без разрешение на надлежните органи на властта или макар с разрешение, но не през определените за това места, се наказва...“. Ал. 5 от същата разпоредба препраща към прогласеното право на убежище съгласно Конституцията, а чл. 27, ал.ал. 2 и 3 от Основния закон на свой ред препраща към ЗУБ, респективно – към цитираната по-горе Конвенция за статута на бежанците. Чл. 13, ал. 1, т. 13 от ЗУБ изрично определя в тази връзка, че „молбата на чужденец за предоставяне статут на бежанец или хуманитарен статут се отхвърля като явно неоснователна“, когато липсват условията по чл. 8, ал.ал. 1 и 9 от ЗУБ (основателен страх от преследване в държавата по произход) и условията по чл. 9, ал.ал. 1, 6 и 8 от ЗУБ (реална опасност от тежки посегателства в държавата по произход), или когато чужденецът „идва от сигурна държава по произход или от трета сигурна държава...“. Към настоящия момент без всякакво съмнение е приложима последната хипотеза по чл. 13, ал. 1, т. 13 от ЗУБ, тъй като Турция по всички международни стандарти днес може да се определи като „трета сигурна държава“. Следователно лицата, преминаващи незаконно в България през сухопътната ни граница с Турция, не могат да се ползват от изключението по чл. 4, ал. 5 от ЗУБ във вр. с чл. 279, ал. 5 от НК, което депенализира (освобождава от наказателна отговорност) незаконното прекосяване на държавните граници. Нещо повече – такива лица, тъй като нахлуват незаконно в България от пределите на „трета сигурна държава“ (Турция), автоматично се лишават по силата на чл. 13, ал. 1, т. 13 от ЗУБ от всякаква възможност да придобият статут на бежанци при евентуално бъдещо отправяне на молба за това до българските власти – дори и да са имали право на това по нормите на бежанското право.
Незоконното нахлуване на голям брой чуждестранни лица през сухопътната ни граница с Турция влиза в ярко противоречие с многократно заявяваната от предходното правителство техническа готовност на България за присъединяване към Шенгенското пространство. От случващото се през последните месеци се налага извод или за това, че правителството на ГЕРБ просто е лъгало за достигнатата техническа готовност по охрана неприкосновеността на границите ни, или за това, че настоящото правителство на БСП допуска престъпна небрежност, като позволява голям брой нелегални мигранти да влизат безпрепятствено в България. Последното вече чувствително започва да изкривява демографската картина в някои от по-големите градове – предвид кардиналине различия в начина на живот при сирийците в сравнение с българите. А това – както не веднъж сме наблюдавали в историята – е възможно да се превърне в основа за бъдещи етнически конфликти. В тази връзка вече не са изолирани случаите, в които цигани се оплакват от това, че поминъкът им се отнема от прииждащите „сирийски бежанци“. На следващо място – както става ясно от един бърз преглед на заведенията за настаняване на лица с неизяснен граждански статут – България няма капацитет да осигури адекватни битови условия на повече от 5'000 лица, а по неофициални данни на българска територия вече са преминали нелегално повече от 20'000 (без да са действително бежанци в юридическия смисъл на думата). На фона на всичко това изявлението на българския еврокомисар Кристалина Георгиева (предишно име – Сталинка Георгиева), че Конвенцията за статута на бежанците забранявала да се затварят границите пред такива лица, е юридически невярно – първо, защото недопускането на преминавания извън установените контролнопропускателни пунктове не е „затваряне на границите“ и второ – защото съгласно Конвенцията държавите са длъжни да не затварят границите си само за бежанци от съседна застрашаваща държава, с която имат непосредствена обща граница. Още по-цинично е изявлението на еврокомисар Георгиева, че нахлуването на компактни маси сирийски (или други близкоизточни) лица в България ще подобри демографската картина на страната и ще стимулира раждаемостта. Напомняме в тази връзка случая с Македония, където – макар да ставаше дума за непосредствена граница с Косово – в един момент до 390'000 албанци се оказаха на македонска територия и след добре инсцинирана блокада на вододайните зони около гр. Куманово правителството беше принудено да приеме „предложенията им“ за конституционно прекрояване на страната и за признаване в полза на албанците на безпрецедентни малцинствени привилегии.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от ЗУБ, чужденецът, който е влязъл в България (по легален начин или възползвайки се от цитираното по-горе изключение – ако има право на това) за да поиска закрила или вече е получил такава, „не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода“. Същата разпоредба е възпроизведена и в чл. 33 от Конвенцията със заглавие „Забрана за експулсиране или връщане („refoulement“) на бежанци“, според който „никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща („refouler“) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му“. Per argumentum a contrario (по аргумента на противното) това означава, че България има пълното право да връща незаконно влезлите на нейна територия лица до границите на държави, откъдето тези лица са дошли и където не е застрашен непосредствено техният живот или свобода. Връщането на имигрантите (включително и ако твърдят, че са сирийски бежанци) обратно към Турция, е напълно законно и дори задължително от гледна точка на миграционната политика на България, която е свързана неразривно с националната сигурност и създава редица предпоставки за недопускане на опасни за българското общество и държавност прониквания на компактни групи от чужденци. Тези лица имат пълноправната възможност да пристъпват към кандидатстване за статут на бежанци в България и от турска територия, където се намират на сигурно място и където съответните български дипломатически служби са на тяхно разположение. Ключово в тази връзка е да се направи недвусмислена разлика между истинските бежанци, които бягат от непосредствена и реална опасност за техия живот и свобода, и икономическите мигранти, които търсят начини да проникнат в западна посока и да се възползват от по-изгодни условия на живот. Разликата е очевидна, а всеки отказ от страна на правителството да приложи цитираните по-горе юридически правомощия след време може да се окаже форма на недвусмислено национално предателство.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Държавата прикрива бездействията си, като повдига обвинения срещу трети лица


(10.10.2013) След шумна и показна акция на Софийска градска прокуратура (СГП), Министерство на вътрешните работи (МВР) и Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) от 20.09.2013 г., при която спецчасти нахлуха в помещенията на „Риск инженеринг“ АД и иззеха намиращата се там документация, Спецзвеното за борба с корупцията и финансово-данъчните престъпления при СГП повдигна обвинения срещу Богомил Манчев (изпълнителен директор на „Риск инженеринг“ АД), Събин Събинов (изпълнителен директор на „Уорли Парсънс Нюклиър Сървисис" ЕАД), Крум Анастасов и Иво Лефтеров (бивши изпълнителни директори на „Национална електрическа компания“ ЕАД) – за това, че са нанесли щети на държавата в размер на 8'651'898 лв. Съгласно обвинителния акт цитираните суми са присвоени във връзка с проточилите се от 2005 г. насам строителни работи около АЕЦ „Белене“. Анастасов е привлечен към отговорност за длъжностно присвояване в особено големи размери, представляващо особено тежък случай (чл. 203 от НК); Лефтеров – за умишлена безстопанственост (чл. 219 от НК); Събинов и Манчев – за подбудителство и помагачество към горните престъпления. Според обвинението бившите изпълнителни директори на „НЕК“ ЕАД Анастасов и Лефтеров са виновни за това, че не са прекратили договора с „Уорли Парсънс Нюклиър Сървисис“ ЕАД и неговия подизпълнител „Риск инженеринг“ АД, след като е наложен на 29.03.2012 г. от Народното събрание (НС) мораториум върху строежа на АЕЦ „Белене“. По този начин Анастасов е наредил още 8 месечни плащания в размер около 950'000 лв. всяко към „Уорли Парсънс Нюклиър Сървисис" ЕАД и „Риск инженеринг“ АД за осъществяването на строителен надзор на площадката на бъдещата ядрена централа – въпреки, че строителните работи са спрени с мораториума. Следващият изпълнителен директор на „НЕК“ ЕАД – Лефтеров – също не е прекратил договора, макар да не е наредил плащания. По този начин държавата е продължила да задлъжнява и през следващите месеци.
Впечатление прави формулировката на обвинението – според него Събинов и Манчев „на неустановена дата и неустановено място в периода от 29.03.2012 г. до 24.06.2013 г.“ са подбудили и подпомогнали тогавашния изпълнителен директор на „НЕК“ ЕАД Анастасов да продължи да нарежда плащанията по договора, а следващия изпълнителен директор Лефтеров – да не прекрати договора (вместо може би да предприемат отчаяни и настойчиви действия за прекратяване на договора предвид наложения от НС мораториум). Според обвинителите по този начин Атанасов е бил улеснен в това да извърши цитираното по-горе крупно длъжностно присвояване. „Деянието, така както е формулирано, е изключително несъставомерно – коментира адвокатът на Манчев и изтъква, че прокурорската преписка е била подхвърляна от прокурор на прокурор в СГП, преди да се намери обвинител, който да се реши да я подпише. Още по-интересно е изявлението на заместник-главния прокурор Борислав Сарафов, че изпълнителният директор на „Риск Инженеринг“ АД е признал вината си, като заявил, че „не е луд който яде баницата, а този, който му я дава“. Преиграване, което не съответства нито на прокуратурата, нито на следствието, е и прочетената публично докладна, в която следовател от Столична следствена служба се оплаква от видимо ядосания Манчев, който му се скарал, че „няма да се разправя с мен и останалите следователи, а лично с главния прокурор Сотир Цацаров“. Последното – заедно с безпрецедентната по своя размер парична гаранция от 1'000'000 лв. – беше разпространено от повечето медии като най-важен детайл от казуса – сякаш с цел да бъдем убеди за агресивния характер на Манчев и за мащабите на неговата виновност. В действителност обаче отправените обвинения останаха недообяснени и на този етап изглеждат напълно изсмукани от пръстите.
Според Богомил Манчев проектът за АЕЦ „Белене“ не е спрян и до днес, защото след политическото решение за спирането му е трябвало тогавашният министър на икономиката Делян Добрев (от ГЕРБ) да нареди по вертикала до Български енергиен холдинг и „НЕК“ ЕАД да се извърши действително прекратяване на търговския договор с руската компания „Атомстройекспорт“, като се издаде изрична заповед за това. Такава заповед не е издал и служебният министър Асен Василев (независим), и сегашният министър Драгомир Стойнев (от БСП). „Драгомир Стойнев може да се прави на ощипан – изтъква Манчев, – но договорът е валиден и той ще си го плати.“ В отговор на това от ГЕРБ заявяват, че решенията на МС и НС за спиране на проекта „Белене“ „получиха достатъчно публичност и едва ли има някой в страната, който да не е разбрал за тях. (...) Използваме възможността да припомним, че консултантски договор с компании, свързани с Богомил Манчев, за колосална дори в световен мащаб сума, е сключен от „НЕК“ ЕАД, когато министър на енергетиката е бил Румен Овчаров“ (от БСП).
„Случаят е изключително елементарен – уверява заместник-главният прокурор Сарафов – и аз дори съм убеден, че наказателното производство ще приключи доста скоро. (...) В момента имаме следната ситуация – наложен мораториум върху строежа, строеж няма, но продължават да изтичат сериозни суми в полза на строителния надзор. Строеж нямаме, но имаме надзор върху строежа“. Според обвинението е възможно „в крайна сметка по делото да бъдат привлечени като обвиняеми и други длъжностни лица“ – вероятно някои от споменатите по-горе министри. Ако повдигнатите обвинения бъдат признати от съда, е възможно да бъдат произнесени присъди с лишаване от свобода между 10 и 20 години, и цялостна или частична конфискация на имуществото на виновните. В случай, че това бъде направено, ще станем свидетели на най-значителното осъждане в България от няколко десетилетия насам.
Без отговор остава въпросът защо като обвиняеми са привлечени подизпълнителите по договора с „Атомстройекспорт“, вместо министрите – доколкото те са действителните виновници за това договорът да не бъде надлежно прекратен и плащанията по него да продължават да се начисляват, въпреки очевидно отпадналата необходимост. Възможно е Манчев да е участвал наистина в корупционни схеми, насочени към източването на значителни суми от държавния бюджет, но това не може да се случи без престъпното съдействие на съответния ресорнен министър, който е бил длъжен да упражнява контрол спрямо подчинените му ведомства (включително „НЕК“ ЕАД) за своевременно изпълняване на взетите политически решения. Една възможна посока на мислене по този въпрос разкриват изтеклите чрез сайта за разследваща журналистика „Wikileaks“ секретни грами на бившия посланик на САЩ у нас – там подробно е описано как Манчев контролира всички обществени поръчки и всички ключови назначения в сектора, и се държи „като министър на енергетиката в сянка. Констатацията е отнесена към периода, в който управляват НДСВ и ДПС, но ако се съди по мащабните обществени поръчки, които притежаваните от Манчев компании продължават да печелят безотказно и при следващите правителства, можем да направим извод за „надпартийните“ влияния на такива фигури и да хвърлим частична светлина над въпроса за това защо един след друг министрите са проявявали такава съучастваща приемственост – въпреки теоретично противоположните политически среди, от които са издигани (НДСВ, ДПС, ГЕРБ, БСП). За разплитането на подобни въпроси обаче Спецзвеното за борба с корупцията и финансово-данъчните престъпления при СГП очевидно няма капацитет и вместо да се насочи към истинската цел, се задоволява с шумни и показни действия срещу подизпълнителя, без да засегне посочените по-горе вериги от политически лица.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Кампания: Банките си имат държава – институциите срещу народа (3 от 10)


(01.10.2013) Екипът на www.Targ.bg съвместно с юристи от www.Advocati.org продължава кампания за проследяване и изобличаване на механизма, по който банковата система придоби днешния си вид и постави голяма част от българския народ в положение на безпрецедентна зависимост. Нашият трети материал, озаглавен „Банките си имат държава – институциите срещу народа“ е посветен на държавните и обществени институции, оправомощени от закона да защитават интересите на гражданите и да поставят по обективен, безпристрастен начин актуалните теми на българското общество. В цитирания материал проследяваме – отново на базата на конкретни документирани факти – как институциите една след друга изопачават своите позиции и обслужват по безсрамен начин банковите интереси, като нарушават закона и отказват да изпълняват своите задължения към обществото. Убийственият текст на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), чието лъжовно „прокарване“ проследихме в предходния материал по темата, се превръща в цялостна междуинституционална политика, тъй като призваните да се противопоставят срещу несправедливостите институции координирано отказват да изпълнят своите правомощия.
След разграбването на българската икономика във връзка с „прехода“ от края на миналия век чрез източване, обезценяване и приватизация, и чрез контролирано фалиране на банковата система, е предприета следващата политико-юридическа крачка, която беше обект на нашето изследване в предходния материал – бетонирането на новите банки в позиция, която им позволява законно да ограбват българския народ. В третия материал по темата се спираме на изразените по различни поводи позиции от Българската национална телевизия (БНТ), Българската народна банка (БНБ), Комисията за защита на потребителите (КЗП), Комисията за предотвратяване и установяване на конфликтни интереси (КПУКИ) и Конституционния съд (КС). Общото във всичките цитирани позиции е предателството срещу българския народ, срещу обективността и безпристрастността, и срещу основните принципи на правото. Надяваме се нашето изследване да бъде полезно и да изиграе своята роля в контекста на все по-острите икономически несправедливости и набиращата скорост (макар и бавно) воля на българското гражданско общество да постави отношенията „клиент-банка“ на здрави, разумни и справедливи основи.
Третият материал от кампанията може да се види тук:
targ.bg/bg/новини/банките-си-имат-държава-поименен-списък-с-виновниците-2-от-10/1075/

стари архивинови архивиактуални новини


§ Проектът на нов Закон за МВР – безогледно снемане на данни и употреба на сила


(24.09.2013) Министерство на вътрешните работи (МВР) публикува и предложи за обсъждане проект на нов Закон за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР), който да влезе в сила на 01.01.2014 г. и да отмени действащия към момента устройствен акт на силовото ведомство. Предложеният законопроект отстъпва по опасен начин от въведените с много труд в българското законодателство императивни стандарти за „абсолютната необходимост“ при употребата на сила и въвежда съмнителни правомощия за снемане на най-чувствителните лични данни без това да бъде подлагано на какъвто и да било съдебен контрол. Поставени са в опасност утвърдените европейски концепции за право, имащи за цел да сведат употребата на сила и снемането на лични данни от страна на въоръжените ведомства до възможния минимум – с цел гарантиране на свободата, демокрацията и неприкосновеността. Едва ли умишлено законопроектът и мотивите към него са изготвени точно на девети септември, но алюзията с установилия се у нас на тази дата съветски тоталитаризъм, в случая е неизбежна. Оставаме с надеждата, че законопроектът няма да бъде приет в първоначално предложения му вид. Следва аргументация на ключовите ни възражения.
В нарушение на юридическата техника, която изисква непротиворечивост и единство между отделните текстове на нормативния акт, чл. 76, ал. 2 и чл. 82 от проекта за нов ЗМВР предвиждат „полицейските органи [да] вземат мерки за осигуряване на личната си безопасност“ по време на задържане и/ли обиск, като имат „готовност (...) във всеки момент да въздейства[т] върху задържаните лица с предупреждение, сила, помощни средства или оръжие“. Цитираната възможност за „въздействие“ спрямо гражданите със сила, помощни средства или оръжие не е отразена в чл.чл. 87-89 от проектозакона, където се изброяват (би трябвало да се изброяват) изчерпателно всичките случаи на допустимо „въздействие“ от подобен характер. По този начин се допуска противоречие между изчерпателното изброяване от една страна и допълнително посочените възможности от друга страна. Същевременно допълнителните възможности по чл. 76, ал. 2 и чл. 82 остават извън обхвата на общоприложимия императивен стандарт на „абсолютната необходимост“ по чл.чл. 87-89 от проектозакона и това отваря възможности за прилагането на силови „въздействия“ включително и когато няма „абсолютна необходимост“ за прилагането на такива. В една нетоталитарна и неполицейска страна подобни възможности са недопустими.
Чл. 69, ал. 3, т. 3 от проекта за нов ЗМВР въвежда задължително, автоматично и безусловно изземване на биологични образци за изготвянето на ДНК-профил на лицата, подлежащи на полицейска регистрация. Лицата, които подлежат на полицейска регистрация, са длъжни съгласно ал. 5 от цитираната разпоредба „да оказват съдействие, да не пречат и да не възпрепятстват полицейските органи“, като „при отказ на лицата, действията (...) се извършват принудително с разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд“. Подобно нормативно разрешение представлява безпрецедентно нахлуване в най-съкровената информация за човека – неговия генетичен код – без това да представлява средство за постигане на някаква легитимирана в закона цел, чието постигане по друг начин би било невъзможно или би било възпрепятствано от неразумни и несъизмерими трудности.
Безусловното посегателство от страна на силовите органи срещу генетичната информация на хората, въведено първоначално от бившия вътрешен министър Цветанов с Наредба №Iз-701 от 17.03.2011 г. за реда за извършване на полицейска регистрация, беше оспорено след това от самия Цветанов – вече в качеството му на обвиняем и подлежащ на полицейска регистрация по собствената му наредба, която той атакува в новото си качество като противоконституционна, издадена в нарушение на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и противоречаща на ЕКЗПЧОС. Изземването на ДНК-образци по чл. 69, ал. 3, т. 3 от проекта за нов ЗМВР възпроизвежда напълно уродливия сценарий, съчинен от бившия министър Цветанов. Нещо повече – доколкото изземването на ДНК-образци не е обусловено от съществуването на каквато и да било законно легитимирана необходимост или условие – свежда съдебния контрол по чл. 69, ал. 5 в случай на съпротива на регистрираното лице до безпредметно парафиране волята на полицията от страна на съда. Лишен от законови основания да постанови отказ срещу искането на полицията, съдът се превръща във формален автомат за подписване на бланки – което е своеобразна гавра със съдебната власт и поставя силовите ведомства в опасно надмощие спрямо закона.
Опитът от страна на МВР да узакони неограничени правомощия за прилагане на сила спрямо гражданите и за снемане на ДНК-информация, до неотдавна се обясняваше от повечето медии като персонална заслуга на бившия министър Цветанов. Сега, когато Цветанов вече посещава силовото ведомство само като обвиняем, но въпреки това предложеният проект на нов ЗМВР продължава да възпроизвежда идентична юридическа патология, възниква въпросът за това дали изобщо някога в силовото ведомство са прониквали идеи относно легалната причина за собственото му съществуване, която сред въздигнатите принципи в чл. 3, ал. 1, т. 3 от законопроекта е представена като „зачитане и гарантиране на правата и свободите на гражданите и тяхното достойнство“. Оставаме с надеждата законопроектът да претърпи значителни корекции преди да стане част от българското законодателство.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Кампания: Банките си имат държава – поименен списък с виновниците (2 от 10)


(23.09.2013) Екипът на www.Targ.bg съвместно с юристи от www.Advocati.org продължава кампания за проследяване и изобличаване на механизма, по който банковата система придоби днешния си вид и постави голяма част от българския народ в положение на безпрецедентна зависимост. Нашият втори материал, озаглавен „Банките си имат държава – поименен списък с виновниците“, посочва конкретните лица, способствали чрез своите политически решения за установяване на нормативното статукво, позволяващо банките едностранно и безконтролно да налагат своите непазарни и нелоялни условия срещу потребителите. В конкретния материал се спираме на механизма, по който е аргументиран и гласуван чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Цитираната норма привилегирова банките на равно с държавата и общините, и им позволява да насочват принудително изпълнение срещу своите кредитополучатели само на база собствените си банкови документи, без реална възможност кредитополучателите да се противопоставят по какъвто и да било начин. В обсъжданията от Комисията по законодателство към Народното събрание и в Пленарна зала са изричани цинични и манипулативни неистини, които ние изваждаме от архивите и цитираме поименно. В полезрението ни влизат голяма част от действащите и към настоящия момент български политици (от всичките парламентарно представени политически сили, без изключение), като съпоставяме лъжовните им изказвания от далечната 2007 г. с хамелеонски преиначените им позиции днес – за да демонстрираме на каква принципна основа почива политическата им дейност.
След разграбването на българската икономика във връзка с „прехода“ от края на миналия век чрез източване, обезценяване и приватизация, и чрез контролирано фалиране на банковата система, което проследихме подробно в предходния материал, се спираме на следващата политико-юридическа крачка – бетонирането на новите банки в позиция, която им позволява законно да ограбват българския народ, лишен от собствените му „народни“ представители от всякакви правни възможности за самозащита. Надяваме се нашето изследване да бъде полезно и да изиграе своята роля в контекста на все по-острите икономически несправедливости и набиращата скорост (макар и бавно) воля на българското гражданско общество да постави отношенията „клиент-банка“ на здрави, разумни и справедливи основи.
Вторият материал от кампанията може да се види тук:
targ.bg/bg/новини/банките-си-имат-държава-поименен-списък-с-виновниците-2-от-10/1075/

стари архивинови архивиактуални новини


§ МП обмисля пускането на електронен регистър в АВ за сдруженията и фондациите


(23.09.2013) Министерство на правосъдието подготвя проект за изменение и допълнение на законодателството, насочен към дигитализиране и обединяване на всичките регистри за юридически лица в Агенцията по вписванията (АВ). „Мисля, че Търговският регистър [при АВ]се оказа едно удачно решение. Виждам, че както юристите, така и редовите граждани са доволни от това как работи, и наистина имаме идея всички регистри, които министерството поддържа, да бъдат преместени в АВ. Очаквайте законодателно предложение в тази посока до края на годината“, обявява правосъдният министър Златанова.
Въпреки, че в изявлението на министър Златанова се споменава само за част от юридическите лица с нестопанска цел (сдружения и фондации), си струва да бъдат посочени също синдикалните, политическите и религиозните организации, чиито регистрации към настоящия момент продължават да се извършват по стария ред от окръжните съдилища и списваните регистри остават „невидими“ за широката общественост.
Към настоящия момент, за да се получи справка за актуалното състояние на едно сдружение, фондация, синдикат, партия или религиозна общност, единственият начин е да бъде посетен съответният окръжен съд (за София-град – Софийски градски съд) и да бъде изискано фирменото дело на хартиен носител. Това става чрез точно цитиране номера на делото, който обаче често не е познат на нуждаещите се лица и това осуетява достъпа до информация. Справки във фирмените отделения на съдилищата се правят трудно от разстояние и не отразяват достатъчно бързо новонастъпилите обстоятелства. Издадено удостоверение за актуалното състояние на хартиен носител е валидно следващите няколко месеца и остава непроменено, дори и ако междувременно са настъпили промени.
Пускането в действие на Търговския регистър (ТР) към АВ с web-базиран интерфейс за преглеждане на данните в реално време, беше една от най-значителните реформи в българското правосъдие от 2008 г. насам. Макар с колебания и неуредици, реформата даде положителен резултат, доколкото автоматизира и улесни търговските регистрации, и направи достъпна информацията за актуалното състояние на търговците – макар да бяха допуснати крачки назад с отказа от довършване на планираната електронизация на цялата фирмена информация от прехода до днес, и с неколкократните опити достъпът до ТР да бъде ограничен под предлог, че откритата информация заплашвала свободната стопанска инициатива и лоялната конкуренция.
Заявената от МП воля да бъдат включени в електронен регистър към АВ и регистрациите на нетърговските правни образувания, е похвална – колкото и закъсняла да е тази мярка в контекста на внушителните електронно-информационни процеси по света. Докато това не бъде извършено обаче, един голям брой правно формализирани организации със значително обществено влияние – сдруженията и фондациите, политическите партии и движения, синдикалните организации и религиозните общности – ще продължават да стоят в сянка от полезрението на българското общество; което е недопустимо.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Кампания: Банките си имат държава – хронология на ограбването (1 от 10)


(16.09.2013) Екипът на www.Targ.bg съвместно с юристи от www.Advocati.org стартира кампания за проследяване и изобличаване на механизма, по който банковата система придоби днешния си вид и постави голяма част от българския народ в положение на безпрецедентна зависимост. Изследването обхваща събитията още от 80-те години на миналия век и проследява както макроикономическите процеси, така и детайли от банково-кредитната участ на конкретни кредитополучатели – с всичките съпътстващи правни, икономически и етични подробности. Възлов момент от изследването е процесът по узаконяване на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), с която правомощията на търговските банки практически бяха изравнени с тези на държавата. Както ще проследим, това е осъществено с активното съдействие на всичките парламентарно представени политически сили (без изключение), като някои от най-дейните участници тогава са видни политически фигури и днес. „Прокарването“ на цитираната норма, предоставила в ръцете на банките мощното юридическо оръжие да осъждат своите кредитополучатели едностранно, само на база собствените им вътрешни документи, без каквато и да било възможност за защита, е извършено с цената на безскрупулни манипулации, изопачаване на факти и погазване на обществения интерес. Екипът на www.Targ.bg и юристите от www.Advocati.org осъществиха задълбочен анализ на случилото се и в следващите материали ще изнесем съвсем конкретна и основаваща се на документи информация за лица, събития и процеси. Целта ни – която заявяваме ясно още тук – е чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК да бъде незабавно отменена и заедно с нея да бъде премахната възможността банките да посягат към имуществото и доходите на гражданите без да са доказали своите права по нормалния съдебен ред.
В нашия пилотен материал, озаглавен „Банките си имат държава – хронология на ограбването“, проследяваме най-общо процеса по преобразуване на социалистическата власт в капиталистическа и съпътстващото този процес безпрецедентно обезценяване и източване на българската икономика. Както става ясно от нашето изследване, практически всичките парламентарно представени партии и коалиции (без изключение) са съдействали активно това да се осъществи по най-удобния за „новите капиталисти“ и най-нещадящ за българския народ начин. Специално за читателите-неюристи сме обърнали внимание и на самия правен механизъм по чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК, който позволява на банките безконтролно (и същевременно законно) да оказват натиск спрямо своите кредитополучатели и да им налагат – по пътя на икономическата зависимост и принуда – каквито си поискат условия. Считаме, че нашето изследване ще бъде полезно и ще изиграе своята роля в контекста на все по-острите икономически несправедливости в българското общество и набиращата скорост (макар и бавно) воля на гражданското общество да постави отношенията „клиент-банка“ на здрави, разумни и справедливи основи.
Първият материал от кампанията може да се види тук:
http://targ.bg/bg/новини/банките-си-имат-държава-хронология-на-ограбването-1-от-10/1072/

стари архивинови архивиактуални новини


§ МП крие законодателната некомпетентност със стари правни идеи в нова опаковка


(27.08.2013) Министерство на правосъдието (МС) представи законопроект за изменение и допълнение на Закона за нормативните актове (ЗНА), насочен към въвеждането на изискване за осъществяване на предварителна „оценка на въздействието“ при приемане на нови закони. Въпросната „оценка на въздействието“ МП определя в своите мотиви като „систематичен анализ на възможните икономически, финансови, социални, екологични и други последствия от предлаган проект на закон, за гарантиране на обоснованост на предлаганите варианти и постигане на устойчивост на урежданите обществени отношения“. Министерството определя този правен механизъм като „нов“, но в действителност такъв механизъм никога не е преставал да съществува в българския законодателен процес. Така например в Указ №883 за прилагане на ЗНА (приет в далечната 1974 г.) се посочва, че „преди да направи предложение за планиране [на законопроект], органът, който има право на законодателна инициатива, организира проучване на необходимостта от предлагания законопроект“ (чл. 3, ал. 1). По-нататък се конкретизира, че „проучването обхваща: действуващата уредба на обществените отношения, до които се отнася проектираният закон, практиката по нейното прилагане, предложенията за промени, както и уредбата на сходни обществени отношения от законодателството на други страни; причините, които налагат приемането на закона и преследваните цели; обсега и основните положения на новата уредба; очакваните резултати от прилагането на закона; финансовите и другите средства, необходими за прилагане на новата уредба“ (чл. 4, т.т. 1-5). Съгласно чл. 14, ал. 1 от същия указ „всеки проект за кодекс, закон или нормативен указ се придружава от мотиви“, а ал. 2, т.т. 1-4 от същата разпоредба допълват, че „мотивите трябва да сочат накратко причините, които налагат издаването на акта; целите, които се преследват с него; същността на най-важните нови положения; очакваните резултати от прилагането на акта“. Предложената от МП законодателна „иновация“ очевидно не е нова.
По отношение на предлагания от МП правен механизъм за изготвяне на предварителни оценки на въздействието на законопроектите могат да се посочат и действащи към момента разпоредби от ЗНА, които никога не са преставали да изискват осъществяването на подобна оценъчна дейност. Например чл. 26, ал. 1 от ЗНА изисква „изработването на проект на нормативен акт [да] се извършва при зачитане принципите на обоснованост, стабилност, откритост и съгласуваност“. Очевидно принципът на обоснованост няма как да бъде спазен, ако в него не бъде заложена и оценка от въздействието на законопроекта. По-нататък, чл. 28, ал. 2, т.т. 1-5 от ЗНА посочва, че „мотивите [към проекта за нормативен акт] (...) съдържат причините, които налагат приемането; целите, които се поставят; финансовите и други средства, необходими за прилагането на новата уредба; очакваните резултати от прилагането, включително финансовите, ако има такива; анализ за съответствие с правото на Европейския съюз“. Във връзка с горното ал. 3 от същата разпоредба допълва, че „проект на нормативен акт (...), към който не са приложени мотиви съгласно изискванията (...), не се обсъжда от компетентния орган“. В така разписаните мотиви отново прозира оценката на въздействието (спомената изрично в т. 4 като „очаквани резултати от прилагането“). И накрая чл. 17, ал. 1 от ЗНА завършва уредбата на законодателния процес със задължението „след влизане в сила на нормативния акт [да] се проверяват резултатите от неговото прилагане“ (към което ще се върнем отново по-долу). Цитираните разпоредби на ЗНА действат и към настоящия момент, и никога не са лишавали българското законодателство от изискването да се осъществява внимателен анализ, включително оценка за тяхното въздействие след евентуалното им приемане.
Интересно впечатление във връзка с горното прави обстоятелството, че глава II от действащия в момента ЗНА („Планиране на законопроектите“) е отменена с Държавен вестник №46 от 12.06.2007 г. (по време на т.нар. „Тройна коалиция“ – НДСВ, БСП и ДПС), тъкмо ден преди поредното заседание на Комисията по правни въпроси към Народното събрание (НС), където междувременно се обсъжда проектът за нов Граждански процесуален кодекс (ГПК). На конкретния ден е била разгледана Глава XXXVII („Заповедно производство“), в контекста на която можем много ясно да проследим как се „оценява“ въздействието на предлаганите законопроекти в днешния законодателен процес в България.
От Протокол №23 за проведеното на 13.06.2007 г. заседание на Комисията по правни въпроси научаваме, че в обсъждането на проекта за Глава XXXVII са взели участие Борислав Белазелков от ВКС, Никола Хитров, Даниела Белчина, Елена Владимирова, Николета Павлова, Татяна Върбанова, членове на работната група по ГПК, а така също – Галина Маркова и Диана Андонова от Асоциацията на банките в България (АББ). От стенографския запис проследяваме, че Диана Андонова от АББ е взела думата и е изразила несъгласие със законопроекта в частта, в която банките като кредитор не са включени във възможността да се снабдяват с изпълнителни листове срещу своите длъжници без призоваване на последните и само въз основа на собствените им (на банката) документи: „Общо взето искам да кажа, че всички сме наясно, че търсим бързина в събирането на вземанията на банките, защото са по-особени и привилегировани, а защото те по дефиниция са по-особен кредитор, по закон... (...) [Ние се] учудваме наистина защо сме извадени от бързото производство по чл. 417 и сега виждам, че сме препратени по чл. 410, където (...) длъжникът има възможност да направи немотивирано възражение срещу тази заповед, при което кредиторът е длъжен да заведе [дело] по общ исков ред“. Очевидно г-жа Андонова защитава интересите на представляваната от нея асоциация и това е нормално да се очаква от нея. Като аргумент за своите искания тя посочва, че банките „са по-особени и привилегировани“, вероятно визирайки предимствата за банките по Търговския закон и вероятно виждайки в тези предимства основание за получаване на допълнителни предимства. „Повярвайте ми, на 100%, хайде на 99% – всички дела ще отидат по дяволите [ако банките бъдат изключени от привилегирования ред по чл. 417 от ГПК]. (...) Нередовността расте. Тя е някъде вече около 10% от раздадените кредити. (...) Това означава, че сриваме цялата банкова политика, цялата постройка на банковите нормативни актове... (...) Просто това означава да се пипне цялото банково законодателство, включително от правна страна“. Оставяме без коментар какво означава изразът „да се пипне цялото банково законодателство, включително от правна страна“, но следващите редове от изложението на г-жа Андонова няма как да подминем: „Понеже по чл. 417 е по-малка вероятността да се отиде към общия [исковия] ред, т.е. сходна е – досега пак се защитава длъжникът, но все пак ако тръгне да възразява, представи доказателства или обезпечение“. Очевидно понятието „по-малка вероятност“ е несъвместимо с понятието „т.е. сходна е [вероятността]“ и също толкова е очевидно, че тези два взаимно изключващи се израза не могат да бъдат аргумент за това, че „досега пак се защитава длъжникът“. Пропускаме въпроса за това щом „досега“ е бил защитаван длъжникът, какво следва за него оттук нататък (по този въпрос установилата се печална практика в банковата кредитна политика казва достатъчно).
Вероятно г-жа Андонова не е юрист и това може да даде някакво обяснение за отсъствието на логика в „обосноваването“ на исканите от нея привилегии за банките – въпреки, че тя е участвала в заседанията като експерт и представител на своята асоциация, и не би трябвало да допуска подобно отсъствие на мисъл; още повече, че въпросните привилегии за банките доведоха до значителни изкривявания в кредитната система и в момента лишават от благоденствие цели слоеве от все по-стратифициращото се българско общество!
Още по-скандална позицията на г-жа Галина Маркова, също експерт от АББ: „Ако позволите, точно при тази точка мисля, че се нарушава един основен принцип – равнопоставеност на субектите. Значи може държавните учреждения и общините да издават извлечения от сметка [и да пристъпват към заповед за незабавно изпълнение], а финансовите институции (...) да бъдат извадени. Просто се нарушава тази равнопоставеност.“ С други думи, г-жа Маркова настоява за „равнопоставеност на субектите“, при която статутът на частните търговски банки да бъде изравнен с този на държавните и общински институции, които по дефиниция са публични и изразяват интересите на цялото общество. Претенцията за подобна „равнопоставеност“ е не просто алогична, но е също така опасно отклонение от основополагащия правен принцип за империума на държавната власт; власт, на която се признава правото да определя едностранно някои аспекти от живота на своите граждани (поданици), защото по дефиниция е изразител на интересите на целия народ. За разлика от държавните учреждения и общините обаче (които изразяват публичния интерес на народа), частните търговски банки са изразител единствено на интереса на своите акционери да капитализират възможно по-голяма печалба (включително и върху гърба и с цената на нещастието на стотици хиляди хора, ако законът позволява това). Въпреки, че някои от участниците в заседанието на Комисията по правни въпроси са обърнали внимание на тази съществена особеност, мотивация за нейното по-сериозно разглеждане не е реализирана.
В проследяване на това как става обосноваването на българските законови проекти (включително откъм оценката на тяхното въздействие), ще проследим изказването и на един юрист, който не само притежава необходимата квалификация, но и като политик заема съответната изборна позиция, гласувала му доверие и натоварила го с отговорността да представлява своя народ и да защитава правата и интересите му. Г-жа Мая Манолова (БСП), която понастоящем е заместник-председател НС, член на Комисията по правни въпроси и на Комисията за взаимодействия с граждански организации и движения, както повечето юристи в България трябва да е изучавала общотеоретичното учение за тълкуване на правото и трябва да може да формулира логически издържана, цялостна, обективна и вътрешно непротиворечива обосновка (включително с оценка на въздействието) на един проект за нормативен акт. Стенограмата от 266-то пленарно заседание на НС от 27.06.2007 г. ни отвежда в проведеното под председателството на Камелия Касабова (НДСВ) обсъждане на Глава XXXVII от новия ГПК („Заповедно производство“), но вече на първо четене (законопроектът е изготвен в Комисията по правни въпроси и се е придвижил към пленарна зала). Г-жа Манолова взема думата, за да представи своята обосновка: „Уважаеми колеги! Искам да ви обърна внимание на новата Глава XXXVII „Заповедно производство“. (...) Това е евроизискване за съществуване на заповедното производство – бърза процедура, по която се движат исковете за парични вземания, подсъдни на районните съдилища. (...) Сега за длъжника остава възможност ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество. Мисля, че чрез въвеждането на това производство и в тези хипотези се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат. Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“.
В изложението на г-жа Манолова могат да бъдат посочени няколко откровени неистини, които може би са подвели онази част от народните представители, която никога не се задълбочава в това, което гласува – стига вятърът като цяло „да духа в подходящата посока“. На първо място, заповедното производство като цяло не е „евроизискване“ – поне не във вида, в който беше възприето от новия ГПК в България. Никъде в нормалните европейски страни не съществува хипотеза, при която частно търговско дружество (колкото и „привилегировано“ да е то, понеже е банка) да може да осъди определено лице (длъжник) само въз основа на едностранно съставени от частното търговско дружество документи за съществуването на дълг; и ако такава правна възможност все пак се намира в правото на някои от страните-членки, тя задължително е балансирана с правото на „длъжника“ да оспори претенцията и да задължи банката да докаже своите права по общия исков ред. Очевидно това не е факт в хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК, където частните банки са привилегировани наред с държавните и общински учреждения. В този смисъл формулировката „евроизискване“ може да се представи като обикновена манипулация, често използвана от българските политици, за да „омагьосат“ всякакви евентуални възражения с едно неясно и непреодолимо западноевропейско „основание“.
„Сега за длъжника остава възможност – продължава нататък г-жа Манолова – ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Недопустимо и отново може би умишлено подвеждащо е вмъкването на два съвсем различни правни института в едно такова изречение. От една страна оставаме с впечатлението (ако не сме юристи и ако не разбираме ГПК), че длъжникът винаги е защитен с правото му да възрази и да поиска преминаване към общия исков ред, в който банката наравно с всеки друг претендент трябва да докаже своите претенции. От друга страна виждаме гарантирани интересите на дружествата, предоставящи публични услуги, чрез „незабавното изпълнение“, което гарантира, че „няма да бъдат извършени никакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Г-жа Манолова пропуска да посочи, че длъжникът „няма да извърши никакви действия“, просто защото той няма правна възможност за такива действия; искането на банките за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК не може да се препятства с възражение от длъжника – това възражение е допустимо само срещу непривилегированите кредитори по чл. 410 от ГПК, където банките изобщо не участват. Асоциираме твърдението на г-жа Мая Манолова с една подигравка спрямо известната българска поговорка: „И вълкът сит, и агнето изядено...“
Г-жа Манолова изразява убеждението, че с така цитираната уредба „се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат“. Ако г-жа Манолова нямаше юридическо образование, бихме си позволили да обясним още веднъж, че „в случаите, в които гражданите считат, че им се търсят суми, които те не дължат“, те просто остават длъжни да понесат последиците от незабавното изпълнение – което им се предявява едва с поканата за доброволно изпълнение от страна на съдебния изпълнител и изпълнителното производство продължава до край, независимо от мислите и възраженията на гражданите. За гражданите при това положение остава възможност да образуват отделно дело по общия исков ред, в което да докажат, че всъщност не дължат – което ще завърши далеч след края на изпълнението на „незабавната заповед“ и след разоряването им (както е в общия случай при граждани с едно обикновено работническо домакинство или с малък и среден бизнес).
За трети път г-жа Манолова манипулира народните представители в пленарна зала: „Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“. Всъщност, длъжникът може да избере „дали да плати по една бърза процедура“, или да плати по тази бърза процедура и междувременно да започне „да върти“ отделно съдебно производство, твърде бавно и скъпо, което евентуално би довело до признаване на правата му и възстановяване на някакъв паричен еквивалент на пазарната оценка на съсипаното му домакинство или бизнес. Отново в едно изречение намираме смесени два съвсем отделни правни института, които г-жа Манолова със сигурност има необходимото образование, за да разграничи. Ако иска.
Ето как накратко се осъществява мотивирането (включително – оценяването на въздействието) на проектите за бъдещи закони в България. Само няколко дни след това, в 269-то пленарно заседание на НС от 04.07.2007 г. народните представители са приели скоростно на второ четене под председателството на Георги Пирински (БСП) Глава XXXVII – „Заповедно производство“ от новия ГПК – със 101 гласа „за“ и нито един „против“ или „въздържал се“.
От влизането в сила на този ключов за живота в България нормативен акт досега са изминали повече от 5 години, което по наше мнение е достатъчен период за прилагане на цитирания по-горе чл. 17, ал. 1 от ЗНА, въвеждащ изискването „след влизане в сила на нормативния акт [да] се проверяват резултатите от неговото прилагане“. Можем да заявим, че привилегироването на банките по чл. 417 от ГПК доведе до освобождаването им да извършват ужасяващи злоупотреби със своите кредитополучатели, изразяващи се в произволно нарушаване и подменяне на договорни клаузи, допускане на брутални по своята неравноправност разрешения и арогантно извличане на ненормално високи печалби в условията на финансова криза. Ето защо напълно обосновано е – по наше мнение – най-после частните интереси и лобизмът да отстъпят от законодателния процес и да бъде приложена ал. 2 от същата разпоредба на ЗНА, според която „въз основа на проверката, ако е необходимо, се предлага отменяване, изменение или допълнение на нормативния акт“; по възможност без подобни на цитираните по-горе недопустими смесвания на различни правни институти, целящи (ако не става дума за некомпетентност) да излъжат народните представители, които въпреки своята длъжност не са си направили труда да се запознаят с естеството на това, което гласуват; да му направят една собствена „оценка на въздействието“ и да приложат изискването на чл. 67, ал. 2 от Конституцията, и да гласуват „в съответствие със своята съвест и убеждения“.
В контекста на своето „нововъведение“ МП предлага обособяването на звено в администрацията на Министерския съвет (МС), което да осъществява контрол за съответствие между оценката на въздействието и изискванията на ЗНА по отношение на законопроектите, предложени от изпълнителната власт. От този контрол се планира да бъдат изключени законопроекти за промяна на Конституцията, за ратифициране или денонсиране на международни договори и за отменяне на закони (без обяснение за причината на изключването). Изключение от контрола е предвидено и за мерките по приемане и прилагане актовете на Европейския съюз (ЕС), за които вече е извършена оценка на въздействието от Европейската комисия (ЕК). Предвижда се Законът за изменение и допълнение на ЗНА да влезе в сила от 01.01.2015 г. До 3 месеца след обнародването му МС трябва да приеме програма с мерки за прилагане оценка на въздействието, а до 6 месеца след това – да изготви наредба с конкретните критерии за оценка. Независимо от така посочените нормотворчески „нововъведения“ обаче, качеството на българското законодателство няма да се повиши, докато подобни на цитираните по-горе безпринципни, алогични и откровено лобистки позиции продължават да управляват законодателния процес в условията на тотална незаинтересуваност и некомпетентност на по-голямата част от народните представители и политици.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Паметникът на Съветската армия оцветен в розово, в памет на „Пражката пролет“


(21.08.2013) Паметникът на Съветската армия „освободителка“ в центъра на София отново стана обект на неизвестен художник, който оцвети фигурите на един от барелефите в розово и написа под тях на чешки „Bulharsko se omlouvа!!!“ (България се извинява!!!). На други места върху паметника има надписи „ИЗВИНЕТЕСЕБЕ!!!!!“ и „Прага'68“. Очевидно акцията е художествен цитат от работата на чешкия артист Давид Черни, който на няколко пъти оцветява в розово паметник на съветската армия в Прага (изобразяващ танк) и принуждава по този начин властите да го преместят във Военния музей в Лешани (на около 20 км от чешката столица).
Вероятен повод за новата художествена интервенция в София е 45-та годишнина от военното нахлуване на Източния блок в Чехословакия, с което окончателно бива прегазена „Пражката пролет“ от началото на 1968 г. и се слага край на започналата тогава политическа либерализация на страната. Със срам трябва да посочим, че България е първата страна, която тогава настоява за военна интервенция (в разговор между Тодор Живков и Леонид Брежнев) и е последната, намерила начин да поднесе своите извинения за взетото участие в потушаването на чехословашкото антикомунистическо въстание (решение на Народното събрание от 1990 г. и обръщение на президента Петър Стоянов по време на визитата му в Прага от 1997 г.).
Днес се навършват 45 години от инвазията на войските на Варшавския договор в Чехословакия. През нощта срещу 21.08.1968 г. между 5 и 7 хиляди съветски танка и 300 до 600 хиляди души личен състав от 5 социалистически страни нахлуват в Чехословакия, в рамките на военна операция „Дунав“. България участва в интервенцията на осн. Постановление №29 на Министерския съвет на НРБ с 12-ти и 22-ри мотострелкови полк, танкова бригада от 26 машини „Т-34“ на Сухопътните войски и малко над 2'000 души личен състав. Окупацията продължава около месец, отнема живота на повече от 100 души и оставя над 600 ранени, и прогонва от родината им между 70 и 300 хиляди граждани на Чехословакия. Опитът на Александър Дубчек (тогава първи секретар на Централния комитет на Чешката комунистическа партия) да либерализира страната, като наложи т.нар. „комунизъм с човешко лице“, е удавен в кръв. Официалната пропаганда на Съветския съюз беше, че съюзните войски са били „повикани“ от чехословашките комунисти, потърсили „братска помощ против контрареволюцията“. Западният свят не се намеси по никакъв начин и остави Чехословакия на нещастието й.
Днес около 09:30 ч. паметникът в София беше отцепен от полицията и заграден с полицейска лента, тъй като „става въпрос за местопроизшествие“. През 2011 г. паметникът отново беше изрисуван със забележителна творба, озаглавена „В крак с времето“ и изобразяваща американски анимационни герои. Тогава акцията предизвика противоречиви реакции, но в крайна сметка Форум „България-Русия“ плати за почистиването на барелефите и боята беше свалена, а в столицата започна дебат за липсата на обособено пространство за съвременно изкуство, който бързо след това заглъхна, без да даде конкретен резултат.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Германия въвежда наред с мъжкия и женския пол „трети“ пол, обозначен като „Х“


(19.08.2013) Германия планира да въведе от 01.11.2013 г. наред с „мъжкия“ и „женския“ пол трети „неопределен“ пол, който ще бъде обозначаван в документите за гражданска регистрация като пол „Х“. Досега такава мярка е въведена единствено в Австралия, а Финландия е предприела стъпки в тази посока. Като основна причина за нововъведението немските власти посочват интерсексуалните деца, чиито физиологични особености не позволяват да бъдат причислени към който и да било от двата признавани до момента пола и това създава редица правни, социални и психологически проблеми. Във връзка с горното в Германия се предвижда да бъде дадена възможност в актовете за раждане графата „пол“ да бъде оставяна празна, за да може самият притежател на документа на един по-късен етап да избере как да бъде попълнена. В тази връзка се цитира и решение на немския Конституционен съд, в което е прогласено павото на лицата да се самоопределят, включително и като полова принадлежност.
Въвеждането на „трети“ пол в немската система за гражданска регистрация повдига редица въпроси, свързани с човешката идентичност и нейните биологични, психологически и философски измерения. Темата е обект на дискусии за много групи, свързани с половата дискриминация и равенство, правото на самоопределяне, транссексуалността (трайно психологическо усещане за принадлежност към срещуположния пол; травестизъм) и интерсексуалността (физиологична двойнственост; хермафродизъм).

стари архивинови архивиактуални новини


§ Индия признава на делфините юридически статут като „личности без да са хора“


(14.08.2013) По данни на online-изданието NaturalNews.com, правителството на Индия е признало на делфините официален статут на „личности без да са хора, чието право на живот и свобода следва да бъде защитено“. Това е първият държавен акт в съвременната правна история, признаващ подобен статут на животни, приближавайки ги до статута на homo sapiens (съвременния „мислещ човек“). Решението на индийското правителство е било огласено лично от министъра на околната среда и горите на Индия, който успоредно с признаването на специалния статут, е огласил забраната на всякакви представления, в които се експлоатират държани в плен делфини. Очаква се делфинариумите в югоизточната азиатска страна да бъдат затворени, а държаните в тях делфини – освободени. Решението идва като отговор на масираните протести в индийския щат Керала и околностите срещу принуждаването на морските бозайници да участват в шоу-програми за забавление на хората. Така Индия се превръща в четвъртата страна в света (след Коста-Рика, Унгария и Чили), която забранява лова и държането в плен на китообразните бозайници.
Повод за признаването на цитирания специален статут е уникалната интелигентност и себеосъзнаване на делфините, които „разговарят“ със сложна система от телесни и акустични знаци, живеят в семейства и изразяват многопластови емоционални състояния, подобни на човешките. Според редица изследвания делфините имат човекоподобно самосъзнание и влизат в сложни форми на общуване с другите делфини, използвайки граматически структурирани „изречения“. Във връзка с горното от десетилетия насам се осъществяват научни изследвания с променливи резултати, насочени към това да се „разшифрова“ езикът на делфините и да се влезе в контакт с тях. Установено е, че делфините могат да разпознават своето собствено отражение, да използват инструменти и да запомнят абстрактни идеи. Те си служат със знаци, позволяващи им да разпознават своите приятели и членове на семействата им – подобно на личните имена при хората. Проявяват съчувствие и готовност да помагат на новородените и на болните – като например ги изтласкват към повърхността на водата, за да си поемат дъх (което се е случвало неведнъж и с давещи се хора, изтласквани към брега от делфините и спасявани по този начин).
Движението за признаване на китовете и делфините като „личности“ със свои субективни права набра сили преди 3 години в Хелзинки, когато учени и специалисти по етика разписаха своеобразната Декларация за правата на китообразните бозайници. В нея те заявиха, че „всички китообразни – подобно на човека – имат право на живот, свобода и благополучие“. Сред подписалите Декларацията е и Лори Марино, изследователка на интелекта при китообразните, която изведе редица доказателства за умението на делфините да формират подобно на човешкото самопознание.
Правният акт на индийското правителство, с който се признава статут на „личности“ на делфините, ще породи сериозни дискусии за правата на животните, които до този момент са разглеждани от съвременните правни системи единствено и само като „ресурс“ за стопанската дейност на хората. Ако животните са получавали някакъв по-специален статут, то е било за закрилата им като редки, ценни или изчезващи видове, които да се опазят за идните поколения – но само в интерес на хората и техните стопански нужди от „природни ресурси“. Днес се отваря нова страница, която е на път да преобърне представите ни за това кои сме „ние“ и кои са „те“ – в контекста на навика ни да мислим за човека като за „венец на природата“.

стари архивинови архивиактуални новини


§ КЗП опитва да скрие кои 24 (от общо 25) банки използват неравноправни клаузи


(13.08.2013) Комисията за защита на потребителите (КЗП) отчаяно се опитва да прикрие кои 24 от общо 25-те банки на българския пазар използват неравноправни клаузи в общите условия на своите договори с потребители. „Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител“ по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) е „всяка уговорка в негова [на потребителя] вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика [вкл. банката] и потребителя“. Сред най-често срещаните неравноправни клаузи в банковите договори, които придобиха печална популярност напоследък, са тези, които „позволяват“ банката да променя едностранно лихвените проценти по отпуснатите кредити и да обявява кредитите за предсрочно изискуеми в следствие на настъпилата от това неплатежоспособност. Едностранната промяна на лихвените проценти при откровено неравноправни условия позволи банките да начисляват лихви, завишени често до няколко пъти над нормалните равнища и това доведе до разоряване на много кредитополучатели, докарвайки някои от тях включително до самоубийства. Ето защо много кредитополучатели заведоха и продължават да завеждат дела срещу банките, позовавайки се на българското и европейското законодателство, което прогласява т.нар. „неравноправни клаузи“ за нищожни (и ги определя по този начин като „несъществуващи“ от правна гледна точка). Пак във връзка с горното КЗП проведе „мащабен анализ“ на общите условия, при които банките отпускат потребителски и ипотечни кредити на физически лица. От анализа стана ясно, че 24 от общо 25-те банки на българския пазар допускат неравноправни клаузи в своите договори. Сред откритите нарушения най-често се срещат следните: едностранно променяне на лихвените проценти (например поради „промяна в пазарните условия“); начисляване на незаконни допълнителни лихви при просрочване на вноските (над определения от Министерски съвет пределен размер); некоректни условия за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита (например при невнасяне само на 2 вноски по многогодишен ипотечен кредит или при нарушаване на клауза от друг договор с банката); поставяне на изискване за допълнителни обезпечения, след като кредитът вече е отпуснат при уговореното обезпечение; едностранно променяне на сключените договори за банков кредит (например поради вписана в договора нищожна клауза, според която банката си запазва правото да променя договора едностранно). В общите условия само на 1 от общо 25 банки на българския пазар не бяха идентифицирани подобни неравноправни клаузи.
Резултатите от цитирания „мащабен анализ“ бяха огласени на пресконференция през месец септември.2012 г., но тогава председателят на КЗП Веселин Златев категорично отказа да посочи кои банки на българския пазар са некоректни със своите потребители. Във връзка с това потребителката Маринела Ашикова е отправила на 29.11.2012 г. искане до КЗП с вх.№Ц-03-8834, в което изразява желанието си да получи по реда на Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) сведение за това кои са банките, чиито общи условия съдържат неравноправни клаузи съгласно анализа на КЗП. В 70 точки са изброени конкретните документи, до които потребителката желае да получи достъп. Председателят на КЗП Златев оставя искането без уважение при условията на мълчалив отказ (не се произнася изрично в законовия срок, което от правна гледна точка е равносилно на отказ искането да бъде удовлетворено). В следствие на това потребителката Ашикова депозира жалба пред Софийския административен съд (САС), по която е образувано административно дело №341 по описа за 2013 г. на председателствания от административен съдия Мария Николова 32-ри съдебен състав при САС. По делото е постановено Решение №5260 от 26.07.2013 г., с което мълчаливият отказ се отменя и бива даден 14-дневен срок председателят на КЗП да се произнесе по първоначалното искане на потребителката (в смисъл, да бъде предоставена исканата информация по реда на ЗДОИ).
Съдът мотивира решението си, като тълкува ЗДОИ така: „органът, които създава обществена информация, е този, които взема решение, съответно отказва достъпът до тази информация. В процесния случай органът, които е следвало да се произнесе по подаденото искане за достъп до обществена информация, е председателят на КЗП“. Съдът се позовава на чл. 2 от ЗДОИ, където е дадена дефиниция на понятието „обществена информация“ – според цитираната норма такава е „всяка информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти“. Предвид тази дефиниция, съдът се позовава на Решение №1701 от 5.02.2013 г. на V отделение при Върховния административен съд (ВАС) по адм.д. №3266/2012 г., според което „понятието „обществена информация“ следва да бъде възприемано като сведение, знание за някого или нещо, свързано с обществения живот в страната. Тази обществена информация може да се съдържа в документи или други материални носители, създавани, получавани или съхранявани от задължените по ЗДОИ субекти“. Воден от разпоредбата на чл. 38 във вр. с чл. 37 от ЗДОИ, съдът намира, че „административния орган дължи мотивирано произнасяне по подадено искане за достъп до обществена информация“, каквото не е направено в рамките на мълчаливия отказ; липсват изискуемите по чл. 38 от ЗДОИ „правно и фактическо основание за отказа, датата на приемане на решението и редът за неговото обжалване“. По-нататък съдът намира, че „от постановения мълчалив отказ не може да се установи защо е необходимо съгласието на трети лица (на засегнатите 24 некоректни банки – бел. www.Advocati.org) за предоставянето на исканата информация. Ако органът счита, че са налице основания за отказ за предоставяне на обществена информация по смисъла на чл. 37 от ЗДОИ, то това следва да бъде посочено изрично, а не мълчаливо. Само така ще може да бъде извършена проверка на законосъобразността на постановения отказ“.
Председателят на КЗП, явно решен да опази в тайна това кои банки не са коректни към своите потребители, обжалва постановеното от САС решение в законоустановения 14-дневен срок пред Върховния административен съд (ВАС), чието произнасяне ще бъде окончателно. Председателят Златев мотивира действията си така: „Основният проблем е, че самият Административен съд има противоречива практика. Заведени са половин дузина дела като това. Две са приключили – по едното жалбата е уважена, по другото дело за частично отказана информация – отхвърлена“. Пред медиите председателят Златев обяснява отказа си да даде исканата от потребителката информация така: „Ние нямаме съгласие от банките те да бъдат оповестени. А законът забранява обществена информация, свързана с търговски интереси, да бъде оповестявана, ако няма съгласие. Единственото допустимо изключение според ЗДОИ е за случаите, в които държавните интереси налагат това. Държавните интереси могат да бъдат свързани с разкриване на корупционни схеми или с прекомерна употреба на държавна власт“. В своите разсъждения Веселин Златев или проявява недопустимо (и несъвместимо с позицията му) непознаване на ЗДОИ, или просто лъже потребителите. Няма друго обяснение пропускът му да цитира въведеното от ЗДОИ понятие „надделяващ обществен интерес“, което излиза извън въпросите за корупцията и държавната власт, и дава съвсем различно разрешение на интересуващия ни случай.
В горния слисъл, чл. 17, ал. 2 от ЗДОИ постановява, че „информацията (...), която представлява търговска тайна и чието предоставяне или разпространяване би довело до нелоялна конкуренция между търговци, не подлежи на предоставяне, (!) освен в случаите на надделяващ обществен интерес“; в същия смисъл и чл. 37, ал. 1, т. 2 от ЗДОИ (Основания за отказ от предоставяне на достъп), според която „основание за отказ (...) е налице, когато достъпът засяга интересите на трето лице и няма негово изрично писмено съгласие за предоставяне на исканата обществена информация, (!) освен в случаите на надделяващ обществен интерес“. Ако председателят Златев не знае какво означава „надделяващ обществен интерес“, прилагаме дефинициите на §1, т. 5, б.б. „а“-„г“ и т. 6 от Допълнителните разпоредби към ЗДОИ: т. 5. „Не представляват „производствена или търговска тайна“ факти, информация, решения и данни, свързани със стопанска дейност, чието запазване в тайна е в интерес на правоимащите (в случая – на 24-те некоректни банки – бел. www.Advocati.bg), но е налице надделяващ обществен интерес от разкриването й. До доказване на противното обществен интерес от разкриването е налице, когато тя [информацията]: (...) а) дава възможност на гражданите да си съставят мнение и да участват в текущи дискусии; б) улеснява прозрачността и отчетността на субектите (...) относно вземаните от тях решения (например относно начина, по който формират и променят лихвите по кредитите – бел. www.Advocati.org); в) гарантира законосъобразното и целесъобразното изпълнение на законовите задължения от субектите (...); г) разкрива корупция и злоупотреба с власт, (...) или други незаконосъобразни или нецелесъобразни действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица в съответните администрации, с които се засягат държавни или обществени интереси, права или законни интереси на други лица“ (например престъпното по своята същност бездействие на държавни органи, които са длъжни да защитават потребителите от некоректни практики). Т. 6. „Надделяващ обществен интерес“ е налице, когато чрез исканата информация се цели разкриване на корупция и на злоупотреба с власт, повишаване на прозрачността и отчетността на субектите (...).
Исканата от КЗП информация за 24-те некоректни спрямо потребителите банки разкрива корупция и злоупотреба с власт вътре в самата КЗП, като се вземе предвид Законът за защита на потребителите (ЗЗП) и по-специално чл. 165, ал. 3, т. 2 от него: „КЗП осъществява контрол върху нелоялните търговски практики“. В изпълнение на горното чл. 193, т.т. 1 и 4 от ЗЗП определят, че „длъжностните лица на контролните органи (в случая – органи на КЗП – бел. www.Advocati.org) са длъжни да установяват точно фактите при извършвания от тях контрол, [да] опазват служебната, производствената и търговската тайна, и да не разгласяват данни от проверките преди тяхното приключване, както и да не използват информацията от проверката извън предназначението й“. Per argumentum е contrario (по аргумент от противното) може да се направи извод, че „служебната, производствената и търговска тайна“ може да се разгласява след приключване на проверката – щом бива разгласявана в рамките на нейното предназначение и в изпълнение задълженията на КЗП, а именно – защита на потребителите. КЗП обаче (по необясними причини?) отказва да огласи кои са некоректните банки – въпреки, че проверката е приключила и огласяването би послужило на потребителите да отстояват правата си, прокламирани в подробно цитираните по-горе текстове от закона. Дали пък КЗП не защитава банките повече от потребителите? Оставаме с надеждата ВАС да остави в сила Решение №5260 на САС и да принуди по този начин председателя на КЗП да огласи исканата информация за банките, които са некоректни спрямо своите потребители.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Народното събрание подкопава независимостта на съдиите чрез изменения в ЗСРС


(02.08.2013) Днес със 125 гласа „за“ Народното събрание (НС) преодоля наложеното от Президента вето срещу чл. 34е, ал. 1, т.т. 1 и 3, ал. 4, т.т. 1 и 3, и чл. 34з от Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС), с които се предоставя възможност новосформираното Национално бюро за контрол на СРС и постоянна комисия към НС със същия ресор да контролират и наблюдават дейността на Министерство на вътрешните работи (МВР), Министерство на отбраната (МО), Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), Националната разузнавателна служба (НРС), следствието, прокуратурата и съда във връзка с разрешаването, прилагането и изполдването на СРС, съхраняването и унищожаването на информацията, и защита правата и свободите на гражданите срещу незаконосъобразно използване на СРС. Допускането на това законодателната власт в лицето на комисия към НС и сформираното от тази власт Национално бюро да контролират следствието, прокуратурата и съда поставя под съмнение конституционния принцип за разделение на властите и практически подкопава независимостта на съдебната система. Въпреки това решението беше взето единодушно от БСП, ДПС и АТАКА, при също така единодушна подкрепа на президентското вето от страна на ГЕРБ (96 гласа „против“ законопроекта). Поради настъпило объркване на понятията „за“ и „против“, и в типичния стил, наложен от XLI НС, гласуването беше произведено за втори път, след като първия път не достигна 1 глас „за“. „Гласът „за“ е за преодоляване на ветото или за трето прегласуване на законопроекта. Гласът „против“ е срещу гласуването на приетия закон“, обясни процедурата председателят на НС Михаил Миков (БСП), с което мотивира допускането на повторно гласуване.
Атакуваните от Президента текстове от ЗСРС визират правомощията на Националното бюро да изисква информация от МВР, МО, ДАНС, НРС, следствието, прокуратурата и съда във връзка с използването и прилагането на СРС, съхраняването и унищожаването на придобитата информация, и да дава задължителни указания за подобряване режима на работа (чл. 34е., ал. 1, т.т. 1 и 3 от ЗСРС), за изпълнението на което да може да осъществява достъп до всички документи, отнасящи се до СРС (включително и когато са следствена тайна) и до помещенията, където се съхраняват (чл. 34е., ал. 4, т.т. 1 и 3 от ЗСРС). По-нататък атакуваните текстове визират правомощието на постоянната комисия към НС да осъществява контрол спрямо органите, свързани със СРС и да задължава длъжностните лица от тези органи да се явяват пред комисията, за да предоставят исканата от тях информация (чл. 34з, ал.ал. 1 и 2 от ЗСРС). Това означава, че прокурорите и съдиите (които по дефиниция са магистрати, представляват съдебната власт и се водят единствено от закона и от своята съвест) се поставят в зависимост от решенията и задължителните указания на органи, представляващи законодателната власт (НС). Ето защо Президентът се възползва от правомощието си по чл. 101, ал. 1 от Конституцията и наложи на 25.07.2013 г. вето срещу цитираните текстове от ЗСРС, което доведе до повторното гласуване на законопроекта (за преодоляване на ветото трябва да гласуват „за“ повече от половината от всички народни представители).
Според Президента новоприетите текстове от ЗСРС „пораждат съмнения за несъответствие с конституционните принципи за разделение на властите и независимост на съдебната власт, установени в чл.чл. 8 и 117, ал. 2 от Основния закон. (...) Не е допустимо нито да се изисква „информация“ от лица, които са магистрати или са разследващи органи, нито да им се дават задължителни „указания“. Осъществяването на дейността на разследващите органи, прокурорите и съдиите се реализира въз основа на закона и вътрешното им убеждение. Създаването на предпоставки за зависимост или влияние от задължителните указания, преценката и насоките от други държавни органи и длъжностни лица е в противоречие с конституционен императив, изведен в разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от Конституцията. (...) Трайна е практиката на Конституционния съд – продължава аргументацията си Президентът, – че независимостта на съдебната власт, изрично прокламирана във втората алинея на чл. 117 от Конституцията, „е показател за конституционно установяване на независимостта както на участващи в правораздаването лица, така и за независимост на цялата система, в която са тези лица, т.е. на съдебната власт. Това следва от основополагащата конституционна разпоредба на чл. 8, прогласила принципа за разделение на властите.“. Президентът се позовава в тази връзка на Решения на Конституционния съд №5 от 1995 г. и №9 от 2011 г., където конституционните съдии посочват изрично, че „с оглед принципа за разделение на властите от кръга на лицата, които НС или съответната парламентарна комисия могат да призоват да се явят и отговарят на поставените въпроси, следва да се изключат президентът, вицепрезидентът, конституционните съдии и магистратите“. (...) Недопустимо е – продължава разсъжденията си Президентът – депутатите в комисия да осъществяват контрол на дейността по разрешаване и използване на СРС от страна на магистратите. Така приетата редакция на текста за осъществяване на контрол допуска възможност за намеса във вътрешното убеждение както на съдията, който дава разрешение за използване на СРС, така и на прокурора и на разследващия орган, които искат прилагането им. (...) По този начин не може да се запази независимостта на съдията, прокурора и разследващите органи, и се накърнява вътрешното им убеждение. (...) Както парламентът, така и негова комисия, не могат да задължават магистратите да се явяват пред тях. В парламентарна комисия е недопустимо да бъде предоставяна информация, която е следствена тайна. Нейното разкриване и намесата в независимостта на съдиите, прокурорите и разследващите органи произвеждат конфликт с разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от Конституцията“.
Вносители на законопроекта са Сергей Станишев, Михаил Миков, Младен Червеняков и Атанас Мерджанов (БСП), и Лютви Местан, Христо Бисеров и Камен Костадинов (ДПС). След като ветото на Президента беше преодоляно, единствената правна възможност е атакуваните текстове от закона да бъдат обявени за противоконституционни от Конституционния съд, или да бъдат обезсилени от последващи законодателни решения на НС.

стари архивинови архивиактуални новини


§ ВСС продължава да не забелязва дълбоките етични проблеми на съдебната система


(27.07.2013) Впечатляваща (за да не кажем „жалка“) е декларацията на Висшия съдебен съвет (ВСС), с която върховните магистрати най-после реагираха на протестиращите граждани, обикалящи от известно време насам сградата на институцията в столицата и освиркващи нейните членове. Повод за посочената декларация беше импровизираният „некролог“ на Камен Ситнилски (член на ВСС от прокурорската квота), който протестиращите разлепиха по фасадите наоколо в израз на своето възмущение от отказа му да подаде оставка. Оставката му беше поискана заради изтичането на аудио-записи от специални разузнавателни средства (СРС), в които се разкриват позорни обстоятелства за неговите взаимовръзки и влияния в съдебната система. Информацията стана обществено достояние, след като по e-mail в редакциите на няколко медии постъпиха 6 аудио-записа от телефонни разговори с ясно разпознаваемия глас на окръжния прокурор от Хасково Иван Ванчев, който разговаря със своя колега Камен Ситнилски (тогава заместник-главен прокурор), а така също – с апелативния прокурор от Пловдив Румен Боев (сега също член на ВСС), с апелативния прокурор от Бургас Емил Христов, с председателя на Хасковски окръжен съд Миглена Тянкова, с председателя на Свиленградския районен съд Христо Георчев и други. Очевидно записите са снети от разговори на окръжен прокурор Ванчев, тъй като той винаги участва в записите.
Записите се получиха под формата на прикачени файлове към e-mail, озаглавен „Истината винаги излиза наяве“ и подписан от някой си „Naiden Boikov“, който заявява: „Искате да станете някакъв в съдебната система? Редови магистрат? Началник на районно ниво, тарикат на окръжно или обитаващ висшите етажи, решаващи съдбите на хората? При всички положения ще ви е необходима една целувка. На ръка. Ръката на Камен Ситнилски“.
Първият запис е от вечерта на 17.08.2012 г., когато окръжен прокурор Иван Ванчев набира колегата Ситнилски и подава телефона на прокурор Емил Христов (Ванчев и Христов по това време се черпят в ресторанта на х-л „Рич“ между Равда и Несебър). Христов рапортува по телефона, че „всичко е точно и пият за негово [на Ситнилски] здраве“, на което Ситнилски отвръща: „Дръжте се здраво един за друг“, а Христов завършва: „Каквото сме говорили, ще стане“. В следващ разговор от 04.09.2012 г. Румен Боев (тогава все още кандидат за член на ВСС) казва на прокурор Иван Ванчев, че „...ще видя колко са точни неговите [на Ситнилски] хора – аз за него съмнение нямам, ама...“, на което колегата Ванчев отговаря: „Ама не, нека да видим от тия неговите кои са верните в крайна сметка. Ще продухаме още един път мерниците и...“. В още един запис от 20.09.2012 г. (ден преди избора за членове на ВСС от прокурорската квота) председателят на Хасковския окръжен съд Миглена Тянкова звъни на прокурор Иван Ванчев (неин интимен приятел), който тогава е на маса с други магистрати. От проведения разговор става ясно, че Светослав Лозанов (по това време началник на Врачанската окръжна прокуратура) е „привикан“, за да осигури 8 гласа за Ситнилски и Боев. В друг разговор от същата дата прокурор Иван Ванчев се обажда на председателя на Свиленградския районен съд Христо Георчев, за да му каже, че „тяхната група“ ще избира Ситнилски и Боев, и се надява от парламентарната квота да бъдат избрани Бойко Рашков и Владислав Славов, „защото с тях няма проблеми“ (което обаче в крайна сметка не се осъществи). В още един запис от тази дата прокурор Иван Ванчев заявява на Миглена Тянкова, че „вече 6 часа са на маса и привикват прокурори [за да ги инструктират за кого да гласуват]“ и „Знаеш ли какво шоу става, бе!“...
От цитираните записи се разкриват данни за осъществяван натиск срещу прокурори-делегати с цел манипулиране избора за членове на ВСС от прокурорската квота и осигуряване успеха на колегите Камен Ситнилски и Румен Боев. В създалата се ситуация подаването на оставка би било съвсем скромен жест на коректност. Вместо това обаче, Ситнилски побърза да се позове на законовия принцип, според който получената чрез СРС информация не може да бъде използвана за нищо друго и срещу никой друг, освен за целите и срещу лицето, заради което е разрешено прилагането на СРС. Формално Ситнилски не може да бъде преследван заради изтеклите аудио-записи – тъй като записите не са събрани за доказването на такива негови престъпления – и по този начин, въпреки полученото морално петно, Ситнилски реши с охота да се възползва от разтварящия се над него нормативен „чадър“.
Независимо от всичко обаче, присъствието на Ситнилски във ВСС след огласяването на записите става най-меко казано неуместно – особено предвид упорития и многолюден граждански протест, който от няколко дни проглушава сградата на съдебния орган и околните столични улици. Вероятно това принуди ВСС най-после (по типичния тромав начин) да се придвижи към образуване на дисциплинарно производство срещу уличения магистрат, за да започне тепърва да обследва случая, представен съвсем ясно в изтеклите записи. И вероятно с цел да защити действията си като „независими“ от евентуален уличен натиск, ВСС побърза да декларира своята позиция така:
„ВСС изразява категоричното си несъгласие и неодобрение към ежедневния натиск, оказан от група граждани, които протестират, обсаждат входа на институцията и създават проблеми за нормалната й работа, който протест не е спонтанен и е в нарушение на разпоредбите на Закона за събранията, митингите и манифестацииите (ЗСММ). Като безпрецедентен и недопустим определяме акта на разлепването на некролози със снимката на член на ВСС. Не приемаме този начин за изразяване на гражданска позиция и го оценяваме като грубо нарушаване на човешкия морал и етичните норми. ВСС ще продължи да работи по най-важните въпроси от реформата в съдебната система и ще поеме отговорност за всяко свое действие и решение.“
Впечатляваща е смелостта на ВСС да използва в декларацията си понятия като „човешки морал“ и „етични норми“, когато собствените му членове не проявяват елементарни, дори фасадни такива. Още по-впечатляваща е заявката, че „ВСС ще продължи да работи по най-важните въпроси от реформата в съдебната система...“! Със сериозно редакторско любопитство питаме: Кой най-важен въпрос от реформата в съдебната система (поне 1 такъв) е решил ВСС през последните години? Досещаме се само за верига от корупционни скандали и арогантност, намирали място в многобройните вътрешни и международни констатации, доклади и предупреждения, а от няколко дни – и на улицата под прозорците на ВСС. Иначе – що се отнася до това, че ВСС „ще поеме отговорност за всяко свое действие и решение“ – това със сигурност ще се случи някъде във времето.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Цивилен служител от МВР заснема тайно лицата на протестиращи граждани в София


(16.07.2013) Тези дни в центъра на столицата протестиращи граждани са засекли и подробно документирали цивилен сътрудник на Министерство на вътрешните работи (МВР), който заснема без тяхното знание и съгласие лицата на протеста. Сътрудникът е работил с няколко дигитални камери и е проследил протестното шествие от Министерски съвет до Орлов мост, като няколко пъти е влизал за минути в обозначен полицейски автомобил Opel „Astra“ с регистрационен номер CA-6917-MM (вероятно за да обслужва техниката). Тази негласна дейност на МВР напомня по застрашаващ начин противозаконния регистър с хомосексуални граждани, чието съществуване и поддържане от страна на силовото ведомство стана обществено достояние през ноември.2011 г., когато МВР представи заверен „вярно с оригинала“ препис от регистъра като доказателство пред Софийски градски съд (СГС) по дело срещу тогавашния независим народен представител Владимир Кузов. Във връзка с това беше разкрито, че регистърът е бил започнат по време на комунистическия режим от Държавна сигурност (ДС), когато хомосексуалната ориентация съставляваше престъпление, но днес продължава да се поддържа и актуализира негласно от МВР (въпреки категоричните законови забрани). Засичането на цивилния сътрудник на МВР, който документира лицата на протестиращи граждани, напомня и за опита на Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) от октомри.2012 г. да състави регистър на наркотично зависимите лица, подложени на метадоново лечение (който опит се провали поради решителната съпротива на лекарите, защитили лекарската тайна и отказали да сътрудничат в нарушение на Хипократовата клетва). Очевидно разразилите се скандали не са довели до каквото и да било ценностно преосмисляне в редиците на МВР.
Съставянето на регистри с лица, принадлежащи към определен признак (съгласно техните убеждения, наклонности, здравословно състояние и други) е абсолютно забранено както от българското законодателство, така и от всички съвременни правни системи – защото дори самото съществуване на подобни регистри заплашва картотекираните лица с възможността да бъдат подложени на организирано преследване, депортиране или дори физическо унищожение. Ето защо съвременните правни системи защитават личните данни и ограничават възможността хората да бъдат индексирани съгласно признаци, към които принадлежат (включително на база техните политически и философски възгледи, изразявани по един или друг начин на протестите). Изключенията от тази забрана са изброени стриктно в закона и със сигурност не включват прикрито документиране от страна на полицията на лица, които протестират мирно за законно допустими каузи.
Личната неприкосновеност е призната като основно човешко право още от Всеобщата декларация за правата на човека, провъзгласена от Общото събрание на Организацията на обединените нации (ООН) на 10.12.1948 г. Общото събрание на ООН констатира в преамбюла към Всеобщата декларация, че „пренебрегването и неуважаването на правата на човека доведоха до варварски деяния, които потресоха съвестта на човечеството; (...) създаването на един свят, в който хората ще се радват на свобода на словото и убежденията си и ще бъдат свободни от страх и лишения [е] провъзгласено за най-съкровения стремеж на човека; (...) необходимо [е] правата на човека да бъдат закриляни от закона така, че човек да не бъде принуждаван да прибягва към бунт срещу тиранията и потисничеството“. По-специално, чл. 3 от Всеобщата декларация постановява, че „всеки има право на живот, свобода и лична сигурност“. Личната сигурност включва и правото едно лице да не бъде подлагано на каквито и да било проучвания, записване, систематизиране и анализ, което от своя страна би могло да застраши правото на живот и свобода.
По-конкретна е Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), в изпълнение на която е създаден и действа Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург. Съгласно чл. 8, т.т. 1 и 2 от ЕКЗПЧОС „всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция“, като „намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество, в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“. Вероятно в случай на предизвикването на обществен дебат по случая от МВР биха направили опит да се позоват именно на „интереса на националната и обществена сигурност“, и „предотвратяването на безредици или престъпления“. Резонно възниква въпросът обаче по какъв начин мирно протестиращите граждани представляват заплаха за националната и обществена сигурност и – респективно – по какъв начин МВР чрез фотографско документиране на лицата предотвратява безредици и престъпления?!
Чл. 3, т. 1 от Хартата за основните права на Европейския съюз (която е ратифицирана по реда на чл. 5, ал. 4 от Конституцията и е част от българското право) прогласява, че „всеки има право на физическа и психическа неприкосновеност“. По-нататък, чл. 8, т.т. 1-3 прогласяват, че (1) „всеки има право на защита на неговите лични данни“; (2) „тези данни трябва да бъдат обработвани добросъвестно, за точно определени цели и въз основа на съгласието на заинтересуваното лице или по силата на друго предвидено от закона легитимно основание. Всеки има право на достъп до събраните данни, отнасящи се до него, както и правото да изиска поправянето им“; (3) „спазването на тези правила подлежи на контрол от независим орган“. Както стана дума по-горе, с действията си МВР нарушава правото на защита на личните данни на лицата, като ги събира и обработва по начин, чиито цели изобщо не са „точно определени“; няма дадено каквото и да било съгласие на лицата (те дори не знаят, че биват записвани от цивилни сътрудници); събирането на албуми с лицата на протестиращите става без да може да се посочи конкретно предвидено от закона легитимно основание за това. Гражданите не могат да се възползват от своето право на достъп до техните данни и от правото им да изискват поправянето им, тъй като не знаят изобщо за тяхното съществуване. По същата причина гражданите не могат да търсят какъвто и да било контрол от „независим орган“, в случай, че правата им са нарушени. МВР се оказва напълно свободно да събира негласно фотографски данни за лицата и да ги използва по какъвто и да било начин, без това да предизвиква някакъв обществен дебат, контрол или отчетност.
В потвърждение за принадлежността на България към съвременните правни системи, чл. 32, ал. 1 от Конституцията определя, че „личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот“. Ал. 2 от цитираната разпоредба прогласява, че „никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие, освен в предвидените от закона случаи“. Възниква въпросът – по какъв начин гражданите могат да реализират правото си на защита срещу незаконната намеса на МВР, при положение, че заснемането се извършва тайно от тях и те не биват уведомявани по никакъв начин за това, след като се установи, че не са извършили и не извършват престъпления по време на протестите (което води до отпадане на евентуалното законово основане техните снимки, събрани без знанието и съгласието им, да стоят в информационните ресурси на министерството).
Законът за защита на личните данни (ЗЗЛД) урежда конкретно материята за това коя информация е „лични данни“, при какви условия и от кого може да бъде събирана, съхранявана, обработвана и предавана на трети лица, и кога следва да бъде унищожена – за да не се допусне попадането на тази информация в ръце, способни да нарушат правата на гражданите. Целта на закона е (съгласно чл. 1, ал. 2 от ЗЗЛД) да гарантира „неприкосновеността на личността и личния живот чрез осигуряване на защита на физическите лица при неправомерно обработване на свързаните с тях лични данни в процеса на свободното движение на данните“, включително когато личните данни се обработват за целите на отбраната, националната сигурност, опазването на обществения ред, противодействието на престъпността, наказателното производство, изпълнението на наказанията (ал. 5, т.т. 1-5 от ЗЗЛД). Чл. 2, ал. 1 от цитирания закон определя като лични данни „всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко чрез идентификационен номер или чрез един или повече специфични признаци“. Това означава, че фотографиите категорично могат да се определят като „лични данни“, тъй като позволяват пряко идентифициране чрез съответните визуални признаци на заснетите лица (още повече, че след промяната на реда за гражданска регистрация МВР разполага с електронен снимков регистър и сравнително прости софтуерни приложения могат да позволят автоматизирано сравняване с базата данни и „разпознаване“ на заснетите лица от протестите). Чл. 2, ал. 2, т. 2 от ЗЗЛД изисква личните данни да се събират „за конкретни, точно определени и законни цели, и да не се обработват допълнително по начин, несъвместим с тези цели“. Съгласно т.т. 5 и 6 от цитираната разпоредба събраните лични данни „се заличават или коригират, когато се установи, че са неточни или непропорционални по отношение на целите, за които се обработват, (...) за период не по-дълъг от необходимия“. Както стана дума по-горе, българските граждани няма начин да реализират своите права по цитираните по-горе текстове, тъй като осъществяваните от МВР записи се събират тайно от тях и никой в публичното пространство не е посочил каква е по-нататъшната им съдба.
Чл. 5, ал. 1, т.т. 1-3 от ЗЗЛД категорично забраняват обработването на лични данни, които разкриват (1) „расов или етнически произход“; (2) „политически, религиозни или философски убеждения, членство в политически партии или организации, сдружения с религиозни, философски, политически или синдикални цели“; (3) „[и такива, които] се отнасят до здравето, сексуалния живот или до човешкия геном“. Забраната за обработване на подобни данни е насочена към повишената опасност отделни лица или групи да бъдат подложени на преследване заради тяхната принадлежност към някои от посочените признаци. Сред тези признаци, които законодателят е признал като повишен източник на риск за правата на хората, се нареждат политическите и философски убеждения, които в една или в друга степен гражданите изразяват чрез участието си в протести. Ето защо тайното заснемане на лица от цивилни сътрудници на МВР е не само обида за българския народ, който чрез протестите си отправя искане именно за повече демокрация, законност и прозрачност, но е също така заплаха за неприкосновеността на отделни хора и групи, тъй като се явява възможност за евентуална бъдеща организирана разправа с тях.
Фотографии с цивилния сътрудник на МВР могат да се видят тук:
http://www.dnevnik.bg/photos/2013/07/16/2104469_fotogaleriia_svobodata_vs_sistemata/

стари архивинови архивиактуални новини


§ Съдебната палата в София осъмна с графит „20 г. цирк“ и клоунски гримиран лъв


(12.07.2013) Днес съдебната палата в София осъмна „украсена“ с гримиран като клоун в цветовете на българското знаме един от лъвовете пред централния вход и с розов графит на постамента под лъва, гласящ „20 г. цирк“. Графитите бяха почистени слетобед с пароструйка, а извършителят засега остава неизвестен – въпреки многобройните охранителни камери, с които се осъществява денонощно видеонаблюдение на района около съдебната сграда.
Творбата напомня доста сходен проект от 2011 г. (на Паметника на съветската армия, озаглавен „В крак с времето“), когато войниците на един от барелефите бяха оцветени като американски анимационни герои; вероятно има връзка и с други графит-творби, част от които се появяваха през годините и върху фасадата на Съдебната палата – например карта на България с надпис „For sale“ („Продава се“).
Има голяма вероятност извършителите да са свързани по някакъв начин или да са едно и също лице. Общ между всички цитирани проекти – освен сходната художествена техника – е политическият контекст, в който се появяват творбите и изразеното в тях критично отношение към случващото се в българските институции.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Иво Прокопиев за политическите тенденции: България 2.0 срещу България „1984“


(09.07.2013) Тези дни в блога на Иво Прокопиев излезе статията „България 2.0 срещу България „1984“, чието заглавие реферира към романа на Джордж Оруел „1984“ и към разпространеното в internet-средите понятие „Web 2.0“, очертавайки по този начин някои актуални особености на ситуацията в страната и едно възможно (желано) бъдещо развитие на политическото статукво.
Авторът най-напред се спира на трите основни принципа, изповядвани от тоталитарната власт в „1984“: „Войната е мир“ (като средство за отклоняване на вниманието от действителните проблеми на обществото и като механизъм за поддържане на нисък жизнен стандарт, за да не може да възникне самостоятелна средна класа и да се превърне в политически фактор); „Свободата е робство“ (като средство за обосноваване чрез „вашата лична безопасност“ на все по-драстичното погазване на основни човешки права и отнемане на свободи, за да бъде наложен тотален контрол върху хората); „Невежеството е сила“ (като средство за утвърждаване стандарта на некомпетентността и нищо-правенето във властта, за да бъдат задоволявани все по-брутални корпоративни и криминални интереси).
Пълното разгръщане на трите властови принципа от „1984“ (в актуалния български контекст) минава през овладяването на медиите – в изпълнение на твърдението на Оруел, че „който владее миналото, владее бъдещето; който владее настоящето, владее миналото“. Последното разкрива ясно механизмите, по които властта подменя исторически представи и интерпретации, и манипулира общественото мнение. Паралелно с това обаче „нито един от сериозните проблеми – справяне с икономическата криза, образование, здравеопазване, социална сфера, безработица, конкурентоспособност и т.н. не беше дори докоснат. (...) Успехът в управлението стана равен на поддържането на паралелна реалност за успехите на властта в медиите. (...) Нуждата от поддържане на лъжата жива – развива Прокопиев своето наблюдение за статуквото в България, – доведе до неистово желание за контрол на медиите – чрез тяхното придобиване и/ли поставянето им в икономическа зависимост. Тук бяха хвърлени наистина сериозни пари и усилия. Създаде се привидно впечатление, че общественото мнение вече е под пълен контрол. Останалите тук-там острови на свобода бяха систематично оплювани и подлагани на тормоз. Усещането за постигната безалтернативност вероятно е било една от най-важните предпоставки за скъсване на връзката с реалността и налагане каднидатурата на Делян Пеевски за председател на ДАНС“. Според Прокопиев „в ръцете на Делян Пеевски ДАНС действително би имала потенциала, заедно с изкупените медии, влиянието в съда и прокуратурата, да установи тотален контрол върху свободата на гражданите. (...) С личността си, обаче, той [Пеевски] символизира срастването на властите – носител е на поне шесторен конфликт на интереси, като едновременно е политик, магистрат, издател, индустриалец и финансист, държавен агент по сигурнотта и псевдо-общественик. Биографията и личността на г-н Пеевски съвпада на 100% с дефиницията за това кога една олигархия превзема държавата. И с основание комисарят по право на Европейската комисия Вивиън Рединг определи личността му като заплаха за сигурността на целия Европейски съюз“.
Ключово за изразената от Иво Прокопиев позиция е понятието „Web 2.0“. То представлява обобщено наименование на придобилите широко разпространение през последните години дигитални технологии за свободно генериране на съдържание в internet и за споделяне на същото между потребителите чрез блогове, форуми, социални мрежи и други. Тези технологии превърнаха internet в динамична и отворена хоризонтална среда за взаимодействие, където потребителите намират информация, споделят възгледи, забавляват се, разпространяват идеи и организират инициативи почти неограничено и почти без медия-посредник. Именно това е ключовото в Web 2.0 – възможността на хората да създават пряко своето съдържание и да общуват директно едни с други. Последицата от Web 2.0 е, че „светът днес е много по-плосък и мрежов, отколкото пирамидален, както преди“.
„Това, което олигархичният елит не изчисли правилно – продължава разсъжденията си Прокопиев, – е просмукването на Web 2.0 технологиите в българската политика и обществен живот. Социалните мрежи, форумите и блоговете в голяма степен изместиха традиционните посредници в обществения дебат и обезсмислиха тяхната водеща роля. Ползването на мобилен internet пък направи комуникацията моментална и позволи на хората да взаимодействат и да се организират за минути. Цялата стратегия на Олигархията беше да изкупи и физически да контролира медиите, социологическите агенции, аналитичните неправителствени организации, за да няма обществен коректив на властта. В някаква степен този сценарий успя и след стотици изхарчени милиони роди унизителна имитация на разследваща журналистика и псевдо-дебат. Междувременно обаче, политическият разговор се дигитализира. Ролята на традиционните медии намаля. Хората в много, много по-голяма степен се влияят не от това, което медиите на Делян Пеевски им внушават, а от това какво им препоръчват приятелите, чието мнение те уважават и ценят. Това отношение е директно, абсолютно свободно и не може да бъде купено. С Web 2.0 демокрацията в много по-голяма степен е пряка и гражданският контрол много по-ефективен. Например, ако в медиите на семейството на Делян Пеевски има 100 фоторепортери и оператори, в интернет има над 5'000'000 потребители, много от тях с телефони с камери, и те могат във всеки момент да се превърнат във фоторепортери, оператори, журналисти и коментатори. Социалните мрежи имат безпогрешен инстинкт към фалша и много често опитите за манипулация имат обратния ефект. Вълната свободни читатели моментално отнася платените провокатори във форумите – т.нар. тролове. Само някой, който никога не е виждал Facebook, може да твърди, че протестите в София са организирани от някакъв център и са платени“.
Обобщени, разсъжденията на Иво Прокопиев за възможните (и желани) развития в българската политическа действителност могат да се представят така: „Web 2.0 премахва в голяма степен нуждата от посредници в политическия дебат и прави възможно и много по-директно участието на избирателите в управлението. (...) Единственият шанс този път да е различно, е ако се използват предимствата на Web 2.0 и мрежовата демокрация – максимално широко участие, директен контрол, прозрачност, ясни ценности и отчетност за действията в реално време. (...) Новата връзка избирател-политически представител ще изисква и различен тип политически организации и лидери, които носят новите ценности в политиката. Също така, те трябва да знаят как да насочват енергията и идеите от социалните мрежи към реалната политика. Само така България 2.0 може да победи България „1984“.
Пълният текст на статията е в блога на Иво Прокопиев:
http://ivoprokopiev.com/2013/07/07/българия-2-0-срещу-българия-“1984”/

стари архивинови архивиактуални новини


§ КТ „Подкрепа“ настоява за ВНС и заплашва с Общонационална политическа стачка


(07.07.2013) В своя Декларация от 05.07.2013 г. Конфедеративният съвет при Конфедерация на труда „Подкрепа“ настоява „Президентът на България да отправи искане до XLIІ-то Народно събрание (НС) за свикване на Велико народно събрание (ВНС), на което той има право (чл. 154, ал.ал. 1 и 2 във вр. с чл. 159, ал. 1 от Конституцията на Р България)“. Според авторите на Декларацията „тогава най-ясно ще се видят аргументите на решаващите фактори от задкулисието, които не желаят да се променя политическото статукво“. Авторите на Декларацията напомнят, че „към този момент има действащ Закон за избор на ВНС (ЗИВНС), който не е отменен. В този закон пропорционалните и мажоритарни народни представители са 50 на 50, което е едно от основните искания на протестиращите. В същия закон е залегнало правото, че Инициативен комитет от 500 човека могат да издигнат независим депутат – също искане на протестиращите. Не е проблем да се променят няколко текста, с които да се улесни изборният процес в страната и зад граница (машинно и/ли електронно гласуване). Това е много по-лесно и бързо, отколкото да се променя Изборният кодекс“.
Членовете на Конфедеративния съвет аргументират своите искания с направен „подробен анализ на политическата и социалната ситуация в страната за периода от февруарските събития до настоящия момент“, в следствие на който констатират „безпрецедентна[та] политическа, парламентарна и правителствена криза, която неминуемо поражда и социална такава. Моралният дефицит на доверие и авторитет в парламентарните политически сили е видим и непоправим в мандата на XLIІ-то НС. Политиците водят яростни, индивидуални и групови войни, от които ясно личи, че последна грижа за тях са реалните и задълбочаващи се проблеми на българското население“. От КТ „Подкрепа“ изтъкват, че „именно те (политиците) са основните причинители на нестабилност, противопоставяне на обществени групи, на чувството на безизходица, омерзение и гняв у сънародниците ни. Доверието в институциите е под елементарния минимум. Междувременно държавата деградира с бързи темпове. Администрацията е парализирана и почти не функционира. С две думи: свидетели сме на яростна конфронтация в задкулисието, генерирана през 23-те години мъчителен преход, довел до безпрецедентно обедняване, грабеж, криминализация, непозната в нашата история, безперспективност, морален и духовен упадък, прогонващ от страната най-младите и интелигентни българи, демографска катастрофа, и не на последно място – подхранвано от политиците етническо напрежение, което отделни политици тласкат към етнически конфликт“.
Основната си критика членовете на Конфедеративния съвет стоварват върху българската Конституция, която според тях е причина за безпрецедентната безпътица и разорение. Във връзка с горното от КТ „Подкрепа“ проследяват как „целият преход бе опорочен и извратен като процес, поради настоящата Конституция, която бе резултат от едни дълбоко нечестни избори, вътрешни предателства и задкулисни съглашателства на част от тогавашните лидери на СДС през 1990 г. Този документ заложи в себе си напрежение между институциите, политизира и направи зависима съдебната система, и въпреки, че той е тълкуван над 70 пъти и ремонтиран 4 пъти за 15 години – което е безспорно доказателство за неговата неяснота и двусмисленост – продължава да пречи на съвременна България да изгради устойчива и адекватна за нея управленска формула за една съвременна европейска държава. Основен недостатък на Конституцията е пълната липса на държавническа концепция, на това, което се нарича визия на държавно развитие“.
Водени от горните констатации и като вземат предвид правомощието на Президента по чл. 154, ал.ал. 1 и 2 във вр. с чл. 159, ал. 1 от Конституцията, членовете на КТ „Подкрепа“ настояват: (1) „държавният глава да упражни правомощията си за свикване на ВНС“, за което по-подробните си аргументи ще изложат „в отделно открито писмо до него и до нацията“; (2) Изпълнителният съвет на КТ „Подкрепа“ „в режим на консултации с всички членове на Конфедерацията да подготви пакет от конкретни предложения“ (3) и „да проведе консултации с широк кръг автентични граждански организации, споделящи идеята, че България се нуждае от спешно пренаписване на правилата за функциониране на държавата“. В заключение членовете на Конфедеративния съвет предупреждават българските институции, че „ако партиите, представени в XLIІ-то НС не предложат разумно решение – КТ „Подкрепа“, за да защити интересите на своите членове и на сънародниците ни, е в правото си да предприеме действия за организиране и провеждане на Общонационална политическа стачка“. Декларацията е подписана от д-р Константин Тренчев, Президент на КТ „Подкрепа“ от основаването й през 1989 г. до сега.
Остава дискусионен въпросът дали с цитираната по-горе Декларация КТ „Подкрепа“ не нарушава чл. 12, ал. 2 от Конституцията, според която синдикатите „не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии“. Независимо от евентуалното съмнение и възможни бъдещи спекулации в тази посока обаче, позицията на КТ „Подкрепа“ се оказа определяща на два пъти към края на миналия век за събарянето на правителства, загубили всякаква обществена подкрепа (Луканов с оставка от 29.11.1990 г. и Виденов с оставка от 21.12.1996 г.); не е изключено позицията им да се окаже определяща още веднъж днес.
Пълният текст на Декларацията може да се види тук:
http://www.podkrepa.org/content/news.php?id=863&estate=e894ccd408963b416c47d14814d9ae83

стари архивинови архивиактуални новини


§ Боливийски правителствен самолет свален и претърсен противозаконно в Австрия


(03.07.2013) Правителствен самолет на Боливия, с който боливийският президент Ево Моралес и министърът на отбраната на Боливия Рубен Саведра излетяха от Москва за своята родина след участие в международна среща, беше принудително приземен във Виена и претърсен – в нарушение на основни принципи от международното и дипломатическото право – заради подозрение, че превозва на борда си бившия служител на ЦРУ Едуард Сноуден. Последният се издирва усилено от щатските власти заради извършените от него разкрития за дейността на Агенцията за национална сигурност (NSA) на САЩ по програмата „PRISM“, включваща шпионаж спрямо граждани и институции на Европейския съюз (ЕС) в мащаби, нечувани от ерата на Студената война. До своето принудително приземяване самолетът беше доведен чрез затваряне на въздушното пространство над Испания, Италия, Португалия и Франция, което направи придвижването на летателния апарат към Атлантическия океан и от там – към Латинска Америка невъзможно, и принуди екипажа да се отклони от курса си, за да кацне в Австрия. Там самолетът е бил подложен на щателно претърсване от американски специални части, но Сноуден не е намерен. Посегателството над боливийския правителствен самолет е драстично нарушение не само на международноправния принцип 'Bandera legis' („Закон на знамето“, според който територията на въздухоплавателното средство е неприкосновена част от територията на страната, под чийто флаг лети самолетът), но е нарушение и на дипломатическото право, което гарантира неприкосновеност спрямо държавния глава, висшите държавници и акредитираните дипломатически представители на суверенната страна – ведно с техните недвижимости, превозни средства, имущество, кореспонденция. Опитът претърсването на самолета да бъде представено като „доброволно“, беше отречен категорично от президента на Боливия. С отклоняването на правителствения самолет от курса му, принудителното му приземяване и „нахлуването“ в него, американските специални части осъществяват престъпление, което е от естеството да сплаши международната общественост и да демонстрира, че никой, никъде по света не може да се чувства защитен от САЩ. Подобна демонстрация на сила и незачитане на основни международни принципи, ако не беше извършено от NSA, би се окачествило от популярните медии без колебание като тероризъм.
Едуард Сноуден, 29-годишен, бивш служител на ЦРУ, стана оперативно интересен за американските служби, след като разкри на 06.06.2013 г. документи (секретни съдебни разпореждания) за дейностите на американските власти по програмата „PRISM“, в рамките на която NSA събира данни от телефонни разговори и от internet-трафика на 9 от водещите американски технологични компании (Google, YouTube, Facebook, Apple, Microsoft, Skype, Yahoo, PalTalk и AOL). 98% от цялата събирана информация в internet е предоставяна основно от Google, Microsoft и Yahoo, а засегнати се оказват както американските граждани, така и гражданите на ЕС и на други държави. Засегнати са дори държавни и международни институции, сред които и институциите на ЕС. Лидерите на споменатите компании (сред които и един от най-големите американски телекоми – Verizon) отричат разкритията на Сноуден и дори твърдят, че изобщо не са знаели за програмата „PRISM“. От разкритите документи обаче е видно, че NSA и Федералното бюро за разследване (ФБР) имат директен достъп до сървърите на изброените компании и могат по всяко време да свалят логовете с чат-разговори, електронни писма, пароли, облачни документи, осъществена телефония и всякакво друго съдържание на потребителите. Малко след разкритията на Сноуден президентът на САЩ Барак Обама защити публично програмата „PRISM“ като „гаранция за сигурността, която е нужна в името на защитата от терористични атаки“.
Съгласно разгласените от Сноуден документи, телекомът Verizon е започнал да предоставя на NSA ежедневна информация за всичките телефонни разговори на американските граждани – в изпълнение на постановено „строго секретно“ разпореждане от 25.04.2013 г. на Специализиран американски съд, подписано от специализиран съдия Роджър Винсън. Разпореждането дава „неограничени правомощия“ на ФБР да събира данни за телефонията в срок до 19.07.2013 г. – независимо дали засегнатите лица са подозирани в извършването на каквато и да било незаконна дейност. Тъй като разпореждането се ограничава до времето, мястото и продължителността на разговора (без самото съдържание), данните се определят като „метаданни“ и по този начин се заобикаля изискването за получаване на мотивирано индивидуално разрешение за всеки отделен случай на следене.
Според разкритите документи програмата „PRISM“ стартира през 2007 г., когато медийни разкрития и последвали скандали принудиха администрацията на тогавашния президент Джордж Буш да спре действалата по онова време секретна програма за незаконно следене на американски граждани. Официалната цел на „PRISM“ според разкритите документи е да следи чуждестранния internet-трафик, който преминава през щатски сървъри и да търси информация за дейности, свързани с тероризъм или шпионаж. Няколко дни след разкритията на Сноуден директорът на NSA Джеймс Клапър също като президента Обама защити „PRISM“ в свое заявление, твърдейки, че събираната по този начин информация „е една от най-важните и ценни информации за външното ни разузнаване, която събираме и използваме, за да защитим нацията от най-различни заплахи. (...) Незаконното разкривана на информация за тази важна и изцяло законна програма е осъдително и излага на риск важна защита на сигурността на американците“. (Клапър явно игнорира американската Конституция, която категорично отрича подобно вмешателство в личната неприкосновеност на американците.)
По-нататък в документите, разкрити от Сноуден, се изнасят данни за проследяването на близо 500'000'000 телефонни разговори, SMS-съобщения и електронни писма във Федерална република Германия месечно. Оказва се, че всеки месец в рамките на „PRISM“ американските власти прихващат и преглеждат половин милиард съобщения на немски граждани – което свежда ФРГ в контекста на НАТО до нивото на „третокласен партньор“ – такъв, срещу когото може да бъде извършвано разузнаване подобно на това срещу вражески страни (като Китай, Ирак или Саудитска Арабия). Средно на ден NSA осъществява мониторинг на 20'000'000 телефонни разговора и 10'000'000 комуникационни сесии в internet, а в „пикови“ дни мониторингът е обхващал и до 60'000'000 разговора. Други страни-членки на ЕС (например Франция с близо 2'000'000 телефонни разговора дневно) също са обхванати от програмата „PRISM“. Според документите правителствената програма за шпионаж обхваща практически целия свят с изключение на Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия (доказани тесни съюзници на САЩ).
Документите на Сноуден разкриват и това, че в рамките на „PRISM“ американските служби шпионират дори и самите институции на ЕС (като например Представителствата във Вашингтон и Нюйорк, и редица сгради на ЕС в столицата Брюксел). В сградите на ЕС са монтирани подслушвателни устройства, а вътрешнте информационни системи на европейските институции многократно са подлагани на мониторинг – което най-просто казано – поставя под въпрос суверенитета на Европейския съюз и партньорските му отношения със САЩ.
Малко преди огласяването на цитираните документи (към 20.05.2013 г.) Сноуден е отпътувал за Хонг Конг, за да избегне привличането му към наказателна отговорност в САЩ. От хотелската си стая в Хонг Конг той разкри своята самоличност с думите: „Не желая да живея в общество, което прави такива неща... Не искам да живея в свят, в който всичко, което кажа и направя, е записано някъде“, с което се превърна в един от най-търсените хора в света. Предвид опасността да бъде арестуван и екстрадиран за САЩ, бившият сътрудник на NSA отпътува за Русия, където следите му се губят в транзитната зона на московското летище „Шереметиево“. Американските власти отправиха настоятелно искане Сноуден да бъде екстрадиран, но президентът на Русия Владимир Путин застана твърдо зад позицията, че Сноуден е свободен човек и свободата му няма да бъде ограничена по какъвто и да е начин. Официално Сноуден все още се намира там – което беше и поводът правителственият самолет на боливийския президент да бъде принудително приземен и претърсен, тъй като се очакваше Сноуден да се опита да потърси убежище в някоя от латиноамериканските страни. Дни преди инцидента с боливийския самолет изтече информация за това, че Сноуден е резервирал билет за полет към Хавана, откъдето да се прехвърли към Еквадор (в еквадорското посолство в Лондон политическо убежище беше предоставено на Джулиан Асандж, основател на сайта за секретни дипломатически грами Wikileaks). Въпреки очакванията обаче, креслото на Сноуден в самолета остана празно – за разочарование на няколкото десетки журналисти, които се качиха на борда с надеждата да получат възможност да зададат своите въпроси. Към настоящия момент няма сигурни данни за местонахождението на Сноуден.
Междувременно основателят на Wikileaks Джулиън Асандж призова европейските лидери да не се поддават на натиска на САЩ – според него европейците трябва да приемат бившия сътрудник на NSA на своя територия, което в най-голяма степен важи за Германия и Франция (посочени като най-засегнати от разузнавателната програма „PRISM“). В тази връзка Асандж припомня получената от ЕС през 2012 г. Нобелова награда за мир, която според него следва да бъде подкрепена с адекватни действия в създалата се ситуация от страна на европейските държави. На фона на това впечатление прави обстоятелството, че четири страни-членки на ЕС (Испания, Италия, Португалия и Франция) способстваха чрез безпричинно затваряне на своето въздушно пространство за принудителното приземяване на боливийския правителствен самолет във Виена, а пета страна-членка на ЕС (Австрия) позволи на нейна територия самолетът на друга суверенна държава да бъде претърсван в нарушение на изконни международноправни и дипломатически принципи. Впечатление прави и доста масовия отказ на много от медиите да направят дори бегъл опит за проследяване на разразилия се скандал и за формулиране на някаква отправна точка за неговото осмисляне.

стари архивинови архивиактуални новини


§ „Харта 2013“ дефинира основни проблеми в държавността с цел преодоляването им


(24.06.2013) Вчера група юристи, журналисти, учени, общественици, хора на изкуството, представители на бизнеса и на експертния труд подписаха и направиха публично достояние своята Харта за разграждане на плутократичния модел на българската държава, определена от тях самите като независима гражданска инициатива за възстановяване на демокрацията и върховенството на закона. Само за едно денонощие Хартата беше подкрепена от над 6'000 души.
„С настоящата харта ние – юристи, социални учени, журналисти, активни граждани – заявяват авторите на Хартата, – независимо от политическата си ориентация се обединяваме около ценностите на европейския хуманизъм и демокрацията, от разбирането, че човешко достойнство може да има само когато има действено върховенство на закона, гарантирано от независим съд, и от решимостта да реформираме страната си.“
Необходимостта от подписването на подобна Харта е последица от осъществяващото се през последните десетилетия разложение на българската държавност. Според авторите, „става въпрос за алтернативен модел на социална организация, проникнал в недрата на болното ни общество и бутафорната ни демокрация. Този модел се инкорпорира в динамична неформална мрежа от по-малки мрежи, осигуряващи разпространението на необходимия корупционен етос, генериращи нови членове и изграждащи ефективни механизми за политическо възпроизводство – чрез поддържане на лоялност, зависимост, страх и обезкуражаване у гражданите“ И на друго място, по-конкретно: „въпреки, че едва ли ни допускат до цялата истина за това кой конкретно и как вземаше решенията извън публично видимите сфери в годините на прехода, можем достатъчно добре да осъзнаем разрушителните последици за държавата и собствения ни живот от срастването на олигархията с властта, от подмяната на ценностите. Независимо от това каква беше непосредствената причина за всеки от многобойните скандали в управлението през последните години – некомпетентност, недобросъвестност, груба криминалност или симбиоза между тях, моментът е решителен и изисква много повече от лична почтеност и добросъвестно упражняване на професия. Налага се да положим общо и координирано гражданско усилие за точно и честно определяне на състоянието на демокрацията у нас, за дефинирине на основните пречки пред функционирането на държавата и за очертаване на план за тяхното отстраняване, за налагане на върховенството на закона и реабилитиране на автентичното парламентарно представителство.“
Така набелязаните цели позволяват авторите на Хартата да дефинират (може би за първи път в най-новата българска история) истинска общобългарска кауза, около която нашият народ да се обедини и да намери опора за подобряване: „за първи път след присъединяването на България към ЕС можем да се обединим около една голяма национална цел – да възстановим държавността чрез процес на постъпателно и планомерно изработване и изпълнение на подробен план за разрушаване на сегашния модел и за установяване на демокрацията и върховенството на закона.“ За осъществяването на такова обединение „трябва да възприемем тактиката на мобилизация на малки групи в ключовите сектори на вкореняване на режима (правосъдие, медии, служби за сигурност, финансов сектор, партийна система) и изработване на конкретни програми с конкретни мерки, които да наложим чрез локални активистки кампании по предизвикване на олигархията в отделните области – „отдолу нагоре“ в система от координирани усилия“. Намерението за осъществяване на тази задача е разписано в web-сайта на Харта 2013, където става ясно, че „нейните инициатори ще номинират в кратък срок обществена Комисия за състоянието на демокрацията в България, която ще обедини изтъкнати специалисти в областта на правото, журналистиката и медиите, изборите и регулацията на политическата дейност, публичните финанси и сферата на сигурността. Задача на Комисията ще бъде да приеме насоки за своята работа и да състави експертни групи в съответните области, които да извършат необходимите проучвания и да предоставят на Комисията заключения по идентифицираните в Харта 2013 проблеми. На основата на тези заключения и други материали Комисията ще състави и публикува Доклад за състоянието на демокрацията, който ще съдържа конкретни мерки за демонтиране на олигархичния модел на управление в съответните области и установяване на върховенство на закона. Комисията ще действа изцяло като обществена и доброволна инициатива, която черпи своята легитимност единствено от професионализма и обществения профил на членовете й, както и от подкрепата на инициаторите на Харта 2013. Тежестта на нейните заключения ще зависи изцяло от тяхната убедителност, обоснованост и съответност на целите на Хартата“. Остава открит въпросът каква ще бъде съдбата на Доклада, след като бъде изготвен – доколкото той не може да придобие задължителна сила и да породи последици без санкция на властта. Дори и да остане чисто теоретична разработка обаче, подобен доклад (и въобще инициативите за реално вглеждане в актуалните проблеми на българското общество) е възможност за повишаване на гражданската информираност, а от там – и нетърпимост – към структурите на мафията и към налаганите от нея корупционни модели. А това от своя страна е средство за стартирането на процес на очистване и поемане на курс към създаването на условия за всеобщо благоденствие, основано на законността и справедливостта.
Пълният текст на Харта 2013 може да се види (и подкрепи) тук:
www.harta2013.eu

стари архивинови архивиактуални новини


§ Насоки за някои от необходимите решения при изготвянето на нов Изборен кодекс


(22.06.2013) Тези дни Народното събрание (НС) създаде по предложение на ДПС и с подкрепата на 87 гласа „за“ временна комисия за изготвянето на нов Изборен кодекс (ИК), в състав: председател – Мая Манолова (Коалиция за България) и членове – по 3 представители на всяка от 4-те парламентарно представените сили. Комисията ще действа в срок 3 месеца, като в първите 7 дни трябва да утвърди правила за своето функциониране (с пряко участие на граждански организации) и до края на 3-те месеца трябва да завърши проекта за нов ИК. Предложението на ГЕРБ вместо да се изготвя напълно нов закон, да бъде поправен съществуващият в момента, беше категорично отхвърлено – без много смислени аргументи за това. Решението идва на фона на все по-настоятелните пориви „от улицата“ за променяне на изборното законодателство в отговор на политическата криза от последните дни, извела отново на дневен ред проявилото се през януаро-февруарските събития обществено желание за промяна. Дори народни представители от ГЕРБ започнаха да подкрепят тази инициатива – независимо, че под критиките на своите опоненти от XLI-то НС тяхната политическа сила почти еднолично кодифицира нормативната уредба и осигури на ГЕРБ законодателство за преждевременно произведения парламентарен вот от миналия месец. Безспорно достойнство на това законодателство беше волята на тогавашното политическо мнозинство да кодифицира материята на изборите (парламентарни, президентски, европейски и местни) в единен закон. Независимо от това обаче в новия кодекс се възпроизведоха голяма част от проблемите на съществувалото и преди това изборно законодателство, даващо повод на опоненти на ГЕРБ да твърдят съществуването на нормативни предпоставки за бъдеща манипулация и узурпиране на властта от страна на управляващите.
По-долу ще отбележим някои от често дискутираните проблеми на сегашното изборно законодателство и ще дадем визия в контекста на предстоящото законотворчество за възможни принципни, нормативни и практически решения на част от тези проблеми. В никакъв случай не претендираме за изчерпателност или за окончателност, а още по-малко – за симпатии към конкретна политическа сила.
Като встъпление трябва да се изясни, че изборите са инструмент на демокрацията, който позволява чрез определена гласоподавателна процедура гражданите да заявят подкрепата си към една или друга политическа платформа и да посочат кой (какъв) кандидат (група от кандидати) предпочитат да управлява(т) държавните дела. Съществуват две основни изборни системи: мажоритарна и пропорционална. Дебело подчертаваме, че „мажоритарна система“ не означава непременно „кандидати, излъчени пряко от протестиращите“, както може би преднамерено се тиражираше и по време на януаро-февруарските събития, и сега. При мажоритарните системи в конкретен избирателен район се избира само един кандидат (този с най-много гласове). Мажоритарните мандати наистина се раздават от конкретните избиратели на конкретни представители, но всички други гласове остават без свой представител (печели само най-подкрепеният). По този начин политиката се поляризира и остават само „най-големите“. Това води до по-стабилни (включително номенклатурни) политически мнозинства, но част от избирателите се оказват „изхвърлени“ от политическия модел. Това създава предпоставки за узурпиране на мандатите (особено в по-малките избирателни райони) от местни бизнес-феодали и хвърля светлина към това защо някои продължават да твърдят, че мажоритарните системи ще доведат до вслушване в „гласа на улицата“. Пропорционалните системи правят опит да преодолеят част от недостатъците на мажоритарните, като за тази цел формират по-големи избирателни райони с по няколко мандата, разпределяни симетрично на получените гласове. Основен недостатък е, че партиите се „вклиняват“ между избирателите и представителството, и не позволяват да се гласува за личности (вместо това се гласува за листи). Получаването на мандат в конкретен пропорционален район не зависи само от получаването на достатъчно гласове в този конкретен район, но и от съвкупността получени гласове в регионален или в национален мащаб. Така гласовете на по-малките сили не се губят (ако все пак са достатъчно много в регионален или в национален мащаб), а спечелват пропорционално количество мандати. За да се спазят регионалните или национални съвкупности от гласове и на останалите политически сили, конкретните мандати се разпределят между районите от съответния регион или в цялата страна не по резултатите в отделните райони, а по съвкупните резултати. Възможно е по този начин политическите сили да получат мандати в райони, където не са толкова популярни и обратно – въпреки голямата си популярност да получат по-малко мандати в конкретен район за сметка на друг. Окончателните изборни резултати в пропорционалните системи се определят по методики, които често са сложни, непредвидими и съмнителни. Освен това пропорционалното разпределяне на мандатите способства за разпиляване на гласовете към многобройни фракции и поражда нестабилни, безпринципни коалиции. Между мажоритарната и пропорционалната система в чист вид съществуват голям брой смесени системи, които опитват да съчетават предимствата и да балансират недостатъците на предходните две.
Съществуват много теоретични разработки, насочени към това да бъде създадена „съвършената“ изборна система. Няма универсално решение – доколкото всеки модел отразява спецификите на конкретно общество и конкретна епоха. Специално в България изборният процес не е преживял своето действително и легитимиращо обществено обсъждане, и от там – не способства за формирането на истински народни представителства. В нашите политически институции от последните няколко десетилетия забелязваме преди всичко продължаващото възпроизвеждане на едни и същи дискредитирани лица или в последно време привнасянето на „нови“ представители, които обаче са обвързани със сенчестите интереси на първите и единствената им функция е да ги прикрият. Начеващото българско гражданско общество все по-ясно усеща този дефект и оттегля доверието си от изборния и политически модел, но не знае какво трябва да се направи. Тъкмо тук се открива опасността хората да бъдат тласнати към внушения, позволяващи определени политически сили с удоволтвие „да се вслушат“ в инсценираните искания на хората и да ги изпълнят. Заради това се намесваме в започващия дебат около „новия“ ИК, като посочваме някои ключови моменти, от които зависи успехът на изборната система.
Независимо от вида им, изборните системи трябва да се преборят с едни и същи предизвикателства. По какъв начин да се осигури честно, прозрачно и вярно отразяване волята на гражданите? По какъв начин да се способства за формирането на разумни политически платформи и достатъчно решителни мнозинства, обединени около тях? По какъв начин да се съчетае необходимостта от провеждане на устойчива политика с необходимостта от запазване участието в политическия живот и на „другите“ обществени групи? Не на последно място – предизвикателство пред изборните системи (и пред гражданската и конституционна компетентност на избирателите) е да способстват за избирането на способни да носят поверената им отговорност политически представители, а така също – да способстват за включването на ефективни механизми за контрол и защита на обществените интереси (включително чрез протести) и предсрочно прекратяване на правомощията (отзоваване на представителите), ако не изпълняват ангажиментите си пред своя народ. Такава изборна система трябва да отразява точно волята на гражданите и да способства за изграждането на здрава, дейна и целенасочена държавност. Ако тези въпроси се разрешат, изборната система ще бъде успешна.
При разчертаването на една изборна система трябва да се решат 3 основни въпроса: (1) архитектура – по какъв модел ще бъдат предложени кандидатите и как ще се разпределят мандатите; (2) права – кой ще има право да гласува, кой ще може да бъде избиран и кой ще може да носи мандат; (3) технологична гаранция – как ще се извърши гласуването и как ще се изчислят резултатите, прозрачно и вярно. Поставяме и четвърти допълнителен въпрос – (4) как ще се гарантира интелигентността на избора и как ще се защити обществото от неинтелигентни решения (този въпрос упорито се изхвърля от демократичните изборни системи, а е най-важният). Нататък даваме някои насоки за решаването на тези въпроси.
(1) Архитектурата на изборната система определя по какъв модел ще бъдат предложени кандидатите и как ще се разпределят мандатите. По-горе дадохме някои основни бележки за мажоритарната и пропорционалната система. Както стана дума, при първата в отделните изборни райони се избира по един кандидат, а при втората се разпределят няколко мандата, чийто брой не винаги съвпада точно с получените гласове. Начинът, по който ще бъдат предложени кандидатите, предопределя възможностите за избор от страна на гласоподавателите и до голяма степен влияе на изборните резултати. В повечето пропорционални системи (включително и в България) избирателите са лишени от възможност да определят кой кандидат от спуснатите партийни листи предпочитат – вместо това могат само да посочат някоя от листите, в състава, спуснат от съответната партийна централа. В някои страни е въведен преференциален вот, при който избирателят посочва кои кандидати от листата предпочита. При такива системи понятията „водач на листа“ и „избираема позиция“ отпадат, тъй като избирателите получават пряката възможност да определят вместо партийните ръководства точно кой искат да ги представлява. Това лишава морално изтъркали се „лидери“ да получават гарантирани парламентарни кресла и да продължават да се възпроизвеждат в политиката, колкото и да са се изпразнили от съдържание в очите на своите избиратели, чувстващи се обвързани да покрепят партията. Още по-радикална възможност е въвеждането на персонифициран вот, при който избирателят може сам да си състави листа от кандидатите, предложени в различните листи. При такава възможност – дори и в условията на пропорционална система – би се постигнало едно значително по-пряко свързване между избирателите и излъчените представители, а партиите ще загубят възможността си да налагат своите „лидери“ с аргументация „по цвят“. В българския политически живот липсва непосредственото лично присъствие на представителя и пряката му връзка с избирателите. Именно това ще се промени, ако бъде въведен персонифициран вот. В тази връзка според нас трябва да бъде пресечена и възможността един политик да бъде номиниран едновременно от няколко изборни района с цел „гарантиране“ на неговото избиране – в противен случай се опорочава връзката на този политик с едно конкретно място и с проблемите на избрателите, живеещи там.
Докато се разчертава архитектурата на изборната система, е важно също така да се определи внимателно територията на всеки един от изборните райони (независимо дали са мажоритарни или пропорционални). Често се среща явлението „изборна география“, при което районите се разчертават така, че компактните сили на противниковата политическа сила да се раздробят и разпръснат в няколко съседни района или обратно – да се набутат в по-голям общ район с по-малък брой мандати. Подобно манипулативно райониране може да се преодолее чрез предизвикването на шрок дебат за методиката на определяне на изборните резултати и чрез обосновано законодателно закрепване на окончателните райони, които да не могат да се променят съобразно предизборната ситуация. Необходимо е в тази работа да се съобразят характерните регионални проблеми, които е добре да бъдат ясно отчетени и представени във властта, ако искаме хората по места да почувстват тази власт като „своя“.
(2) Правата при която и да било изборна система определят кой ще има право да гласува, кой ще може да бъде избиран и кой ще може да носи мандат. Кой има право да гласува (кой има активно избирателно право) е определено категорично в демократичните общества – това са всичките пълнолетни граждани (и в някои случаи чужденците с постоянно пребиваване), които нямат наложени ограничения на политическите им права. Съвременните демокрации са отхвърлили благородническите, образователните или имуществените цензове за придобиване от едно лице на активно избирателно право; отхвърлили са и идеята гласовете да бъдат диференцирани по тежест съобразно притежаването на определени качества – с аргумента, че всеки човек е ценен преди всичко в качеството му на човек и не може да се прокара обективно точно, безспорно мерило за това кой има по-голяма правота от другия. Поради това демократичните изборни системи се ориентират към „всеобщото“ и „равно“ право на глас. Това право обаче често се потъпква, като заедно с редовните бюлетини бъдат пуснати в урната и бюлетините на лица, които всъщност не са участвали в гласуването или които дори не съществуват (т.нар. „мъртви души“), но поради дефекти в системата продължават да присъстват в списъците. Без да могат да се потвърдят или отхвърлят по несъмнен начин (главно заради упорития отказ на всички управлявали партии в България – което от своя страна разкрива кой има интерес от това), се разпространяват многобройни сведения за десетки и стотици хиляди недействителни гласове, които (ако това е истина) манипулират до 1/3 от изборните резултати. Ако се въведе предварителна регистрация за участие в изборите, или ако се осъществи интегрално взаимодействие между различните бази данни в държавата за коригиране на изборните списъци, или ако се въведе машинно идентифициране и регистриране личната карта на гласоподавателя, ще се пресекат възможностите за „дописване“ на фалшиви гласове. Отделно от това се поставят редица въпроси и за гласуването зад граница, което например в последните избори беше спънато от внезапни промени в процедурата и бюрокрацията, и създаде съмнение за желание на управлявалото по онова време мнозинство да изключи колкото се може повече българи зад граница от участие в гласуването. Във връзка с това е важно да се има предвид, че българското общество продължава да отказва да обсъди и интегрира въпроса за компактните групи от лица с български произход в Турция и в други балкански страни, което пречи не само на изборния процес, но и на актуализирането на нашето национално самосъзнание. Осмислянето и интегрирането на тези проблеми, съчетано с добра техническа гаранция за автентичност на вота ще реши повечето проблеми на активното избирателно право и ще способства за легитимиране на изборните резултати като действителна воля на българския народ.
Въпросът за това кой може да бъде издиган като кандидат и избиран, е свързан с пасивното избирателно право на гражданите. Вече проследихме как при мажоритарните системи голяма част от избирателите остават без свой представител и как се създават условия по-големите претенденти (особено в малки общини) да узурпират мандатите и да изместят напълно останалите. Заедно с това проследихме как в пропорционалните системи връзката между избирател и избраник се прекъсва от партийните централи и спусканите от тях изборни листи, а така също – от сложните методики за определяне на резултатите, които не винаги кореспондират пряко с конкретния глас от конкретен избирателен район. По-горе проследихме как с въвеждането на персонифициран вот може да се смекчи противоречието между партийната воля и волята на отделния избирател. Тук ще добавим, че е необходимо решително преосмисляне на партийния политически монопол и въвеждане на реални възможности независими граждани да бъдат издигани без необходимост от „благословията“ на определена партия или с „финансиране“ от определени бизнес-кръгове. Ако бъде снижен броят подписи, необходими за сформиране на граждански инициативен комитет и ако бъде снижен размерът на паричните депозити, необходими за допускане до участие в изборите като независим граждански кандидат, ще се постигне по-голяма представителност на всички групи от народа и по-вярно пропорционално представителство на съществуващите интереси в българското общество. Днес може да се каже, че формиралата се около партиите политическа върхушка не само монополизира властта, но възпроизвежда един в значителна степен ретрограден модел, преграждащ възможностите за вливане на „свежа кръв“ в управлението и лишаващ българите вече десетилетия от реален и пълноценен напредък. Във връзка с пасивното избирателно право трябва да се спомене и актуалното в последните дни предложение субсидиите за политически партии да бъдат премахнати. Това звучи оправдано за повечето българи, на които им е омръзнало политическата върхушка да преразпределя обществени блага, докато страната и народът ни тънат в мизерия. Същевременно обаче по-малките партии (а според нашите предложения – и независимите кандидати и инициативни комитети, които са набрали определено обществено влияние) ще се поставят в сериозна опасност, ако бъдат лишени от едно такова законово регламентирано финансиране. Най-просто казано, лишаването им от субсидия ще постави по-малките политически сили пред единствената алтернатива да търсят средства за своето съществуване от бизнес-структури, които често са склонни на това да предизвикат зависимост и да наложат определени компромиси в замяна на полученото финансиране. Въпросът за финансирането на политическите сили е свързан пряко и с правото им на достъп до медийна изява. Днес достъпът до медии (което е определящо за изборните резултати) зависи от захранване на съответната партия със средства в особено големи мащаби, което е по силите само на мощни финансови структури. Това предоставя на нелегитимни корпоративни интереси едно опасно политическо влияние: вместо чрез изготвянето на разумни политически платформи и чрез издигането на способни и честни кандидати, да могат да се налагат чрез финансирането на маркетинг-услуги и P.R. Законодателят непременно трябва да създаде гаранции за финансирането на по-малките политически сили и за равно медийно участие на кандидатите – особено по отношение на последните решаващи седмици от предизборната кампания.
Въпросът за това кой може да носи мандат е решен само частично в повечето съвременни изборни системи. Обстоятелството, че един кандидат е бил поставен от партийната централа на достатъчно предна позиция в листата и в конкретния изборен район (или в група райони) са подадени достатъчно голям брой гласове за този кандидат, за неговата листа или за партията като цяло, не гарантира, че мандатът се използва съобразно гласуваното доверие и в интерес на гражданите. С цел да гарантира стабилност на властта и да я предпази от компроматни атаки, законодателят е въвел имунитет (своеобразна недосегаемост на политиците), което прегражда възможностите за търсене на отговорност дори и когато има очевидни несъответствия (същевременно управителят на всяко най-обикновено търговско предприятие се отчита пред собствениците и може да му се търси отговорност минимум веднъж годишно). Трябва да се реши законодателно въпросът за правата на избирателите тогава, когато доверието им се окаже излъгано. Ако излъченият представител не оправдае гласуваното му доверие, е повече от естествено да понесе отговорност. Практиката показва, че възможността провалилият се представител да не бъде избран и за следващ мандат, не е достатъчна гаранция за защита на обществения интерес (самите политически програми на кандидатите рядко надхвърлят като мащаб еднократния мандат). Съзнавайки риска от възкресяване на идеите за „диктатура на пролетариата“, насочваме вниманието към необходимостта от въвеждането на обективни и проследими критерии за допустимост на определено политическо поведение. Свидетели сме на арогантни, безочливи, безпринципни и често унищожителни за интересите на избирателите решения, които във всяко нормално търговско предприятие биха били последвани от незабавно прекратяване на пълномощията и търсене на отговорност за вреди. На политическо ниво обаче това не се случва и ставаме свидетели на това как тотално провалени от морална гледна точка личности продължават да бъдат поставяни на избираеми места в листите на техните партии и продължават да печелят мандати – въпреки все по-отчетливото отвращение от тях. Не е адекватно например за заемане дори на низови длъжности в държавната администрация или в частни стопански организации да се поставят редица изисквания като образование, професионален опит, езикови и компютърни умения, препоръки и други, а народни представители (законотворци) да могат да бъдат полуграмотни хора, които нямат нищо общо с държавното управление и с природата на законодателството, не са придобили нито един ден трудов стаж и професионален опит, не могат да посочат нито един свой сериозен проект или начинание! Не е адекватно при очевидни нарушения на етични и професионални правила такива хора да остават защитени от своя политически имунитет и да не понасят никаква отговорност за извършеното. Без да предлагаме възстановяване на елементи от Живковата Конституция, считаме, че утвърждаването на процедури за гражданско отзоваване на народни представители ще се отрази отрезвяващо на политиците, които днес често се самозабравят.
(3) Технологичната гаранция е насочена към прозрачното и вярно гласуване и изчисляване на резултатите. Ако такава гаранция не бъде създадена, изборите се опорочават и това предизвиква делегитимация, корупция и кризи. За да се отстрани всяко съмнение за вярното и прозрачно провеждане на изборите, трябва да се гарантира неприкосновеност и автентичност на гласа, точно преброяване на подадените гласове и изчисляването им по коректна формула, разпределяща мандатите справедливо. При това процедурата трябва да протече „пред очите“ на колкото се може повече различни избиратели, наблюдатели, застъпници и правоохранители, за да няма съмнение, че именно избраните кандидати са политическият елит и именно избраната платформа е политиката на народа. Ще бъде смешно да напомняме изборните прийоми на Бай Ганьо, но днес на някои места по българските земи все още се случва (ако например всички в избирателната секция са единомишленици) да бъдат подменяни пуснатите в урната бюлетини; да се добавят бюлетини за негласувалите избиратели, които се дописват в протокола; да се раздават „клечки“ за измерване на правилното квадратче от избиратели, които не могат да четат и не знаят за кого и защо ще гласуват, мотивирани единствено от нещо като 20 лв.; да се образуват „индийски нишки“ от изнесени празни бюлетини с печат срещу пуснати връчените отвън попълнени бюлетини, изнесени от предишни гласоподаватели с печата и т.н. Скандалът с допълнително отпечатаните бюлетини в печатницата „Мултипринт“, които бяха приготвени за експедиция (и вероятно за попълване и пускане в урните) е пресен спомен. Също пресни спомени извиква промяната на методиката за изчисляване на изборните резултати, която Централната избирателна комисия (ЦИК) направи изненадващо непосредствено преди последните избори; упоритият отказ на ЦИК кодът на софтуера за изчисляване на изборните резултати да бъде публично отворен и проверен; заканите на висши лица от „Информационно обслужване“ АД да направят „всичко възможно“ за постигането на определен изборен резултат и т.н. В тази връзка технологичната гаранция за прозрачно и вярно гласуване и изчисляване на резултатите трябва да се справи със следните практически въпроси. Как да се попречи на първо място вотът да бъде подменен: физическа подмяна на бюлетината, дописване на негласували избиратели, склоняване да се гласува по посочен начин и невярно изчисляване на изборния резултат. Ако се въведе машинно гласуване със софтуер, изграден например при сътрудничество с Европейската комисия (ЕК) и с отворен код (което позволява софтуерът да бъде проверяван за неговата коректност), може да се реши проблемът с подмяната на бюлетини. Ако се въведе хардуер за машинно регистриране на личните карти на гласоподавателите (валидни лични карти), ще се пресече достъпът до гласуване от „мъртви души“ и от избиратели, които в действителност не са си упражнили правото. Ако се изгради динамичен дизайн на гласоподавателния интерфейс (примерно на екрана на машината за гласуване имената на кандидатите да се показват всеки път в разбъркан ред), ще се гарантира поне донякъде, че избирателят е знаел името на своя кандидат и е могъл да го прочете, вместо да гласува примерно по указание „четвъртият отдолу нагоре“. Ако интерфейсът не позволява заснемане на вота например с GSM, ще се пресече възможността снимката (видеото) да се „продава“ на търговци на гласове или да се контролира от такива, които заплашват избирателите с определени последствия (например загуба на работни места и инвестиции, ако резултатите в тази малка община не са убедително в полза на местния феодален собственик на единственото предприятие-работодател). Ако методиката за изчисляване на резултатите се легализира чрез закрепването й в закона (сега тя е въпрос на вътрешните административни решения на ЦИК и може да се подменя сравнително лесно), ще бъде по-категорично твърдението, че всичко се случва по правилата, а не според конюнктурните нужди. Ако се разшири (вместо да се стеснява, както направиха от ГЕРБ малко преди последните избори) достъпът на независими наблюдатели, които да следят процеса на гласоподаване и изчисляване на резултатите, ще се даде по-голяма легитимност на изборите и увереност, че те наистина са справедливи. В тази посока би подействало и прякото излъчване на дейността на районните избирателни комисии и ЦИК в internet, и прякото online-наблюдаване дейността на софтуера за изчисляване на резултатите.
И четвъртата група от въпроси е свързана с интелигентността на изборите. Както стана дума по-горе, не е лесно да се прокара очевиден за всички и неоспорим от никого критерий, по който да бъде отмервано обективно кой е достоен да бъде кандидат и кога се е провалил достатъчно, за да бъде редно да напусне политическата сцена. Възникват сериозни проблеми при избирането на политици-демагози или дори понякога откровени престъпници. Основна причина за поредната политическа криза в България е именно усещането, че в политическия елит се домогват все едни и същи лъжци или техните зависими протежета, които провеждат всичко друго, но не и политиката на българската държава и защитават частни и превратни интереси, но не и интересите на българския народ. Ако в тази връзка архитектите на новия ИК въведат например задължение за подписване на „предизборна декларация“, в която кандидатът да посочва предизборните си обещания и нормативно да се задължава с тях, ще може заради конкретни факти и по обективен начин да се определи дали този политик е верен на избирателите си. Нарушаването на декларацията ще дава ясен и проследим повод за публично дискредитиране и срам, а ако заедно с това се въведе процедура за предсрочно отзоваване (например при доказано с конкретни факти нарушаване на декларацията) и произвеждане на преждевременни избори за проваления мандат, ще се гарантира по-интелигентно гласуване заради конкретни обещания и ще се даде защита срещу нарушаване на обещанията. Каквито и глупости да говорим с цел обвиняване на „другата“ партийна сила или личност, истината е, че днешната политическа криза е критика срещу целия политически елит и срещу политическото статукво въобще – именно заради нарушаването на обещанията. Именно спазването на обещанията (а не друго) е това, което трябва да се гарантира. В противен случай – дори и да успеят временно да замажат общественото недоволство, управляващите много скоро пак ще се изправят пред него и този път вече може да е необратимо, защото на хората едва ли ще продължава да им бъде до това да участват в мирни протести.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Синдикатът на служители в МВР излезе с декларация в подкрепа на протестите


(20.06.2013) Управителният съвет на Синдикална федерация на служителите в Министерство на вътрешните работи (СФСМВР) излезе с декларация от 18.06.2013 г., в която се обяви в подкрепа на „справедливите социални и икономически искания на гражданите“ в протестите, и отправи предупреждение към политическия елит за намаляващата мотивация на служителите в МВР да охраняват техните прояви „на нисък морал, отявлено провокативно поведение и политическо говорене“.
„Синдикатът на служители в МВР желае да напомни на политиците и да увери българското общество – четем в декларацията, – че служителите в МВР не са частни служители, обслужващи интересите на една или друга политическа партия или коалиция. Служителите в МВР са част от българското общество и са изцяло и единствено в служба на обществените интереси. Ние в пълнота подкрепяме справедливите социални и икономически искания на гражданите. В протестите участват и се включват, наши близки приятели, роднини, членове на нашите семейства. (...) Все по–ниска е мотивацията на служителите в МВР да застават с лицето и гърдите си пред една или друга партийна централа и да защитават от народната „любов“ представители на политическия елит. Изключително трудно и силно демотивиращо е да се работи за постигането на обществен ред, когато същите тези политици, които седят зад полицейските кордони и заграждения, вместо да се занимават с формирането на отговорна и държавническа позиция, вместо да способстват за обществения мир, спокойствие и благоденствие на нацията, открито провокират членовете на обществото и служителите, като отправят несъстоятелни и безпочвени нападки и към служителите от МВР, влизат във физическа саморазправа с полицейските служители и защитават това си поведение с депутатския си имунитет. Считаме, че е абсолютно недопустимо служители на реда да стават жертви и заложници на проявите на нисък морал, отявлено провокативно поведение и политическо говорене, особено когато това е демонстрирано от български народни избранници.“
Цитираните редове са израз на опасната тенденция към все по-голямо обществено недоверие и дори ненавист към политическия модел, което открива потенциала българското общество да бъде блъснато в съвсем радикален охлократичен сценарий – ако спешно не се предприемат действия за разумно възспиране на развихрилите се в последните месеци до нечувани размери олигархични и плутократични безобразия.
Пълният текст на декларацията може да се види тук:
http://www.police.ba4ka.com/viewtopic.php?f=14&p=102356&sid=b17505a214b00ff9a1d7fec7f153e949#p102353

стари архивинови архивиактуални новини


§ Законът за ДАНС дава власт без да изисква квалификация, отговорност и контрол


(19.06.2013) Законът за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ (ЗДАНС) беше първият законодателен акт, с който XLII-то Народно събрание (НC) започна своята дейност. Законопроектът беше внесен на 28.05.2013 г. (още дори преди сформирането на Министерския съвет) от народните представители Сергей Станишев (БСП), Лютви Местан (ДПС), Михаил Миков (БСП) и Христо Бисеров (ДПС). Законопроектът се придвижи светкавично (при многобройни допуснати нарушения на законодателната процедура) през все още временната Комисия по правни въпроси към пленарната зала, където беше окончателно приет на 07.06.2013 г. и обнародван в бр. 52 на Държавен вестник (ДВ) от 14.06.2013 г., в който ден съгласно §27 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) към закона, новите законодателни текстове влязоха в сила. Още в деня на обнародването и отново в нарушение на всякакви пленарни процедури, председателят на БСП Сергей Станишев избута кандидатурата на Делян Пеевски за председател на ДАНС, което породи недоумение в самите народни представители, но също толкова светкавично задвижи начеващото българско гражданско общество и предизвика нечувани от много години насам протести. Смаяни от явно неочакваната сила на реакцията, политическите кръгове около Пеевски се видяха принудени да правят крачки назад и да търсят изход (или предизвикаха тъкмо онази дестабилизация, която са искали да предизвикат, ако допуснем подобна версия за задкулисните намерения около Пеевски).
Извън конспиративните и непотвърдени версии обаче, стана очевидно съвсем преднамереното подготвяне на Пеевски за заемане на председателския пост в ДАНС – чрез трескавото разчистване на законодателните пречки пред него и чрез палячовското му изтикване напред, към трибуната, от която изведнъж да започне гръмко да заплашва и обижда (при положение, че години наред преди това не е намерил повод да използва микрофоните в НС дори само веднъж). Стана очевидно, че вносителите на законопроекта (и по всяка вероятност – стоящите зад техните рамене интереси) имат особено голяма необходимост да прекроят структурата на ключовите ведомства, натоварени със защитата на сигурността на България – включително като извършат крайно неразумни, дори предателски изменения и допълнения в един ключов за ресора закон. Оставяйки конспиративните посоки на мисълта в ръцете на специалистите, по-долу искаме да обърнем внимание на самите законодателни промени, които бяха извършени и чието проследяване може би ще хвърли известна светлина върху действителните намерения на архитектите, подбутнали с нечувана наглост Пеевски напред.
Първата сериозна парламентарна дискусия, която породи ЗИД на ЗДАНС, беше свързана с чл. 4, ал. 1 от закона, уреждаща функциите и дейностите на ДАНС. Според старата формулировка на цитираната алинея „ДАНС извършва дейности за защита на националната сигурност от посегателства, насочени срещу националните интереси, независимостта и суверенитета на Република България, териториалната цялост, основните права и свободи на гражданите, демократичното функциониране на държавата и гражданските институции, и установения в страната конституционен ред“. Не е ясно какво е накарало законодателя да разбърка до неузнаваемост поредността на изброените функции в новата редакция на цитирания текст, но най-важната особеност е отпадането на израза „демократичното функциониране на държавата и гражданските институции“ от новата редакция на закона. Вероятно законодателят е сметнал, че демократичното (законно, прозрачно и в интерес на гражданите) функциониране на обществото вече не е част от националната сигурност – в нарушение на всички съвременни разбирания в тази област.
Съществени изменения забелязваме и в следващите т.т. 1-16 (допълнени до т. 23) на чл. 4, ал. 1 от ЗДАНС, посочващи конкретните хипотези, в които ДАНС се намесва. Съгласно старата редакция на закона въпросните хипотези са свързани с „разузнаване в полза на чужди сили; опасност за суверенитета, териториалната цялост на държавата и единството на нацията; противоконституционна дейност; корупционни прояви на лица, заемащи висши държавни длъжности; прилагане на сила или използване на общоопасни средства с политическа цел; опасност за икономическата и финансовата сигурност на държавата; опасност за екологичната сигурност на държавата; нарушаване функционирането на Националната система за защита на класифицираната информация; застрашаване сигурността на стратегически за страната обекти и дейности; деструктивно въздействие върху комуникационни и информационни системи; международен тероризъм и екстремизъм както и финансирането им; международна търговия с оръжия и изделия или технологии с двойна употреба, производство, съхраняване и разпространение на общоопасни средства; дейности на групи и лица, подпомагащи чужди служби, терористични или екстремистки организации; миграционни процеси“.
В новата редакция на чл. 4, ал. 1 от ЗДАНС са добавени редица допълнителни функции, които съответстват на функциите на вливащата се в ДАНС по силата на разглеждания закон Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ (ГДБОП) при Министерство на вътрешните работи (МВР). Сред тези нови за ДАНС функции са „корупционни[те] прояви на лица, заемащи висши държавни, обществени и други длъжности в публичния и частния сектор“; „производство[то], съхранение[то] и разпространение[то] на наркотични вещества и прекурсори, когато това поражда опасност за нормалното функциониране на държавните органи“; „организирана престъпна дейност на местни и транснационални престъпни структури; митническия режим, паричната, данъчната и осигурителната система; трафик на хора; компютърни престъпления или престъпления, извършени във или чрез компютърни мрежи и системи; интелектуална собственост; неистински или подправени парични знаци, платежни инструменти и официални документи; трафик на културни ценности или хазарт; дейности на групи и лица, подпомагащи чужди служби, терористични или екстремистки организации; миграционни процеси; сключване на неизгодни договори, изпиране на пари и усвояване на фондове на Европейския съюз чрез измама“.
В §§ 13 и 14 от ПЗР към ЗДАНС се уреждат служебните правоотношения на държавните служители от ГДБОП при МВР, които се прехвърлят в ДАНС. Съгласно §13, ал.ал. 1 и 2 от ПЗР към ЗДАНС е определено служебните и трудовите правоотношения да преминат в такива с ДАНС, само „когато [служителите] отговарят на изискванията за работа в нея [агенцията]“. Служебните и трудовите правоотношения на лицата, които са работили в ГДБОП, но не отговарят на изискванията за постъпване в ДАНС, ще бъдат прекратени. Съгласно ал.ал. 4 от цитираната разпоредба, „стажът, придобит по ЗМВР от служителите, преминали в ДАНС, се зачита за работа при един и същ орган по назначаване, съответно работодател“, което е благоприятно разрешение за преминаващите на работа в агенцията. Съгласно §14, ал.ал. 1 и 2 от ПЗР към ЗДАНС, агенцията става „правоприемник на активите, пасивите, архива и другите права и задължения на ГДБОП в МВР“ и „дълготрайните материални активи на МВР, ползвани от ГДБОП, се предоставят на ДАНС“. По този начин се осигуряват материалните ресурси за осъществяване на новите функции, които последната редакция на ЗДАНС вменява на агенцията.
Във връзка с вливането на ГДБОП в ДАНС към чл. 4 от ЗДАНС е добавена нова ал. 6, вменяваща на агенцията да „извършва разследване на престъпления, свързани с дейностите по ал. 1“ (изброените по-горе). Едновременно с това, съгласно чл. 123, ал. 2, т. 3 от ЗДАНС е добавено ново правомощие на органите на агенцията: „при осъществяване на дейността си органите [на агенцията] задържат лица, за които имат данни, че са извършили описаните в чл. 4, ал. 1, т.т. 1-23 посегателства, осъществяващи състав на престъпления“. За да се определи кога едно „посегателство“ е „осъществило състав на престъпление“, е необходимо да се изследва много последователно деянието и да се разкрият характеристиките му от обективна и субективна страна. Едно деяние или е престъпление, или не е – и за назоваването му Наказателният кодекс (НК) използва стародавно утвърдена терминология. Във възникналия спор между народните представители възникна изключително непрецизен текст, който за в бъдеще може да породи още по-големи спорове за това кога точно агентите имат право да извършват арести и от там – да отвори врати към много опасни злоупотреби. Цитираната непрецизност е пряка последица от прибързаното приемане на промените в ЗДАНС, които бяха извършени безпринципно, без експертна оценка и без поставяне върху здрави концептуални основи. Във връзка с това непрецизността се проявява като систематична грешка и по-нататък, в новата редакция чл. 124 от ЗДАНС, който е допълнен с израза „и разследват“, както следва: „при осъществяване на дейността си органите [на агенцията] предотвратяват, разкриват и разследват престъпления, свързани с възложените им с този закон функции“. Пак в същия смисъл можем да проследим понятийната непрецизност и в добавените от законодателя чл.чл. 124а и 125а, които дават право органите на агенцията „да задържат за срок до 24 часа лице, за което има данни, че е извършило престъпление, свързано с някоя от дейностите по чл. 4, ал. 1“ (чл. 124а, ал. 1) и „да извършват обиск на лице“ (чл. 125а, ал. 1).
Стремежът на новите управляващи да изведат ГДБОП от влиянието на своите предшественици е разбираемо, но концентрирането на толкова много ключови функции в една единствена агенция е опасно – както за сигурността на самите дейности, така и за опазването на законовия ред в случай на изкривяване дейностите на ведомството под външен натиск или поради вътрешно разложение. Тъкмо заради тази заплашваща концентрация на силови функции би следвало да се обърне особено засилено внимание на лицата, които ще ръководят агенцията и на механизмите за контрол спрямо нея. Би следвало да се очаква, че професионалните изисквания за заемане на ръководни длъжности ще се завишат значително, за да компенсират увеличаващите се отговорности. Не се случва обаче нищо подобно!
Съгласно чл. 8, ал. 3, т.т. 1-9 от старата редакция на закона, лицата, които могат да бъдат назначавани като председател и заместник-председатели на агенцията, „имат само българско гражданство; имат висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“; притежават 10-годишен професионален стаж в службите за сигурност; не са осъждани за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията, както и не са освобождавани от наказателна отговорност за умишлени престъпления от общ характер; не са лишени от правото да заемат определена държавна длъжност; получили [са] разрешение за достъп до класифицирана информация с ниво на класификация „Строго секретно“; не членуват в политически партии или коалиции или организации с политически цели; не са еднолични търговци, съдружници, управители, прокуристи или членове на надзорни съвети, управителни съвети или съвети на директорите или в контролни органи на търговски дружества, кооперации или юридически лица с нестопанска цел, които осъществяват стопанска дейност; не са наети по трудово или служебно правоотношение“.
В новата редакция на цитираните текстове откриваме скандално снижаване на изискванията – независимо, че всяка нормална логика би очаквала тъкмо обратното, предвид на драстично увеличените функции и правомощия на агенцията. Така изискването за придобит 10-годишен професионален стаж в службите за сигурност по т. 3 се снижава до „8-годишен юридически стаж или професионален стаж в службите за сигурност – за председателя, и не по-малко от 5-годишен юридически стаж или професионален стаж в службите за сигурност – за заместник-председателите“. Именно тази редакция даде повод на наблюдатели на законодателната дейност още във времето на дебатите в пленарна зала да допуснат, че ЗДАНС се прекроява „по мярка“ на конкретни кандидати, които ще бъдат избутани за заемане на съответните длъжности.
В следващата ал. 4 на чл. 8 от ЗДАНС са уредени хипотезите, в които пълномощията на председателя и на заместник-председател се прекратяват предсрочно. Според старата редакция на т.т. 1-6, пълномощията се прекратяват предсрочно „по негово [на председателя или на заместник-председателя] искане; при навършване на 65-годишна възраст; при фактическа невъзможност да изпълнява задълженията си за повече от 6 месеца; при несъвместимост с изискванията по ал. 3 (цитирани по-горе); при тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и при действия, които накърняват престижа на агенцията; при влизане в сила на акт, с който е установен конфликт на интереси по Закона за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси“. Поредният скандал с измененията в ЗДАНС избухва с отменянето на т. 5 от цитираните хипотези, според която пълномощията се прекратяват „при тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и при действия, които накърняват престижа на агенцията“. От направените редакции достигаме до извода, че законодателят желае да позволи председателят и заместник-председателите на ДАНС да нарушават тежко и да не изпълняват системно своите служебни задължения, и да накърняват престижа на агенцията както си поискат, без да могат да бъдат отзовани по никакъв начин. Ако това не е гавра на олигархията с властта в България, при което да е било изискано БСП и ДПС да позволят на бъдещото председателско назначение да безчинства както си пожелае, без да може да му се търси каквато и да било отговорност, то несъмнено е от естеството да доведе до обезличаване на службите за сигурност и до пълното им морално разоряване.
По-нататък, чл. 8 от ЗДАНС урежда статута на председателя на ДАНС. Съгласно старата редакция на ал. 1 от цитираната разпоредба той (председателят) „се назначава с указ на президента (...) по предложение на Министерския съвет“. Това законодателно решение разкрива една много важна особеност: председателят се определя от две различни институции (президента и Министерски съвет), което е гаранция за широкото съгласие на силите в държавата по отношение на сигурността (обикновено президентът и МС са излъчени от различни политически сили и взаимно се балансират).
Тази концепция е изчезнало безвъзвратно от новата редакция на закона, според която ДАНС се ръководи от председател, „който се избира от Народното събрание по предложение на министър-председателя“. Почти винаги министър-председателят е от най-влиятелната политическа сила в НС, което значително улеснява неговото кадрово решение по отношение председателя на ДАНС. Така и стана с Делян Пеевски, който беше пробутан на народните представители от БСП и ДПС с такава мълниеносна скорост, че много от тях дори не успяха да разберат какво се е случило. (Тук няма да правим опит да оправдаваме народните представители, които така или иначе остават отговорни пред своята съвест и пред интересите на народа. Вместо това желаем да насочим внимание към плашещия дефект в ЗДАНС, довел до възможността напълно малоумни кандидатури за най-важното назначение в сигурността на България да бъдат пробутвани самостоятелно от парламентарните сили, получили по една или друга причина надмощие в НС – без да има какъвто и да било сериозен коректив срещу това – освен може би улицата.) Във връзка с горното е уместно да допуснем, че именно такава е била и целта на редакцията в чл. 8, ал. 1 от ЗДАНС – да се създадат условия за безкритично прокарване на удобна кандидатура, включително и ако тази кандидатура не отговаря на каквито и да било критерии за полезност за националната ни сигурност. Резонно възниква въпросът – на какви критерии тогава е трябвало да отговаря кандидатурата на човек като Делян Пеевски?
Съгласно новата редакция на закона президентът бива изтласкан достатъчно надалеч встрани от службите за сигурност, докато цялата власт над ДАНС е съсредоточена в ръцете на управляващата парламентарна сила и излъчения от нея министър-председател. За президента остава единствено правомощието по новия чл. 132а от ЗДАНС: „чрез министър-председателя да получава становища и анализи от председателя на агенцията по въпроси за външната политика, свързани с националната сигурност“. Това правомощие на практика е лишено от възможност за оказване на каквото и да било влияние във функционирането на агенцията от страна на президента.
Следваща интересна тънкост разкриваме в новата редакция на ал. 7 във връзка с ал. 6 на цитирания чл. 8 от ЗДАНС. Както стана дума по-горе, съгласно новите законодателни разрешения председателят на ДАНС се избира от НС по предложение на министър-председателя. Ал. 6 на чл. 8 от ЗДАНС урежда хипотезата на смърт или предсрочно прекратяване пълномощията на председателя на ДАНС, при което възниква необходимост да бъде избран нов председател. Цитираната норма изисква това да бъде извършено в едномесечен срок от възникване на основанието. При това положение ал. 7 от същата разпоредба урежда хипотеза с разпускане на НС – тогава е определено едномесечният срок по предходната алинея да спре да тече до свикването на ново НС. Това означава, че при евентуално настъпване на парламентарна криза срокът за избиране на нов председател на ДАНС може да бъде разтеглен неопределено дълго време. В такъв случай съгласно ал. 8 от ЗДАНС функциите на председателя до избирането на нов председател се изпълняват „от определен от Министерския съвет заместник-председател“. Това разрешение разкрива още по-голяма концентрация на власт спрямо ДАНС в ръцете на МС.
В новата редакция на ЗДАНС е добавен чл. 8а, според ал. 1 на който „след избора председателят на Държавна агенция „Национална сигурност“ полага пред НС клетва със следното съдържание: „Кълна се при изпълнение на службата да спазвам Конституцията и законите на Република България и да изпълнявам добросъвестно служебните си задължения, като се ръководя от интересите на държавата и принципите на независимост и обективност.“ Ал. 2 от същата разпоредба определя „полагането на клетвата [да] се удостоверява с подписването на клетвен лист“. Цитираме тази разпоредба само с цел да изтъкнем, че разпратеното до медиите „отворено писмо“ на Делян Пеевски, в което той изрази „готовност“ да приеме решение на НС за отзоваването му и подчерта, че „не случайно не е подписал акт за встъпване“ – понеже за него „властта не била самоцел“, е популистко празнословие; той няма какво да подписва акт за встъпване, тъй като клетвата е била произнесена непосредствено след избора му и фактическият състав по произвеждането му в председател на ДАНС е бил завършен още в петък (подписването на клетвения лист е само доказателство за произнасяне на клетвата). Оттук нататък прилагането на конституционния ред за окончателното му отстраняване на Пеевски от НС е въпрос на проста юридическа прецизност.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Делян Пеевски като израз на политическата воля за разрушаване на държавността


(17.06.2013) Миналия петък без никакво предварително обсъждане, без никакво представяне на каквато и да било концепция или обосновка, без дори да е включено в дневния ред на Народното събрание (НС), министър-председателят Пламен Орешарски предложи и буквално за 15 минути беше избран като председател на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) народният представител от ДПС Делян Славчев Пеевски – при гласували 125 народни представители, от които 114 „за“ (гласове на БСП и ДПС), 10 „против“ и 1 „въздържал се“. Димитър Главчев от ГЕРБ настоя за прегласуване, при което народните представители на ГЕРБ влязоха в пленарната зала – във второто гласуване участваха 204 народни представители (групата на АТАКА напусна залата), от които 116 бяха „за“, 87 „против“ (гласовете на ГЕРБ и един от БСП) и 1 „въздържал се“.
Решението идва само ден, след като „спешно“ приетите от НС промени в Закона за ДАНС влязоха в сила едновременно с обнародването им в Държавен вестник (ДВ). Сред основните промени в ЗДАНС беше вливането на Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ (ГДБОП) в ДАНС, което превръща агенцията в най-могъщата силова държавна институция. На следващо място беше определено председателят на агенцията да бъде предлаган не от президента, както досега, а от министър-председателя (удобно за новосформирания кабинет на Орешарски). И накрая – противно на всякаква здрава логика – с промените по чл. 8, ал. 3 (отм.) бяха занижени професионалните изисквания за лицето, което ще оглавява ДАНС (въпреки вменяването по новия закон на многобройни допълнителни правомощия и отговорности на агенцията). Така например беше прието, че председателят на агенцията е достатъчно да има само общ юридически стаж (изискването стажът да е положен в службите за сигурност отпадна – може би защото Пеевски не е полагал такъв); продължителността на стажа се снижи от 10 на 8 години (тъкмо колкото има Пеевски); беше премахнат дори текстът по чл. 8, ал. 4, т. 5 (отм.), позволяващ председателят да бъде отзован предсрочно „при тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните задължения, както и при действия, които накърняват престижа на агенцията“. Явно отпадането на този текст е насочено към това бъдещият председател на ДАНС да стане абсолютно несменяем.
Самият закон, който ще бъде предмет на отделен анализ, беше приет набързо, без необходимите принципни обсъждания и видимо в услуга на предварително разчертани интереси, неогласени пред българския народ. Важно е в тази връзка да се допълни, че законопроектът за изменение и допълнение на ЗДАНС беше предложен скорострелно след сформирането на XLII-то НC (на 28.05.2013 г.), още преди дори да е образуван Министерският съвет (МС). Това е първият приет от XLII-то НC закон – без никакви предварителни обсъждания, без никаква ясна концепция за сигурността на България и без каквото и да било спазване изискванията на Закона за нормативните актове (ЗНА) относно срокове, прозрачност и обосновка. След внасянето му на 28.май, законопроектът е разгледат от все още „временната“ Комисия по правни въпроси и гласуван в пленарна зала на 07.06.2013 г. Веднага с обнародването му в ДВ 52 от 14.06.2013 г., с което законът влиза в сила, се осъществява и избирането на Пеевски. Очевидно е, че цитираните по-горе абсурдни промени в изискванията на закона за заемане на председателската позиция са направени специално така, че да паснат на Пеевски, който след това е лансиран доста брутално пред парламентарната група на БСП и пред народните представители като цяло, за да се гласува кандидатурата му. Възниква естественият въпрос – кой и защо е планирал и организирал избирането на Пеевски като председател на ДАНС? Частични индикации по този въпрос може би ще даде посочването на имената на вносителите: Сергей Станишев (БСП), Лютви Местан (ДПС), Михаил Миков (БСП) и Христо Бисеров (ДПС).
Вероятно изненадващо за архитектите на описаните законодателни изменения, изборът на Делян Пеевски предизвика изключително гневна и многолюдна реакция – само за едно денонощие стартиралата веднага след обявяването на решението Facebook-група „Не искам Пеевски за шеф на ДАНС“ набра повече от 56'000 последователи и организира протести в цялата страна (в гр. София още в петък на Орлов мост и около сградите на НС и МС се събраха над 7'000 протестиращи, в събота надхвърлиха 10'000, а в неделя достигнаха над 15'000 по данни на МВР). Изборът на Пеевски за ръководител на специализираното ведомство предизвика ефект и отвъд държавните ни граници, заплашвайки България да се окаже в международна изолация.
Марк Грей, говорител на Европейската комисия: „Непрозрачните процедури, които не дават възможност да се разгледат въпросите за почтеността и компетентността, много затрудняват установяването на доверие в системата.“
Филип Отие, посланик на Франция: „Начинът, по който бе издигнат Пеевски, буди учудване. Нашето двустранно сътрудничество срещу организираната престъпност досега бе повод за истинско задоволство за френската страна. Надяваме се да запазим доброто равнище на сътрудничество.“
Джонатан Алън, посланик на Великобритания: „Избирането за ръководител на ДАНС се случи бързо, без изслушвания, дебат или възможност да се разбере повече за кандидата. Защо?“
Като че ли най-добре успя да се оправдае президентът Росен Плевнелиев (въпреки, че допусна ЗДАНС без да му наложи вето – независимо от наличието по собствените му думи на противоконституционни текстове): „Процедурата, по която беше избран председателят на ДАНС, няма нищо общо с поетия пред българския народ и лично пред мен ангажимент за прозрачност. Жалко! Дадох кредит на доверие и апелирах за обичайните 100 дни. Но след това назначение и по начина, по който то бе извършено, моят кредит на доверие е изчерпан. Не мога да се съглася, че е нормално ръководителят на една от най-важните служби в държавата, която днес е натоварена и с отговорността да противодейства на организираната престъпност, да бъде обсъден и избран за 15 минути без никакъв дебат, без обосновка, без концепция, без нищо. Това е недопустимо. Това е назначение с трайни негативни последствия за България. (...) Председателят на ДАНС е едно от най-важните назначения в държавата. Той трябва да е човек с висока репутация и авторитет, на когото българите да вярват, защото на него е поверена сигурността им. Човек познат и с доверие в професионалните среди, защото това е една много консервативна система. Организираната престъпност и тероризмът са транснационални. Която и да е държава не може да се противопостави ефективно на тях сама. Ако председателят на ДАНС не се ползва с доверието на международните партньори, оставаме в изолация и не можем да се борим ефективно срещу заплахите пред нацията. (...) Настоявам НС незабавно да преразгледа това свое решение. Свиквам Консултативен съвет за национална сигурност на 20.юни (четвъртък), от 09:00 часа, на който очаквам политическите сили и лидери, включително министър-председателят, да защитят цялостната си концепция за реформата в сектор „Сигурност“, както и персоналните назначения там.“ „Гневната“ и „принципна“ позиция на президента се изпразва от съдържание и се свежда до обикновен популизъм, при положение, че той съвсем съзнателно се съгласи да отпадне правото му по чл. 8, ал. 1 от ЗДАНС (отм.) да назначи председателя на агенцията с указ, вместо което съгласно новия ЗДАНС председателят се назначава от НС по предложение на министър-председателя. Изразените от президента надежди, че така председателят щял да бъде назначен по-прозрачно и с по-широки обсъждания, са меко казано наивни.
От светкавичния и необясним избор на Пеевски се разграничават дори народни представители на БСП – например Георги Кадиев: „С предложението за Пеевски ние показахме най-неприятното лице на политиката – задкулисните сделки и игри. Предадохме каузата и младите хора на улицата ни го показаха ясно. Те не са криминални елементи, нахъсвани от други партии. Те са хора, искащи нормална държава.“
Опит за бегла аргументация на избора даде министър-председателят Пламен Орешарски: „Кандидатурата на Делян Певески надделя с това, че специалистът не е вътре в системата, а търсехме умишлено външен специалист, за да може да се преструктурират някои активности. (...) Първите задачи на Пеевски са разписани в програмните приоритети – възстановяване на държавността, в това число и пресичане на контрабандни канали.“. Възниква въпросът какъв точно „специалист“ е Пеевски – частично правим опит да отговорим на този въпрос с някои факти от биографията му по-долу.
Председателят на БСП Сергей Станишев в опита си да подкрепи позицията на министър-председателя, изведе създалия се абсурд на най-високото възможно ниво: „Мащабът на срастването на престъпността с държавата доби безпрецедентни размери.“ Това твърдение трябва да представлява аргументация за избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС, а не коментар против този избор. По-нататък, също толкова абсурдно, Станишев разкрива защо кандидатурата на Пеевски е пазена до последно в тайна и спусната в последния момент: „Ако номинацията беше предварително обявена, реакцията срещу Пеевски щеше да е още по-силна, понеже щеше да е инспирирана от ГЕРБ“. Създава се впечатлението, че Пеевски е незаменимият корифей-страшилище за организираната престъпност и корупцията по високите етажи на властта, срещу които ДАНС трябва да противодейства съгласно положенията на новоприетия закон.
Председателят на ГЕРБ Бойко Борисов изрази в отговор значително по-крайна и по-конкретна позиция: „Това е краят на столетницата [БСП] днес. Толкова съм сащисан от това, което чух, че дори не мога да повярвам, че това предложиха. (...) БСП вече не съществува като партия. Честитя на г-н Пеевски новия пост!“.
Даниел Смилов, политолог от Центъра за либерални стратегии: „Назначението на Делян Пеевски е ясен знак, че институциите се овладяват от корпоративни интереси. Той не е само политик, но и олицетворение на медийна империя, свързана със знакови банки. Издигането на Пеевски за шеф на ДАНС показва размаха и посоката на напрежението в управляващата коалиция при вземането на решения, засягащи позициите на подкрепящите я партии и олигархични кръгове. (...) Новият шеф на ДАНС е неприемлив за европейските ни партньори и ще допринесе за самоизолацията на България. Подобно скандално назначение сваля доверието в институциите и в държавността. Още по-странното е, че БСП и ДПС допускат именно тяхното правителство да понесе подобен трус. След този избор коалицията и нейното правителство просто нямат бъдеще и колапсът им е вече е въпрос на време“.
Може би ключова за обяснението на създалата се ситуация е позицията на Първан Симеонов от агенция „Галъп“: „Това е игра с огъня. За броени дни може да се стигне до много по-сериозни проблеми, свързани с поставянето на скандалното назначение в някаква етническа рамка на противопоставяне, към която трябва да се прибави и оспорваният избор на областни управители от ДПС в няколко региона. А това е много опасен развой на политическия процес, чиито очертания вече могат да се доловят“.
На фона на всичките цитирани изказвания и предвид светкавично организиралите се многохилядни протести в цялата страна възниква въпросът кой всъщност е Делян Пеевски и защо избирането му за председател на ДАНС предизвиква такива силни реакции.
Момчето е родено на 27.07.1980 г., от небезизвестната Ирена Кръстева, която ръководи Българския спортен тотализатор, а по-късно става съсобственик и в няколко от най-влиятелните български печатни издания и телевизии. Пеевски учи в специалност „Право“ на Югозападния университет „Неофит Рилски“. Придобива с помощта на майка си част от най-голямата българска печатница – ИПК „Родина“, а така също – части от няколко големи български ежедневници.
През 2001 г. Пеевски става член на Национално движение „Симеон Втори“ (НДСВ) и съучредител на гравитиращото около „жълтата“ партия сдружение „Младежко НДСВ“, от което НДСВ по-късно ще се разграничи категорично. Успоредно с това е назначен за парламентарен секретар от Пламен Петров (по онова време министър на транспорта в правителството на Симеон Сакскобургготски), което го прави най-младия член на политически кабинет (едва 21-годишен, студент в 3-ти курс). Заеманият от него пост е използван като „трамплин“ за назначаването му (в нарушение на закона, тъй като Пеевски все още няма завършено висше образование) като член на борда на „Пристанище Варна“ ЕАД (най-голямото пристанище на България). Освободен е от борда на директорите поради скандал в НС за безпринципните назначения в държавните бордове, срещу които се обявяват дори и народни представители от НДСВ.
Сред най-големите скандали от онова време е приватизацията на столичната зала „Универсиада“ и на спортния комплекс „Тотошанс“ в Златни пясъци. Със съдействието на тогавашния министър на спорта Васил Иванов (Лучано) имотите са апортирани от държавното акционерно дружество „Олимпика“ ЕАД в смесено дружество, в което участва частно търговско дружество, свързван със самия Лучано. Като едноличен собственик на въпросното дружество е вписана Маргарита Донкова (секретарка към поддържания от младежката организация на НДСВ web-сайт „Новото време“). По случая е образувано следствие, но бързо след това е заметено и забравено.
След дипломирането си Делян Пеевски за кратко работи като юрисконсулт, а после и като адвокат. През 2005 г. Висшият съдебен съвет (ВСС) го назначава (отново в нарушение на закона, тъй като няма изискуемия юридически стаж) като следовател в Икономическия отдел на Столичната следствена служба (ССС). Тогавашният директор на ССС – Ангел Александров (близък приятел на Ахмед Доган) предлагал момчето да бъде назначено „по изключение“ – вероятно заради изключителните му качества. В Икономическия отдел на ССС пряк началник на Пеевски е Петьо Петров (известен в криминалните среди като Петьо Еврото). 7 месеца след назначаването му, Пеевски напуска ССС, тъй като е назначен за заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии (вече в правителството на Сергей Станишев), където отговаря за Държавния резерв. По същото време става член и на междуведомствената комисия, занимаваща се с издаването на лицензи за търговия с оръжие и боеприпаси.
От тогава датират няколко разработки на ДАНС и на Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ (ГДБОП) срещу него, осъществявани заради засечена корупция, злоупотреби в Държавния резерв, източване на държавни предприятия и други. Според запознати Делян Пеевски е ключов обект в операциите „Лабиринт“ и „Другари“, но до реализация (конкретни разкрития и привличане към отговорност) не е достигнато поради „чадъра“, който определени политически сили са отворили над сина на Ирена Кръстева. Източници от службите за сигурност цитират, че след като разбрал за разследванията, Делян Пеевски заявил директно на агентите от Отдела за борба с корупцията, че „няма смисъл да го разследват“ (каквото и да означава това).
Към 2006 г. в биографията на Пеевски се забелязва твърдението, че той е докторант по Административен процес в ЮЗУ. Тази информация не кореспондира с официалния регистър при Министерство на образованието. По-късно докторантурата „изчезва“ от биографията на младия юрист.
През 2007 г. името на Пеевски се замесва в поредния корупционен скандал, в който е въвлечен тогавашният министър на икономиката Румен Овчаров, заместник-министъра на икономиката Корнелия Нинова, директорът на „Булгартабак-холдинг“ АД Христо Лачев и директорът на следствието Ангел Александров. Пеевски е обвинен в прав текст от Христо Лачев, че го е рекетирал да сключва договори с конкретни търговски дружества. Румен Овчаров подава оставка, а неговата заместничка Корнелия Нинова и Делян Пеевски са освободени от министър-председателя Станишев. Ангел Александров, който още в началото на скандала е депозирал докладна до тогавашния главен прокурор Борис Велчев, също напусна поста си. В докладната Александров твърди, че се е запознал с Пеевски в ССС (независимо, че 2 години по-рано лично е ходотайствал пред ВСС за назначаването му без необходимия юридически стаж) и е „впечатлен от неговото нестандартно виждане и идеи за развитието на Държавния резерв“. Седмица след като Пеевски дава показания в прокуратурата, близкият до него заместник-градски прокурор Роман Василев осъществява показната операция „Булгартабак“, която трябваше да разкрие злоупотребите на директора Христо Лачев. По същото време ВСС разглежда молбата на Пеевски за възстановяването му като следовател, която е отхвърлена с мотива, че „щом той няма морал да бъде заместник-министър, то няма как да има морал да бъде и следовател“. Пеевски обжалва отказа пред Върховния административен съд (ВСС), който отменя решението на ВСС с аргумента, че молбата на Пеевски е било задължително да бъде удовлетворена, а в отказа липсвали мотиви.
Въпреки, че е възстановен като следовател в ССС, Пеевски 3 седмици по-късно отново бива освободен, тъй като е назначен за заместник на министъра на извънредните ситуации Емел Етем. След края на управлението на Тройната коалиция Пеевски е избран за народен представител, но не се появява нито веднъж в НС. Въпреки това от 2009 г. става член на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред, а от 2010 г. е член и на Комисията по правни въпроси към НС. След февруарските събития и разпускането на XLI-то НC, ВСС отновно го възстанови за кратко като следовател и го освободи след вписването му в листата на ДПС за 12.05.2013 г. В XLII-то НC е избран от 13-ти многомандатен избирателен район (Пазарджик), с един от най-високите изборни резултати.
Впечатление по-нататък прави светкавично организираната среща между главният прокурор Сотир Цацаров, министъра на вътрешните работи Цветлин Йовчев и новоизбрания председател на ДАНС Делян Пеевски от 14.06.2013 г. (часове след решението на НС). Както ще видим от лишеното от юридическа стойност „отворено писмо“ на Делян Пеевски, в което той декларира след пламналите протести готовността си „да приеме Решение на XLII-то НC, с което да се отмени Решението за избирането му [като председател на ДАНС]“ (в действителност той няма какво да бъде готов да приема, тъй като евентуално подобно решение на НС е едностранно и необвързано от каквато и да било негова готовност), Пеевски заявява, че „неслучайно още не е подписал акта за встъпване в длъжност“. Истината е, че в качеството си на председател на ДАНС Пеевски няма нужда да подписва какъвто и да било акт за встъпване, тъй като още в петък е подписал клетвен лист, а след това е бил приет в новия си кабинет от и.д. председателя на агенцията Константин Казаков. Цитираното „открито писмо“ беше разпратено до медиите на 15.06.2013 г., от което е видно, че според собствените му думи главният прокурор и министърът на вътрешните работи са се срещали с лице, което все още формално не е било председател на ДАНС. Излиза, че той е присъствал съзнателно на среща, на която не е имал право да присъства, а това не е истина. Ето как освен демонстрация на „мъжество“, в откритото писмо на Пеевски откриваме и една обикновена лъжа.
Още по-смайваща е позицията на Орешарски и Станишев, които се видяха притиснати от улицата по неподозирано интензивен начин заради опита си да прокарат едно безпрецедентно по своята наглост и безпринципност ключово държавно назначение. Те нарекоха действието си чисто и просто „политическа грешка“, въпреки, че то лесно може да се изобличи като откровено престъпление срещу държавността. И двамата лидери си позволиха да се оправдават, че евентуални техни оставки биха били „лесно лично решение, но крайно безотговорно поради опасност от нова дестабилизация на страната, невъзможност за подписване на споразумение с ЕК за следващия програмен период и загуба на € милиарди европейско финансиране, стабилизиране на енергийната система и решаване спешните проблеми на обществото ни“. В това „отговорно“ изявление обаче по никакъв начин не се отваря дума за това до какво води назначаването на една от най-важните позиции в системата за национална сигурност на лице без качества, обвързано с неизброими сенчести връзки, доказало в малкото си години „професионална“ изява единствено своята арогантност. Също така в изявлението не се отваря дума за това каква беше действителната причина БСП и ДПС (под мълчащите погледи на ГЕРБ и АТАКА), вместо да се заемат с изброените по-горе приоритети, да осъществяват толкова трескави и последователни действия за обезобразяването на ЗДАНС и за „настаняването“ на Делян Пеевски на въпросната позиция – въпреки очевидните законови (и морални) несъответствия. Възможен логичен отговор е негласното решение на управляващите да „върнат“ властта обратно на ГЕРБ или... да доведат страната до безпрецедентна дестабилизация и да предизвикат гражданска война.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Адвокатурата с предложения за изменения и допълнения в Закона за адвокатурата


(08.06.2013) Днес в гр. Плевен беше проведена Национална конференция на тема „За самоуправлението и развитието на адвокатурата“, в която участие взеха всичките адвокатски колегии от страната. Беше взето решение до края на годината адвокатурата да разработи законопроект за изменения и допълнения на Закона за адвокатурата (ЗАдв.), с който да бъде усъвършенствана дейността на адвокатските колегии по защита правата на адвокатите и да се подобри редът, при който се упражнява адвокатската професия. По време на конференцията се очертаха основни проблеми в действащия към момента ЗАдв., които оказват негативно влияние не само върху дейността на адвокатите, но и върху защитата на правата и законните интереси на техните доверители и подзащитни.
Тъй като ЗАдв. не дефинира пълно и точно какво включва упражняването на адвокатската професия, редица дейности, осъществявани по традиция от адвокатите (например изготвяне на нотариални актове, извършване на търговски регистрации и нанасяне на промени в обстоятелствата по тях, сключване на трудови договори и пр.), днес редовно биват пренасочвани към други професии (например нотариуси, частни съдебни изпълнители, служители при агенции за недвижими имоти, счетоводители и др.), които често не предполагат юридическо образование. По този начин интересите на стотици граждани биват увреждани – поради предоверяване на лица без адвокатска правоспособност или поради консултирането им от съветници, които едновременно с това консултират и срещуположната страна. Предлага се въвеждането на точна дефиниция на адвокатската професия и отграничаването й от други професии.
Констатирано е, че в ЗАдв. липсват разпоредби за санкционирането на лица, които извършват адвокатска дейност без да са адвокати. Предлага се в тази връзка в ЗАдв. да бъдат предвидени строги санкции и ред за налагането им по отношение на лица, които осъществяват адвокатска дейност без да притежават правоспособност (което освен гаранция за определено ниво на квалификация, е също така възможност за търсене на отговорност в случай на нарушаване на адвокатската етика и проваляне на поверените интереси). Предлага се също така да бъдат установени законови гаранции за качествено упражняване на адвокатската професия и да се предвидят по-строги административно-наказателни разпоредби за дисциплинарни нарушения и нелоялна конкуренция между адвокати.
Участниците в конференцията се обединяват около разбирането, че ЗАдв. не създава достатъчно добри условия на адвокатите при упражняване на дейността им по защита на техните доверители и подзащитни – например свободен достъп и справки по дела, получаване с предимство при представяне на адвокатска карта на книжа и сведения от съда, следствието, държавната администрация и други служби, когато е необходимо. (В действителност всичко това е посочено и в сегашната редакция на ЗАдв., но липсват гаранции за спазването на адвокатските предимства.)
Настоява се за създаването на по-прецизни правила за прием в адвокатурата, което да доведе до изчистване на професията от лица без необходимите качества за упражняване на професията. Според участниците в конференцията това е един от начините за повишаване авторитета на адвокатурата в обществото. Подлага се на критика съществуващата в момента възможност лица с 5-годишен юридически стаж да се вписват в адвокатските колегии без изпит и без преценка на техните професионални и нравствени качества. (Остава открит въпросът в какво би се изразявала „преценката на нравствените качества“ например, доколкото същото по реда на осъществяваните към момента изпити се свежда до едно формално събеседване.) Предлага се да бъдат създадени нови правила за достъп до упражняването на адвокатска професия, за лишаване от адвокатски права и за възобновяването им.
Подлага се на критика и действащата в момента правна уредба за провеждане на избори за местни и висши органи на адвокатурата, която позволява многократно обжалване на процедурите и изкуствено удължаване на оспорваните мандати. Констатирани са негативи и в самата архитектура на ВАдвС, която практически лишава малките адвокатски колегии от възможност да участват при решаването на проблеми на адвокатурата – вместо това участието им се свежда само до правото на съвещателен глас. Предлага се да бъдат утвърдени нови правила относно избора, формирането и компетенциите на висшите органи на адвокатурата и на общите събрания в страната.
Във връзка с така констатираните слабости и направените предложения, председателят на Благоевградската адвокатска колегия Емил Ядков, подкрепен от още 16 адвокатски колегии от страната, предложи да бъде сформирана работна група с председател Ралица Негенцова – председател на Висшия адвокатски съвет (ВадвС) и състав от 3 представители на ВАдвС, 3 представители на академичната общност и по 1 представител на адвокатските колегии от 5-те апелативни района (Бургаски, Варненски, Великотърновски, Пловдивски и Софийски). Предвижда се така сформираната комисия да прецизира формулираните законодателни предложения и в срок до 30.10.2013 г. да изготви законопроект за изменения и допълнения на ЗАдв., който адвокатските съвети от страната да могат в срок до 15.11.2013 г. да обсъждат на своите общи събрания. Предвижда се процедурата да завърши до 14.12.2013 г., когато на Национална конференция по проектозакона се очаква предложенията да бъдат финализирани и придвижени като проектозакон.
Ралица Негенцова, председател на ВАдвС: „Основните задачи, които сега стоят пред адвокатурата, са изясняване на принципите и насоките за бъдещите промени и как да направим така, че законопроектът, след като бъде обсъден във всички адвокатски колегии, да бъде внесен и приет от Народното събрание (НС) без да претърпи съществени промени, какъвто горчив опит вече имаме. (...) Промените в закона трябва да бъдат направени компетентно, в синхрон с другите относими нормативни актове и европейското законодателство“.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Новата търсеща система на ВКС ще премахне една корупция, наложена чрез закон


(04.06.2013) Върховният касационен съд (ВКС) обяви намерението си тези дни да пусне в действие нова информационна система със свободен достъп, която ще позволи търсене в базата данни с касационни граждански, търговски и наказателни дела от 2008 г. насам по ключови думи, фрази, правна материя и конкретни текстове от нормативните актове (досега търсене беше възможно само по деловодните данни на съда – вид на акта, номер, година, състав, входящ номер на делото и номера на предходните инстанции). Предвидено е към новата информационна система да бъде пуснат в действие и терминологичен речник с ключови правни понятия по различните видове дела. Отделно е предвидено да действа секция с актове на ВКС по дела с изключителна значимост и интерес (която вече е достъпна от официалния адрес на съда www.vks.bg).
Проф. Лазар Груев, председател на ВКС: „За първи път български съд предоставя такава информационна услуга на обществото. Това не само ще доведе до облекчаване на потребителите. Практически, въвеждането на търсачката е задължение на съда заради изискванията на Гражданския процесуалния кодекс (ГПК), който въвежда противоречивата съдебна практика като основание за касация. Освен това, с търсачката се дава възможност и на долните съдилища да следят практиката на ВКС по гражданските и търговските дела, която, пак по новия ГПК, е задължителна за долните съдилища.“
Павел Андреев, началник отдел „Информационни системи, комуникации и съдебна статистика“ при ВКС: „Възможностите на търсачката са изключително разнообразни, но тепърва практиката ще покаже кои от тях са най-използвани, за да се усъвършенстват с предимство. Въвеждането на търсачката в експлоатация не спира нейното развитие – напротив, разработването й ще продължи.“
Пускането в действие на подобна възможност за търсене в базата данни на ВКС е от съществено значение за юристите поради определеното в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК приложно поле на касационното (третоинстанционно, последно като възможност) обжалване. Според посочената разпоредба „на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните (второинстанционните) решения, в които съдът се е произнесъл по съществен (думата „съществен“ е обявена за противоконституционна с Конституционно решение №4 от 2009 г.) материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е: решен в противоречие с практиката на ВКС; решаван противоречиво от съдилищата; от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.“ Т. 1 от цитираната разпоредба очертава като подлежащ на касационно обжалване такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е „решен в противоречие с практиката на ВКС“. Това предполага касаторът (лицето, което обжалва на касационна инстанция) да познава практиката на ВКС и да се позове в своята касационна жалба на такива касационни решения, в които подобни на неговия казус случаи са били решавани по различен начин. Оставяме настрана абсурдността на законодателното изискване касаторът да се обосновава пред ВКС чрез собствените му на ВКС решения. По-същественият проблем, който граничи с нарушаване на основните човешки права и с нормативно установен отказ от правосъдие, е липсата до този момент на свободно достъпен регистър с решения на ВКС. Това принуждаваше адвокатите или да се абонират за скъпо струващи правноинформационни системи (което не би трябвало да бъде условие за достъп до правосъдие), или да търсят неформални връзки с колеги (включително в деловодството на ВКС), за да се снабдяват с необходимите им касационни решения за касационно обжалване. Ето защо пускането в действие на информационна система със свободен достъп, която позволява търсенето на касационни решения по зададена ключова дума, фраза, правна материя или конкретен текст от закона преодолява един правен абсурд, който спъваше работата на юристите и ги тласкаше принудително към корупция в продължение на години.

стари архивинови архивиактуални новини


§ ВКС постигна пробив за качествено оценяване сложността на наказателните дела


(31.05.2013) В Наказателната колегия при Върховния касационен съд (ВКС) от понеделник (03.юни) започва да действа нова система за отчитане сложността на наказателните дела във връзка с тяхното разпределяне за разглеждане от върховните съдии. Системата ще действа на база проучване от съдебния помощник на фактическата и правна сложност на делата, при което председателят на отделението ще прави окончателна преценка и ще поставя „коефициент на сложност“ за всяко едно постъпило дело. Принципно идеята не е новост – председателите на отделения подлагаха на преценка сложността на постъпващите дела и преди – но особеното в случая е, че за първи път се формализират конкретни критерии и механизми за извършване на преценката. Досега преценката се извършваше до голяма степен „на око“, съгласно разбиранията и вътрешните убеждения на председателите.
Предвижда се за определяне сложността на делата да се отчитат 6 критерия (приети единодушно от Общото събрание на Наказателната колегия при ВКС):
1) брой страници на фактическия материал по делото;
2) многообразие на процесната инкриминирана дейност;
3) брой на привлечените по делото подсъдими;
4) брой на допуснатите по делото допълнителни страни;
5) сложност на процесуалното развитие на делото;
6) брой на лицата, оспорили касирания от ВКС съдебен акт.
С въвеждането на така формулираните критерии за оценка се прави крачка към изоставянето на използвания досега „плосък“ критерий, при който (поне формално) не се правеше разлика между две дела, едното от които е малко по обем и сравнително ясно като съдържаноие, а другото – със значителен обем и многобройни, сложно заплетени правни и фактически елементи. Отказът и на предишния, и на настоящия състав на Висшия съдебен съвет (ВСС) да предприеме реални действия за въвеждането на обективни и проследими критерии за разграничаване на делата по тяхната сложност доведе до сериозни напрежения сред магистратите, до неадекватност при натоварването на отделните съдии и до нестабилност, неефективност на съдебната система като цяло. Ето защо инициативата на Наказателната колегия при ВКС е повече от похвална!
Съгласно новата система по всеки от 6-те критерия ще бъдат поставяни точки за сложност (от 1 до 5). По първия критерий (брой страници на фактическия материал) 1 точка ще се дава за обем до 200 страници, а 5 точки – за обем над 800 страници; по втория критерий (многообразие на инкриминираната дейност) 5 точки ще се дават заради преплитането на 5 и повече престъпни състава; по третия критерий (брой привлечени подсъдими) точки ще се дават заради наличието на няколко наказателно-отговорни лица, всяко от които има различно правно положение по делото; по четвъртия критерий (брой допълнителни страни) точки ще се дават заради участието на процесуални другари, частни обвинители, граждански ищци и други; по петия критерий (сложност на процесуалното развитие) точки ще се дават заради многобройни връщания на делото на по-долна инстанция, отменяне на влезли в сила присъди и други; и по шестия критерий (брой оспорвания на съдебния акт) точки ще се дават заради наличието на протести, касационни жалби, особени мнения и други. Получените по всички критерии точки ще се сумират, като сборът им може да бъде най-малко 6 (елементарно дело от I степен на сложност) и най-много 25-30 (изключително сложно дело от V степен на сложност). Благодарение на така определените 5 степени на сложност вече няма да бъде без значение дали един съдия гледа леки дела или такива, чийто обемен материал и комплицирани взаимовръзки между отделните многобройни елементи ги правят тежки, изискващи повече време и повече внимание.
Съгласно така формулираната класификация, към настоящия момент ВКС разглежда 28 наказателни дела от IV степен и около 10 от V степен на сложност. Продължава да се наблюдава трайната тенденция за висок брой постъпления (за 2012 г. във ВКС са постъпили общо 2'371 дела при 272 недовършени от 2011 г., което покачва и натовареността на съдиите (до 83 дела на съдия за година).
Системата за отчитане сложността на наказателните дела във ВКС беше представена от върховен съдия Павлина Панова, председател на Наказателната колегия и заместник-председател на ВКС, в рамките на традиционния ежегоден семинар, който ръководството на ВКС организира вече шеста година за българските журналисти. На семинара беше изяснено, че подобна система по-рано е разработвана в Благоевградския районен съд, а в работната група при ВКС са взели участие председателите на трите отделения на Наказателната колегия и по един съдия от всяко от отделенията. Интерес към системата вече е проявен от комисиятата при ВСС, сформирана за решаване на проблемите с натовареността в съдебната система.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Министър Зинаида Златанова като „европейски“ „адвокат“ на безправното мълчане


(29.05.2013) Логично, встъпването в длъжност на новия министър на правосъдието постави редица въпроси относно историята, качествата и наклонностите на Зинаида Златанова. „Обществото много се нуждае от справедливост. Обещавам да направя всичко по силите си да изпълня тази функция“, заяви министър Златанова при встъпването си в длъжност, докато служебният министър Йорданов й връчваше ключа от касата с Държавния печат. „Съдебната система не се управлява толкова от Висшия съдебен съвет – отговори Златанова на журналистически въпрос относно първите планирани от нея стъпки в качеството й на правосъден министър – колкото от съвестта на магистратите“. Разговорът беше внезапно прекратен с това многозначително изказване и с обещанието в близко време да се даде пресконференция, на която „ще отговоря на всички въпроси, няма нищо да премълчавам“.
Какво обаче премълча министър Зинаида Златанова? Ще пропуснем близките й отношения с лидера на Движение „България на гражданите“ Меглена Кунева, както и съмненията за участие в мащабни злоупотреби и спъвъне работата на български органи и институции, които функционират по почин на ЕС и имат за цел тъкмо защитата на права. Вместо това желаем да насочим вниманието към съвсем друг, на пръв поглед нямащ нищо общо с министър Златанова случай, който обаче по особен начин замесва и нейната личност, и което е най-опасяващото – представя я в светлина, твърде смущаваща за позицията на един правосъден министър.
Събитията протичат към края на 2010 г., когато министър Златанова е ръководител на Представителството на ЕК в България. Тъй като един доклад за нередности много скоро ще излезе от пределите на България и ще се насочи към Комисията, ръководителят Златанова няма как да бъде заобиколена от случващото се. Нередностите са констатирани в Комисията за защита на потребителите (КЗП), която е създадена и функционира основно поради натиск от страна на ЕС в посока признаването на определени права на българските потребители и създаването на институционални и процедурни механизми за защита на тези права. По това време т.нар. Световна финансова криза удря България и довежда до рязък колапс в строителния сектор. Инвестициите на стотици и хиляди чужденци в български недвижими имоти „на зелено“ пропадат, от което са загубени колосални суми пари. Към КЗП се изсипват десетки жалби всеки ден; пристигат включително и такива, препращани от Меглена Кунева (в качеството й по онова време на еврокомисар по потребителските въпроси) с нереалистични обещания към жалбоподателите, че исканията им ще се изпълнят от КЗП. Истината обаче е, че КЗП няма ресурс да отговори на очакванията на жалбоподателите и да защити техните потребителски права.
В така създалото се положение г-жа Албена Палпурина, тогава директор на Европейския потребителски център към КЗП (действащ по линия на международните жалби на потребители в изпълнение на проект между КЗП и ЕК) отправя запитване до тогавашния председател на КЗП Дамян Лазаров относно това как следва да се процедира с трупащите се жабли и дали не е редно същите да бъдат препращани по компетентност към прокуратурата – за образуване на разследвания относно евентуално престъпно отклоняване на средства, вложени от чужденците-инвеститори за българска недвижима собственост „на зелено“. КЗП не дава никакъв отговор на запитването, което провокира директора на Европейския потребителски център (ЕПЦ) да отправи официално запитване и до ЕК. След 2 дни се получава телефонно обаждане от личната секретарка на Меглена Кунева. Разговорът прераства в крясъци – заради това, че директорката на ЕПЦ Палпурина си е позволила да излага цитираните проблеми, при положение, че „за тези жалби знае самият министър-председател“ (тогава Сергей Станишев) и при положение, че подобни запитвания „вредят на имиджа на България“ (в контекста на трепетно очаквания по онова време Доклад на ЕК за вътрешния ред и сигурността в България).
Чашата прелива окончателно от още една „битка“ на директорката Палпурина – насочена към уреждане статута на служителите в ЕПЦ, които са назначени по граждански договори. Това е направено в нарушение на изричното изискване на Грантовото споразумение за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ №2009-81-03 между ЕК и КЗП, уреждащо статута и функциите на ЕПЦ България. Чл. I.11 „Други специални условия“, т. I.11.10 „Персонал“ от Споразумението задължава КЗП в качеството й на бенефициент и изпълнител на проекта да назначи на пълен работен ден директора на ЕПЦ и юридическия съветник, които да работят в помещенията на ЕПЦ и да не осъществяват друга професионална дейност, докато заемат своите длъжности. Подобни задължения съгласно българското законодателство могат да бъдат вменявани само в рамките на трудово правоотношение. Въпреки това със служителите са сключени граждански договори, което ги лишава от следващите им се по Кодекса на труда социални права и защита. „Гражданските“ договори на служителите разкриват класическите характеристики на трудови правоотношения: например г-жа Палпурина е назначена с договор №76-ГД от 30.12.2009 г. на длъжността „директор“ (която по своята същност е трудова длъжност); в чл. I.1 от нейния договор са описани конкретните трудови задължения на директора, представляващи по своята същност длъжностна характеристика; в чл. I.2 е определено месечно възнаграждение; по-нататък е вменено задължението за полагане на труда при пълен работен ден, в място и със средства, определени от КЗП (което очертава и другите класически елементи на трудовото правоотношение – работно време и работно място). Самият председател на КЗП е признал в свое писмо №Ц-00-858 от 04.04.2008 г., че „служителите на ЕПЦ работят на пълен щат“, което сочи неотклонно към трудови правоотношения.
Водена от горните съображения, след многократни неуспешни опити да реши този въпрос в рамките на диалога и сътрудничеството, г-жа Палпурина подава на 23.08.2010 г. сигнал до Дирекция „Инспекция по труда-София“ с искане да бъде извършена проверка и на основание чл. 405а от Кодекса на труда (КТ) „гражданските“ правоотношения да се признаят за трудови – с всичките произтичащи от това правни последици. Светкавично на следващия ден й е връчена заповед №780 от 24.08.2010 г., с която е уволнена. Съмненията за „изтичане“ на информация от Инспекция по труда стават трудно заобиколими в контекста на обстоятелството, че отправените многократни настоявания за спешно посещение на място и констатиране на извършващите се нарушения на трудовото законодателство остават без реакция. Контролните органи извършват проверка едва на 03.09.2010 г., когато г-жа Палпурина вече е изхвърлена с полиция от помещенията на ЕПЦ и прилагането на чл. 405а от КТ (признаване на трудово правоотношение поради заварване на работника или служителя на работното му място) става невъзможно. По традиционния за Инспекция по труда начин жалбоподателката е препратена към това да си търси правата в съда (тоест Инспекцията е отказала да си свърши работата).
Въпреки внезапното й уволнение, г-жа Палпурина успява да изпрати на 24.08.2010 г. своя „Доклад във връзка с възникнали усложнения в работата на Европейски потребителски център България“ до ЕК, до ресорното Министерство на икономиката, енергетиката и туризма (МИЕТ) и до тогавашния министър-председател Борисов. В доклада се разкриват редица нередности, свързани със системния отказ на КЗП да координира своята дейност с ЕПЦ, неграмотно администриране и изолиране на служителите, манипулирани обществени поръчки, нескопосано изпълнение на същите и редица други.
Тъкмо в този момент на сцената излиза настоящият министър на правосъдието Зинаида Златанова – в качеството й на ръководител на Представителството на ЕК в България (което също е получило изпратения и пряко до ЕК доклад на г-жа Палпурина). Ръководителят Златанова приема вече бившата директорка на ЕПЦ, изслушва я и... я съветва да спре да се занимава с тези проблеми, защото няма смисъл да се бори! С този съвет се изчерпва съдействието и подкрепата от страна на настоящия правосъден министър, който днес констатира, че „обществото много се нуждае от справедливост“ и обещава „да направи всичко по силите си да изпълни тази функция“!
Продължаваме нататък с историята за г-жа Палпурина, тъй като развитието на случая има пряко отношение към актуалното състояние на правосъдието днес и бъдещия ресор на министър Златанова.
Независимо от съмненията за лични интереси на тогавашния председател на КЗП Дамян Лазаров за това констатираните от г-жа Палпурина нередности да не видят бял свят, тъй като той е бил пряко свързас със строителния сектор и засегнат от сипещите се по онова време жалби на собственици „на зелено“ (които съмнения засега остават недоказани), г-жа Палпурина завежда дело за установяване трудовия характер на нейния „граждански“ договор – ведно със законните последици от това. Председателствания от районен съдия Евгени Георгиев 53-ти съдебен състав при Софийския районен съд (СРС) постановява своето решение от 03.06.2011 г. по гражданско дело №50220 от 2010 г., с което признава договора между КЗП и г-жа Палпурина за трудов, като отменя уволнението и присъжда следващото се обезщетение за оставане без работа. Съдът аргументира своето решение така: „Съгласно чл. 1, ал. 2 от КТ, трудово е това правоотношение, по което се предоставя работна сила. Работната сила се предоставя за извършването на определена работа, а не за постигането на определен резултат (вж. в този смисъл и следните решения на ВКС и ВС: 1030-2001-V Г.О.; 537-1999-IV Г.О.; 1849-1993-III Г.О.; 85-1988-II Г.О.). (...) Между г-жа Палпурина и КЗП не е било уговорено постигането на определен резултат. Точно обратното, г-жа Палпурина се е задължила да извършва дейности, свързани с предоставянето на нейната работна сила, с оглед ръководството на ЕПЦ. (...) Срещу това е било уговорено тя да получава ежемесечно възнаграждение“. Решението на районен съдия Георгиев се отличава с рядко срещана последователност и систематичност, което го прави много добър пример за издържано юридическо мислене.
Ответната страна в лицето на КЗП обжалва цитираното първоинстанционно решение пред Софийски градски съд (СГС) като неправилно и необосновано. Според процесуалния представител на КЗП правоотношението е гражданско и е задължавало въззиваемата Палпурина да доставя конкретен резултат (характерно за гражданските отношения), а не да полага труд от конкретен вид, на конкретно работно място и в конкретно работно време (характерно за трудовите правоотношения). Образувано е дело №12506 от 2011 г. на председателствания от градски съдия Елизабет Петрова II-А съдебен състав, по което на 05.04.2013 г. е постановено решение, отменящо изцяло първоинстанционното решение.
Съдът установява формално, че договор №76ГД от 30.12.2009 г. е наименуван от страните „граждански“, като КЗП е наречена „възложител“, а въззиваемата Палпурина – „изпълнител“ на дейности по проект „Европейски потребителски център България“ (ЕПЦ България), в съответствие с Грантово споразумение №2009-81-03. Съдът подробно обследва описаните в договора длъжностни функции на директора, уговореното ежемесечно възнаграждение и издаваните от въззиваемата Палпурина „докладни записки“ за извършената от нея работа в периода 01-07.2010 г., които са адресирани до главния секретар на КЗП, резюлирани са от него и са служили като основание за изплащане на следващите се месечни възнаграждения. На всичките „докладни записки“ Палпурина е посочвала полагането на 8-часов труд при 5 работни дни в седмицата.
Въпреки направените до тук констатации, съдът се насочва към това „да изследва действителната воля между страните, правните последици, които са целели“, за да определи какъв е характерът на сключения от тях договор. В тази връзка, „тълкувайки действителната воля на страните (...), въззивният съд достига до правния извод, че сключеният между страните договор, наименован от тях граждански договор, няма за предмет престирането на работна сила/жив труд, а постигането на конкретни резултати (...)“. Съдът приема, че „от съдържанието на възложените задачи не може да се приеме, че същите са трудови по своя характер, т.е. свързани с предоставянето на работна сила“. Според съда процесният договор „не съдържа основните, съществени уговорки, които предпоставят действителността на трудовия договор – трудови функции при йерархична зависимост от работодателя, месечно трудово възнаграждение, работно време и месторабота“. В абсолютно противоречие с трудовоправната доктрина и трайно установената съдебна практика, въззивният съд „тълкува“ чл. 62, ал. 1 от КТ и приема, че „трудовото правоотношение, вкл. основните елементи от него не могат да бъдат установявани с други доказателства, [освен с трудов договор в] писмена форма, която е условие за неговата валидност“. Ако това би било така, не би съществувал например чл. 405а от КТ, който определя реда за обявяване съществуването на трудово правоотношение при липсата на валиден писмен трудов договор; не би съществувал чл. 414, ал. 3 от КТ, който предвижда административно-наказателна отговорност за работодател, допуснал полагането на труд (респективно – възникването на трудово правоотношение) преди сключването на писмен трудов договор. Подобни явления изобщо не биха били приемани от закона за такива, които дават основание на едно лице да изиска признаването му за работник или служител и връчване на трудов договор (включително със задна дата). Във връзка с казаното до тук припомняме, че законът разглежда трудовото правоотношение само и единствено като „отношение при предоставянето на работна сила“ (чл. 1, ал. 2 от КТ), без да посочва наличието на писмен трудов договор като условие за съществуване на такова правоотношение (въпреки, че императивно задължава страните да сключат такъв договор). Всичко това не е било съобразено от въззивния съд – въпреки, че стои сред основните и елементарни начала на българското трудово право!
По-нататък второинстанционният съдът, лишавайки своите разсъждения от всякаква обективна логика, проследява, че „в процесния договор не е извършено препращане към соченото от ищцата [Палпурина] споразумение за безвъзмездна финансова помощ №2009-81-03, т. е. не е обективирана волята на страните да уредят отношенията си съгласно уговорки, посочени в други документи“. Нарушавайки прогласеното в чл. 10 от ГПК свое задължение да съдейства за цялостно установяване на обективната истина, съдът отказва да види очевидното – че въззиваемата Палпурина е назначена именно в изпълнение на цитираното по-горе споразумение като директор на ЕПЦ България (тази структура е създадена в изпълнение на това споразумение и цялата нейна дейност е подчинена на установените в споразумението изисквания – включително изискването директорът и юридическият съветник да работят при пълна заетост и да не осъществяват други професионални дейности). Отново в нарушение на чл. 10 от ГПК, съдът отказва да съобрази значението на представените по делото „докладни записки“, от които е видно, че Палпурина е полагала ежедневен 8-часов труд при 5-дневна работна седмица. Тези отчетни форми съдът би следвало до доказване на противното да разглежда като добросъвестно и истинно съставени – още повече, че всичките са резюлирани от главния секретар на въззивника КЗП и въз основа на тези резолюции е изплащано месечното възнаграждение (проследимо от представените по делото счетоводни документи). Вместо това съдът се задоволява с констатацията, че „твърденията на ищцата [Палпурина], че й е възложено да полага труд при условията на 8-часов работен ден по смисъла на КТ с място на работа и ежемесечно трудово възнаграждение по трудов договор са недоказани“.
Съдът съобразява, че „при трудовото правоотношение работникът и работодателят се намират в определена зависимост, като първият дължи спазването на определен трудов ред, [което] е непознато за гражданските правоотношения, където изпълнителя е самостоятелен, като е задължен само да достави съответния резултат“. Воден от това свое наблюдение, въззивният съд приема абсолютно произволно, че в случая въззиваемата Палпурина „се е задължила да организира дейността на ЕПЦ при ответника по такъв начин, че да развива неговата дейност – да управлява и контролира дейността като за целта разработи визия и стратегия за него. Т.е. в изпълнение на възложените дейности е уговорено ищцата [Палпурина] да се ползва със самостоятелност, т.е. да не е трудово подчинена на ответника и спрямо нея да не се упражнява работодателска власт“. Такива разрешения в действителност не могат да бъдат открити нито в индивидуалния договор на въззиваемата Палпурина, нито в споразумението за безвъзмездна финансова помощ, в изпълнение на което Палпурина е наета като директор. Това обаче не пречи на съда да направи констатации, които не фигурират по никакъв начин в разглежданите договори и да определи първоинстанционното решение като „незаконосъобразно и необосновано“, и да постанови, че „сключеният между страните договор не е трудов, а [граждански] договор за поръчка“.
С проследяването на тези две съдебни решения – напълно противоречащи си и демонстриращи как един казус може да бъде решен ясно и коректно, или в достигащи до абсурд изопачавания – желаем да демонстрираме актуалното състояние на съдебната система в България, за чието подобряване новоназначеният министър Златанова обеща „да направи всичко по силите си“. Оставаме с надеждата (въпреки липсата на особени основания за това), че силите на министъра ще бъдат по-големи от тези на ръководителя на Представителството на ЕК, посъветвал посочения по-горе висш държавен служител просто да си мълчи относно констатираните административни нередности и косвено допуснал по този начин проследената от нас саморазправа. Защото ако ЕК може да стои далеч за безпардонната бюрократщина и навързани интереси в България, вбесените хора от улицата може да се окажат твърде близо пред официалния вход на Министерството*, който (по тоталитарна българска традиция) продължава да е забранен за влизане на обикновените граждани, „много нуждаещи се“ от... Справедливост.
____________
*официалния вход на Министерството – става дума за Министерство на правосъдието в София, чийто официален вход е затворен за граждани; същите могат да посещават сградата от невзрачен страничен вход, отреден специално за тях

стари архивинови архивиактуални новини


§ Предлага се Институт по законодателството към НС да прецизира законопроектите


(27.05.2013) Днес правозащитни неправителствени организации участваха в работна среща с ръководството на новосформираното Народно събрание (НС), в която бяха обсъдени идеи за промени и нововъведения в правилника на НС. Сред основните предложения се откроява идеята да бъдат изпълнени със смисъл разпоредбите на Закона за нормативните актове (ЗНА), относими към обсъждането на законопроекти и приемането на изменения и допълнения в съществуващите закони. Темата беше повдигната като реакция срещу тенденцията от последните десетилетия (и особено по време на XLI-то НC), когато неглижирането на правилата за мотивиране и обсъждане на законопроектите стана правило, липсата на професионализъм и все по-безсрамното прокарване на конюнктурни и лобистки законопроекти доведе до рязко понижаване качеството на законодателството, което от своя страна отслаби и обезсмисли ключови институти на правото, и обществото загуби (напълно обосновано) голяма част от своето уважение към правото. Във връзка с горното си струва да отбележим чл. 26, ал. 1 от ЗНА, според който „изработването на проект на нормативен акт се извършва при зачитане принципите на обоснованост, стабилност, откритост и съгласуваност“, и чл. 28, ал. 2, т.т. 1-5 от ЗНА, според който „проектът на нормативен акт заедно с мотивите, съответно доклада към него съдържат: 1. причините, които налагат приемането; 2. целите, които се поставят; 3. финансовите и други средства, необходими за прилагането на новата уредба; 4. очакваните резултати от прилагането, включително финансовите, ако има такива; 5. анализ за съответствие с правото на Европейския съюз“. Очевидно е за всеки наблюдател на законодателния процес, че напоследък тези норми или въобще не се спазват, или се спазват формално, повърхностно и често направо превратно – в услуга на предварително определени интереси, за които законът се явява само инструмент, но не и мерило.
Във връзка с такива разсъждения и констатации заместник-председателят на НС и председател на Временната комисия за изработване на проект за Правилник за организацията и дейността на НС Мая Манолова (БСП) потвърди в рамките на днешното обсъждане с правозащитните неправителствени организации необходимостта от създаване на механизми за спазване изискванията на ЗНА, включително и като се изготвя задължителна оценка за въздействието на законопроектите преди да бъдат внасяни за гласуване в пленарна зала. С тази цел се предлага да бъде създаден специализиран Институт по законодателството, който да изработва анализи на нормативната уредба и да прецизира законопроектите преди внасянето им за гласуване в НС. Целта е институтът да осигури правилно използване на юридическата техника, да способства за изглаждането на противоречия в законодателството и за синхронизиране с основните правни принципи. Остава обаче открит въпросът при евентуално пускане в действие на подобен институт какви биха били функциите на действащите в момента законодателни комисии към НС, които съставляват основна част от дейността на народните представители. От една страна професионалният юридически подход е жизнено необходим на законопроектите, които често са в противоречие с основни разбирания на правото. От друга страна обаче затварянето на законотворчеството в административна по своя характер институция предпоставя риска от капсулиране на законодателството в тясно сътрудничество и услуга на властта. Ето защо – ако се пристъпи към създаването на такъв специализиран институт – трябва много внимателно да бъдат преценени неговите правомощия и в никакъв случай да не се допуска той да бъде поставен като преграда, като страж по пътя на законотворчеството. Отделно от това стои обстоятелството, че една формална институционализация сама по себе си не може да замести лошия управленски вкус и отсъствието на правно мислене. В този смисъл трябва да се има предвид, че създаването на подобен институт е трудно да се предвиди доколко би способствало за решаване на съществуващи законодателни проблеми и да се помни принципно негативния ефект за едно общество от безсмисленото роене на висши административни структури.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Чл. 417, т. 2 от ГПК позволява банките да ограбват законно българския народ


(25.05.2013) Сред основните мотиви за приемането на действащия в момента Граждански процесуален кодекс (ГПК) беше бавното и неефективно правораздаване, което позволяваше голям брой граждански дела с принципно ясни и еднотипни казуси да „задръстват“ съдилищата, а веднъж като завършат с осъдително решение след многократни и дългогодишни протакания, да се сблъскват с напълно неефективно изпълнително производство, неспособно по никакъв начин да защити интересите на кредиторите. Една от ключовите иновации в новия ГПК беше т.нар. „заповедно производство“ по чл. 410 и сл., и неговия по-голям брат – „незабавното заповедно производство“ по чл. 417 и сл. от ГПК. Концепцията на заповедните производства е да се въведе формален съдебен способ за осъждане на длъжника и привеждането му към принудително изпълнение, като се спестят неудобствата, разходите и забавянето на едно класическо исково производство. Мотивиран от стремежа си да форсира осъждането на длъжника и пристъпването към ефективно принудително изпълнение обаче, законодателят се увлече сериозно и достигна далеч отвъд „състезателното начало“, „равнопоставеността“ на страните в процеса и тяхното „право на защита“ (все принципи на правото, закрепени както в Конституцията, така и в редица общопризнати европейски и международни норми.
Чл. 417 от ГПК позволява заявителят (кредиторът) да поиска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, удостоверяващ неговото вземане и позволяващ длъжникът да бъде осъден по бърза процедура, без възможност да се противопостави на осъждането. Длъжникът разбира за осъждането едва когато получи призовка от съдебния изпълнител за доброволно изпълнение. По този начин длъжникът се лишава от основни права, признати от Конституцията (чл. 121, ал. 1 и чл. 122, ал. 1) за всички граждани: лишава се от правото му на равенство пред закона, като се нарушава състезателното начало (процесуална възможност всяка от страните да навежда аргументи в своя полза, преди съдът да се произнесе); лишава се от възможност да възрази срещу неоснователните претенции на заявителя (кредитора) и да се защити, вместо което бива директно осъден и се пристъпва към принудително изпълнение; лишава се от възможността своевременно да признае дълга, ако счита претенцията за основателна и по този начин да си спести допълнителни съдебни разходи, които увеличават общия му дълг.
Възможността кредиторът да осъди длъжника по бърза процедура и без да го известява за това (без да му дава възможност да бъде изслушан и да се защити) нарушава основни правни принципи – равенство пред закона, състезателност, право на защита (чл. 121, ал. 1 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията). Въпреки това тази възможност беше частично оправдана в хипотези, при които осъждането се базира върху акт на компетентен орган на властта (чл. 417, т.т. 1, 7 и 8 от ГПК) или върху акт, издаден със съзнателното участие на длъжника (чл. 417, т.т. 3-6 и 9 от ГПК). Никое от тези условия обаче не наблюдаваме в хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК, където осъждането се базира върху едностранно съставените от държавни учреждения, общини или банки документи и извлечения от счетоводни книги.
В хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК държавнтите учреждения и общините действат като обикновени гражданскоправни субекти (сама по себе си държавната или общинска собственост не е основание за придаване на каквито и да било властнически правомощия), като липсата на властови правомощия при банките, които по същество са частни търговски субекти, е още по-очевидна.
Допускането вземания на държавни учреждения, общини и банки да се събират по ускорена процедура беше оправдавано от авторите на атакуваните норми с необходимостта да бъде повишена събираемостта, като се повиши ефективността на правосъдието чрез намаляване на разходите и сроковете за осъждане. По този начин се нарушава основен гражданскоправен принцип, формулиран в чл. 154, ал. 1 във вр. с чл. 180 от ГПК. Според цитираните разпоредби „всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения“ и също така „частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица“. Последното означава, че частният документ (издаден едностранно от самото лице – било то и държавно учреждение, община или банка) не може да служи като сигурно доказателство за нищо друго, освен за обстоятелството, че лицето е направило това изявление. Никой не може да осъжда другиго само на базата на собствените си твърдения в своя полза. Дори и престъпникът, който прави самопризнание за своите прегрешения, не може да бъде осъден само на това основание!
Документите и извлеченията от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките, са обикновени частни документи (не са официални документи, издадени от орган на властта в изпълнение на неговите властнически правомощия). Ето защо такива документи и извлечения от счетоводните книги не би следвало да получат по-голяма доказателствена стойност от който и да било друг частен документ.
Разбирането, че подобно бързо заповедно производство подпомага кредитирането и енергийната ефективност, е лобистко и не следва да се приема. Предвидената в чл. 410 и сл. от ГПК възможност за осъждане на длъжника е напълно достатъчна за защита интересите на кредитора, доколкото кредиторът получава възможност за бързо и ефикасно осъждане. Правата на длъжника в тази хипотеза обаче също са защитени, защото той има право на възражение срещу заповедта за изпълнение – преди тази заповед да може да влезе в сила. По този начин на длъжника се предоставя възможност да прецени дали да поеме риска към дълга му да бъдат прибавени и редица допълнителни такси и разноски, ако постави кредитора в позиция да доказва своите претенции по общия ред на исковото производство. Ето защо считаме, че допуснатото по чл. 417 и сл. от ГПК изключение от фундаменталните правни принципи (принципа на равенство, състезателност и право на защита) може да бъде оправдано само в две хипотези: когато осъждането се базира върху акт на компетентен орган на властта (чл. 417, т.т. 1, 7 и 8 от ГПК) или когато се базира върху акт, издаден със съзнателното участие на длъжника (чл. 417, т.т. 3-6 и 9 от ГПК). Сред тези хипотези няма място хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК, когато осъждането се базира върху едностранно съставените от държавни учреждения, общини или банки документи и извлечения от счетоводни книги, и поради тази причина цитираната норма следва да бъде отменена.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Да се гарантират депозити до €100'000 „отсега нататък, навсякъде и завинаги“


(15.05.2013) На своята среща от 13-14.05.2013 г. Съветът по икономика и финанси на ЕС (в който участват всичките финансови министри на страните-членки) се обедини около идеята, формулирана от Мишел Барние (европейски комисар за вътрешния пазар и услугите в ЕС), малките банкови депозити до €100'000 да бъдат защитавани изцяло в случай на банкрут и преструктуриране на банкови институции „отсега нататък, навсякъде и завинаги“. Каквото и да означава тази мъглява фраза, волята на финансовите министри на пръв поглед е насочена към вземането на едно социално и справедливо решаване: средствата на малките вложители (в размер до €100'000) да бъдат защитени с приоритет в случай на финансова нестабилност (подобна на случилата се съвсем скоро в Кипър) и да бъдат изплащани на вложителите в пълен размер от нарочни държавни фондове. Паралелно с това принципно социално и справедливо решение беше поставен въпросът каква да бъде съдбата на банковите депозити с размер над €100'000. Предполага се, че такива суми държат големите вложители, които в повечето случаи разполагат със значителни средства и не би следвало да бъдат покровителствани поради социални съображения. Тъкмо в този смисъл бяха и решенията от месец март.2013 г. на Народното събрание в Никозия, което след сериозен натиск от улицата и отхвърляне на идеята всички банкови депозити да се обложат с „еднократен данък“ от 6,7%, наложи такъв данък в размер на 60% именно върху големите депозити – в изпълнение на изискването от страна на т.нар. „Тройка“ (Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд) Кипър да набере €10'000'000'000 собствени средства, за да получи спасителен кредитен пакет за своята банкова система и за спасяване на страната от пълно икономическо разорение (последното остава спорно – доколкото Исландия е пример за страна, която също се изправи пред банкрут на банковата система, но отказа да налива каквито и да било допълнителни средства в нея и днес бележи забележителен икономически поддем – независимо от мрачните прогнози за предстоящ финансов апокалипсис).
Остава открит въпросът какво е правното оправдание на това банкрутът на една частна търговска банка да бъде покриван от средствата на нейните вложители – чиито влогове, независимо дали са „големи“ или „малки“, са собственост на вложителите им, но не и на банката или на държавата, вземаща политическото решение за оздравително рефинансиране на банката. Непонятно и правно абсурдно е решението средствата на вложителите (били те „малки“ или „големи“) да бъдат използвани против волята им за оздравяване на банковата система – когато вложителите нямат и не могат да имат каквато и да било вина или отговорност за допуснатия банкрут. Основният правен принцип „Комуто ползите – нему и вредите“ се оказва безпрецедентно погазен в полза на банковата система, която всички ние – граждани и вложители – се оказваме задължени по силата на цитираните (над)държавни решения – да поддържаме – включително и като се „изземват“ наши средства, за да се наливат за оздравяването й. В този смисъл принципно справедливото социално решение „малките“ банкови депозити да не бъдат засягани от подобна оздравителна мярка, се оказва едно плоско прикритие на потъпкването на един основен принцип. Важно е в тази връзка да се отбележи и това, че „големите“ депозити са не по-малко частна и неприкосновена собственост, отколкото „малките“ депозити или което и да било друго притежавано от някого материално благо. Също така разделянето на банковите депозити на „малки“ и „големи“ е въпрос на дефиниция, която подлежи на ревизия по всяко време. Ако принципът за покриване на банковите банкрути със средства от „големите“ банкови влогове бъде веднъж утвърден, на по-късен етап ще бъде много лесно дефиницията за размера на влоговете да бъде ревизирана и засегнати от това правно недопустимо решение да се окажат всички – включително и „малките“ от днешна гледна точка вложители. Вероятно осъзнавайки правния абсурд на такова разрешение, европейските финансови министри побързаха да подчертаят, че „изземване“ на банкови депозити ще се допуска едва „след като бъдат приложени всички други възможности“, при което вложителите „трябва да имат привилегировано положение и да бъдат последните, които ще изгубят средствата си“ (последни след разходването на всички възможни резерви и активи на самата банка). Въпреки тези успокоителни фрази обаче остава усещането, че се отваря врата към придобилата печална популярност практика по „капитализиране на печалбите и социализиране на загубите“ (капитализиране в полза на частни търговски банки и социализиране във вреда на държавата и обществото като цяло).
Тъй като финансовите министри не успяха да вземат решение за реда и условията, при които средства от „големите“ банкови влогове ще бъдат „изземвани“ за оздравяване на банките, се очаква въпросът да бъде поставен за решаване отново пред месец юни.2013 г. Тогава се очаква да бъде утвърден и механизмът, който практически ще има като последица ограничаването на правото на собственост на вложителите в полза на банките и в полза на финансовата система.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Пластинацията – триумф над смъртта или правителствено подкрепяно престъпление


(07.05.2013) В абсолютно нарушение на разпоредбите на чл.чл. 208а-208в от Закона за здравето (ЗЗ), определящи категорично правилата за третиране тленните останки на покойни хора след тяхната смърт, на 25.04.2013 г. в София (на българска територия и под юрисдикцията на цитираните норми) „Интер Контакт България“ ЕООД откри за публиката престъпната по своя характер изложба „Човешкото тяло – разкрито и реално“ (аналогична на изложбите на д-р Гюнтер Фон Хагенс, 57-годишен професор по патоанатомия от Хайделбергския университет, открил пластинацията като метод за консервиране на телата в автентичен вид).
Съгласно чл. 208а от ЗЗ, „тялото на починало лице може да се използва за целите на обучението и научните изследвания във висшите медицински училища, след като смъртта е установена съгласно медицинските критерии и ред (...)“. За използването на човешкото тяло по цитирания начин ал. ал. 103 на чл. 208б от ЗЗ изискват „лицето [да] е български гражданин и приживе [да] е изразило писмено съгласие за това“, или такова съгласие да е получено „в разумно кратък срок“ от най-близките роднини, или без такова разрешение – ако роднини няма. Законът е категоричен – тялото на починалото лице може да се използва само „за целите на обучението и научните изследвания“ и само „във висшите медицински училища“. Организирането на атракциони, подобни на изложбата „Човешкото тяло – разкрито и реално“ – макар и с евентуални „научнопопулярни“ интенции, е противозаконно. Етаж ІІІ на столичния „ЦУМ“ категорично не е висше медицинско училище и посетителите на изложбата нито се обучават, нито преподават, нито развиват научна дейност. Това прави атракцията с човешки трупове недопустима. Чл. 208в, ал.ал. 1 и 2 от ЗЗ определя „след приключване на обучителната дейност висшите медицински училища [да] уведомят близките или роднините на починалото лице и [да] поемат разходите по погребението му“, респективно – „[сами да] извършат организацията и [да] поемат разходите по погребението“, ако лицето е дало съгласие за това и няма близки роднини, или без съгласие, ако няма открити роднини. Казано в едно изречение, законът изисква след приключване на обучението или научните изследвания тленните останки да бъдат погребани или кремирани.
Чл.чл. 18-23 от Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки (ЗТОТК) определя също толкова изчерпателно реда и условията, при които от мъртвото човешко тяло могат да се вземат органи, тъкани и клетки, с едно единствено приложение – да бъдат присадени чрез медицински методи и с цел лечение в тялото на реципиент, който се нуждае от тях. Чл. 7 от ЗТОК допуска „органи, тъкани и клетки, които не могат да се ползват за нуждите на трансплантацията по медицински причини, (...) да се предоставят за други лечебни, диагностични и научно-медицински цели“. Използването на мъртви човешки тела или на човешки органи, тъкани и клетки за каквато и да било друга дейност или цел е недопустимо.
По-конкретно редът за използване телата на починали лица за целите на обучението и научните изследвания във висшите медицински училища се определя в Наредба №2 от 18.05.2012 г., приета съгласно чл. 208б, ал. 4 от ЗЗ съвместно от министрите на здравеопазването, на правосъдието и на вътрешните работи. Така определени, тримата ресорни министри обxващат широк кръг от проблеми, които имат отношение към третирането на човешки тленни останки. Министърът на здравеопазването отговаря за опазване на човешкото здраве и за съблюдаването на редица етични норми, свързани с човешкия живот, здраве и телесна неприкосновеност. Ако законът допуска прекрачване границата на тази неприкосновеност – както проследихме по-горе – той е мотивиран изключително от хуманни и високонравствени дейности: обучаването на бъдещи здравни работници и осъществяването на медицински изследвания. Министърът на правосъдието и министърът на вътрешните работи на пръв поглед нямат отношение към проблема. Привличането им към приемането на Наредба №2 обаче е мотивирано с изключително опасните възможности евентуален пропуск в реда за третиране на човешките тленни останки да отвори пътеки за престъпни посегателства срещу паметта, достойнството, неприкосновеността и по-страшно – за посегателства срещу човешкото здраве и живот.
Печална известност в тази връзка са придобили многобройни престъпления, свързани с трафик на хора и умишленото им умъртвяване или съсипване на здравето им с цел търговия с органите им. Наблюдатели не веднъж са алармирали за провеждането в някои страни (например в Китай) на масирани правителствено покровителствани убийства, при които цели групи от населението се задържат в закрити медицински центрове и се поддържат в изкуствени условия живи, докато последователно се отнемат от телата им жизнени органи за извършването на скъпоструващи имплантации. По този начин човешкото тяло се превръща в скъпо струваща стока – предмет на ужасен бизнес, който отива твърде далеч отвъд хуманните идеи на медицината. Приравняването на човешкото тяло до изложбен експонат, поставен за забавление на хората в един от софийските молове не стои много далеч от това – ето защо българското законодателство го забранява.
Извън цитираните нормативни и криминологични съображения срещу третирането на човешки тленни останки по начини, излизащи извън целите на обучението и научните изследвания във висши медицински училища, изложбата „Човешкото тяло – разкрито и реално“ съдържа редица нравствени несъответствия, които бяха широко обсъдени от философи, социолози, богослови. Човешкото тяло като вместилище на човешкия живот има особено значение във всички култури и учения – което налага съответстващо на това значение отношение към тялото. Разфасоването на човешки трупове и представянето им по развлекателен начин пред публиката опорочава това особено значение и поставя под съмнение стойността на човешкия живот и на човешката личност. „До десет години предвиждам най-малко три пътуващи изложби – заявява д-р Хагенс, – в Америка, Европа и Азия. Също като Дисниленд“. Изложбите на пластинирани човешки трупове до момента са посетени в различни световни градове от над 8'000'000 души, а близо 4'000 от тях са се възползвали от възможността да „завещаят“ тялото си за пластиниране след смъртта им. Съкровената ценност на човешкото тяло и възможността то да бъде предоставено на медицината – за развитие на науката и за помощ на нуждаещи се болни – е заменена от едно шоу! За да обслужат желаещите, вече са отворени 250 центрове по пластинация в 34 страни (само в Китай за тази дейност са наети 200 работници и служители, и са инвестирани $10'000'000), и по всичко личи, че манията за пластиниране скоро ще прерасне в грандиозен бизнес. Може би тъкмо заради това редица правозащитни институции в държавите (включително и в България) отказват да приложат закона и да потърсят отговорност.
Водени от горните съображения, оформяме настоящото като открито писмо и го изпращаме на основание чл. 15, ал. 3 от Устава на Българския лекарски съюз (БЛС) до д-р Петко Загорчев, председател на Комисията по професионална етика при БЛС – за произнасяне по този въпрос от гледна точка на медицинската етика и на основание чл.чл. 207-211 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) до Главния прокурор Сотир Цацаров – за евентуално образуване на досъдебно производство в случай, че са налице условията за търсене на наказателна отговорност. Материалът се изпраща също така по компетентност на проф. д-р Николай Петров, министър на здравеопазването; д-р Георги Костов, директор на Регионална здравна инспекция – София; Софийска районна прокуратура (СРП). Реакциите на компетентните институции – ако има такива – ще бъдат документирани и огласени от екипа на www.Advocati.org в следваща публикация по темата.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Доказана манипулативност при „случайното“ разпределяне на делата в съдилищата


(27.04.2013) Ръководителят на правната програма при Българския институт за правни инициативи (БИПИ) Христо Иванов представи вчера на пресконференция резултатите от проведената проверка на механизмите за случайно разпределяне на делата в българските съдилища. Беше установено по безспорен начин, че софтуерът Law Choice (Законен избор), използван в над 90% от нашите съдилища, е лишен от елементарни защити и се поддава лесно на манипулация – при това без да оставя каквито и да било следи от евентуалната намеса, преграждайки по този начин всякакви възможности за разкриване на евентуални злоупотреби.
Случайното разпределяне на делата, което не се поддава на манипулация, е основа за пресичане на корупцията в съдебната система. Възлагането на едно дело за решаване от конкретен съдия позволява създаването на нерегламентирани връзки, при които изходът от делото се уговаря предварително и делото се възлага за решаване именно на корумпирания съдия. Ако бъде използван механизъм, по който делата да се разпределят случайно, пободни предварителни уговорки ще бъдат сериозно затруднени – корумпирането на отделен съдия може да е лесно, но корумпирането на цяла съдийска колегия едва ли е възможно. Това е причината Европейската комисия (ЕК) да настоява многократно пред българските власти за въвеждането на механизъм, по който делата да се разпределят между съдебните състави неконтролирано от съдебната администрация – като мярка срещу ширещата се корупция в съдебната система. В резултат на това през 2006 г. почти цялото правосъдие започва да използва софтуера Law Choice, който набързо е приспособен за нуждите на съдилищата – година преди това е разработен „надомно“, буквално за една нощ, за разпределяне на дисциплинарните преписки срещу магистрати в Комисията по дисциплинарни производства към ВСС.
Софтуерът Law Choice от момента на своето внедряване нито за миг не е спирал да поражда съмнения относно сигурността и неманипулируемостта на „случайното“ разпределяне, но през годините всички компетенти институции упорито държат очите си затворени. Най-накрая през месец ноември.2012 г. ВСС заложи в т.т. 8-10 от раздел VI „Актуализиране на мерките за превенция на корупцията и конфликта на интереси в органите на съдебната власт“ на своята Годишна програма (ноември.2012-декември.2013) следните дейности: „разработване на единна методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата с цел отстраняване на недостатъците и пропуските при случайното разпределение на делата“ (т. 8); „извършване на ad-hoc (внезапни, непланирани – бел. www.Advocati.org) проверки (...) относно спазването на принципа за случайно разпределение на делата“ (т. 9); „приемане на мерки по гражданско наблюдение относно спазването на принципа за случайното разпределение на делата и срочното постановяване на съдебните актове“ (т. 10). Беше определено проверките да бъдат осъществявани от Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (КПУКИ), съвместно с представители на Инспектората към ВСС и външни експерти. В същия смисъл е и решението на Министерски съвет, залегнало в неговия „График на неотложните мерки за напредък в съдебната реформа и борбата с корупцията“ от 2012 г. В изпълнение на цитираните актове беше определено да се извърши проверка за случайното разпределяне на делата във Върховния касационен съд (ВКС), във Върховния административен съд (ВАС) и в Софийски градски съд (СГС). Така се стигна до проверките от 18.03.2013 г. и от 29.03.2013 г., когато бяха направени софтуерни тестове съответно във ВАС и във ВКС от представители на КПУКИ, на Инспектората към ВСС и на две неправителствени организации – Българския институт за правни инициативи (БИПИ) и Програмата за развитие на съдебната система (ПРСС).
Независимо от взетите решения и независимо от свършената до момента работа обаче, явно подразнен от очертаващите се резултати, небезизвестният Георги Колев (председател на ВАС и член на ВСС) постави под съмнение нормативното основание за извършване на проверките именно от КПУКИ и в присъствието на независими експерти от неправителствените организации. На заседанието на ВСС от 04.04.2013 г. Колев пожела проверките да бъдат извършвани от председателстваната от Румен Георгиев Комисия по информационни технологии (КИТ) и това беше възприето веднага от ВСС с решение, което – противно на законовите изисквания – остана без мотиви. Още на следващия ден 19 градски съдии (което е около 25% от съдиите в СГС) подписаха открито писмо до Владимира Янева (административен ръководител на съда) и до ВСС с настояване проверката да бъде извършена съгласно първоначално планираното и с участие на независими специалисти от неправителствените организации. Позицията си съдиите мотивираха така: „Въпросът как точно се разпределят делата в съда, при наличието на законово изискване за спазване на случайния принцип за това, не е вътрешноведомствен за съдебната власт. Делата, които разглеждаме, не са „наши“ – ние упражняваме конституционна компетентност да прилагаме закона и да защитаваме правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Общественото доверие в правосъдието изисква откритост на процеса за разпределение на делата за гражданите, която от своя страна предпоставя достъп до наблюдение върху начина на функциониране на съответната компютърна система.
Запознахме се с обявената от КПУКИ във взаимодействие с Инспектората към ВСС методология за извършване на планираните проверки и научихме в какъв състав вече са били извършени проверките във ВАС и ВКС. Убедени сме, че именно тази методология и най-вече участието на представители на неправителствени организации и независими специалисти гарантира установяването по ефективен и открит начин на действителното състояние на функциониращата система за разпределение на делата в СГС.
С оглед изложеното Ви призоваваме да не осуетявате извършването на планираната за 08.04.2013 г. проверка на компютърната система за разпределение на делата в СГС от състава на комисията, проверила вече тази система във ВКС и ВАС. Няма друг начин за разсейване на тежките съмнения, породени от вчерашното решение на ВСС, че системата за разпределението на делата следва да остане недостъпна за независими експерти и за представители на обществото.
Обръщаме се към ВСС, за да напомним, че съгласно изискванията на Конституцията и Закона за съдебната власт, актовете на ВСС следва да бъдат мотивирани и в този смисъл отправяме искане за отмяна на решението Ви от 04.04.2013 г., с което съвършено необосновано променихте предписани в Годишната програма за дейността на ВСС мерки и подменихте комисията, натоварена с изпълнението им“
.
Така формулирана, позицията на градските съдии принуди Владимира Янева да окаже съдействие на експертите от БИПИ за извършване на проверката при първоначално определения състав на комисията – въпреки, че реакцията на Георги Колев от 04.04.2013 г. провокира ПРСС да се въздържат от участие. Проверка не можа да протече по първоначално планирания начин и се ограничи до тестване на софтуера с цел установяване наличието или липсата на възможности за манипулиране на резултатите. Беше прегледана и допълнителна документация по повод възникнали въпроси от първоначалните тестове, но разпределянето на конкретни дела не беше проследено. Въпреки така посоченото стесняване на първоначалния обхват, с проверката се установи по безспорен начин, че при софтуера Law Choice „са налични сериозни фактори, обосноваващи риск от манипулация на разпределението на делата по начин, който да компрометира антикорупционния ефект на законовото изискване за случайност на определяне на съдебните състави по делата“. Установено е, че липсва адекватно ниво на сигурност и файловете не са защитени от манипулация. Софтуерът позволява във всеки момент да се променят двете ключови компоненти: брой дела за конкретен съдия и коефициент на натовареност за съдията. В зависимост от промяната на тези компоненти може да се осигури постъпването на конкретно дело при конкретен съдия или обратното – конкретен съдия да бъде изключен от разпределянето и да се гарантира, че делото няма да бъде възложено на него. Променянето на ключовите компоненти не оставя никакви следи и прави невъзможно последващото проследяване на манипулацията. Всеки „вътрешен човек“ може да отваря директориите на Law Choice, тъй като те нямат никаква защита. Не е защитен дори файлът с паролите за достъп. На всичкото отгоре архивът на Law Choice, където се отразява извършеното разпределяне, също може да се редактира чрез отварянето му като обикновен текстови файл – без изобщо да се използва интерфейсът на софтуера и без да остават каквито и да било следи. „Вътрешният човек“ може просто да изтрие нежеланите редове, генерирани при „случайното“ разпределяне на делата, или да пренапише съдържанието им, възлагайки по този начин конкретни дела на конкретни съдии. Според заключенията по проверката „това води до възникване на множество непрозрачни и неподлежащи на контрол практики в прилагането на програми за случайно разпределяне на делата, които са потенциален източник на риск. Областите, в които председателите [на съдилищата] разполагат с дискреция, включват и такива, които биха могли да бъдат използвани за оказване на натиск върху други съдии“. И на фона на всичките констатирани слабости, проверката достига до извода, че „проверките на Инспектората към ВСС по отношение програмите за случайно разпределяне на делата са неадекватни. От обхвата на проверките (...) практически са изключени въпросите на сигурността на софтуера и рисковете от злоупотреби с него по силата на липса на собствен капацитет за проверка по тези теми. Проверките за съответствие между документацията, електронните масиви от данни в архива на системата и актовете на административните ръководители също не са достатъчно задълбочени“. Така формулирани, заключенията от проверката довеждат до изводи не само за слабостите на използвания от съдилищата софтуер, но и за липсата на капацитет в съдебната система за установяване на тези слабости и за ефективното им преодоляване.
Експертите от БИПИ препоръчват „спешната подмяна на този продукт (Law Choice) с друг. Планирането на новата система за случаен избор (базови изисквания, архитектура, план за реализация) следва да бъде извършено от работна група с участието на външни експерти, за да се гарантира откритостта на процеса и елиминирането на евентуални бъдещи слабости от самото начало“. Препоръчва се общо събрание на върховните съдии от ВКС и ВАС да издаде тълкувателни решения относно прилагането на законона във връзка с формиране на съдебните състави и съдийските отделения, и относно разпределянето на делата между тях; да бъде уеднаквена и конкретизирана материята относно разпределяне на делата, като се ограничи в максимална степен уреждането й чрез вътрешни правила; да бъде въведен стандарт за прозрачност и проследимост, който прегражда възможността от манипулиране на случайното разпределяне и позволява заинтересуваните страни да проследяват по какъв начин и въз основа на какви правила е извършено конкретното разпределяне – включително чрез текуща сверка с паметта на системата; да бъде утвърден единен национален формат на протоколите от разпределяне на делата, гарантиращ действително случайно разпределяне; да бъде преосмислен статутът на системните администратори с оглед привличането на компетентни и мотивирани специалисти, въвеждане на стандарти за тяхната отговорност, мерки за продължаващата им квалификация и намаляване личната им зависимост от председателите на съдилища чрез въвеждане на централизиран конкурс и елементи на пряко подчинение към ВСС; да бъдат осигурени фактически възможоности (човешки и материални ресурси) за независима компютърна експертиза от страна на Инспектората към ВСС; и накрая – „необходимо е разработването на цялостна методика за оценка на риска при програмите за случайно разпределяне на делата, основана на трезва оценка на всички съществуващи рискови фактори, включително свързани с реалните слабости на приложимите програмни продукти и евентуална недобросъвестност на лицата с разрешен достъп до тях, която да се прилага с достатъчна честота и да се актуализира текущо“.
Христо Иванов, ръководител на Правната програма при БИПИ: „Първоначално всички заинтересувани ще отричат съществуването на тези проблеми, макар че те се знаят. Винаги е имало съмнение в системата за случайно разпределение, но сега става ясно, че бърникането в нея не оставя следи. Очаквам, че ще се мине през дълъг период на оспорване на тези заключения. Става дума за чудовищни интереси – и житейски, и финансови, и властови“.
Оригиналът на цитирания доклад може да се види тук:
http://www.legalworld.bg/getatt.php?filename=oo_o_30660.doc

стари архивинови архивиактуални новини


§ CISPA – пореден опит за налагане на контрол в internet след SOPA, PIPA и ACTA


(25.04.2013) В САЩ отново стартира дискусия за приемане на законопроект, насочен към ограничаване на свободата в internet и налагане на контрол над свободната комуникация. На 30.11.2011 г. в Конгреса е постъпил под №H.R.3523 законопроект с наименование CISPA (Cyber Intelligence Sharing and Protection Act – Закон за обмен на кибер-информация и защита), който има за цел да допълни действащия от 1947 г. щатски Закон за националната сигурност (ЗНС) с уредба относно националната сигурност на САЩ срещу компютърен тероризъм. За разлика от неслучилите законопроекти SOPA (Stop Online Piracy Act – Закон за спиране на online-пиратството), PIPA (Protect Intellectual Property Act – Закон за защита на интелектуалната собственост) и Търговското споразумение ACTA (Anti-Counterfeiting Trade Agreement – Търговско споразумение за борба с фалшификациите), с които бяха направени неуспешни опити свободата в internet да бъде ограничена под предлог борба с пиратството и нарушаването на авторски права, CISPA е поредният опит това да бъде осъществено, но вече под предлог защита на електронната сигурност на САЩ и борба с евентуални заплахи от компютърен тероризъм. Тази цел, която по дефиниция надхвърля интереса на търговските компании за защита на тяхната индустриална собственост, е заплаха за фундаментални правата на личността и за все по-малко гарантираната (извън рамките на internet) неприкосновеност.
Чрез законопроекта CISPA се предлага да бъде премахната неутралността на internet и редица „трети лица“ (системни администратори, internet-доставчици и други) да бъдат задължени да събират, систематизират и предоставят данни от потребителите за определени правителствени институции. Сред най-съществените проблеми при CISPA (подобно на проблемите, провалили опитите за прокарване на SOPA, PIPA и ACTA) е отказът да се дефинира точно какъв е предметът на проследяването и контрола, респективно – какви са конкретните основания за това проследяване и контрол. Ключовото за CISPA понятие „cyber threat information“ (оперативно интересна електронна информация) остава неизяснено като съдържание и е лишено от гаранции за това, че няма да послужи за отварянето на врата към крайно непрозрачни и опасни дейности във връзка с налагането на контрол над internet и посегателство срещу личната сфера на потребителите.
Технологичните, медийни и развлекателни internet-компании, подкрепящи законопроекта, са базирани основно в САЩ, но по силата на CISPA ще могат да насочват своите претенции към всяка точка на света. Като прибавим към това и обстоятелството, че голяма част от ключовите за internet-архитектурата елементи са базирани именно в САЩ, тласканото в тази посока американско законодателство може лесно да се превърне в ефикасно средство за контрол и манипулация срещу неопределено широк кръг от хора в планетарен мащаб, осигурявайки чрез това глобален механизъм за наблюдение и контрол на единствената към настоящия момент наистина свободна медия.
Прави впечатление, че стартирането на дебата около законопроекта CISPA не беше посрещнато с решителния отпор, стоварил се срещу други подобни опити (например в знак на протест срещу законопроекта SOPA близо 7'000 web-сайта и утвърдени internet-институции, сред които Wikipedia, Google, Mozilla, Wordpress, Reddit, Craigslist, Huffington Post и много други спряха достъпа до своето съдържание на 18.01.2012 г. и излъчваха черен екран с протестна информация). Сега като поддръжници на CISPA се изявяват технологичните компании Microsoft, Facebook, IBM, Intel, Oracle, Symantec и други. От Google запазват мълчание по темата, а Mozilla Firefox е единствената водеща технологична компания, която даде ясен и категоричен отпор, определяйки законопроекта CISPA като опасен. Същата позиция се изразява и от традиционни за този кръг от проблеми неправителствени организации като Electronic Frontier Foundation, „Репортери без граници“, Center for Democracy and Technology и др. На 22.04.2013 г. беше организиран международен протестен ден, който обаче се подкрепи от по-ограничен кръг противници на CISPA.
Станислав Додов – един от организаторите на протестите срещу ACTA у нас: „Технологичните, медийни и развлекателни internet-компании, подкрепящи закона, са базирани основно в САЩ, но по силата на CISPA ще могат да насочат обвиненията си по целия свят. Това лесно може да се превърне в същинско средство за контрол и манипулация на широки кръгове от хора в глобален мащаб, а какво по-страшно от това?“. Според Додов виртуалното пространство все още предлага относителна свобода на дейността и споделянето, както и поверителност при малко по-внимателно отношение към информационните мрежи (като например високата степен на неприкосновеност, предлагана от свободно разпространяваните от www.Torproject.org технологии – бел. www.Advocati.org). „От една страна медийните и развлекателните лобита демонстрират чудовищен контрол над държавните органи в много страни по света – както в САЩ, така и в България; както в Европа, така и в Азиатско-тихоокеански регион. В резултат пред очите ни се появяват все по-безумни и отчаяни опити за регулация на internet, облечени като закони и споразумения срещу (привидно и лицемерно) праведни каузи. От друга страна обаче, хората по цял свят реагират на тези тенденции все по-осезаемо и гражданската активност в борбата за справедливост и свободен достъп до културни и информационни блага нараства все повече. Допълнително, виждаме невероятно (буквално) смели законодателни актове в полза на потребителите – в Холандия например. В същото време „Пиратското движение“ в политически и социален смисъл се разраства лавинообразно. CISPA е просто поредната глава от един том с големина на произведение от руската класика. Независимо дали говорим за неприкосновеността на личната кореспонденция и липсата на посегателство там, или за канските писъци на заинтересованата от спазване на интелектуалната собственост индустрия, internet-потребителят ще има да се сблъсква с множество законодателства и занапред. Те може да са както от типа на тези, целящи гарантирането на „сигурността“ и бърникащи из комуникацията и данните на потребителите, така и от другите – желаещи да урегулират и наложат спазване на авторското право. Всъщност, като се замислим, е твърде възможно и да бъдат един хибриден вид, смесващ двете в едно и поставящ ултимативно предизвикателство както пред потребителите, така и пред различните активисти, хактивисти*, както и неправителствени организации, борещи се за запазване на неутралното и свободно статукво на виртуалното пространство. Истината е, че просто индустрията не желае да осъзнае, че internet е уникална сама по себе си, и респективно – в правилата си, среда – която налага ново осмисляне на авторското право, конфиденциалността и всички други сложни процеси, които произлизат от естеството й. Според мен виртуалното пространство няма нужда от повече регулация, включително и най-вече защото то вече далеч не е просто „виртуално“. Internet се появи такъв, какъвто го познаваме и даде на всички ни това, което знаем, че ни даде – именно защото бе изцяло в ръцете на свободните и иновативни разработки, и нерестриктирания обмен“.
Емил Георгиев – специалист в областта на авторските права и личната неприкосновеност в електронна среда: „Използваните от закона твърде обтекаеми дефиниции не дават ясна представа относно това какви (и най-вече чии) данни могат да се достъпват и събират, а ако към това прибавим и липсата на контрол при осъществяването на въпросния достъп, то налице е една наистина притеснителна комбинация. (...) Основният проблем, който законодателства от типа на CISPA създават, е обезсилването на checks and balances**, върху които е изграден конституционният ред на демократичните общества и държави. Оттук крачката до авторитаризма е повече от незначителна. (...) Мисля, че CISPA ни дава перфектния пример за ролята на споменатите „трети страни“, тъй като в предвиденото в нея събиране и споделяне на информация е заложено участието не само на правителствения сектор, но и на корпорациите. Засега то е само доброволно, но няма никакви гаранции доколко и докога ще остане такова“. Георгиев е учуден от изразената подкрепа за CISPA от страна на множество технологични и internet-компании, „повечето от [които] дължат икономическия си успех именно на връзката си с крайните потребители и наистина не е разбираемо, че те сега са готови да предадат интересите на своите клиенти“.
Георгиев търси решение на противопоставянето между индустрия и потребител в едно необходимо преосмисляне на правната закрила спрямо обектите на авторско право в дигитална среда: „Логичната законова промяна според мен би се изразявала във въвеждането на генералното потребителско право на свободно споделяне на съдържание. В допълнение към него обаче ще е необходим и платежен механизъм, който да гарантира справедливо овъзмездяване на творците за пропуснатите от тях възможности да реализират приходи – [например чрез] т.нар. „плосък данък за култура“ (Kulturflatrate) в германоезичните държави. Едно практическо изражение на такава мярка би било сходно на разпределението на сега събираните отчисления върху информационни носители“.
____________
* хактивисти – между „хакери“ и „активисти“; последователи на движението Anonimous (Анонимните), които често се организират на мрежови принцип и довеждат до срив web-сайтовете на организации, подкрепящи опитите да бъде ограничавана свободата в internet
** checks and balances – „пречки и баланси“; механизъм в принципа за разделение на властите (особено ясно изразен в американската Конституция), при който държавната власт е разделена на части, едновременно противопоставящи се една на друга и подпомагащи се взаимно – с цел предотвратяване на евентуални злоупотреби

стари архивинови архивиактуални новини


§ Победител в конкурса за правозащитно есе на БХК е Стефани Венелинова от СУ


(16.04.2013) По случай Деня на юриста и Конституцията 16.април, Българският хелзинкски комитет (БХК) обяви резултатите от обявения на 20.февруари (Международния ден на социалната справедливост) конкурс за правозащитно студентско есе на тема „Пренапишете притчата „През закона“ на Кафка“. В конкурса можеха да участват всички студенти по специалност „Право“ от българските университети, които изпратят своя текст до 800 думи не по-късно от 31.март и изразят „аналитично правозащитно мислене, подчинено на нравствен ангажимент към основните ценности на правото и социалната справедливост“, като си служат с добър изказ и правопис.
До крайния срок бяха получени 78 есета, от които 36 са от СУ „Св. Кл. Охридски“, 9 от НБУ, 8 от ВСУ „Черноризец Храбър“, 7 от УНСС, 6 от ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“, 5 от ПУ „Паисий Хилендарски“, 5 от ЮЗУ „Неофит Рилски“ и 1 от БСУ. От тях 5 са на студенти от I курс, 13 на студенти от II курс, 11 на студенти от III курс, 15 на студенти от IV курс и 3 на семестриално завършили студенти, като 10 не са уточнили на кой етап от обучението си се намират. Дамите са 51, а господата – 27. Постъпили са и няколко есета от студенти извън правните факултети (като например Академията на МВР) и такива от нестуденти.
Първа награда се присъжда на Стефани Венелинова от I курс, възпитаничка на Първа английска гимназия в София и участничка в множество инициативи на международни правозащитни организации. Втора награда си поделят Траян Таргов от V курс и Полина Каранлъкова от IV курс. Трета награда се присъжда на Анастас Пунев, абсолвент. И четиримата отличени са възпитаници на СУ „Св. Кл. Охридски“. Присъжда се и Специална награда за лирическа креативност – на Анита Велева от II курс във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“. Първа награда представлява възможност за 3-месечен стаж в Правната програма на БХК и еднократна стипендия от 400 лв., а втора и трета награда включват литература на правозащитна тематика и възможности за участие в обучения на БХК.
Стефани Венелинова: „За мен правото не е просто суха материя, а поле на възможности, към което не само може, но и трябва да се подхожда с творчество, ентусиазъм и отговорност.“
Следва есето на победителката:
„Тази врата бе направена само за теб“. Изречение, имащо сила да придаде смисъл на един човешки живот. Безброй литературни произведения са посветени на идеята за „избрания“, изключителен в своите способности, който се появява в критичен момент и спасява света. Ролята на всички останали се свежда до Чакането на въпросния герой и евентуалното му боготворене.
Истината обаче е, че всеки един от нас е избран. Тази мисъл, колкото и да е вдъхновяваща на теория, се оказва плашеща на практика. В реалния живот Истината, Справедливостта и Законът се възприемат като абстрактни понятия, които не само зависят, но и се налагат от някакво висше тяло. Ние винаги сме „пред закона“, чакайки справедливостта да „възтържествува“ (ако може, от само себе си) и когато това не стане, се успокояваме с наличието на ужасяващи пазачи, през които е невъзможно за обикновения човек, не-герой, да премине. Звучи нелогично, нали? Всеки би се дистанцирал от такова твърдение – то не важи за него. Ние, разбира се, подобно на героя на Кафка правим всичко по силите си – полагаме неимоверното усилие да отидем пред вратите на закона, надникваме смело, вслушваме се в разумните доводи на пазача и накрая сядаме, за да си побъбрим с него, чакайки чинно да ни пуснат вътре – все пак сме дребният човек от провинцията.
Равенството се прокламира навсякъде „de iure“. „De facto“ обаче хората бягат от него. Причината е, че то върви ръка за ръка с отговорността. Законът, равенството, справедливостта, истината – това са блага, които дават, но също така и изискват. Те всъщност биха могли да бъдат представени като едно цяло само чрез първото понятие – закон. Защото истинският смисъл на думата „закон“, необременена от каквито и да било конотации, се крие именно в това. И точно както едно правоотношение, законът в неговата цялост се състои от корелативно свързани и функционално обвързани субективни права и юридически задължения. Когато настояваме за „равенство пред закона“, не може да говорим само за „равни права“. Хората се оплакват от неравенството, но в същото време го използват като оправдание за бездействието си. Те искрено вярват в него, като по този начин го засилват. В крайна сметка, отговорността не е наша. А всъщност е.
Законът не е абстрактно понятие. Той не живее собствен живот вън от нас, заключен с железни вериги и пазен от стражи. Стражите сме ги поставили ние, за да има на кого да прехвърлим отговорността за нещастието, неуспеха и бездействието. Всеки един от нас е носител на нравствения ангажимент да бъде закона, да го осъзнава и да го пази. Законът е закрилник, който също се нуждае от закрила. Закрила дълбоко в съзнанието на всеки един поотделно.
Героят от разказа на Кафка вероятно има искреното желание да достигне до закона. Това, което не осъзнава обаче е, че той реално не е пазен от чудовищни стражи. Първият и всъщност единствен „пазач“ е страхът. Страхът от отговорност, от промяна, от неизвестното… списъкът е безкраен. Той до такава степен присъства в живота, че с течение на времето човек започва да го възприема като свой неотменен спътник и дори приятел, който го предпазва от чудовищните грешки. Едва когато най-големият човешки страх – смъртта – наближава безмилостно, човекът проглежда за светлината, която струи от Закона.
Лично аз намирам този развой на събитията за крайно незадоволителен и дори обезкуражаващ. Виновна е може би искрената ми вяра в човешката воля. И така, моят герой не моли за достъп до закона. Той не спира, за да си побъбри със страховете си. Пазачът застава застрашително пред портата и с всяка крачка, предприета от героя, чудовището придобива все по-колосални размери. Вече са лице в лице. Героят трепва и за секунда е обзет от колебание: „Ами ако нещата станат по-зле?“. Той дори се замисля дали да не се върне. В този момент обаче го осенява една мисъл: „Кое е най-лошото, което може да стане? Моята цел е да стигна Закона. Ако се върна сега, ще бъда един от многото бездействащи страхливци, които никога не съм разбирал. Не, продължавам напред!“ Героят вдига ръката си срещу страха и с недвусмислен жест простичко му казва: „Махни се“. Стражът изчезва безпомощно, все едно никога не е бил там. Портата се отваря сама. Втори, трети и пети страж няма. Героят стига до центъра на залата. Там обаче няма нищо. Героят е объркан. Поглежда надолу и в огледалния под вижда собствения си образ. От него струи сияние. В този момент чува собствените си мисли: „Тази врата бе направена само за теб“.

стари архивинови архивиактуални новини


§ „УниКредит Булбанк“ АД пак е осъдена за едностранно увеличавани лихви по заем


(15.04.2013) Председателстваният от районен съдия Ивайло Иванов VІІІ съдебен състав при Русенски районен съд (РРС) постанови Решение №635 от 04.04.2013 г. по гражданско дело №2351 от 2012 г., с което „УниКредит Булбанк“ АД беше осъдена за пореден път заради едностранно изменяне на лихвите по отпуснат от банката кредит. (За предходно осъждане на същата банка по сходен казус екипът на www.Advocati.org писа на 27.12.2012 г.)
Съгласно възпроизведените в цитираното съдебно решение факти и обстоятелства, ищцата Т.В.Р. сключила с ответника „УниКредит Булбанк“ АД договор за банков кредит №1653 от 18.10.2006 г., по силата на който й е отпуснат банков кредит в размер на €36'000 за закупуване на недвижим имот. Заедно с договора са подписани действалите към момента Общи условия на банката за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията, а така също – Погасителен план със сроковете и размера на вноските за погасяване на кредита. Ищцата Т.В.Р. се задължила да плаща месечни погасителни вноски при лихва с размер, определен чрез прибавяне към 6-месечния EURIBOR на надбавка от 2,87 пункта, което към момента на подписване на договора е 6,48% на годишна база.
През 2009 г. ищцата Т.В.Р. била уведомена, че размерът на месечната погасителна вноска се увеличава от €243 на около €300 заради увеличението на EURIBOR. Няколко месеца по-късно заради намаляване на EURIBOR месечната погасителна вноска се намалява на около €260. В следствие на т.нар. „Световната финансова криза“ от началото на 2009 г. обаче размерът на EURIBOR намалява значително, но въпреки това вноските по кредита не само, че не се намаляват пропорционално, а дори се увеличават: лихвата по кредита се увеличава от договорените през 2006 г. 6,48% на 7,33%. „УниКредит Булбанк“ АД е нарушила задължението си да променя служебно лихвата по отпуснатия кредит съгласно променянето на EURIBOR, което само е увеличавала размера на погасителните вноски. Нещо повече – противно на договорените между страните условия банката включва към договорените между страните два компонента при изчисляване на лихвата (EURIBOR и надбавка от 2,87%) и т.нар. „премия“, която по същество представлява определена едностранно от управителния съвет на банката допълнителна надбавка към фиксираната надбавка от 2,87 пункта над 6-месечния EURIBOR. „УниКредит Булбанк“ АД се позовава на клаузи от Общите условия по кредита, за които ищцата Т.В.Р. твърди, че са неравноправни по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителя (ЗЗП). (Съгласно цитираната норма „неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца (...) и потребителя“.) В резултат на тези „неравноправни клаузи“ според ищцата Т.В.Р. ответната „УниКредит Булбанк“ АД я е ощетила за периода между 05.01.2009 и 05.03.2012 г. с надвзети без правно основание лихви в размер на 5'000 лева, които по своята същност представляват неоснователно обогатяване за сметка на ищцата-кредитополучател.
Очаквано, ответникът „УниКредит Булбанк“ АД оспорва изцяло предявения иск, като твърди, че „не е задължително базовият лихвен процент да е равен на EURIBOR, тъй като този индекс не изчерпва съдържанието на базовия лихвен процент по договора, а служи само за основа при определянето му“. Ответникът се позовава на т. 11.1.1.1 от Общите условия към договора за банков кредит, които му дават правото в случай на изменение на пазарните условия (вкл. при изменение на цените на кредитните пазари и рисковите условия) да влияе едностранно върху размера на базовия лихвен процент, като го увеличава – което е сторено по решение на управителния съвет на банката. Според ответника „общият лихвен процент е фиксиран към равнището му при сключване на договора, поради което искането на ищцата за неговото намаляване в размер под това ниво е неоснователно“. Ответникът оспорва искането на ищцата за прогласяване нищожността на клаузи от индивидуалния договор за банков кредит и от Общите условия на банката на основание чл. 143, т. 10 от ЗЗП (едностранно променяне условията на договора въз основа на непредвидено в него основание), като се позовава на чл. 144, ал. 2, т. 1 от същия закон, според която „разпоредбата на чл. 143, т. 10 не се прилага за клаузи, при които: 1) доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя (...) или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги при условие, че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна по договора в 7-дневен срок и другата страна има правото незабавно да прекрати договора“.
Предвид така посочените факти и обстоятелства, съдът подвежда исковата претенция на Т.В.Р. под хипотезата на неоснователното обогатяване по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД): „който е получил нещо без основание (...) е длъжен да го върне“.
В своите разсъждения съдът установява, че в Общите условия за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията при „УниКредит Булбанк“ АД е указано задължението по договора за банков кредит да се олихвява с лихвен процент, равен на 6-месечния (или 3-месечния) EURIBOR, наречен базов лихвен процент, плюс съответната надбавка. В Общите условия също така е указано формираният по този начин лихвен процент да се променя на всяко календарно 6-месечие (или 3-месечие) и, считано от датата на промяната, общият лихвен процент по кредита, да се променя автоматично в съответствие с приетите изменения при запазване размера на договорената надбавка. Съдът потвърждава, че „принципно едностранното изменение в договора е обвързано с изменение единствено на равнището на индекса EURIBOR, на което изменение никоя от страните по договора не разполага с възможност да влияе“. Съдът потвърждава, че „базовият лихвен процент включва само и единствено посочения индекс, без да е налице възможност в него да се включва трети компонент“. Същевременно в т. 11.1.1.1 от Общите условия е предвидено при кредити, изплащани чрез анюитетни вноски (както е в процесния случай), общият лихвен процент за съответния лихвен период от лихвения план да се фиксира в размера по т. 4.1.„а“ от договора (в размера на годишния лихвен процент при сключване на договора, равен на 6,48%) и да не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му с поне 2 пункта.
Като взема предвид легалната дефиниция на §13, т. 12, б. „б“ от Допълнителните разпоредби към ЗЗП, която определя като „финансова услуга“ тази, която е „свързана с дейността на кредитни институции, включително и отпускане на кредит, в това число и на кредит, обезпечен с ипотека“, съдът определя нормите на ЗЗП като приложими в процесния случай. Като взема предвид чл. 144, т. 10 във връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, съдът признава като „неравноправна клауза в договор, сключен с потребител (…), която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца (...) и потребителя, като позволява на търговеца (...) да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание“ и я прогласява за нищожна. Съдът съобразява и правилото на чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП, което въвежда изключение за „клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си е запазил правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя (...) при условие, че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна по договора в 7-дневен срок и другата страна (...) има правото незабавно да прекрати договора“. От друга страна съдът проследява, че с решения на управителния съвет на ответната „УниКредит Булбанк“ АД по протокол №38 от 14.10.2008 г. в годишния лихвен процент по сключения договор за банков кредит е въведен „трети, допълнителен компонент – т.нар. „премия“, чрез включването на която се достига до едностранно увеличение на лихвения процент спрямо нивата, които би имал той, ако беше изчисляван само съобразно договореното – като сбор от базов лихвен процент (едномесечен EURIBOR) и фиксирана надбавка“. От цитирания протокол №38 е видно, че е взето решение „цената на всеки банков кредит да се определи като сбор от променлив базов лихвен процент, който занапред ще се формира не само от приложимия към договора лихвен индекс (напр. EURIBOR), но и от премия, определена в размер от 0 до 200 базови пункта според стойността на кредитния ресурс на кредитните пазари, както и от фиксирана надбавка“. Съдът по-нататък проследява в заключението на съдебно-икономическата експертиза как с последващи решения на управителния съвет размерът на едностранната премия е последователно увеличаван от 1% до 3,5%.
Възниква въпросът кога ще е налице „основателна причина“ по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП, която да изключва „неравноправния характер“ на клаузи в индивидуалния договор за банков кредит и съответно налице ли е такава причина в процесния случай.
Съдът мотивира отрицателния си отговор – на първо място – със същността на ЗЗП като механизъм за защита на икономическите интереси на потребителите (чл. 1, ал. 2, т. 3). В светлината на тази цел телеологичното (съобразно целта) тълкуване на нормата на чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП в светлината на посочена цел на закона налага извода, че „основателна причина“ за едностранното изменение на лихвения процент следва да бъде ясно и конкретно посочена в договора“ – по аргумент от нормата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП (задължение клаузите на договори, предлагани на потребителите, да бъдат ясни и недвусмислени). Съдът установява (от заключението по съдебно-икономическата експертиза и от становище на самия ответник), че промяната на базовия лихвен процент в случая е обвързано с изменението на пазарните условия. „Понятието „пазарни условия“ обаче е толкова широко по своето съдържание, обхваща такъв необятен брой разнопосочни по действие фактори, че на практика е невъзможно да се прецени кога се е осъществил определен фактически състав, който обуславя пораждането на потестативно право банката едностранно да увеличи лихвения процент по договора за кредит“.
На следващо място съдът намира, че е „недопустимо в един потребителски договор предпоставките за упражняване на това толкова съществено от гледна точка интересите на кредитополучателя право на банката, каквото е правото на едностранно изменение на лихвения процент, да бъдат формулирани по подобен начин и едва в рамките на едно съдебно производство това пределно широко понятие – изменението на пазарните условия – да бъде попълвано със съдържание, с твърдения за настъпили сътресения на кредитните пазари и промяна на рисковите условия при кредитирането“. По-нататък, като се позовава на заключението на вещото лице, съдът установява, че „EURIBOR-ставките са основа на цената на лихвените проценти по всички видове финансови продукти и в този смисъл самият индекс изразява изменението на пазарните условия“. Съдът проследява, че базовият лихвен процент на банката се определя от индекса EURIBOR. Следователно, „дори и да са налице изменения на пазарните условия – без да е уточнено в договора какви по своя характер и интензитет следва да са тези изменения, то те най-точно се изразяват от този индекс, който от своя страна намалява“. Съдът проследява как към момента на сключване на договора за банков кредит индексът EURIBOR е бил с коефициент над 4 и дори на моменти е надхвърлил коефициент 5. Към момента на постановяване на съдебното решение EURIBOR достига едва коефициент 1. „От тук е видно, че уговорените в договора условия за дължимите лихви, тълкувани на основание чл. 147, ал. 2 от ЗЗП по благоприятен за потребителя начин, води до обратния извод спрямо действията на ответника – на основание намалението на посочения индекс, изразяващо изменението и на пазарните условия, годишнияj лихвен процент по договора също следва да бъде намален, а не да бъде поддържан в същия размер или да бъде увеличаван“.
Съдът признава, че действително са настъпили неблагоприятни изменения в макроикономическата среда и те се изразяват в нарастване на лошите кредити и ограничено чуждестранно финансиране. Това от своя страна е причината банките да привличат финансов ресурс чрез депозити при по-висок лихвен процент, което води и до по-висок лихвен процент при кредитите, което от своя страна намалява печалбите на банките на годишна база, считано от 2008 г. насам. „Икономически затруднения изпитват обаче не само банките – продължава разсъжденията си съдът. Такива трудности изпитват и техните потребители, чиито интереси също следва да бъдат защитени. В този смисъл, както беше посочено, желанието на банката да поддържа печалбата си по процесния договор за кредит в размер на първоначално уговорената възнаградителна лихва от 6,48% не съставлява „основателна причина“ за изменение на лихвения процент“. Воден от това, съдът е категоричен: „клаузата на т. 11.1.1.1 от условията по договора, според която годишният лихвен процент може да бъде само увеличаван, но не и намаляван под този праг, е изцяло неравноправна – същата нарушава изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на ищцата и ответника, и следователно е нищожна“. Във връзка с горното съдът се позовава и на решение на Комисията за защита на потребителите (КЗП) по протокол №27 от 21.06.2010 г., по силата на което от общите условия на ответника е отпаднала неравноправната клауза, според която „минималният размер на годишния лихвен процент по кредита не може да бъде по-нисък от размера му, определен към датата на договора за кредит или към датата на сключен последващ анекс, с който се извършва промяна в лихвените условия по договора“.
Прогласил нищожността на клаузата на т. 11.1.1.1 от условията по договора, съдът достига до извода, че размерът на годишния лихвен процент следва да бъде определян само както първоначално е било уговорено – като сбор от базовия лихвен процент, съставляващ едномесечния EURIBOR и договорената надбавка – без въведения с решенията на управителния съвет на ответната банка трети компонент (т.нар. „премия“). Така изчислени, внесените от ищцата Т.В.Р. месечни погасителни вноски за процесния период от 01.01.2009 г. до 21.03.2012 г. са с €2'785,64 повече от това, което тя действително е трябвало да внесе. Така получената сума е надвнесена „въз основа на едностранното изменение на лихвения процент, предприето по силата на нищожната клауза на т. 11.1.1.1 от общите условия по договора за кредит“. Съдът цитира задължителните разяснения по по т. 1 в Постановление №1 от 28.05.1979 г. по гражданско дело №1 от 1979 г. на Пленума на действалия по онова време Върховен съд (ВС), според които „неоснователно обогатяване в хипотезата на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД (получаване на нещо без основание – бел. www.Advocati.org) ще е налице, когато е налице предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, каквато липса ще има например в случаите на получаване на нещо въз основа на нищожен акт“. Съдът приема, че процесният случай попада напълно в цитираната хипотеза. Воден от горното, съдът признава изцяло претенцията на ищцата Т.В.Р. срещу ответника „УниКредит Булбанк“ АД, като определя, че надвнесената сума подлежи на възстановяване на ищцата – ведно със законната лихва и направените разноски по делото.
Макар районен съдия Ивайло Иванов да не се е позовал на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, същата се отнася пряко към цитираното по-горе решение и си струва да бъде разгледана. Още в преамбюла на цитирания нормативен акт авторите му се позовават на принципа за „за щита икономическите интереси на потребителите“, във връзка с който е определено, че „лицата, придобиващи стоки и ползващи услуги, следва да са защитени от злоупотреба с положение от страна на продавача или предоставящото услуги лице и по-специално – срещу едностранно установени договори с общи условия и неравноправно изключване на основни права от договори“.
Чл. 3, §1 от Директивата определя като „неравноправна“ (следователно подлежаща на прогласяване като нищожна) такава клауза, която „не е индивидуално договорена“ и „въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договора“. Съгласно §2 от цитираната разпоредба „не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия“. (Продавачът или доставчикът следва да докаже индивидуалния характер на клаузата, ако иска тя да бъде изведена от приложното поле на Директивата.) В изпълнение на §3 от цитираната разпоредба към Директивата е изготвено Приложение с „примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни“. Както е видно от самото наименование, списъкът е насочващ и в същия дух могат да се посочат неограничен брой хипотези с неравноправни клаузи. Чл. 4, §1 от Директивата определя, че „преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича“. С това разрешение Директивата препраща към понятията за добра и обичайна практика, в светлината на които следва да бъде разглеждан въпросът за неравноправността. Чл. 5 от Директивата задължава продавача или доставчика да формулира клаузите по договора „на ясен и разбираем език“, под заплаха от санкцията, че „при наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя [ще] се тълкува в най-благоприятен за потребителите смисъл“. Чл. 6, §1 от Директивата постановява изискването „включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя (...) [като] договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“. §2 от същата разпоредба прегражда възможността осигуряваната от Директивата защита да бъде заобикаляна чрез симулативно привръзване на потребителския договор с правото на трета страна, за която цитираните правила не са валидни.
Чл. 7, §1 задължава страните-членки на ЕС „в интерес на потребителите и конкурентите“ да осигурят „подходящи и ефективни мерки за предотвратяване употребата на неравностойни клаузи“. Съгласно §2 от същата разпоредба това включва „възможност лица или организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите по смисъла на националното законодателство, да сезират при условията на националното право съд или компетентен административен орган (съгласно българското право такъв орган е КЗП), които да решат дали клаузите на договор, изготвени с цел за общо използване, са неравноправни, и да предприемат подходящи ефективни мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи“. Това оправомощава редица асоциации на потребители, правозащитни организации и други да се застъпват за потребителските права в областите на своето действие. §3 от същата разпоредба позволява „правните средства за защита, посочени в §2 (...) да са насочени отделно или заедно срещу известен брой продавачи или доставчици от един и същ икономически сектор или техни сдружения, които използват или препоръчват употребата на същите или подобни по смисъл договори с общи условия“. Последното дава възможност за организиране на колективни искове срещу продавачите на определен вид стоки или доставчиците на определен вид услуги, каквито са например банките и кредитните институции като цяло, доставчиците на телекомуникационни услуги, на електро- и топлоенергия, и други. По този начин Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори се оказва доста мощен инструмент за въздействие от страна на потребителите срещу налагани от търговци и доставчици неравноправни клаузи по договорите с общи условия.
Макар да не е пряко свързано с цитираното по-горе решение на РРС срещу едностранните манипулации на лихвените проценти от страна на „УниКредит Булбанк“ АД, интерес представлява и си струва да се спомене решението на І-ви съдебен състав при Съда на Европейския съюз от 14.03.2013 г. по дело C-415/11, образувано по преюдициално запитване на Търговския съд в Барселона (Juzgado de lo Mercantil No3 de Barcelona) за тълкуване на норми от Директива 93/13/ЕИО относно критериите за преценка на неравноправните клаузи в потребителските договори. (Критериите за преценка на неравноправните клаузи са от съществено значение за решаването и на дела като проследеното на „УниКредит Булбанк“ АД за едностранно променяне на лихвите по отпуснати кредити, поради което се спираме на това решение.) Самото преюдициално запитване е отправено до Съда на Европейския съюз във връзка с необходимостта да бъде приложена Директива 93/13/ЕИО при решаването на спор между кредитополучателя Мохамед Азиз (Mohamed Aziz) и Спестовната каса на Каталуния, Тарагона и Манреса (Caixa d’Estalvis de Catalunya, Tarragona i Manresa), която се явява кредитодател на ищеца Азиз и е изнесла дома му на публична продан заради просрочване на кредита, без да му се даде възможност да се защити.
Произнасяйки се по искането за преюдициално тълкувание, Съдът на Европейския съюз отбелязва изрично, че „само националният съд е компетентен да установи и прецени фактите по спора в главното производство, както и да тълкува и прилага националното право“ (34). На следващо място, „Съдът [на Европейския съюз] може да не се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси“ (35).
Очертал по този начин разграничението между своята компетентност и тази на националните съдилища, Съдът на Европейския съюз отбелязва, че „когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността“ (41). Така Съдът на ЕС легитимира служебното начало, което позволява на националня съд да обследва подробно договорните отношения между страните – дори и когато това не е поискано изрично от него – за да установи евентуална неравноправност на клауза от индивидуалния договор и да прогласи нейната нищожност.
Съдът на ЕС посочва, че „за да се прецени дали дадена клауза създава в ущърб на потребителя „значителна неравнопоставеност“ между произтичащите от договора права и задължения на страните по него, трябва да се вземат предвид разпоредбите на националното право, приложими при липсата на уговорка между страните в това отношение. Именно вследствие на такъв сравнителен анализ националният съд може да установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право“ (68). Това в българския контекст би трябвало да означава, че националният съд следва да направи преглед на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за защита на потребителя (ЗЗП), за да установи доколко договорните отношения между страните се отклоняват от установените със закон диспозитиви и ако такова отклонение бъде констатирано – да установи в каква степен то създава неравноправност спрямо потребителя. На следващо място „националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза при индивидуални преговори“ (69). Също така, „при преценката за неравноправност на дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и да се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му (...) и последиците, които посочената клауза може да има в рамките на приложимото към договора право“ (71). За да може да отговори на такива въпроси, националният съд трябва да направи преглед на добрата търговска практика и да установи какви са обичайните сделки в съответната област, респективно – доколко тези сделки водят до обществено оправдан резултат.
Обобщено, Съдът на ЕС указва „понятието „значителна неравнопоставеност“ в ущърб на потребителя (...) да се прецени, като се направи анализ на националните правни норми, приложими при липсата на уговорка между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право, [като се вземе предвид] правното положение на потребителя с оглед на предвидените в националната правна уредба средства за предотвратяване прилагането на неравноправните клаузи [и като се прецени] дали като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори“ (76).
Тази дефиниция няма нормативен ефект, доколкото е обвързваща само за Търговския съд на Барселона по делото между Мохамед Азиз и Спестовната каса на Каталуния, Тарагона и Манреса. Въпреки това обаче дава важни сведения за принципите, върху които трябва да построяват решенията си и българските съдилища, когато решават подобни казуси на описания по-горе. Добрата новина е, че районен съдия Ивайло Иванов е постановил решение, съответстващо напълно с принципите на европейското право – което трябва да насърчава хилядите българи, поставени в идентична ситуация, да не спират да търсят правата си. Не на последно място – публикуваме настоящия материал и с надеждата да насърчим и подпомогнем работата на такива юристи, които са се заели с нелеката задача да се борят срещу неравноправните клаузи в договорите на техни доверители с банки, енергийни дружества, телекомуникационни оператори и други.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Глупостта на някои български политици може да ни тласне към тероризъм и война


(28.03.2013) Въпреки „обоснованото предположение“ на бившия министър на вътрешните работи Цветан Цветанов, Европейския съюз не можа да се убеди особено в „доказателствата“ за съпричастност на „Хизбула“ към терористичния акт от 18.07.2012 г. на бургаското летище „Сарафово“, където загинаха 5 израелски туристи, българският шофьор и предполагаемият атентатор, а други 35 лица получиха различни по своята сериозност наранявания. Предполага се, че взривният механизъм е бил активиран преждевременно, може би по грешка, преди пътниците да се качат в автобуса – в противен случай жертвите биха били много повече. По мистериозен начин използваните от предполагаемите извършители неистински лични документи бяха намерени от следствието (сякаш услужливо подхвърлени от самите извършители) и това позволи разкриването на истинската им самоличност, което по мъгляви причини насочи следствието към ливанската сторица Бейрут. Последното от своя страна – по още по-мъгляви причини – доведе до „обоснованото предположение“ за съпричастност на „Хизбула“ с атентата. Логично, в Брюксел отказаха да се доверят на „обоснованото предположение“ за съпричастност на „Хизбула“, без да са се запознали с поне някакво съществено доказателство в тази посока. При своето посещение в Брюксел и в централата на НАТО от 10.02.2013 г. служебният министър-председател Марин Райков беше подложен на натиск от генералния секретар Андерс Фог Расмусен в рамките на срещата на тема „За българския принос към операциите на алианса по света и за променящите се приоритети на НАТО на фона на новите глобални предизвикателства“ да представи конкретните и недвусмислени доказателства за вината на „Хизбула“, на което той отговори в почти извинителен тон: „Ние ще продължим разследването. Ще продължим да работим по този въпрос много сериозно, много активно и ще предоставим необходимите доказателства“, явно давайки да се разбере, че такива доказателства всъщност няма. Засега. Възниква въпросът тогава: как, въз основа на какво е построил своето „обосновано предположение“ бившият вътрешен министър Цветанов?
Веднага след взрива на летище „Сарафово“ Израел обвини Иран и ливанската шиитска организация „Хизбула“. Със същата скорост Пентагонът заяви, че случилото се „носи почерка на „Хизбула“. (На този етап нито Израел, нито САЩ знаеха какво се е случило – освен това, че е взривен автобус с израелски туристи.) Странно обстоятелство около трагедията на летище „Сарафово“ беше фактът, че мигновено на местопроизшествието пристигнаха – сякаш предварително подготвени за случая – специалните израелски части „Закар“, които отцепиха района и иззеха всичките веществени доказателства, които пожелаха, преди българските служби изобщо да са могли да направят оглед. Израелските граждани-свидетели на произшествието бяха веднага отведени в Израел, без да могат да бъдат разпитани от българското следствие. През следващите месеци Израел и САЩ многократно потвърждаваха своята версия за авторството на атентата, а висши български държавници правиха необясними совалки между Вашингтон и Тел Авив, като следствието протичаше в „засилено сътрудничество“ с американските и израелските партньори. През септември.2012 г. министър-председателят Борисов призна на среща с неговия колега Бенямин Нетаняху в Тел Авив, че българското следствие не разполага с достатъчно данни за извършителите и поръчителите. През декември.2012 г. на среща с американския президент Барак Обама в САЩ (където по това време бяха на необявено от медиите неколкоседмично посещение ръководителите на почти всички български силови ведомства) министър-председателят Борисов обяви, че е необходима още работа, преди да бъдат назовани извършителите и поръчителите. През януари.2013 г. по време на посещението на министъра на външните работи Николай Младенов в Израел медиите обявиха, че е представил доклад за разследването, в който като виновник за извършването на атентата е посочена „Хизбула“. Новината за доклада беше опровергана от българските власти. По същото време министър Цветанов на среща с европейските вътрешни министри в Дъблин е обявил, че окончателните резултати от разследването ще бъдат обявени след заседанието на Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС) при президента. Израелски и американски медии изразиха убеждението, че България ще потвърди връзката на „Хизбула“ с атентата и настояха в отговор на това ЕС да впише ливанската групировка в списъка на терористичните организации. Засега това се приема единствено от Холандия, а Великобритания признава за терористично само военното крило на организацията. Останалите страни-членки са против.
След продължилото 6 часа заседание на КСНС, проведено на 05.02.2013 г. при президента (където по данни на запознати с темата не са били представени абсолютно никакви смислени доказателства за каквото и да било), министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов заяви пред медиите: „Имаме данни за финансиране и съпричастност към „Хизбула“ във връзка с атентата на летището в Бургас. Безспорно са установени двама с тяхната истинска самоличност, с паспорти на Австралия и Канада, които от 2006 и 2010 година живеят на територията на Ливан. Това, което може да се направи като обосновано предположение за двете лица е, че са принадлежали към военното подразделение на „Хизбула“. Според Цветанов МВР е проследило цялото движение на три лица в България – от момента на влизането им в страната на 28.06.2012 г. до извършването на самия атентат на 18.07.2012 г. За две от лицата се твърди, че са идентифицирани като граждани на Австралия и Канада, които живеят съответно от 2006 г. и от 2010 г. на територията на Ливан. Твърди се, че са влезли в страната и са я напуснали след това със своите истински лични документи, а на българска територия са се придвижвали с фалшиви шофьорски книжки от Мичиган, отпечатани за целта в Ливан на името на тримата съучастници със следствени псевдоними Уилям Рико, Жак Филип Мартен и Браян Дженсън. Остава непонятно защо терористите не са се постарали фалшивите шофьорски книжки да изчезнат и да лишат Цветанов от възможността да проследи така подробно тяхното придвижване и самоличност – вместо това документите едва ли не бяха „подхвърлени“ за нуждите на следствието и намерени на 01.08.2012 г. на територията на разградското село Цар Калоян, за да позволят по-нататъшното „разплитане“ на случая.
На журналистически въпрос относно доказателствата за съпричастност на „Хизбула“ към атентата, отправен по-късно към главния секретар на МВР Калин Георгиев, той отговори така: „Първо, бих искал да ви кажа, че зад това изречение – обосновано предположение за участие на военното крило на „Хизбула“ в атентата в Сарафово – стоят много, бих казал десетки хиляди човекочасове; огромна по обем работа, която е свършена от моите колеги – независимо дали те са от МВР, ДАНС, следствието, прокуратурата. Това са десетки хиляди безсънни, в смисъл много часове, много безсънни нощи, огромно количество труд, зад тази кратка фраза“.
Според главния секретар Георгиев извършителите са дошли от ливанската столица Бейрут във Варшава; пътували са на територията на ЕС и от Румъния са влезли на българска територия. Той също така твърди, че използваният за отпечатване на фалшивите шофьорски книжки принтер се намира в Бейрут (без да става ясно как е възможно да се установи това, ако не е извършен следствен експеримент със самия принтер в Бейрут, и без да е ясно как това в крайна сметка доказва съпричастността на „Хизбула“). По-нататък комисар Георгиев твърди, че от данните от извършен ДНК-анализ се установява пряка връзка между лицето, което беше взривено на летище „Сарафово“ заедно с туристите и шофьора, и останалите двама съучастници (идентични биологични микроследи по удобно намерените неистински документи за самоличност).
На конкретизиращия журналистически въпрос – как горните твърдения все пак доказват именно връзката с „Хизбула“ – комисар Георгиев „обосновава“ постигнатото с хиляди безсънни човекочасове труд „предположение“ така: „Не бива да очаквате, че някой представител на международна терористична организация ще дойде и ще си признае, и ще каже: Аз съм член или активист на „Хизбула“, или на която и да било друга организация. Така че мисля, че логическата конструкция е изключително важна. И тези обосновани предположения, които ние имаме, ще бъдат достатъчно годни доказателства в съда. Освен това ние продължаваме да събираме доказателства. Изготвени са множество съдебно-следствени поръчки, които вече са изпратени в редица държави. Говорим за Канада, Австралия, Израел и т.н.“ С други думи, „обоснованото предположение“ се „обосновава“ на първо място с простото предположение, че един терорист не би си признал и на второ място с аргумента, че са изготвени множество съдебно-следствени поръчки (искания към съответните държави да извършат определени процесуално-следствени действия и да върнат отговор за получените резултати).
Според Калин Георгиев постигнатата дотук „обоснованост“ е толкова сигурна, че евентуална възможност резултатите от разследването да бъдат обърнати в друга посока се изключва: „Не е възможно [да се обърне посоката], защото данните, които ние имаме, са достатъчно, за да работим в посока събиране на доказателства, които са годни за съда. Т.е. да обобщим – разследването излиза от оперативната си фаза и вече влиза във фазата на събиране на преки доказателства за извършителите на терористичния акт“. С други думи, комисар Георгиев отстъпва от азбучното криминалистично изискване да работи по всички следствени версии и (кой знае защо?) се насочва само към една, която за него е достатъчно силно „обоснована“, за да започне (тепърва) да събира доказателства по нея, които да са годни за съда. Позволяваме си да напомним на комисар Георгиев, че „обосновани предположения“ се правят на базата на вече събрани и анализирани доказателства, а не обратното – едно възприето „обосновано предположение“ да се търси след това начин да бъде подкрепено с годни доказателства! Въпреки това, комисар Георгиев затвърждава нашето „обосновано предположение“, че отстъпва от азбучните изисквания на криминалистиката: „Нека да обобщим така – разследването продължава и продължаваме да събираме всички възможни доказателства, които да защитават нашата теза“. Само такива доказателства, които защитават вашата теза ли събирате, комисар Георгиев?
Роб Уайнрайт (директор на Европол): „Българските власти имат доста силна хипотеза, че това е дело на „Хизбула“. От това, което съм видял по този случай, смятам, че това допускане е основателно. Но дори да не са го извършили от „Хизбула“, очевидно атентатът е дело на организация с възможности да действа в чужбина, така че заплахата остава. Не искам да преувеличавам размера на тази заплаха, но смятам, че органите на реда трябва да си вземат поука от този инцидент и да се подготвят. (...) Макар първоначално да се смяташе, че извършителят е самоубиец, следствието стигна до извода, че той всъщност никога не е възнамерявал да се жертва“. Последното идва като заключение от намерена в остатъците от взривното устройство платка за дистанционно активиране, от която се прави изводът, че взривът не е бил активиран от лицето, което загина заедно с петимата евреи и българския шофьор на летище „Сарафово“.
Сергей Станишев (БСП): „Разследването продължава. Не може да се говори за категорични доказателства за конкретните извършители, камо ли за организация, която стои зад атентата. За мен това е абсолютно неоправдано от гледна точка на националната сигурност. (...) Това (обвиняването на „Хизбула“ за атентата – бел. www.Advocati.org) е направено под външен натиск. Питам се каква е цената за подобно изявление и най-вече – кой ще я плаща. (...) Това е игра с живота и сигурността на българските граждани“. На журналистически въпрос откъде според него идва външният натиск, председателят на БСП отвръща лаконично: „Очевидно е, че не е от Москва или от Брюксел“. Последното очевидно препраща към Израел и САЩ, които моментално след извършването на атентата (още преди да са проведени каквито и да било следствени действия) обявиха, че отговорна за това е „Хизбула“.
Волен Сидеров (АТАКА): „В изложенията на Цветанов нямаше никакви преки доказателства за това (че „Хизбула“ е отговорна за атентата – бел. www.Advocati.org). С това изпълняват политическа поръчка на Тел Авив и Вашингтон. Известно е, че още в деня на атентата израелският премиер Нетаняху обвини „Хизбула“ за атентата, без да има каквито и да е данни за това. Въпреки, че издържа няколко месеца на натиска на Израел, накрая българското правителство прие тенденциозната, невярна и удобна за Тел Авив теза“.
Йордан Бакалов (Синята коалиция; член на Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред): „Притеснява ме повърхностното отношение и държание, както ме притеснява, че ръководител на изпълнителната власт (има предвид министъра на външните работи Николай Младенов – бел www.Advocati.org) си задава въпроса „Защо са ни нападнали?“ – при положение, че са минали над 6 месеца от атентата и при положение, че по Конституция той ръководи нашата национална сигурност. Съвсем нормално беше той да ни отговори на нас, а не аз да му отговарям защо“.
Бенямин Нетаняху (министър-председател на Израел): „Атаката в Бургас бе атака срещу страна член на ЕС. Надяваме се, че европейците ще си извадят подходящите поуки (...) за истинската същност на „Хизбула“. (...) „Хизбула“ и Иран провеждат глобална терористична кампания“..
Официален сайт на „Хизбула“ (изявление от 06.02.2012 г): „България се поддаде на американско-израелския натиск и прие израелската версия за атентата“.
„Хизбула“ (от арабски – „партия на Бога“) е шиитска военно-политическа организация в Ливан, създадена е през 1982 г. за борба срещу окупацията на Южен Ливан от страна на Израел. „Хизбула“ поддържа и финансира болници, училища, сиропиталища, новинарски агенции, вестници и телевизии, и осъществява чрез свой обръч от търговски дружества различни дейности от търговия на дребно до големи инфраструктурни проекти – предимно в териториите, населени с шиити, но също и в чужбина, където има компактни ливански общности. „Хизбула“ поддържа близки отношения с Иран и практически управлява Ливан – има представители в ливанското Народно събрание и участва в няколко правителства заедно с движението „Амал“. През годините партията е подкрепяна политически и логистично от Сирия и от Иран. Възникналата като партизанско съпротивително движение срещу израелските окупационни сили, „Хизбула“ днес се е развила като добре подготвена и въоръжена армейска структура, разполагаща с тежко въоръжение и артилерийски системи с близък до среден обсег. Въпреки, че израелската армия в крайна сметка е изтласкана от Южен Ливан през 2000 г., „Хизбула“ продължава да набира сила и популярност в Ливан, поемайки отговорност за извършването на някои терористични атентати (най-големият от които е нападението над американското посолство в Бейрут през 1983 г.), заради което е в списъка с терористични организации на Държавния департамент на САЩ. От тогава се наблюдава и засилен натиск на Израел и САЩ спрямо Европейския съюз за това „Хизбула“ да бъде обявена за терористична организация и в ЕС, с което се очаква да бъде затегнат икономическия и политически натиск срещу Ливан, Сирия и Иран.
Когато Цветан Цветанов обяви, че България счита „Хизбула“ отговорна за извършения атентат на летище „Сарафово“, бяха изпратени парламентьори от ливанската организация, които да представят своите аргументи в опровержение на отправеното обвинение. Вместо да бъдат изслушани обаче, парламентьорите бяха незабавно експулсирани от страната – сякаш е доказан безспорно терористичният характер на изпращащата ги организация и няма какво повече да се аргументира. Истината, която стана публично достояние в централата на НАТО в Брюксел обаче е, че „обоснованото предположение“ на Цветанов не може да бъде подкрепено от каквито и да било конкретни доказателства, които – по обещанията на служебния министър-председател Райков – тепърва ще бъдат събирани; може би за да подкрепят вече приетата като „единствена“ от секретаря на МВР Георгиев следствена версия за връзката на „Хизбула“ с атентата. Страшното в случая е, че – явно под външен натиск и явно без да отстояват какъвто и да било национален интерес – висши български държавници отправят едно очевидно необосновано обвинение, което провокира „Хизбула“ дори и да не е терористична организация, да започне да се държи като такава. Ако ливанската организация не стои в основата на извършеното на летище „Сарафово“, гневът от несправедливото обвинение би бил съвсем оправдан. Ако отправеното от България обвинение стане повод за влошаване международното положение на „Хизбула“ и за понасяне на санкции, евентуален терористичен отговор ще бъде логичен и разбираем, ако не дори оправдан и справедлив.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Криминална сводка за престъпления на държавната власт срещу българския народ


(21.03.2013) „Криминалистика“ е науката за разследване и разкриване на престъпленията, и – въз основа разкритите механизми на извършването им – за тяхното предотвратяване. „Криминална сводка“ е списък от престъпления, който следователят (или журналистът с такъв ресор) съставя по определени признаци (например територия, период, мотиви, начин на извършване и др.). От групирането на престъпленията в криминална сводка по такива признаци може да се направи извод за наличието на връзка между няколко престъпления и от там да се достигне до обосновано предположение за това кой, с каква цел, по какъв начин и в каква степен е съдействал за извършването им. Логично е деецът (ако е общ за цитираните престъпления) да се стреми да попречи на групирането, като прикрива своите следи и създава фалшиви представи за естеството на случилото се, с цел да не бъдат разкрити общите елементи между отделните престъпления и да не бъде изобличен в крайна сметка той, деецът. По-нататък си позволяваме да поместим един своеобразен опит за „криминална сводка“ – въз основа на публично достъпни данни на новинарските емисии от последния месец.
На 18.02.2013 г. около 21:20 ч. на бул. България в гр. Велико Търново 26-годишният Траян Маречков се залива със запалителна течност и се самозапалва, в следствие на което са му причинени тежки изгаряния и след няколко часа настъпва смъртта му. Пострадалият е работил на срочен трудов договор в местен хранителен магазин, като след изтичане на срока договорът не е подновен и остава без работа. Пред близки често е споделял, че не издържа и се чувства безполезен; че не може да намери подходяща реализация на способностите си и се чувства неудовлетворен; че му е писнало от живота. Открито е предсмъртно писмо, в което пострадалият изразява недоволството си от статуквото. Йорданка Маречкова, майка на пострадалия: „Синът ми беше природозащитник. Участва в протестите в София срещу изсичането на горите. С други хора от Велико Търново участваха и в протестите срещу високите сметки за ток пред сградата на Министерството на енергетиката. (...) Той обичаше да чете. През януари ме попита какво значат думите на Левски „Един живот трябва да бъде положен за възраждането на държавата“.
На 20.02.2013 г. около 07:30 ч. пред сградата на общината в гр. Варна 36-годишният Пламен Горанов се залива с 3-4 литра запалителна течност и се самозапалва, в следствие на което са му причинени тежки изгаряния от 80%, изпада в медикаментозна кома и на 03.03.2013 г. настъпва смъртта му. До пострадалия е имало плакат с надпис „Оставка на Киро [кмета на гр. Варна] и всички общински съветници до 17:00 ч. на 20.02.2013 г.“, който след инцидента по необясними причини изчезва. (Управлението на гр. Варна е в ръцете на ГЕРБ, за които се твърди, че са осъществени като политически модел от позиционираната в града групировка ТИМ, срещу която до голяма степен се консолидират варненските протести.) Произшествието е заснето от камерите на Общинския център за видеонаблюдение и на Областната дирекция на полицията. Автентичността на записите е потвърдена след извършването на криминалистична експертиза, но разследващите органи отказват да ги представят на обществеността, „тъй като тя не е страна по делото“. Близки на пострадалия допускат, че е извършено убийство, прикрито като самозапалване. Въпреки, че е дипломиран икономист, пострадалият се е препитавал с поставяне на фасадни изолации по алпийски способ. Бил е страстен алпинист и фотограф. В internet се откриват негови фотографски колажи, насочени срещу безобразията на властта. Николай Тодоров, приятел на пострадалия: „Пламен продължава да ни гледа и съм сигурен, че е на място, където неговите неща се случват по-лесно. (...) С тази си постъпка Пламен „възпламени“ позаспалото общество. (...) Не трябва да търсим случайност – постъпката му е съзнателна!“ В следствие на инцидента правителството на Бойко Борисов обявява национален траур на 06.03.2013 г., а министър-председателят тъпо обявява: „Защото той [пострадалият] имаше кауза, и затова вчера взех това решение, което вие [Министерския съвет] подкрепихте, разбира се, да обявим днес ден на траур. (...) Този човек имаше кауза. (...) Не го познавам, но този човек е отишъл да търси някаква справедлива кауза, това, което всъщност ние винаги сме искали.“
На 26.02.2013 г. около 15:00 ч. пред сградата на общината в гр. Раднево 57-годишният Венцислав Василев се залива със запалителна течност и се самозапалва, в следствие на което са му причинени тежки изгаряния от 75% и токсичен шок от вдишаните пушечни газове, от което на 10.03.2013 г. настъпва смъртта му. Преди да се самозапали, пострадалият заявява пред очевидци, че му е писнал животът в България. Пострадалият е баща на 5 деца и дядо на 3 внучета. Цялото му семейство е безработно и живее в пълна мизерия. Стефка Василева, съпруга на пострадалия: „Мизерията го съсипа. В последните години и двамата нямаме постоянна работа, сметките се трупат, а преди дни дойде съдебен изпълнител да ни иска 433 лв. за вода.“
На 13.03.2013 г. около 13:35 ч. пред сградата на президентството в гр. София 51-годишният Димитър Димитров се залива със запалителна течност и се самозапалва, в следствие на което са му причинени изгаряния от 25% и тежък токсичен шок; няколко дни по-късно е изведен от изкуствена кома и преминава на спонтанно дишане при сравнително благоприятна прогноза. Последното е възможно благодарение моменталната намеса на служители от НСО, които потушават огъня с пожарогасител от намиращ се наблизо служебен автомобил. Преди инцидента пострадалият е претърпял инфаркт и е лекуван в Трета градска болница, с високо кръвно налягане. По данни на баща му Кирил Биволев, пострадалият е пенсионер по болест; от смъртта на съпругата му преди 7 години се грижи сам за дъщеря им; до преди 2 години е работил като майстор ковач в дупнишкото с. Крайници, където изработвал огради и метални декорации за клиенти в столицата; ковачницата му е затворена заради оплакване на съседи от вдигания шум и остава без работа. По данни от близки на пострадалия повод за самозапалването е отказът на клиент да издължи на пострадалия жизнено необходимите му заработени преди това пари. Инцидентът се случва на първия ден от служебното правителство на Марин Райков.
На 14.03.2013 г. в гр. Пловдив е открито тялото на 45-годишната Даниела Накова, която се е самозапалила и в следствие на причинените изгаряния е настъпила смъртта й. Наблюдаващият районен прокурор Атанас Илиев не намира улики за насилствено умъртвяване и прикриване на следите чрез палеж. Установява се наличието на психически отклонения и близки на пострадалата свидетелстват за неколкократни предишни опити за самоубийство. Очевидно този инцидент не може да се свърже от субективната му страна с другите цитирани случаи на самозапалване – доколкото пострадалите (извън този случай) са винаги напълно в съзнание за това, което извършват.
На 20.03.2013 г. към 08:02 ч. на стадиона край силистренското с. Ситово 40-годишният Тодор Йовчев се залива със запалителна течност и се самозапалва, в следствие на което са му причинени тежки изгаряния от 90% и е настанен в болница, с много лоша прогноза. Пострадалият е в съзнание по време на хоспитализирането и постоянно повтаря: „Писна ми! Няма хляб! Вече не се издържа!“ Роден е в с. Айдемир, но от скоро живее със семейството си на квартира в с. Ситово. Строителен работник, от 4-5 години без работа. Издържа семейството си с почасова обща работа, която местни хора му възлагат от време на време. Има 4-годишна дъщеря.
На 20.03.2013 г. жена от гр. Ботевград обявява намерението си да се самозапали на 27.март, когато очаква съдебен изпълнител да я изведе принудително от жилището й, тъй като е изпаднала в невъзможност да покрива вноските по отпуснатия й кредит и банката е пристъпила към публична продан на имота. Във връзка с това националният омбудсман Константин Пенчев призовава официално финансовите институции да преразгледат внимателно своята политика, „защото хората са докарани до ръба“. Омбудсманът критикува предвидената в Гражданския процесуален кодекс (ГПК) възможност кредитните институции и енергийните дружества да осъждат длъжниците си само на база записите от собствените им счетоводни книжа, по бърза процедура, без дори да ги уведомяват (чл. 417 от ГПК), която възможност беше потвърдена единодушно от конституционните съдии като конституционосъобразна с Конституционно решение №12 от 02.10.2012 г.
Впечатление при всичките цитирани случаи прави непреодолимото социално-икономическо изключване на пострадалите лица от обществото и липсата на реална перспектива за изход, до което – без излишна демагогия – ни докараха няколко поредни десетилетия на безпринципно управление, лишено от каквато и да било доктрина за развитие и съсредоточено единствено в изяждането на ресурсите. Свидетели сме на систематично прогонване на нашия народ като черноработници в съседни и по-далечни страни, и закопаване на останалите в Родината им българи под нищета и отчаяние. Опитът кладите на тези хора да бъдат представени като алкохолизирани, наркоманизирани, пропаднали и без съзнание за себе си прояви на неотговорност, влиза в смущаващо несъответствие със съвсем ясните и обществено значими послания, които тези хора отправиха при вземането на своите нелеки и твърде болезнени решения. В тази връзка и предвид очевидното сходство от обективна и субестивна страна на цитираните инциденти, заплашващи да прерастнат във верижна социална хекатомба, си позволяваме да посочим няколко конкретни текста от закона, които – макар да не биха издържали с подобно обвинение в съда – демострират по пряк начин извършваните от страна на българската политическа номенклатура чудовищни престъпления срещу собствения й народ.
Съгласно чл. 127, ал.ал. 1 и 3 от Наказателния кодекс (НК), към наказателна отговорност се привлича всеки, „който по какъвто и да е начин подпомогне или склони другиго към самоубийство (...); който чрез жестоко отнасяне или системно унизяване на достойнството на лице, намиращо се в материална или друга зависимост от него, го доведе до самоубийство или до опит за самоубийство (...)“. По-нататък, съгласно чл. 417, б. „б“ във вр. с чл. 418, б. „б“ и във вр. с чл. 416, ал. 1, б.б. „б“ и „в“ от НК, „който с цел да бъде установено или поддържано господство или систематическо подтисничество (...) налага условия на живот от естество да причинят пълно или частично физическо унищожаване на (...) група хора; който (...) поставя в действие мерки за възпрепятствуване участието на (...) група хора в политическия, социалния, икономическия и културния живот на страната и за преднамерено създаване на условия, които препятствуват пълното развитие на такава група хора, в частност, като лишава нейните членове от основните свободи и права на гражданите; който с цел да унищожи изцяло или отчасти определена национална, етническа, расова или религиозна група, постави групата в такива условия на живот, които водят към нейното пълно или частично физическо унищожение [или] предприема мерки, насочени към възпрепятствуване раждаемостта сред такава група, се наказва за геноцид“. И накрая – съгласно чл. 419 от НК, „по предходните членове се наказва и онзи, който съзнателно допусне негов подчинен да извърши предвидено в тази глава престъпление [против мира и човечеството]“.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Съдия Тодорова за съдебната власт като маргинализирана опозиция на статуквото


(14.03.2013) Цитираната по-долу статия е публикувана в тазгодишния брой 10 (2716) на в. „Култура“ под заглавие „Да влезе съдът! За съдебната власт като маргинализирана опозиция на статуквото и крехък потенциал за промяна“. Авторът – градски съдия Мирослава Тодорова – беше освободена от заеманата от нея длъжност в Софийски градски съд (СГС) на 13.07.2012 г., тъй като изразяваше своята принципна и твърде остра за вкуса на изпълнителната власт позиция срещу просташките „коментари“ на вътрешния министър Цветанов относно съдебната власт и срещу безскрупулния отказ от страна на Висшия съдебен съвет (ВСС) да предприеме каквито и да било действия за реалното решаване на проблемите, тровещи от години работата на съдийското съсловие. Можем да определим настоящата статия както кондензиран израз на все по-очевидните проблеми около съдебната система, политическата действителност и отчайващия отказ на властта да предприеме каквито и да било действия за промяна на статуквото. Тъкмо поради тази причина я публикуваме тук. „Да влезе съдът!“
Този текст няма за цел да направи анализ в дълбочина на причините, които доведоха до състоянието на поставената под съмнение държавност. Амбицията му е съвсем проста и е по-скоро терапевтична. Съдебната власт – с кризата, в която се намира; с нетипичния за себе си активизъм; с нарушената вътрешна „омерта“, която позволи осветляването на мафиотизиращата се държава, сама генерираща престъпност, – може да бъде едно от средствата за социална промяна с правни средства. Тази перспектива, струва ми се, е рационално защитима, въпреки обективните трудности (някои от тях умишлено произведени от управляващите) пред разбирането на ролята на съдебната власт и на значението на нейните недостатъци.
В контекста на сегашните събития непредубеден разговор за състоянието на съдебната власт изглежда на пръв поглед не просто труден, а невъзможен – няма от кого и с кого да се води, така че да има полезни последствия. Държавните власти са делeгитимирани – съвсем отчетливо това е забележимо за гражданите по отношение на изпълнителната и законодателната власт с техните посредствени или корумпирани политики и практики, които се търпят в реално време, с арогантното им невежество и агресивното им присъствие в медиите. Видни представители на властите се държаха години наред безнравствено, но това остана политически и обществено несанкционирано – и неминуемо се превърна в основен фактор за сегашния взрив на липса на доверие в институциите, на избуяване на правния нихилизъм и на размиване на границите между редно и нередно, на смисъла на самопонятните неща. Тоталната подмяна на основанията за функционирането на държавните институции възбуди съмнения, че проблемът не е в организираната престъпност, която се опитва да дестабилизира държавата, а в самата държава, която произвежда престъпност и не се управлява в обществен интерес. В този контекст тезата, че със съдебната власт нещата стоят различно и по дефиниция, и в конкретната ситуация, е също толкова непопулярна – въпреки, че добросъвестният прочит на обективните видимости и фактите по същество показват друго. Поради самата си специфика и място в разделението на властите, съдебната власт изисква поддържане на дистанция и изолация, за да не се възбуждат у гражданите съмнения за липса на безпристрастност. Това я прави уязвима, защото не може да участва свободно в дебати в своя защита. Какъв ще бъде нейният публичен облик, разпространяван чрез медиите, зависи най-вече от политически и икономически силните субекти.
Александър Хамилтън, свързан с годините на утвърждаване на Конституцията на САЩ, говори за присъщата слабост на съдебната власт, която я поставя в състояние на постоянна заплаха да бъде подчинена, да й се внуши страх или да бъде повлияна от другите две власти. Правителството в оставка, без да е непременно запознато с неговите думи, преднамерено създаваше чувство на ненавист към съда, което нанесе дългосрочни вреди върху правосъзнанието и респекта пред закона. Но настървението, с което го правеше, е първият белег за различното състояние на съдебната власт. Ако е вярно, че изпълнителната власт показа двойни стандарти и възбуди съмнения, че защитава приоритетно частни, а не обществени интереси, то тогава хвърлянето на всички упреци върху съда (забележете – не върху прокуратурата, която често изглеждаше рефлективно услужлива), освен популистки ефекти за размиване на собствената отговорност, показва и страх, че корективната власт все още не е овладяна напълно, че макар и дефектирала, тя не гарантира пълно спокойствие на управляващите. Щом настървението беше необходимо на министър-председателя и на вицепремиера, оглавяващ силовото ведомство
(министър-председателя Борисов и вътрешния министър Цветанов – бел. www.Advocati.org), това очевидно означава, че такава, каквато е сега, с всичките й сериозни недостатъци, съдебната власт все още е пречка за установяване на авторитаризъм, на тотално надмощие на привилегированите от властта, на националните монополи, на погазването на човешките права и, в крайна сметка, все още не създава гаранции за пълна безнаказаност на силните на деня.
Междувременно все по-недостъпни за гражданите ставаха ясните постановки от областта на държавното управление – че рамките на независимостта на съдебната власт (тоест, на нравствената й цялост и компетентност, която позволява постигане на справедливост в рамките на закона спрямо всички, потърсили съдебна защита) зависят преди всичко от изпълнителната власт с нейната законодателна инициатива и от законодателната власт с правомощията й да приема нормативния регламент. Неразбирането се задълбочаваше и заради какафоничния шум в медиите, и заради контролираните манипулации, и заради проблема, от който в крайна сметка вече произтичат всички останали проблеми – с лошото образование и липсата на обучение за социални и граждански умения и отговорности.
В резултат, съдебната власт беше поставена в съзнателно враждебна среда, в която лесният изход е изборът на конформизма, а индивидуалният избор за социален просперитет и кариерно израстване се превърна в селекция между компромиси с различна степен на (не)допустимост. Съдебната власт беше лишена политически от иманентната среда на обществено доверие, в която може да функционира полезно. Авторитетът на правосъдието има специална, по-висока защита от тази на индивидуалната репутация, защото той е необходим, за да осигури доброволно изпълнение на актовете на съдилищата и за постигане на превантивен ефект върху всички граждани. Освен от функционирането си на фронтова линия, която изисква много повече усилия за вътрешна консолидация на всеки съдия за запазване на личната му независимост, включително като игнорира импулса на самозащита или реакцията на отвращение, съдебната власт допълнително бе уязвена чрез собственото си некомпетентно управление, толерирано и дори продуцирано от политическата система (11-те от 23-мата изборни членове на ВСС
(Висшия съдебен съвет – бел. www.Advocati.org) се избират от Народното събрание). От една страна, непрозрачното номиниране на членовете на ВСС не създаваше препятствия пред политическата система да корумпира съдебната власт и да привнася в нея всичките си недъзи. От друга – кризата на компетентността остави нерешени значителна част от устройствените и организационни проблеми на съдебната власт, създаде предпоставки част от съдиите в натоварените съдилища да бъдат „държани“ в състояние на правонарушители, условията на труд да бъдат такива, че да са непреводими за останалите граждани. Така се неглижира ценността на правораздаването като интелектуална дейност, което доведе до профанизиране на професията.
И въпреки моментната картина на нелицеприятно състояние на зависимост на съдебната власт, въпреки усилията на другите власти да я държат в уязвима неовластена позиция с различна степен на грубост от началото на демократичния преход досега, единствено в нея имаше вътрешни турбуленции, разобличаване на скандали, а също и реформаторски идеи.
Независимостта на съдебната власт действително крие риск да се капсулира и евентуално генерираната вътре в нея престъпност да остане завинаги прикрита. В този смисъл, осветляването на проблемите „отвътре“ не е продиктувано от крайна необходимост, защото не е предизвикано. Но самият факт, че това се случва, че усилието е последователно и не води до комфорт или получаване на облаги, е доказателство за чистотата на подбудите и на каузата. Властта, поставена от другите власти в ситуация на маргинализирана и непопулярна опозиция, не само спорадично прояви упорство да продължи да бъде техен коректор, за да е постижимо върховенството на закона, а изяви претенции да работи за еманципацията си и за „освобождаване“ и на онази своя част, която е вече задкулисно овладяна. Съпротивата също има своето рационално обяснение. В годините на социализма ролята на съда не е била решаваща за функционирането на държавата и обществения живот. Това е позволило относителна свобода на съдебната практика и изграждане на професионални авторитети, признати заради интелектуалния си продукт, а не поради мястото си в съдебната йерархия. Един от лесните и обезоръжаващи примери е личността на покойния председател на Конституционния съд Румен Янков, чиято кариера преди 1990-та година е преминала в съдебната система без катаклизми и непреодолими сблъсъци, но и без компромиси със съвестта при прилагането на закона. Същевременно правото, като нормативна система на собствен ход, има своя самозащита, която черпи основанието си от инструментариума и от установените от векове принципи. Тези вътрешни механизми на отстояване на справедливостта, независимо от противоправността на съответния режим, ясно се дефинират от големия южноафрикански правозащитник и един от бащите на новата Конституция на ЮАР – Артър Часкалсън, който дава пример със собственото си основание да бъде практикуващ правозащитник в условията на антихуманно и расистко държавно управление. На въпрос кое му е вдъхвало надежда като правозащитен адвокат в годините на Апартейда
(политическо устройство, при което се провежда държавно организирано разделяне и неравно третиране на хората въз основа на расови и други дискриминационни признаци – бел. www.Advocati.org) да прибягва до съда, той обяснява, че привидно наистина е имало противоречие – от една страна, законът е бил инструмент на потисничество, но от друга страна тъкмо ресурсът на правото е бил територията, на която e било възможно да се атакува потисничеството. Затова съпротивата винаги възприемала формата на съдебни дела, а съдиите, изправени пред сериозен морален тест, избрали да не подадат оставка и въпреки че били част от расистка култура, предпочели да изглеждат като съдии, а не като функционери на из основи компрометираната държавна власт. Тъкмо този изключително силен вътрешен защитен ресурс на правото, близостта на съдията до конкретна история и конкретни хора по делата, осъзнаването на реалното въздействие върху техния живот е непреодолимото комплексно основание съдебната власт обективно да не може да претърпи пълна капитулация. В годините на социалистическата държава работата на съдията е осигурявала и значителна свобода. Това наследство и свободомислещата „инерция“ в съда след 1990 година, въпреки някои неумели опити за лустрация и закъснялото осъзнаване на политическата класа за променената значимост на съда, позволи, наред с инфилтрираните непотистки назначения (такива, които се основават на връзкарщина, шуробаджанащина – бел. www.Advocati.org), в съдебната власт да останат да работят независими, компетентни и почтени хора.
Делата, които съдът приключва за една година, са стотици хиляди. Ако значителна част от съдебните производства не се решаваха предсказуемо и законосъобразно, щеше да има отлив, а не увеличаване на заведените от гражданите дела. Формите на автентично недоволство също щяха да бъдат с различна интензивност и честота. Затова не е преувеличено да се каже, че отправна точка за институционална реформа има – това е потенциалът на част от съдебната система.
Ситуацията е безпрецедентна не защото най-консервативната власт трябва да бъде флагман на социалната промяна. Примери за съдийски активизъм се срещат не само в ЮАР след Апартейда. Основното затруднение е как да се акумулира гражданска подкрепа за вътрешно реформиране на съдебната власт, защото проблемите на съда са „култивирани“ и се поддържат от самата държава. И как да стане това, без да се прекрачи границата на здравословната дистанция на съда от популистките идеи, че не се изисква експертност, когато се обсъжда моделът на управление на съдебната власт, назначаването на магистратите и оценката на качеството на съдийската работа.

Мирослава Тодорова

стари архивинови архивиактуални новини


§ Белгийски народен представител: ООН, ЕС и НАТО подпомагат ислямски терористи


(11.03.2013) Европейският народен представител от Кралство Белгия Лоран Луи (Laurent Louis) направи забележително изказване пред белгийското Народно събрание и предизвика усилени коментари в Западна Европа. Според Лоран Луи Европейският съюз подпомага под натиск на САЩ радикални ислямистки групировки, които дестабилизират и свалят законните правителства на ислямски държави (Ирак, Афганистан, Тунис, Египет, Либия; сега – Сирия и Мали; скоро – Алжир и накрая – Иран). На твърдението, че с това европейските страни дават „принос към борбата против тероризма“ Луи противопоставя практическото подпомагане на големи западни компании и осъществяването на своеобразен „неоколониализъм“ в ислямските страни. Луи припознава в т.нар. „бунтовници“ или „въстаници“ откровени ислямски терористи, които с помощта на ЕС изтласкват от властта правителствата на засегнатите страни и налагат Шариата (примитивния според европейските разбирания, традиционен ислямски закон). Народният представител Лоран Луи предлага Белгия да прекрати незабавно членството си в ООН, ЕС и НАТО, като спазва стриктно принципа на ненамеса в посочените суверенни държави. Представяме изказването на Луи с незначителни стилистически редакции.
Благодаря, господин председател, господа министри, скъпи колеги!
Белгия – това безспорно е страната на сюрреализма. Днес сутринта ние научихме от пресата, че белгийската армия е неспособна да се бори против неколцина радикално настроени въоръжени екстремисти на собствената си територия и, че не е възможно те да бъдат обезопасени поради липсата на достатъчно юридически средства; и обратното – в същото това време ние вземаме решени да окажем помощ на Франция в нейната борба с тероризма чрез материално-техническа поддръжка на нейните операции в Мали. Какво ли не правим ние в борбата с тероризма – извън границите на нашата територия! Силно се надявам, че ще бъдем бдителни и няма да изпратим за тази антитерористична операция в Мали нашите знаменити белгийски войници-ислямисти. Говоря за това с хумор, обаче изобщо не ми е смешно от това, което става в света!
Съвсем не ми е смешно, защото ръководителите на западноевропейските страни смятат народа за глупаци – с помощта и с подкрепата на пресата, която сега се е превърнала в пропаганден орган на съществуващата власт. Почти навсякъде в света военните интервенции и дестабилизацията на режими стават „обикновено явление“. Превантивните войни стават правило и днес – в името на демокрацията или борбата с тероризма – нашите страни си присвояват правото да нарушават суверенитета на независими държави, и да свалят техните законни ръководители. Ирак и Афганистан станаха жертва на американската лъжа. След тях дойде ред на Тунис, Египет и Либия, където – благодарение на вашите решения – нашата страна взе участие в първите редици при извършването на престъпления против човечността – сваляйки един прогресивен или умерен режим и довеждайки на негово място ислямистки режим, първата инициатива на който беше установяването на Шериата. Същото става сега в Сирия, където Белгия – за свой срам – финансира доставката на оръжие за ислямските „бунтовници“, които се опитват да свалят Башар ал Асад. По този начин – в разгара на икономическата криза, когато все повече и повече белгийци изпитват трудности при плащане на сметките за жилището, храната, отоплението или лечението… (Аз вече чувам, че ме наричат „мръсен популист“!) ...А ето, че министърът на външните работи е решил да предостави на сирийските „въстаници“ €9'000'000. Разбира се, нас ще ни убеждават, че тези пари ще бъдат за хуманитарни цели. Поредна лъжа! Както виждате, нашата страна в последно време прави само това: участва в установяването на ислямистки режими в северна Африка и в Близкия Изток.
Когато започнаха да твърдят, че е необходимо да отидем в Мали и да вземем участие в „борбата против тероризма“, мен просто ме досмеша. Това е лъжа! Прикривайки се с добри намерения, ние със свята намеса само защитаваме интересите на капитала и действаме по логиката на неоколониализма. Няма никаква логика да помагаме на Франция в името на „борбата против ислямския тероризъм“, когато в същото време ние подкрепяме в Сирия свалянето на Башар ал Асад от ислямските „въстаници“, които искат да наложат Шариата – както това вече стана в Тунис и в Либия. Трябва да прекратим тази лъжа и да не правим повече хората на глупаци. Дойде време да кажем истината. Въоръжавайки ислямските „въстаници“, както преди това западните страни въоръжаваха Осама бен Ладен (най-добрия приятел на американците, докато те не се отвърнаха от него) западните държави с тяхна помощ (на „въстанниците“ – бел. www.Advocati.org) свалят законната власт, за да разполагат в „новите страни“ (както те ги наричат) военни бази, създавайки благоприятен режим за националните предприятия. Всичко това е чиста стратегия. В Ирак нашите американски съюзници сложиха ръка върху петролните запаси на страната. В Афганистан опиумът и наркотиците се оказаха много полезни и им помогнаха доста бързо да натрупат големи суми пари. В Либия, Тунис, Египет, а сега и в Сирия, главната цел беше и си остава тази: сваляне на една умерена власт и заместването й с властта на ислямисти, които бързо стават обременителни и които ние безсрамно ще унищожаваме под предлог за „борба против тероризма“ и „защита на Израел“.
Следващите цели вече са известни. Хващам бас, че след няколко месеца нашите погледи ще бъдат обърнати към Алжир и в крайна сметка – към Иран. Войната за освобождение на народа от външен агресор е свещена. Но войната за защита на интересите на САЩ, войната за защита на интересите на големите компании (като „Арева“), войната за овладяване находищата на злато – няма никакво отношение към свещеното и това превръща нашите страни в страни-агресори, в страни-убийци.
Никой не се осмелява да говори за това, но аз няма да мълча. Даже ако моята борба направи от мен враг на тази система, която потъпква правата на човека в името на финансовите, геостратегическите и неоколониалните интереси. Смятам за свой дълг и чест да заклеймя и да осъдя тази власт! Искрено моля да ме извините за непарламентарния език, но на мен ми дотегна от всичките така наречени „благодетели“ – били те десни, леви или центристи – които днес са заседнали в коридорите на нашата корумпирана власт и които няма да пропуснат да ми се подиграят. Аз не признавам нашите ръководители, които си играят с бомбите така, както децата играят на топка в училищния двор през междучасието. Не признавам онези, които смятат себе си за демократи, докато всъщност са само престъпници. Не изпитвам никакво уважение към журналистите, които имат наглостта да представят несъгласните с властта като умствено изостанали хора – макар прекрасно да знаят, че тези хора са абсолютно прави. Презирам в най-висока степен онези, които смятат себе си за „крале“ в този свят и ни диктуват своите закони, защото съм на страната на истината и справедливостта, на страната на невинните жертви на тези „финансови акули“. На това основание реших да гласувам „Против“ тази резолюция, която праща нашата страна да подкрепя Франция в нейната неоколониална операция. От самото си начало френската операция беше организирана масова лъжа. На нас ни казаха, че Франция само отговаря на призива за помощ на малийския президент, като очевидно съвсем са забравили, че този президент няма... абсолютно никаква легитимност и, че той беше поставен на власт за осигуряване на преходния период след държавния преврат през март.2012 г. А кой подкрепи този държавен преврат? Кой го организира? За кого работи този „президент на преходния период“?
Ето къде се крие първата лъжа: френският президент Франсоа Оланд се осмелява да твърди, че той води война против „джихадисти, които заплашват“!… Да, те заплашват – представете си – територията на Франция и на цяла Европа! Но колко подла лъжа е това! Подемайки този „официален аргумент“ и използвайки го за сплашване на населението с повишаване нивото на терористична заплаха, и въвеждайки в действие плана за предотвратяване на терористични актове, нашите ръководители и СМИ само потвърждават невъобразимата си наглост. Как може да стигнеш дотам, че да посочваш този аргумент, когато Франция и Белгия – без да се колебаят – въоръжаваха и поддържаха джихадистите в Либия, а същите тези страни продължават и сега да поддържат джихадистите в Сирия? Този повод служи само за прикриване на истинските стратегически и икономически проекти. Нашите страни вече не се страхуват от това противоречие, защото е направено всичко, за да бъде скрито. Но въпреки това противоречието съществува. Утре няма да срещнете малиец, пристигнал в Европа, за да извърши терористичен акт; освен ако не го извършат внезапно, с цел колкото може по-изкусно да оправдаят военната операция в Африка. Нали 11.септември беше инсциниран, за да се оправдае нахлуването в Ирак, незаконните арести, изтезанията и масовите убийства на невинни граждани. Тогава да бъде създаден малийски тероризъм..., не би трябвало да е прекалено сложно за нашите кръвожадни ръководители.
Като друг аргумент, използван в последно време за оправдаване на военните операции, служи „защитата на правата на човека“! Този аргумент и днес се използва за оправдаване на войната в Мали. Ами да – ние сме длъжни да действаме, иначе „злите радикални ислямисти“ ще установят Шариата в Мали, ще замерят жените с камъни и ще секат ръцете на провинилите се. Какво благородно намерение! Благородно и спасително – дума да не става! Но защо тогава, Боже мой, нашите страни помогнаха в Тунис и в Либия да дойдат на власт ислямистите, които установиха в тези страни именно Шариата, докато съвсем неотдавна тези страни бяха „съвременни“ и „прогресивни“? Аз ви предлагам да попитате младите тунизийци, които участваха в революцията в Тунис, дали са доволни от сегашната ситуация. Всичко това е лицемерие! Целта на войната в Мали е ясна като бял ден. Но тъй като за нея не говорят, аз ще ви я кажа. Целта на тази война е борбата против Китай – за да се даде възможност на нашия съюзник САЩ да поддържа присъствието си в Африка и в Близкия Изток. Именно към това са насочени тези неоколониални операции! И вие ще видите, че след края на тази операция, Франция без съмнение ще си запази военните бази в Мали. Тези бази ще служат и на американците, но в същото време – защото така става винаги – западните компании ще разпределят помежду си изгодни договори, които отново ще лишат колонизираните страни от техните богатства и природни ресурси. Тогава – няма да крием истината – първите, които ще получат изгода от тази военна операция, ще се окажат собствениците и акционерите на френския гигант „Арева“, който през последните години се опитва да завладее урановите находища във Фалеа – една община от 17'000 жители, разположена на 350 километра от Бамако. И нещо ми подсказва, че няма да трябва много време за завладяването на Фалеа...
Затова не може да става и дума – за тази колонизация на природните ресурси по съвременен маниер. От неотдавна Мали се смята за страна, която разполага с ресурси със световно значение за добива на уран. Това е още една крачка към войната против Иран! Това е факт! По тези съображения и за да не попадна в клопката на лъжата, към която ни подкарват, аз реших да не подкрепя интервенцията в Мали и ще гласувам „Против“. Постъпвайки така, аз оставам последователен, защото никога не съм подкрепял в миналото нашите престъпни интервенции в Либия и в Сирия, и представям себе си като единствения парламентарист в тази страна, който подкрепя принципа на ненамеса и борба против престъпните деяния. Също така смятам, че отдавна е дошло време да сложим край на нашето участие в ООН и НАТО, и да излезем от ЕС, ако тази Европа – вместо да бъде опора на мира и хуманизма – става средство за нападение и дестабилизация на суверенни държави в ръцете на финансовите магнати.
Към края бих искал да помоля нашето правителство да напомни на президента Оланд за задълженията, които произтичат от Женевската конвенция по въпроса за спазването правата на военнопленниците. Бях възмутен до дъното на душата си, когато чух по телевизията от устата на френския президент, че той се кани „да унищожи“ – повтарям – „да унищожи“ ислямските терористи. При това не бих искал названието, което се използва за обозначаване на противниците на малийския режим (днес е станало практика да ги наричаме „ислямски терористи“) да служи за заобикаляне на задължението на всяка демократична държава да спазва правата на военнопленниците. Искрено се надявам, че тези права ще бъдат спазени от „Родината на правата на човека“ (има предвид Френската декларация за правата на човека от 1789 г. – бел. www.Advocati.org).
И накрая, преди да завърша своето изказване – позволете ми да обърна внимание на онази лекота, с която ние вземаме решение за влизане във война! Преди всичко, правителството действа без никакво разрешение от Парламента – сякаш то има такова право – и изпраща в Мали оборудване и хора. А Парламентът научава за това след известно време. И когато той започне да действат, както днес, на заседание присъства само една трета от депутатите – и даже по-малко, ако говорим за френскоговорящите депутати. Тази престъпна лекота, която мен не ме учудва, произтича от Парламент на дресираните кученца, действащи по команди от политическите партии!
Благодаря!

Изказването е направено по повод обсъждането на решение за това дали и доколко Белгия да подпомогне Франция в осъществяваната към момента интервенция в Мали. С цитираното изказване Луи мотивира своето гласуване „Против“ намесата на Белгия.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Проект: само граждански инициативни комитети да издигат народни представители


(08.03.2013) В Комисията по правни въпроси при Народното събрание на 04.03.2013 г. е постъпил за разглеждане Законопроект за изменение и допълнение (ЗИД) на Изборния кодекс (ИК), в който се предлага кандидати за народни представители да могат да бъдат издигани само от „национални инициативни комитети на граждани, партии и коалиции от партии“. В цитирания законопроект се предвижда създаването на нов чл. 76а от ИК, според който „всички граждани, без разлика на партийна принадлежност, могат да участват в изборите за народни представители единствено чрез национални инициативни комитети или инициативни комитети на граждани“. Предлага се създаването на нова т. 9а към §1 от Допълнителните разпоредби на ИК, определяща националния инициативни комитет (НИК) като „организация на граждани, която се създава за участие в избори за народни представители на територията на цялата страна (...) и се саморазпуска до 10 дни след конституиране на Народното събрание“. Под цитирания законопроект като вносители са се подписали независимите народни представители Стоян Иванов Иванов (избирателен район гр. Бургас) и Кирил Владимиров Гумнеров (избирателен район гр. Ловеч). Двамата са излъчени от листите на „АТАКА“ през 2009 г., а през лятото на 2011 г. напуснаха парламентарната група на своята партия и останаха в Народното събрание като независими народни представители.
„Българските гражданите не са мотивирани да гласуват“, констатират вносителите на законопроекта в своите мотиви. „Показателен е фактът, че във всичките 6 „обикновени“ народни събрания през демократичния период не е избран нито един независим народен представител“. Вносителите на законопроекта са категорични, че „правилата в действащия ИК са нечестни и привилегироват политическите партии“, и наричат резултата от установената към момента изборна система „триумф на партийното картелно единство“; позовават се на чл. 6, ал. 2 от Конституцията, според която „всички граждани са равни пред закона“ и прокламират своето желание „най-добрите представители на нацията да влязат в управлението“. Посредством формирането на инициативни комитети от граждани, които след произвеждане на изборите ще се саморазпускат, вносителите на законопроекта се надяват, че „новоизбраните народни представители ще са свободни да се ръководят единствено от своята съвест и убеждения“. Като пример за решаващото участие на гражданите в политическите избори (противно на действащия понастоящем в България подчертано партиен модел) вносителите на законопроекта посочват Германия, Италия, Литва, Полша, САЩ, Словения, Финландия.
Съгласно предложената редакция на чл. 82 от ИК, „не по-късно от 50 дни преди изборния ден по решение на централните ръководства НИК представят в Централната избирателна комисия (ЦИК) заявление за регистрация“, към които заявления съгласно ал. 3, т. 5 от същата разпоредба се прилага „списък, съдържащ имената, ЕГН и саморъчен подпис на не по-малко от 7'000 избиратели, подкрепящи регистрацията“. Ако цитираното законодателно предложение бъде прието, политическите партии биха били лишени от съществуващата към момента привилегия да действат като своеобразен вид „посредници“ между гражданите и властта. За да излъчат свои кандидати, те ще трябва да сформират НИК на общо основание и да съберат 7'000 подписа в подкрепа на своята инициатива, както би могла да направи и всяка гражданска група. Подобно „изравняване на статутите“ може да внесе нов смисъл в практически несъществуващата към момента в българското политическо пространство фигура на „независимия“ народен представител. Такава мярка би поставила препятствие пред възможността за корумпиране на властта от предварително определени центрове на влияние и би изпълнила със съдържание клетвата по чл. 76, ал. 2 от Конституцията, в която народният представител между другото се заклева „във всичките си действия да се ръководи от интересите на народа“.
Вносителите на законопроекта предлагат след регистрирането на НИК (който може да се регистрира както от политически партии и коалиции, така и от обикновени граждани), да се пристъпва към съставяне на изборните листи с кандидати за народни представители във всеки от избирателните райони на страна. За целта до 35 дни преди изборите НИК трябва да представи в съответната Районна избирателна комисия по реда на чл. 108, ал. 1, т. 6 във връзка с ал. 2 от редакцията на ИК списък с подписите на гласоподаватели от избирателния район, подкрепящи съответната листа – между 2'400 и 5'000 души – в зависимост от броя на мандатите в съответния избирателен район.
Предвидени са мерки за изравняване на достъпа до предизборна агитация и за пресичане на възможностите с подходящо финансиране едни кандидати да бъдат фаворизирани за сметка на други. С редакцията на чл. 129 от ИК се предлага „кандидатите на националните инициативни комитети (...) [да] имат право на еднакъв достъп до източниците на информация за целите на предизборната кампания“. За тази цел „Министерският съвет регламентира необходимите парични средства за всеки един регистриран кандидат, които държавата плаща на най-рейтинговите централни и местни, електронни и печатни медии. Кандидатите нямат право на други предизборни изяви, освен във времето и в медиите, определени от МС“. Допуснатата от сега действащия закон възможност по чл. 143 (за излъчване на „други“ клипове по електронните медии) е предвидено да отпадне. В предложената редакция на чл. 147 от ИК се предвижда „предизборните предавания по БНТ, БНР и техните регионални центрове, както и другите медии по чл. 129, ал. 2, [да] се заплащат от държавата“, което гарантира равенството и позволява да бъде осъществяван контрол за спазване на предложеното законодателство. Със същата цел редакцията на чл. 151 от ИК предвижда отпускането на „еднаква сума за всеки един редовно регистриран кандидат. Кандидатите за всички изборни позиции нямат право на допълнително финансово или материално осигуряване“.
Подобни законодателни разрешения са възможност за спасяване на силно девалвиралата напоследък политическа система в България, където партиите все по-трудно обосновават своята претенция да действат като своеобразен „гуверньор“ на българския народ при номинирането и избирането на народни представители (и на политически представители въобще). Предложеният законопроект изравнява статута на политическите партии с този на обикновените граждани. Това дава възможност за засилване на гражданското общество и гарантира провеждането на една умерена, равностойна и честна политика за избиране на наистина независими кандидати. Последното – както четем в мотивите на предложения законопроект – досега не се е случило нито веднъж в България.
Законопроектът може да се прегледа тук:
http://parliament.bg/bills/41/354-01-29.pdf

стари архивинови архивиактуални новини


§ БХК с конкурс за студенти-юристи: Пренапишете притчата „Пред закона“ на Кафка


(25.02.2013) Българският хелзинкски комитет (БХК) обяви конкурс за правозащитно студентско есе на тема „Пренапишете притчата „Пред закона“ на Кафка“. Инициативата е по случай Международния ден на социалната справедливост 20.февруари (обявен от Генералната асамблея на Организацията на обединените нации (ООН) през 2007 г.). Победителят ще бъде обявен в Деня на юриста – 16.април и ще получи възможност за 3-месечен стаж в Правната програма на БХК с еднократна стипендия в размер 400 лв. Ще бъдат връчени втора и трета награда, които съдържат книги на правозащитна тематика и възможности за участие в обученията на БХК. Наградените есета със снимки и кратки биографии на авторите ще бъдат публикувани в online-списанието „Правен свят“.
От БХК се надяват да срещнат в есетата от конкурса „аналитично правозащитно мислене, подчинено на нравствен ангажимент към основните ценности на правото и социалната справедливост“; предупреждават, че ще ценят добрия изказ и ще изискват правилно писане. Есетата не трябва да надхвърлят 800 думи. В конкурса може да участва всеки студент по право от българските университети. Работите трябва да се представят не по-късно от 31.03.2013 г. на следния електронен адрес: konkurs@bghelsinki.org
Следва притчата на Кафка.
ПРЕД ЗАКОНА стои пазач. При този пазач идва човек от провинцията и моли за достъп до Закона. Пазачът обаче казва, че не може да го допусне в момента. Човекът размисля и после пита дали ще му се разреши да влезе по-късно.
– Възможно е – казва пазачът, – но не в момента.
Тъй като портата стои отворена, както обикновено, а пазачът отстъпва встрани, човекът се навежда, за да надникне през входа във вътрешността. Като наблюдава това, пазачът се смее и казва:
– Ако толкова те привлича, само опитай да влезеш, въпреки моята забрана. Но забележи – аз съм могъщ. А аз съм само най-незначителният от пазачите. От зала, на зала има пазач след пазач, всеки по-могъщ от предишния. Третият пазач е вече толкова ужасяващ, че дори аз не мога да понеса да го погледна.
Това са трудности, които човекът от провинцията не е очаквал; Законът, мисли той, трябва, несъмнено, да бъде достъпен всякога и за всекиго, но като поглежда сега по-отблизо пазача с неговия кожух, голям остър нос и дълга, тънка, черна татарска брада, той решава, че е по-добре да почака, докато получи разрешение да влезе. Пазачът му дава столче и му позволява да седне отстрани до вратата. Там той седи, в продължение на дни и години. Прави много опити да бъде допуснат и уморява пазача с настойчивите си молби. Пазачът често беседва с него по малко, пита го за дома му и други неща, но въпросите му се поставят безразлично, както големите господари правят, и винаги завършват с изявлението, че все още не може да бъде допуснат.
Човекът, който се е запасил с много неща за своето пътуване, жертва всичко, което има, колкото и да е ценно, за да подкупи пазача. Пазачът приема всичко, но винаги със забележката:
– Взимам го само за да не мислиш, че си пропуснал да направиш нещо.
През всички тези много години вниманието на човека е почти непрекъснато съсредоточено върху пазача. Той забравя за другите пазачи и този първи пазач му се вижда единственото препятствие пред достъпа до Закона. Той проклина лошия си късмет, високо и смело, през ранните си години, по-късно, когато остарява, само си мърмори. Вдетинява се и, тъй като, докато съзерцава пазача по цяла година, е опознал дори бълхите в яката на кожуха му, той моли и бълхи те да му помогнат да го убеди. Накрая зрението му отслабва и той не знае дали светът действително е притъмнял или само го лъжат очите му. Но в своята тъмнина сега той долавя сияние, което неугасимо струи от входа на Закона. Вече не му остава много да живее.
Преди да умре, всичко, което е преживял през тези дълги години, се събира в главата му в една точка, един въпрос, който досега той не е задал на пазача. Махва му да се приближи, тъй като вече не може да изправи вдървеното си тяло. Налага се пазачът да се наведе ниско към него, защото разликата в ръста им много се е променила, в ущърб на човека.
– Сега какво искаш да знаеш? – пита пазачът. – Ненаситен си!
– Всеки се стреми да достигне Закона, – казва човекът. – Та, как така през всички тези много години никой, освен мен, не помоли да бъде допуснат да влезе?
Пазачът разбира, че човекът е достигнал края си и, за да позволи на чезнещите му сетива да доловят думите, изревава в ухото му:
– Никой друг не би могъл да влезе тук, защото тази врата бе направена само за теб. Сега ще я затворя.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Протестите се превръщат в отрицание на политическата класа и действащия модел


(20.02.2013) Започнали с призив „Да запалим монополите“, масовите граждански протести в България последователно „подпалиха“ министерското кресло на Симеон Дянков, Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), и накрая – цялото правителство начело с Бойко Борисов. Но дори и със своята „саможертвена“ оставка министър-председателят не успя да потуши „пожара“ на общественото недоволство, чиито лумнали по площадите на България огньове осветлиха стояли с десетилетия в непрогледна сянка проблеми и сгряха сърцата на хиляди и хиляди млади хора, които по правило не ходят да гласуват, не се интересуват от политика и не изпитват доверие към държавните институции. „Събитията в България са началото на демократичен процес“, заяви говорителят на Европейската комисия (ЕК) Пиа Хансен, вероятно ободрена от новината, че тук най-после хора, необвързани с политически партии, с икономически групировки и престъпни олигарси – излизат на улицата и заявяват своята ясна, човешка и справедлива гражданска позиция.
Какво искат „хората от улицата“? „Протестите вече не са само за цената на тока, бензина, храната – споделя потребител на Facebook, където се случва голяма част от организацията и координацията на събитията. Протестите вече са за една по-добра България!“ „Не се хващайте на провокации за сваляне на протестите! – предупреждава един от неформалните online-организатори. Най-лошото е манипулацията, че сме постигнали целта си!“ По-конкретни мисли излага друг потребител: „Не бива да се оставяме сега да ни замажат очите другите измамници. Да продължим с протестите, докато не си постигнем целите!“ И още: „Продължаваме протестите! За да не яхнат хората сегашните партии – за мажоритарни избори и за Велико народно събрание. Сега започва трудна част – излизайте да извоюваме правата си!“ И по-нататък: „Сега протестите трябва да продължат, докато си тръгнат и монополите, докато няма мажоритарен вот, докато се намерят достатъчно независими и умни кандидати за ново правителство.“ И още: „Не мислим, че трябва да позволим на обществото да се кланя пак на партийни лидери! Започнете да мислите, огледайте се около вас, търсете хората – скоро ще решаваме всички заедно, online, кои мажоритарни кандидати да бъдат издигнати за една различна България! Вижте модела „Исландия“*! Ние не търсим отплата – стига ни тая награда – един ден хората да кажат: „Благодарим ви, че ни събудихте!“ И накрая: „Представителната демокрация се издъни! Време е за смяна на модела, а не за смяна на една партия с друга.“
В социалните мрежи, а така също и на самата улица все по-ясно се оформят политическите искания на протестиращите. Настоява се за съставянето на безпартиен експертен кабинет от представители на инициативните комитети, които хората сформират по места. Издигат се предложения за провеждане на „кръгла маса“ при президента, където да се обсъжда бъдещото държавно устройство. Предлага се дори свикването на Велико народно събрание (ВНС) и съставянето на нова Конституция. В тази връзка наблюдатели от ЕК сочат като най-голямо предизвикателство пред страната ни това да съумее да укрепи демокрацията, да опази върховенството на законите и да гарантира свободата на словото.
Какво следва оттук нататък? След като министър-председателят днес подаде оставката на правителството, у президента възниква задължението по чл. 99, ал. 1 във връзка с ал. 6 от Конституцията – да възложи проучвателен мандат на най-голямата парламентарна група (ГЕРБ) за сформиране на ново правителство. Ако ГЕРБ не сформира правителство до 7 дни, президентът трябва да възложи съгласно ал. 2 от цитираната разпоредба проучвателен мандат на следващата по численост парламентарна група (Коалиция за България). Ако и в този случай не бъде сформирано правителство, президентът трябва съгласно ал. 3 да възложи проучвателен мандат на някоя от следващите парламентарни групи (ДПС, Синя коалиция, АТАКА) по свой избор. Ако и третата политическа сила не успее да сформира правителство, президентът трябва да сформира служебно правителство съгласно ал. 5, да разпусне Народното събрание и в срок до 2 месеца да насрочи парламентарни избори. Това означава, че ако се стигне до предсрочни избори, същите трябва да бъдат произведени най-късно към 14.05.2013 г.
Може би най-радикалното искане на „улицата“ е това за свикването на ВНС и съставяне на нова Конституция. За голяма част от протестиращите действащият към момента политически модел е доказал неспособността си да гарантира законността и интересите на българския народ, и поради тази причина трябва да бъде променен. Прави впечатление обаче, че засега исканията не придобиват конкретен, последователен и цялостен вид, за да може да стартира пълноценен граждански дебат. Също така е важно да се отбележи, че за да бъдат извършени промени в Конституцията, не е задължително да се свиква ВНС. Едно „обикновено“ Народно събрание може да измени по реда на чл.чл. 153-155 от Конституцията всяка конституционна норма, освен тези, които засягат териториалната цялост и единно устройство на страната; парламентарната и републиканска форма на държавно управление; непосредственото действие на Конституцията; предимството на ратифицираните международни актове над българското законодателство; неотменимостта на основните права (и особено – на правото на живот, на човешко третиране, на законно, обективно и своевременно наказателно производство, на личен живот и неприкосновеност, на свободна съвест, мисъл и убеждения); определения ред за изменяне и допълване на самата Конституция, и за приемане на нова Конституция. Тези въпроси чл. 158, т.т. 1-5 от Конституцията предоставят в изключителна компетентност на ВНС.
Съгласно чл. 154, ал. 1 от Конституцията, „правото на инициатива за изменение и допълнение на Конституцията принадлежи на 1/4 от народните представители (60 души) и на президента“. Решението съгласно чл. 155, ал. 1 от Конституцията се приема с мнозинство 3/4 от всичките „обикновени“ народни представители (180 души), на 3 последователни гласувания в 3 различни дни. Ако предложението не е събрало необходимото мнозинство, но е подкрепено от поне 2/3 от народните представители (160 души), се подлага на повторно гласуване след 2 до 5 месеца и ако тогава продължава да обединява 2/3 от народните представители, става част от Конституцията. Ето защо можем да твърдим, че при наличието на подходяща политическа воля и разум, дори и действащото към момента НС може да направи определени промени в Конституцията, без да е необходимо да се свиква ВНС.
Ако все пак обаче надделее волята за свикване на ВНС, което да приеме напълно нова Конституция, същото трябва да бъде предложено съгласно чл. 159, ал. 1 от Конституцията от поне 1/2 от народните представители (120 души) или от президента, и да се приеме след 2 до 5 месеца по реда на чл. 160, ал. 1 от Конституцията от поне 2/3 от общия брой на народните представители. В такъв случай, съгласно ал. 2 от същата разпоредба, президентът трябва да насрочи избори в срок до 3 месеца от решението за свикване на ВНС. Това означава, че при наличие на подходяща политическа воля за ВНС можем да гласуваме най-рано към месец май.2013 г. Самото ВНС приема решение по внесените проекти за нова Конституция съгласно чл. 161 от Конституцията с мнозинство от 2/3 от всичките „велики“ народни представители (267 души) на 3 гласувания в 3 различни дни.
Макар все още да не са формирали конкретна, последователна и цялостна визия за своите „конституционни искания“, част от протестиращите хора посочиха някои от ключовите проблеми, които според тях дефектират установения в България политически модел и подкопават благоденствието на държавата и обществото.
Сред най-често отправяните укори към действащия в момента политически модел е отказът на политическия елит да допусне пропорционален персонифициран вот като форма за излъчване на личности в политическото пространство – вместо подреждането на листи партийно обвързани кадри, поставени на „избираемите“ места от техните партийни централи. Вероятно това е един от основните проблеми на българската политическа система, тъй като в последните 23 години на „свободни“ и „демократични“ избори наблюдаваме рецидива на повтарящата се неспособност да бъде излъчено мнозинство, движещо страната напред и обединяващо народа около себе си в дългосрочен план. Вместо това сме свидетели на такива политически аномалии, каквито са например подчертано „десните“ решения на партии с подчертано „леви“ идеологии, платформи и обещания, при което личната отговорност се размива в партийния цвят и едни и същи хора, доказали своето политическо недостойнство, престояват многобройни последователни мандати във властта – независимо, че избирателите им всъщност са гласували за коренно различна политика.
Във връзка с горното, като следващ сериозен дефект на изборната система може да се посочи липсата на механизми стратегическото и последователно мислене да бъде наложено като условие за получаване на властта. Същото може да бъде коригирано, ако при евентуални промени в Конституцията се предвидят изисквания кандидатите да представят кратка декларативна концепция за задачите, с които възнамеряват да се справят при получаване на изборната позиция. Концепцията трябва да залегне като задължителен атрибут от предизборната агитация, а към края на мандата да бъде подложена на обществен преглед и обсъждане, за да се определи доколко предизборната агитация съответства на действително извършеното. Това ще даде възможност реалното изпълнение на едно предизборно обещание да се превърне в условие за получаването на следващ мандат и ще предостави в ръцете на обществеността възможности за оказване на граждански натиск, влагайки допълнителен смисъл в понятието „обществен договор“.
На следващо място, на фона на разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от Конституцията (според която народът е носител на суверенитета), сериозен дефект на установения политически модел в България е категоричната и необоснована липса на механизми за предсрочно „отзоваване“ на такива политически представители, които са загубили доверието на своите избиратели или направо погазват своите обещания и интересите на обществото. Няма никакво оправдание (освен може би затвърждаването на някакви олигархически статути) това едно лице или група от лица, изгубили всякакъв авторитет, да продължава да заема изборна длъжност, даваща им не само право да управляват съдбините на избирателите, но така също задължаваща последните да издържат такива лица, осигурявайки им всичките установени в публичното право придобивки за власт-имащите. Ето защо е необходимо да се утвърди конституционен механизъм, който на принципа на събирането на определена критична маса от недоволство (чрез подписки, референдуми и др.) да довежда до отзоваване на народните представители от страна на народа (суверена).
Следващ ключов проблем в българското политическо пространство е отказът да се предостави на гражданите инструмента на така наречената „индивидуална конституционна жалба“. Оправданието, че такава мярка ще затрупа Конституционния съд с безброй необмислени и неоснователни жалби, е проява на инфантилизъм от страна на политическата класа и откровено обижда нашия народ. Конституцията, освен че има непосредствено действие (чл. 5, ал. 2), също посочва основните принципи на правото и поставя изисквания спрямо всеки един нормативен акт в България. Отказът на властта да позволи на гражданите да отбраняват българското законодателство (и себе си) от противоконституционни посегателства на законодателната власт е отказ да се признае, че хората са носители на суверенитет (чл. 1, ал. 2) и могат да мислят не по-зле от излъчените от тях народни представители.
Във връзка с горното – като следващ ключов проблем на българския политически модел може да посочи липсващото или силно ограничено, сведено до своеобразно „плацебо“ участие на гражданското общество в различните политико-административни процеси. Това също издава инфантилната страхливост на политическата класа да признае гражданите като реален фактор и да ги допусне като партньор в процеса на вземане на решения. От особена полза би било в тази връзка да се направят стъпки за конституционно закрепване прякото участие на гражданското общество (заинтересувани физически лица и представителни организации) във властта и управлението – чрез утвърждаване на достъпни и адекватни процедури за конституиране на „заинтересувани“ и „представителни“ страни в различните властови и управленски дейности. Необходимо е това да бъде осъществено, като се предостави реална тежест на поддържаните позиции и се създадат гаранции за зачитане на общественото мнение. За основа могат да се използват в разширен смисъл принципите на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС). Подобна система от мерки би утвърдила авторитета на властта, ще привлече гражданството като реален партньор и ще създаде условия за активизиране на гражданското общество.
Като сериозна девалвация на „политическия професионализъм“ в последните години може да се посочи все по-интензивният и същевременно – все по-необоснован законодателен процес. Макар да е отразена в относимото законодателство за нормативните актове, необходимостта от обективна и задълбочена преценка на бъдещите последици от приемането на определена законодателна промяна се неглижира в такава голяма степен, която позволява просташкото прокарване на абсолютно нелигитимни като цел законови решения, които освен че рушат системата и единството на законодателството, препятстват адекватното функциониране на институциите и разлагат и малкото останало уважение към правото. Очевидно е необходимо да бъдат създадени по-строги конституционни гаранции, че всяка една бъдеща законодателна инициатива ще преминава през ситото на разумността, целесъобразността и най-вече – общия интерес на българите. Може би радикална, но способна да реши този проблем мярка ще бъде евентуалното променяне на архитектурата на Народното събрание, при което Конституционният съд да започне да действа като своеобразна „горна камара“, подлагаща на контрол за конституционосъобразност, обоснованост и синхронизираност с останалото законодателство всяка една законова промяна.
Сериозна девалвация на „професионализма“ се забелязва и при ключовите назначения по високите етажи на властта, което не остава незабелязано и от европейските институции и международни анализатори. Възможността с лекота да бъдат подменяни изборни процедури и изисквания за заемане на определени длъжности, или да бъдат „подхвърляни“ поръчкови назначения, освен че лишава държавността от истински можещи и полезни кадри, подкопава всякакво доверие в институциите и предава самите институции в ръцете на олигархически и направо престъпни интереси. Не случайно последните знакови назначения в системата на правосъдието бяха изрично отбелязани с тревога от международната общественост, а политизирането на възлови позиции в системите за сигурност се посреща със сподавено, но отчетливо неодобрение от страна на професионалистите в съответните специализирани ведомства. Ето защо намираме за уместно да завършим краткия си, но неизчерпателен преглед на възможните конституционни подобрения с необходимостта от създаване на гаранции, че ключовите назначения и кариерното развитие във високите етажи на властта ще стават съобразно обективни и прозрачни принципи, като се препятства всякаква възможност за „пробиване“ чрез нелегитимни и опасни за законността и обществения интерес средства.
Както проследихме, повечето от посочените конституционни подобрения могат да бъдат направени и без да се свиква Велико народно събрание. В този смисъл, набиращите скорост призиви за цялостно отричане на сегашното политическо устройство и настояването за напълно нов конституционен модел имат по-скоро популистки характер и може би са провокирани от структури, целящи дестабилизиране на държавата. Очевидно е, че настоящият политически модел в България е сбъркан и от него не може да се очаква нищо положително. Ако обаче пристъпим към конституционни промени прибързано, популистки и непоследователно, може да засегнем по твърде опасен начин един деликатен механизъм. Тъкмо заради това е необходимо на първо място да се обединим около разбиране за това какво ценим и какво искаме, защо го искаме и по какъв начин мислим да бъде гарантирано постигането му. В противен случай се надвесваме над пропаст.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Произнесени преди 140 години, думите на Васил Левски все още плашат и осъждат


(19.02.2013) Днес, 140 години след обесването на Апостола на българската свобода, думите и подбудите му в извършената от него националноосвободителна борба продължават да звучат като върхови достижения на разбирането за право, политика и нравственост, недостижими за повечето съвременни български политици. Тези думи, изречени със стряскаща простота и дързост, продължават да плашат и да осъждат – в контекста на предизвиканите от икономическото състояние на страната вълни от протести и свързаните с това неадекватни опити на правителството да симулира „съпричастност“ с надигащото се обществено недоволство.
В публикация за в. „Свобода“ от 13.02.1871 г. четем следните мисли на Апостола, които надхвърлят мащабите на която и да било от партийните платформи на днешната българска политика: „И ние сме хора и искаме да живеем човешки: да бъдем напълно свободни в земята си, там гдето живее българинът – в България (има предвид Мизия), Тракия [и] Македония. От каквато и народност да живеят в този наш рай, [те] ще бъдат равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република“. Същото желаем и на братята сърби, черногорци, румънци и пр. да не остават след нас [и] в едно и също време да дадат гласа си. Време е с един труд да спечелим онова, което са търсили и търсят братята французи, т.е. млада Франция, млада Русия и пр. (...) Сега е лесно и можем с малко материал да се спасим от това гнусно и невярно тиранство, сто пъти по-назад от нас във всичко. (...) Само ни трябва още мъничко време да поработим [няколко] години. Но тогава (...) ще съсипем гнилата и страхлива държава, та да съзидаме друга, многотрайна, по новото зидане. Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им. [Стига] само да се покорят на горните свети закони, равно с българина.“
Думи като „чистота“ и „святост“ отдавна са изпаднали от езика на политическото говорене, а от там – и от политическото мислене. В тази връзка особено интересна се явява съставената от Левски „Нареда (устав; правила) на работниците за освобождение на българския народ“, където се излагат целите на българското националноосвободително движение: „С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държава – деспотско-тиранска система – и да се замени с демократска република (народно управление) на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв откупили, в което днес безчовечно беснеят турски кеседжии и еничери, и в което владей правото на силата; да се повдигне храм на истинната и правата свобода, и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение – било във вяра, бил в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере.“
Особено място в „Наредата“ заема своеобразният „Наказателен закон“ на Апостола. По много от текстовете на този „Наказателен закон“ една справедлива, безпристрастна и безкомпромисна прокуратура би могла спокойно да повдигне обвинения на редица от нашите управници: §2. „Ако някой от влиятелните българи или войвода, подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице, поиска да ни пречи в работите под какъвто начин и да било, такъв ще се счита за неприятел и ще се наказва със смърт.“ §3. „Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република“ и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна [монархическа] система, то и таквизи ще се считат за неприятели на Отечеството ни и ще се наказват със смърт.“ §7. „Ако някой от служащите (...) поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще се лиши от служба; повтором ще се извади съвсем [от дейността на революционните комитети], като се по-напред накара да подпише грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни – ще се накаже със смърт.“ §9. „Ако някой от касиерите издаде за нещо пари без знанието на комитета или дръзне да вземе и усвои и най-малка част от поверените му пари, ще се накаже със смърт.“ В контекста на цитираните текстове особено уместно стои забележката на всички европейски наблюдатели, че в България няма нито един осъден за престъпления по високите етажи на властта.
От писмо до чорбаджията Ганчо Милев от 10.05.1871 г. научаваме как Апостола си е представял държавното и обществено устройство в Отечеството, след като националноосвободителното движение осъществи своите функции: „В нашата България не ще бъде така, както е сега в Турско. В нея всички народи ще живеят под едни чисти и свети закони... и за турчина, и за евреина и пр., каквито и да са, за всички еднакво ще е... Така ще е в наша България. Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а – царя и неговите закони, с една дума – турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами[те] тур[ци]. В Българско не ще има цар, а „народно управление“ и „всекиму своето“. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. Свобода и чиста република.“ Така произнесени, думите на Левски звучат все по-страшно в контекста на съвременната ситуация в България. Дали ако беше жив днес, Апостола нямаше да бъде също толкова непримирим към властта, колкото е бил принуден да бъде към османската власт преди 140 години?
Роден на 18.07.1837 г. (стар стил – 06.07.1837 г.) в гр. Карлово, Васил Левски (родното му име е Васил Иванов Кунчев) учи първо в местното Взаимно училище, а след това – и в старозагорското Класно училище. През 1851 г. баща му умира (тогава Левски е 14-годишен) и момчето започва да учи абаджилък. През 1855 г. приема послушание при вуйчо си Василий, таксидиот за Карловско и Старозагорско на Хилендарския монастир (по онова време българска обител на Света Гора в Атон). Учи още две години в старозагорското Класно училище и една година в пловдивското Класно епархийско училище „Св. св. Кирил и Методий“, където е подготвян за православен свещеник. На 07.12.1858 г. йеромонах Кирил го постригва за монах под името Игнатий в Сопотския монастир „Св. Спас“, а година по-късно пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в карловската черква „Св. Богородица“. Йеродякон Игнатий владее отлично турски, гръцки и арменски език, които по-късно ще се окажат полезни в революционната му дейност.
На 03.03.1862 г. заминава за Белград в Сърбия, за да се включи в Първа българска легия на Георги Стойков Раковски. Именно там, по време на военните учения Дякона прави своя „лъвски“ скок и получава прозвището Левски (като лъв). В Легията се запознава отблизо с бунтовните среди на българската емиграция и възприема идеите на Раковски за организиране на чети, чрез които народът да бъде вдигнат на въстание за своето освобождение. След разтурянето на Легията се присъединява към четата на дядо Ильо-войвода. През 1863 г. заминава за кратко за Румъния, а през пролетта на 1864 г. в гр. Сопот, пред свои най-близки приятели на празника Възкресение отрязва монашеските си коси и се посвещава на борбата за свобода. Между 1864 и 1867 г. работи като учител, развива своята революционна идеология и организира дружини за бъдещото въстание. През 1866 г. се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, а след това се среща отново с Раковски. По предложение на Раковски е определен за знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя да нападне през 1867 г. Изживява всичките трудности и разочарования от похода в Балкана и заедно с четата попада отново в Сърбия, където постъпва във Втора българска легия на Раковски. След разтурянето на легията през 1868 г. Левски се разболява и прекарва 2 месеца в с. Зайчар, където преосмисля четническата тактика и за първи път споделя мнението, че е необходима мащабна предварителна подготовка на народа, за да се вдигне освободително въстание. В писмо до Панайот Хитов споделя, че е решил да извърши нещо голямо за Отечеството, „в което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си“. Затвърждава своето недоверие в Сърбия и своето убеждение, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си за своето освобождение.
Заминава в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов, с дейци на „Българско общество“ и с Христо Ботев. Със средства на „Българско общество“ и читалище „Братска любов“ (организация на „младите“) Левски заминава на 11.12.1868 г. за Цариград (днешен Стамбул), откъдето малко след това ще тръгне на своята първа апостолска обиколка по българските земи. Това става в началото на 1869 г., когато напуска Цариград и поема през Тракия към Северна България, като преминава през градовете Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. През това време Левски проучва внимателно условията и възможностите за революционна дейност, и навсякъде привлича доверени хора и познати за обявяването на въстание. На 01.05.1869 г. Апостола тръгва от гр. Никопол на своята втора обиколка из България, вече въоръжен с Революционна прокламация и пълномощно от Иван Касабов с печата на Привременното правителство на Балкана. Левски поставя началото на Вътрешната революционна организация (ВРО), първият революционен комитет от която е основан в гр. Плевен. Под ръководството на Апостола възникват местни революционни комитети и в градовете Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и други. По време на втората си обиколка Апостола осъзнава, че за предизвикването на успешно освободително въстание е необходимо революционните комитети да бъдат свързани помежду си в организирана мрежа. След завръщането си в Букурещ участва заедно с Любен Каравелов в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Дякона поддържа идеята, че центърът на подготовката на бъдещото въстание трябва да се пренесе във вътрешността на България и, че българите трябва да разчитат основно на своите собствени сили за освобождаването си. Традиционните схващания на българската емиграция за привличане на чужда помощ и за ръководене на национално-освободителното движение извън страната обаче надделяват.
През пролетта на 1870 г. Левски отново се завръща на българска земя и продължава изграждането на ВРО, която до края на 1871 г. прераства в гъста мрежа от организационно свързани революционни комитети. За център на ВРО е обявен гр. Ловеч, а местният комитет е обявен за БРЦК. В запазената документация и в печата на организацията ловешкият комитет се нарича „Привременно правителство на България“. Чрез този централен комитет в България Левски осигурява организационно своята работа за подготовка на въстанието. Апостола единствен от ключовите дейци на национално-освободителното движение осъзнава, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите – техните средства са особено необходими за материалното обезпечаване на бъдещите освободителни действия. Според Левски средства трябва да се набират по доброволен начин, но за отказващите подкрепа богати българи той предвижда „революционен терор“. По този начин до края на 1871 г. изградената от Васил Левски ВРО се утвърждава като единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите работят активно за привличането на съратници, за събиране на средства и за снабдяване с оръжие. През втората половина на 1871 г. БРЦК изпраща на Левски двама помощници – Ангел Кънчев и Димитър Общи (вторият по-късно ще издаде революционната дейност и Апостола, когато е заловен при опита си да обере турската поща в Арабаконак). Изработва се Програма и Проектоустав на БРЦК, а на 29.04.1872 г. (стар стил – 04.05.1872 г.) е проведено първото общо събрание на БРЦК в Букурещ. След това Левски се връща отново в България и започва преустройството на ВРО. Създават се Окръжни комитети, които трябва да започнат да действат като координационни центрове. След предателството на Димитър Общи обаче турската полиция вече разполага както с данни за революционната дейност (до момента напълно неизвестна на османските власти), така и с данни и фотографии на самия Левски.
Извън спекулациите и откровените глупости, които напоследък се тиражират в българското обществено пространство относно „предателството“ и „присъдата“, на 27.12.1872 г. Левски е заловен до Къкринското ханче, източно от гр. Ловеч. За щастие намиращите се при него архиви на революционните комитети остават незабелязани от заптиетата и по-късно съратници на Апостола ги предават на Захари Стоянов. Истината е, че до последно турците не са знаели кого точно са заловили – Левски е конвоиран до гр. Търново, за бъде извършено разпознаване. Чак там полицията установява самоличността на Апостола и разбира, че той е свързан с Димитър Общи, респективно – с Арабаконашкия обир. Левски е изпратен под конвой в София, за да бъде предаден на сформираната по Арабаконашкия случай „специална комисия“. И въпреки, че конвоят от Търново до София се е състоял едва от двадесетина заптии, никой от революционните дейци не си е направил труда да организира нападение в опит за освобождаването на Апостола.
В София Левски е предаден на „специалната комисия“, която е сформирана от висши османски чиновници, натоварени със задачата да изяснят обстоятелствата около обира от Арабаконак и да подготвят бъдещия съдебен процес срещу виновниците. Резултатите от работата на „специалната комисия“ са обобщени в два заключителни протокола. Първият от тях засега остава неизвестен (вероятно е третирал Арабаконашкия случай), а вторият (до нас достига негов препис) третира Левски. Срещу него е повдигнато обвинение по чл.чл. 55 и 56 от действалия по онова време османски наказателен закон (осъществяване на бунт поради подбудителство от извършителя) и по чл. 174 (извършено умишлено убийство). Хипотезите на чл.чл. 55 и 56 обаче предвиждат резултативна форма на подбутителството – тоест, бунтът да е бил действително осъществен – което в случая не е факт (въстанието ще избухне 3 години по-късно). Не е факт и каквото и да било извършено от Апостола умишлено убийство. Също така, предвидените наказания за дейностите на Левски по организацията на революционните комитети (включително и тези, предвидени за извършване на умишлено убийство) включват само различни срокове на лишаване от свобода и принудителен каторжен труд, но не и смърт. В своята защита по-късно пред формирания специално за осъждането му „извънреден военно-полицейски съд“, Левски се позовава на основните права, признати от Хатихумаюна на християнското население в Османската империя и поддържа, че е търсил законни пътища за подобряване живота на народа. Във връзка със случая „Арабаконак“ са произнесени наказателни присъди срещу общо 62 подсъдими, при което са наложени различни срокове лишаване от свобода и заточения за 60 от тях, и две смъртни присъди – за Васил Левски и за Димитър Общи. Видно от съдебните книжа, българите-членове на съдебния състав (Иванчо Хаджипенчович, Мано Стоянов, Петър Тодоров-Желявеца и Мито Каймакчийски) са отказали да подпишат протоколите и са направили всичко възможно да се противопоставят на постановената присъда. Ето защо присъдата е изпратена на султана, с цел да бъде потвърдена. Потвърждението идва на 21.01.1873 г. и присъдата е приведена в изпълнение на 18.02.1873 г. (стар стил – 06.02.1873 г.) в покрайнините на София, които днес се намират в центъра на града.
Минути преди обесването Левски е принесъл изповед пред софийския архиерейски наместник отец Тодор Митов, пред когото изповядал: „В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното Отечество, която ... Дано! (Тук според думите на изповедника Апостола се просълзил.) Каквото съм правил, в полза народу е.“ Накрая Левски поискал прошка от своя изповедник и от Бога, и помолил отчето да споменава в молитвите си йеродякон Игнатий и българския народ.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Гърци защитават основни човешки права чрез незаконно подпалване на съоръжения


(17.02.2013) Около 40 минути след полунощ срещу днешната неделя петдесетина маскирани мъже са извършили въоръжено нападение и са разрушили със самоделни петролни бомби и запалителна течност съоръженията, офисите и намиращите се в района превозни средства на бъдещата златодобивна мина „Скурис“, разположена в планината Какавос на полуостров Халкидики в Северна Гърция. Четирима от охранителите на обекта са леко ранени. При оттеглянето си нападателите са повалили няколко големи дървета на пътя и по този начин са препятствали възможността на огнеборците да пристигнат навреме, за да намалят щетите в подпалените обекти. Днес в полицията са привиквани за разпит 27 души от района, но засега няма арестувани и разследването продължава. Предполага се, че нападението е извършено предимно от жители на близките селища Мегали Панагия и Йерисос, които днес бяха подкрепени от радикалната левица (СИРИЗА), Зелените еколози и Алтернативните еколози, както и от няколко извънпарламентарни организации.
Мината „Скурис“ се подготвя да бъде пусната в експлоатация през 2015 г. от компанията Hellas Gold (Хелас голд), поделение на базираната във Ванкувър канадската златодобивна компания Eldorado Gold (Елдорадо голд). Hellas Gold получи концесия от гръцкото правителство за разработване на златни находища в Северна Гърция, след като Върховният съд на Гърция отмени забраната за разработване на златните залежи на Северна Гърция. По този начин компанията-концесионер Hellas Gold, която е 95% собственост на канадската Eldorado Gold, придоби концесия за разработването на площ от 317 км2 на полуостров Халкидики, където се очаква да бъдат разкрити залежи на злато, сребро, мед, цинк и олово на обща стойност от над €20'000'000'000. Компанията разполага с инсталации за добив на злато в Стратони и подготвя за експлоатация още няколко златни находища в района – включително мината „Скурис“. Дейността на Hellas Gold дава работа на около 680 гърци, а в следващите 5 години се очаква да инвестира $1'000'000'000 в разработването на находищата в Северна Гърция и да разкрие още 1'500 работни места.
Противници на отменянето на забраната обаче посочват, че Гърция няма да получи нищо от реализирания на нейна територия добив, освен следващите се данъчни отчисления, разкриването на определен брой работни места за периода на добива и съсипването на местната природа. Очаква се чрез дейността в откритите рудници да бъдат унищожени обширни горски територии и да бъдат отровени подпочвените води в района. Протестиращите настояват за пълно прекратяване дейността на Eldorado Gold, която според тях ще съсипе местния туризъм, земеделието, животновъдството и риболова. От компанията Hellas Gold отричат обвиненията и твърдят, че ще заличат следите от дейността си след изчерпване на ресурсите в рудниците. Също така стотици миньори отхвърлят протеста и обясняват, че покрай мината ще се създадат нови 1'500 работни места. Според тях обвиненията за екологична опасност са без основание. Миньорите – разбира се – не посочват никакви доводи, свързани с технологиите за добиване на редки и ценни метали, които запознати с темата определят като опустошителни.
Подобни концесии се предоставят и на българска територия. У нас има приблизително 577'000'000 тона златни руди, от които може да се извлекат до 500 тона чисто злато. България не притежава особено големи запаси от злато, но въпреки това през 2011 г. се нарежда на четвърто място в Европа по годишен добив – 2,5 тона злато (при 17 тона за Турция, 6,3 тона за Швеция и 5,7 тона за Финландия). Проучвания за благородния метал към настоящия момент се извършват в Родопите, в Западния Балкан, в Средногорието, в Кюстендилско и в Трънско, а концесии са предоставени за находищата „Челопеч“ край гр. Златица, Софийско, „Чала“, Хасковско, „Асарел“ (участък „Запад“), Пазарджишко, „Елаците“, Етрополско, „Хан Крум“ край с. Дъждовник, Крумовградско, и други.
Златодобивът на първо място засяга водните ресурси в района на експлоатация. Още сондирането по време на проучванията води до пресушаване на част от местните кладенци и до заблатяване. Златодобивната технология сама по себе си се нуждае от големи количества вода, с която да бъдат „излужвани“ милионите тонове скална маса и рудни отпадъци, докато се извлече златното съдържание. Излужването се извършва с помощта на изключително токсичния цианид, чието попадане във водата, почвата и подпочвените води е фатално. Златоносните руди могат да съдържат колеми концентрации на арсен (силно токсичен тежък метал), който също попада в използваната вода и от там – в реките, в почвата и в подпочвените води. Например рудите от Ада тепе (находището „Хан Крум“ край гр. Крумовград) съдържат приблизително 143 гр. арсен на тон (противно на уверенията на концесионера, според когото в рудите нямало токсични вещества), което – умножено по очакваните близо 850'000 тона скална и рудна маса – прави 121,55 тона арсен. Независимо от филтрирането и пречистването (първоначалните намерения на концесионера бяха изобщо да не се изграждат пречиствателни съоръжения, тъй като рудите не съдържали отровни вещества), част от арсенът попада във водата и замърсява околната среда.
Като пример за негативните последици от тихомълком развиваната златодобивна индустрия в България може да се посочи находището „Челопеч“ край гр. Златица в Софийска област. За разработването на това находище е предоставена концесия на „Челопеч Майнинг“ ЕАД, което се явява дъщерно дружество на канадската златодобивна компания Dundee Precious Metals Inc. Заради прилаганото до неотдавна излужване на рудата чрез цианиране и допуснати изпускания, Златишко-Пирдопската низина е отровена с цианид. Въпреки наложената от Европейскию съюз забрана на цианидното излужване обаче, замърсяването продължава – рудите биват транспортирани свободно през гр. Златица по този начин се разнася отровен прах. Сред резултатите от замърсяването могат да се посочат зачестилите ражданията на деца с увреждания в района.
Наскоро разкритото находището „Хан Крум“ при Ада тепе край Крумовградското с. Дъждовник ще бъде разработвано от „Болкан Минерал енд Майнинг“ ЕАД, също дъщерно дружество на канадската златодобивна компания Dundee Precious Metals Inc. Местността се отличава с изключително чиста природа и е местообитание на многобройни редки птици, влечуги и растителни видове. Районът на Ада тепе е и археологическо находище (доказано най-старата златна мина в света, датираща от късната Бронзова епоха и захранвала със злато Троя, Микена и други). С разработването на находището археологическите останки ще бъдат заличени (в момента се претупва форсирано археологическо проучване) и така ще се сложи край на възможността за културно-туристическо интегриране на Ада тепе с разположения в съседство храмов комплекс Перперикон и светилището край с. Татул. Очаква се в 30-годишния срок на концесията да бъдат инвестирани около 200'000'000 лв., да се обработят 850'000 тона скална и рудна маса, и да бъдат извлечени около 20 тона златна руда. Последната, заради големия натиск от страна на местното население и природозащитници, няма да бъде излужвана чрез цианиране на място, а ще се транспортира до завода на Dundee Precious Metals Inc. в Намибия (където не съществуват подобни на европейските забрани за замърсяване с цианид). По този начин, макар и спестено на българите, замърсяването ще бъде причинено на хората в Намбия – която също под натиска на икономическата нужда се принуждава да допуска подобни производства на своя територия.
Съгласно чл. 15 от българската Конституция, „Република България осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната“. На общоевропейско ниво чл. 37 от Хартата на основните права на Европейския съюз (задължителна и приложима пряко от всички институции в България и в ЕС като цяло) определя, че „високото равнище на опазване на околната среда и подобряването на нейното качество трябва да бъдат включени в политиките на Съюза и гарантирани в съответствие с принципа на устойчиво развитие“. Цитираната норма е част от т.нар. „трето поколение права“, между които стои правото на чиста природа и благоприятна жизнена среда. Парадоксално е на фона на цитираните норми, че гърците, които противозаконно разрушиха миналата нощ собствеността на компанията Hellas Gold в бъдещата мина „Скурис“, отбраняват с действията си свои основни човешки права. Тези права, макар да са им гарантирани от съвременното европейско законодателство, им се отказват от подложената на засилен икономически натиск гръцка държава. Подобно е положението и в България. А природата в последна сметка не е безкрайна.

стари архивинови архивиактуални новини


§ АВ ще защитава собствениците от измами чрез известяващ SMS, но само донякъде


(15.02.2013) Имотният и Търговският регистър при Агенция по вписванията (АВ) стартираха услуга за известяване чрез SMS на посочен от потребителя GSM-номер в случай, че от негово име или във връзка с негови имотни и търговски партиди са постъпили заявления, насочени към извършване на промяна, снабдяване с документи или прехвърляне на права. Целта е чрез получаването на известяващ SMS носителят на съответните права да бъде уведомен за наличието на движение по неговите партиди, което ще му позволи да реагира навреме и да се противопостави в случай на опит за измама.
Потребителите на услугата ще получават SMS при постъпване на заявление в Търговския регистър за промяна на управлението или собствеността на притежаваните или управлявани от тях търговски дружества. По този начин законните собственици и управители ще могат в тридневен срок да спрат процедурата, ако заявлението не е подадено от тях. Аналогична услуга се стартира и в Имотния регистър, откъдето собствениците на недвижими имоти ще бъдат известявани за всяко постъпване на документи или заявление за издаване на документи, насочени към разпореждане с притежавания от тях имот. В случай, че собственикът на недвижим имот получи SMS за действия, които не са оторизирани от него, може да сигнализира на номер +359(2)984160, за да бъде блокирано изповядването на имотна сделка.
Новите SMS-услуги на Имотния и Търговския регистър струват 6 лв. с ДДС и включват пакет от 500 SMS-а, които са валидни за 2 години. Услугите са достъпни след подаване на заявление на хартиен носител в териториалните поделения на АВ или по електронен път – на http://sms-imot.registryagency.bg за Имотния регистър, съответно – на http://sms.brra.bg/ за Търговския регистър. Услугата е достъпна с единен граждански номер (ЕГН) за български граждани, с личен номер на чужденец (ЛНЧ) за лица с разрешение за пребиваване в страната или с единен идентификационен код (ЕИК) за български търговци. В заявлението за регистрация трябва да се посочи GSM-номерът, на който потребителят иска да получава известяващите SMS-и. Срещу това му се издава код за активиране на услугата, който трябва да се изпрати в срок до 48 часа през заявения от потребителя GSM-номер към кратък номер 18435 (еднакъв за всичките оператори на мобилна телефония). Системата връща потвърждение за успешна активация. При изчерпване на включените в пакета SMS-и или при изтичане на срока за валидност, системата изпраща нов код за активиране и предупреждение, че в пакета е останал само 1 уведомителен SMS или до края на срока остават само 2 дни. Ако потребителят изпрати новия код на кратък номер 18435, системата включва нов пакет от заявената услуга.
Предлаганите нови услуги от Имотния и Търговския регистър при АВ са много полезен ход за пресичане на имотни измами и такива с търговски регистрации. Заедно с това обаче прави неприятно впечатление, че АВ се освобождава от всякаква отговорност за вреди, произтекли от евентуални нейни грешки, довели до пропускане да уведоми потребителя за движение по неговите партиди. Съгласно т. 21.2, хипотеза 4 от Общите условия за предоставяне на услугата „SMS-оповестяване“ от Имотния регистър, АВ изключва своята отговорност при „повреди и/ли грешки във функционирането на Информационната система на Службите по вписванията или системата за SMS-оповестяване, които не са резултат от виновно поведение на Агенцията“. В т. 21.3 от Общите условия с още по-изричен тов четем, че „Агенцията не носи отговорност за преки или косвени вреди, причинени на потребителя от неполучаването на уведомителни съобщения“. Аналогични са клаузите на т. 21.2, хипотеза 4 и т. 21.3 от Общите условия за предоставяне на услугата „SMS-оповестяване“ от Търговския регистър (двата акта са преписани буквално един от друг). Цитираните клаузи изключват отговорността на АВ при повреди и/ли грешки във функционирането на регистъра или на системата за SMS-оповестяване (освен при виновно поведение на Агенцията) и изобщо изключват отговорността на АВ за всякакви преки или косвени вреди, причинени на потребителя от неполучаването на уведомителен SMS. Оказва се в крайна сметка, че потребителите на новите услуги ще плащат не за да им бъде гарантирана някаква сигурност, а само за да получат хвъркатото обещание, че най-вероятно ще бъдат уведомени. Освобождавайки себе си от отговорност за собствените си грешки, АВ свежда новите SMS-услуги повече до обикновен P.R. без покритие, отколкото до реални електронни услуги, способни да печелят доверие и да пресичат всеизвестни схеми за престъпна дейност.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Политици от ГЕРБ, БСП и „България на гражданите“ са „ЗА“ контрол над internet


(13.02.2013) ГЕРБ, БСП и Движение „България на гражданите“ (вероятно скорошни коалиционни партньори) се обединиха около идеята да бъде наложен по-стриктен контрол над internet и да се осигури яснота за това кой стои зад всяка една конкретна публикация. Позицията беше представена в рамките на организираната от Сдружение „Interactive Advertising Bureau“ (IAB-България) на 11.02.2013 г. дискусия на тема „Дигиталният дневен ред и новите медии: ролята на партиите и гражданското общество“. Предлаганият засилен контрол спрямо internet се лансира като израз на стремежа хората и институциите да поемат повече отговорност (подобно на традиционните печатни и ефирни медии) за публикуваното съдържание. В тази връзка се предлага и регламентиране на случаите, при които на определена личност да бъде признаван статут на „online-медия“ – например когато личността (респективно – поддържан от нея web-сайт) придобие достатъчно високо ниво на популярност и тежест в обществото.
Според Антон Кутев от БСП „анонимността“ и „прекомерната свобода“ в internet могат да бъдат „нож с две остриета“ за политиците. „Новите дигитални медии са мощно, но неконтролируемо оръжие“, заявява Кутев. Явно няма проблем едно „мощно оръжие“ да бъде използвано (срещу кого?), но е съществен проблем, ако оръжето не е под контрол (под контрола на политиците?). Самата идея гражданската свобода да бъде разглеждана като „неконтролируемо оръжие“ представлява неразбиране и отрицание на цяла система от основни принципи и норми, относими към правото на информация и към правото на споделяне (които от своя страна стоят в основата на гражданското общество и са неотменимо условие за функциониране на демокрацията).
„Законовата регулация [за по-стриктен контрол] не трябва да обхваща обикновените потребители, а да засегне институциите – да се знае кой е собственикът на даден сайт и каква отговорност носи той“, продължава изложението си Кутев. Явно той пропуска да съобрази, че internet заличава разликите между „потребител“ и „институция“, съответно – позволява обикновени физически лица да осъществяват амбициозни internet-проекти и в същото време – първостепенни институции да изглеждат смешни и незначителни с недомислените си сайтове. (Български държавни институции често попадат във втората категория.) И тъй като всяко обикновено физическо лице може да притежава колкото си иска сайтове, без да представлява каквато и да било институция, можем да определим като откровена глупост изказването на Кутев, според което „законовата регулация не трябва да обхваща обикновените потребители, а да засегне институциите“.
Доброслав Димитров от ГЕРБ подкрепя позицията на Антон Кутев от БСП, като допълва предпазливо, че „трябва да се пипа внимателно, като не трябва да се налага пълен контрол“ – каквото и да означава това. Димитров посочва още, че „не може да се провери доколко новината [в internet] е достоверна и реална“ – сякаш самата електронна среда е „виновна“ за непроверимостта на информацията и сякаш вестникарски статии и телевизионни предавания автоматично стават „достоверни“ поради самия вид на медията!
Прошко Прошков от Движение „България на гражданите“ свърза „липсата на прозрачност“ в web-сайтовете с аналогична липса на прозрачност и в традиционните медии (печатни издания, радио, телевизия). Причината за констатираната от Прошков „липса на прозрачност“ е, че повечето потребители в България четат internet-страниците на вестници и телевизии, когато търсят новини. В това изказване също може да се забележи дълбоко неразбиране на internet, защото – точно обратно на твърдението на Прошков – web-сайтовете са най-прозрачната възможна форма на публикуване, която дава най-реални и точни данни за момента и изходната точка на публикуване, а така също – за реализирания интерес към всяка една публикация, сегментиран по региони, езици, използвани технологии, време на осъществяване на достъпа, търсени ключови думи и редица други. При който и да било друг вид медия извън internet обратната връзка идва значително по-бавно, не позволява особено детайлно сегментиране и може относително лесно да се изкривява по непроследим начин.
Данни от изследването за медийно потребление „Mediascope Европа“ '2012, представени от модератора на дискусията Аделина Радева, разкриват internet като най-популярната медия в България след телевизията: българите стоят средно 16 часа online седмично (при 14,5 часа за другите страни-членки на ЕС); близо 50% от българите се информират основно от internet (при 40% за ЕС); средно 37% от ползващите internet българи четат активно в internet (при 16% за ЕС) и близо 23% от българите пишат активно в internet (при 8% за ЕС).
Съгласно друго изследване – годишния „Индекс на медийната свобода“, поддържан от международната неправителствена организация „Репортери без граници“ – индексът за медийната свобода в България към края на 2012 г. е паднал до 87-ма позиция (от 179 възможни), което е най-ниската позиция за страната ни от започването на изследването през 2002 г. Така България се оказва изпреварена от страни като Намибия, Кабо Верде, Гана и Суринам. Индексът на медийната свобода в България е абсолютно „на дъното“ в ЕС – следващите страни с най-ниски показатели са Румъния (42-ра позиция) и Унгария (56-та позиция). Сред основните причини за състоянието на медийната свобода в България се сочи концентрацията на собственост (голяма част от родните медии се управляват от едни и същи собственици), налагането на автоцензура (поради липсата на каквито и да било гаранции и защити срещу натиск спрямо журналистите) и насищането на информационното пространство с „платени поддръжници“ (каквито между другото Антон Кутев от БСП призна, че широко се използват от всички по-големи български партии).
Данните от цитираните изследвания показват високото значение на internet-медията за българското общество, а изнесените по-горе позиции на представители от водещи политически партии показват плашещата липса на представа за това какво представлява internet и какво означава в условията на демокрация свободата на потребителите да бъде наричана „неконтролируемо оръжие“. Такава квалификация в други държави би била последвана от оставки в личен план и от изгубване на следващите избори в партиен план.
Вероятно българските политици – свикнали с удобните законодателни рестрикции спрямо конвенционалните медии и с почти безгласното изключване на гражданското общество от тях, и вероятно обезпокоени от решителното многолюдно противопоставяне на свободни и неорганизирани от тях (политиците) граждани срещу някои напълно противни на българския народ намерения на властта – изпитват притеснително нетърпение да „узаконят“ своите претенции спрямо internet и да заменят гражданската свобода (наричана от тях „неконтролируемо оръжие“) с дирижирана по техен вкус „прозрачност“. Защото истинският „проблем“ в internet не е установяването на това кой, кога, откъде и от какъв компютър е пуснал материала, за да може да понесе своята отговорност. (Това е лесно проследимо дори без специализираното съдействие на Сектор „Компютърни престъпления“ при ГДБОП на МВР.) Истинският „проблем“ в internet е възможността хората да се съобщават помежду си – без предварителна проверка и без одобрение от политиците. Защото все по-често такова свободно съобщаване на хората води до реакции от типа на „Да запалим монополите“, „Долу ръцете от природата“, „Добруджа не иска шистов газ“, „Долу Цеко от Алеко“, „Спри ACTA“, „България свободна от ГМО“, „Вън бетона от закона“ и много други, които по своята същност представляват самоорганизирано противопоставяне на граждани (чрез internet) – срещу безобразия, „узаконявани“ години наред от... политиците.

стари архивинови архивиактуални новини


§ Детски градини индоктринират децата, приучавайки ги към корпоративна лоялност


(08.02.2013) Обединено детско заведение (ОДЗ) №50 „Зайчето Куики“ с директор г-жа Йорданка Кръстева се намира в гр. София, район „Възраждане“, кв. „Зона Б-5“, ул. „Осогово“. Това е съвсем близо до центъра на столицата и минава за един от хубавите райони на града. От електронната страница на ОДЗ „Зайчето Куики“ научаваме, че детското заведение посочва следните свои основни приоритети: „опазване и укрепване на детското здраве; формиране на човешки и национални ценности; създаване на чувство на гордост и уважение към националната ни култура, другите етноси и европейските приоритети; пълноценна социална интеграция и подготовка за учебна дейност“, което се постига чрез „непрекъснатото създаване“ на „нови условия за обогатяване на образователната среда“„защото за нас е изключително важно развитието на потенциалните възможности на всяко дете и творческите му изяви“. От Информационната система за обслужване на детските заведения научаваме, че детската градина разполага с двор от 7 дка и застроена площ 2'000 м2, а така също – с басейн, физкултурен салон, зона за обучение по бесопасност на движението, амфитеатрален музикален салон, балетна зала, кабинети за логопедични занимания, мултимедия и чуждоезиково обучение. За децата се грижат 15 старши, 1 главен и 2 младши учители, 1 старши учител по музика и 6 медицински сестри. Осигурено е целодневно медицинско обслужване и охрана. Според официалната информация педагозите и медицинските сестри в ОДЗ №50 „Зайчето Куики“ „работят за осигуряване на необходимите условия за физическо, духовно и нравствено развитие на детето, гарантират неговата сигурност, възпитават го в дух на толерантност, приобщават го към българските традиции и общочовешки ценности“. Информационната система посочва, че „образователната дейност [в ОДЗ №50] се организира и провежда в съответствие с Държавните образователни изисквания (ДОИ) за предучилищно възпитание и подготовка за училище“. От посочените в официалната страница на ОДЗ №50 приоритети научаваме, че „за нас в ОДЗ №50 е изключително важно децата да придобиват знания и умения, така че да се изграждат успешно като личности на 21-ви век“. Ако можем да повярваме на всичко казано дотук, ОДЗ №50 „Зайчето Куики“ би трябвало да бъде едно съвсем прилично детско заведение.
По какъв начин ОДЗ №50 е получило своето наименование? През 2003 г. мултинационалната компания Nestlé (Нестле), представлявана в България от акционерно дружество „Нестле-България“ АД, става официален спонсор на ОДЗ №50 и в резултат на това детското заведение придобива настоящото си наименование. Зайчето Куики брандира (създава рекламния имидж на) част от продуктите на Nestlé – серията Nesquik, която включва какаова напитка, вафли, шоколади, зърнени закуски, ванилов и какаов сладолед. „Направете закуската на вашето дете незабравимо приключение и с нашия герой – зайчето Куики“, четем от официалната страница на Nestlé.
Брандирането на детската градина с продуктите на една мултинационална компания е от естеството да запечати по необратим начин в съзнанието на подрастващите образи с анимационния герой и от там – устойчиво чувство на привързаност към Nestlé. Още по-страшното обаче е друго – в ОДЗ №50 децата биват приканвани да научат наизуст и да изпълняват произведение с музиката на Бетовен от „Ода на радостта“ и текст от г-жа Милка Янкова, озаглавен... „Ода за зайчето Куики“:
„Куики, ти прекрасен заек, ти приятел наш голям!
Ний пристъваме в омая в шоколадовия храм.
Кит-Кат-Чънки, Вафла „Мура“ и бонбонките безброй
правят наш'та радост щура, не ни дават миг покой.
шоколади най различни и корнфлейкси с пълнеж -
те са много калорични вижте нашия разтеж“
.
Произведението се пее с музиката от „Ода на радостта“ и представлява неприкрита реклама на продуктите на Nestlé. Музикалният съпровод и изрази като „прекрасен заек“, „приятел наш голям“, „шоколадовия храм“ и други създават чувство на благоговение и преклонение (също като произведението на Бетовен). По абсолютно недопустим (скандален) начин биват размивани прокламираните в Правилника на ОДЗ №50 ценности (прокламирани и в цялата относима към детските заведения и българското образование нормативна уредба). Чл. 2 от Правилника на заведението „Зайчето Куики“ твърди, че „ОДЗ №50 реализира общинската политика в областта на образованието“ и „ръководи своята дейност по всички инструкции, правила, наредби, препоръки и изисквания на Столична община“. Никоя общинска политика обаче, както и никой български нормативен акт не позволява в детските градини да бъде индоктринирана корпоративна лоялност. Възпяването на продукти от определена търговска компания е грубо издевателство спрямо децата, на които съгласно чл. 4 от Правилника „детското заведение [трябва да] осигурява необходимите условия за физическо, духовно, нравствено и социално развитие (...), [да] гарантира неговите (техните) права, свобода и сигурност, достойнство и уважение, [да ги] възпитава в дух на мир и толерантност, [да ги] приобщава към българските традиции и културни ценности (...) в съответствие с европейските измерения за личностно развитие“. Таргетирането на децата като потенциални консуматори на Nestlé е в противоречие и с чл. 6 от Правилника, според който „ОДЗ №50 осигурява образование според Държавните образователни изисквания (ДОИ)“. В относимите към детските заведения ДОИ нямат място каквито и да било търговски марки, брандове или продуктово позициониране. В чл. 9, т. 3 от Правилника правилно е отбелязано, че ОДЗ №50 носи отговорност за „недопускане на дейности и прояви, които противоречат на законите в страната, ограничават правата и свободите на личността или нарушават възпитателно-образователния процес.“ Съставителят на цитирания нормативен акт обаче явно пропуска да осмисли, че индоктринирането на деца по посочения по-горе начин нарушава по недопустим начин правата и свободите им, и изкривява възпитателно-образователния процес в откровено комерсиална посока.
„Одата“ за зайчето Куики, както е видно от официалната страница на ОДЗ №50, е качена в internet на 01.12.2006 г. От тогава до сега никой от компетентните органи (Дирекция „Образование“ към Столична община; кмета на Столична община; Регионалния инспекторат по образованието (РИО) към министъра на образованието, младежта и науката (МОМН); самия министър на образованието, младежта и науката; Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) и други) не е реагирал адекватно, за да се пресече тази дейност и да се потърси отговорност на виновните длъжностни лица. С цел да възбудим обществен дебат и да приканим компетентните органи към действие, оформяме настоящото като открито писмо и го разпращаме до ресорните държавни и общински власти, неправителствени организации, медии. Надяваме се така да бъде предизвикана дължимата реакция. За да подпомогнем правното обосноваване на тази реакция, прилагаме част от относимата към случая нормативна уредба.
Според чл. 1, ал. 2 от Закона за закрила на детето (ЗЗакрД), „държавата защитава и гарантира основните права на детето във всички сфери на обществения живот за всички групи деца съобразно възрастта, социалния статус, физическото, здравословно и психическо състояние, като осигурява на всички подходяща икономическа, социална и културна среда, образование, свобода на възгледите и сигурност“. Чл. 10, ал. 1 от ЗЗакрД определя, че „всяко дете има право на закрила за нормалното му физическо, умствено, нравствено и социално развитие, и на защита на неговите права и интереси“. Чл. 3, т.т. 1 и 3 от цитирания закон конкретизират, че „закрилата на детето се основава на (...) 1) зачитане и уважение на личността на детето, и 3) осигуряване най-добрия интерес на детето“. § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби към ЗЗакрД определят, че „Закрила на детето“ е система от законодателни, административни и други мерки за гарантиране правата на всяко дете“, а т. 5, б.б. „а“ и „б“ от същия §1 определят, че „Най-добър интерес на детето“ е преценка на: а) желанията и чувствата на детето; и б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето“. Съгласно чл. 6, т.т. 1-3 от ЗЗакрД „закрилата на детето се осъществява чрез: 1) председателя на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) и администрацията, която го подпомага при осъществяване на неговите правомощия; 2) дирекции „Социално подпомагане“; 3) министрите на труда и социалната политика, на вътрешните работи, на образованието, младежта и науката, на правосъдието, на външните работи, на културата, на здравеопазването и кметовете на общини“. Специално в чл. 17а, ал. 1, т. 14 от ЗЗакрД е делегирано на председателя на ДАЗД правомощието да „организира проверки за спазване правата на детето от всички държавни, общински и частни училища, детски градини и ясли“.
От друга страна, чл. 35., ал. 1 от Закона за народната просвета (ЗНП) определя „министърът на образованието, младежта и науката [да] упражнява контрол върху дейността на всички видове детски градини“. По места действат Регионални инспекторати по образованието (РИО), които са определени в ал. 2 от същата разпоредба като „териториални администрации към министъра на образованието, младежта и науката за управление и контрол на системата на народната просвета“. Сред функциите на РИО, разписани в Правилника за прилагане на ЗНП, трябва да се отбележат тези по чл. 144, ал. 2, т.т. 1 и 3, според които „РИО 1) осигуряват условия за функциониране и развитие на детски градини (...) на територията на съответната област; и 3) контролират прилагането и спазването на държавни образователни изисквания от (...) детски[те] градини“. Държавните образователни изисквания (ДОИ) определят съгласно чл. 15 от ЗНП „равнищата на необходимата общообразователна и професионална подготовка и създават условия за: 1) изграждане на свободна, морална и инициативна личност, която като български гражданин уважава законите, правата на другите, техния език, религия и култура; 2) задоволяване на индивидуалните интереси и потребности и придобиване на широка обща култура; 3) усвояване на основни научни понятия и принципи за интегриране на минал опит с нови знания от различни области на науката и практиката; 4) избор на варианти за подготовка и професионална квалификация според възможностите на учениците и избраното от тях училище; 5) развитие на материалната, културната и екологичната среда на детските градини, училищата и обслужващите звена“. По-конкретно ДОИ за предучилищното възпитание и подготовка в детските се определят на осн. чл. 17, т. 4 от ЗНП с Наредба на министъра на образованието, младежта и науката, каквато е издадена на 18.09.2000 г. под №4. Цитираната Наредба №4 определя в чл. 4 „учебното съдържание по образователните направления се разпределя, както следва: 1) български език и литература; 2) математика; 3) ориентиране в социалния свят; 4) ориентиране в природата; 5) изобразително изкуство; 6) физическа култура; 7) музика; 8) конструктивно-технически и битови дейности; 9) игрова култура“. Вън от това, чл. 132, т.т. 1-5 от Правилника за прилагане на ЗНП изискват „децата в детската градина [да] се отглеждат, възпитават и обучават при условия, които гарантират: 1) равни възможности за физическо, духовно и социално развитие; 2) техните права, свобода и сигурност; 3) зачитане на достойнството им, уважение и любов към детето; 4) възпитание в дух на разбирателство, мир и толерантност; 5) приобщаване към националните традиции и културните ценности“. Почти буквално този текст е възпроизведен в чл. 4 от Правилника за дейността на ОДЗ №50 „Зайчето Куики“: „детското заведение осигурява необходимите условия за физическо, духовно, нравствено и социално развитие на детето, гарантира неговите права, свобода и сигурност, достойнство и уважение, възпитава го в дух на мир и толерантност, приобщава го към българските традиции и културни ценности. Цялостната политика на детското заведение гарантира на всяко дете равен достъп до качествено образование, в съответствие с европейските измерения за личностно развитие“.
„Одата“ за зайчето Куики може да се прегледа тук:
http://odz50.bg/category/holidays/page/4/

стари архивинови архивиактуални новини


§ Папката „Буда“ възкресява властта на ДС чрез престъпните връзки на Б. Борисов


(04.02.2013) Вчера сайтът за разследваща журналистика „Биволъ“ (www.bivol.bg) огласи документи с псевдоним „Буда“, за които се твърди, че разкриват част от агентурното минало на министър-председателя Бойко Борисов. Материалите са получени чрез „Balkanleaks“ – платформа за анонимно споделяне на документи, работеща на принципа на „Wikileaks“ и позволяваща технологично пресичане на възможността източникът на информацията да бъде проследен и открит. От „Биволъ“ признават, че не могат да знаят кой е споделил материалите, но твърдят, че автентичността на документите е потвърдена от два независими източника. Документът съдържа 1 страница, отпечатана на 09.12.1996 г., на пишеща машина в един екземпляр под регистрационен №8772/09.12.1996. Върху документа е положена резолюция за утвърждаване от подполковник Сп. Спасов, началник сектор „НБ“, с неговия подпис от 09.12.1996 г. След резолюцията предложението е регистрирано с №0380/10.12.1996 г. Документът и последващата резолюция са напечатани на една и съща пишеща машина с характерен наклон на долната хоризонтална черта на малката буква „д“.
От публикуваното факсимилие от документа е видно, че на датата 09.12.1996 г. (тогава министър на вътрешните работи е покойният Николай Добрев, а министър-председател – Жан Виденов) офицерът Младен Георгиев (сега главен секретар на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), работил преди това за Бойко Борисов като изпълнителен директор на „ИПОН – Агенция за сигурност и охрана“ ООД) отправя предложение „лицето Бойко Методиев Борисов, ЕГН 590613****, да бъде регистриран в оперативния отчет на ЦСБОП, като информатор с перспективи за регистрация в по-горни категории СС, за което има качества“. (ЦСБОП – Централна служба „Борба с организираната престъпност“, преобразувана по-късно в действащата към момента Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ (ГДБОП); СС – съкратено от „секретен сътрудник“.) Според познаващи работата и служебния жаргон на МВР, изразът „с перспективи за регистрация в по-горни категории секретен сътрудник“ означава, че вербуваното лице е дало своето съгласие да бъде агент-информатор и по този начин пред него се открива начин възможност за извеждането му на по-късен етап към „по-горни категории СС“. (Независимо от цитираното тълкувание на служебния жаргон обаче, в публикуваните документи подписът на Борисов не се среща и това даде основание на министър-председателя, вътрешния министър и ръководители на силови ведомства да отричат получената информация.) Водещият офицер Георгиев е аргументирал предложението си Борисов да бъде регистриран като информатор с това, че „същият е бивш служител на МВР, ръководи лицензиран охранителен бизнес и работи в среди и контактува с лица, представляващи оперативен интерес“. На факсимилието се вижда подписът му като „утвърдил“ на тогавашния началник сектор „НБ“ (направление „Терор“, сектор „Вътрешен тероризъм“) подполковник Спас [Мирчов] Спасов (бивш кадрови служител от Шесто управление на Държавна сигурност (ДС), чийто правоприемник по-късно става ЦСБОП. Спасов на по-следващ етап е работил и за Алексей Петров в „Спартак секюрити“ АД). И Младен Георгиев, и Спас Спасов междувременно са отстранени от МВР заради подпомагане на престъпни групировки и изнасяне на информация от службите.
Така нареченият „Терор“ по онова време (1996 г.) всъщност работи основно по направление на контрабандните канали и организираните престъпни групи в България – т.нар. „борци“, „мутри“, „застрахователи“. Именно те тероризират страната и особено онези граждани, които успяват да реализират някакъв що-годе успешен бизнес, но не благодарение на обвързаност с властта и с покровителстваните от нея групировки. Във връзка с това оперативно направление днес разследващите журналисти от „Биволъ“ представиха още едно факсимилие – предложение за откриване на дело за оперативно наблюдение (ДОН), означено с псевдоним „Буда“ и с №0996 от 24.02.1997 г. В цитираното предложение четем: „За разширяване на оперативните възможности на сектора и за придобиване на информация по отношение на поцеси, представляващи оперативен интерес в силовите групировки и структури, за предотвратяване и пресичане на евентуална престъпна дейност от техни представители, предлагам: да се заведе ДОН по отношение на Бойко Методиев Борисов, ЕГН 590613****“. Предложението е изготвено отново от Младен Георгиев и е съгласувано с Иван Йовчев, ръководител на група, преди да бъде положена утвърждаваща резолюция с дата 24.02.1997 г. от техния общ началник Спас Спасов. Цитираното предложение представя като неадекватни изявленията на министър-председателя по-рано днес в отговор на вчерашната публикация: „Многократно съм сътрудничил на службите и винаги ще им сътруднича. Вероятно ЦСБОП са правили опити да се свържат с мен, писали са си предложение, за което аз не знам, но веднага са разбрали, че съм отказал и са ме свалили от отчет“. Удивително е как става това – една специализирана служба да се окаже неспособна да се свърже с някого (при това – публично известен бизнесмен и бивш служител в службите за сигурност), и да се докара до там, че да сведе своите плахи опити за свързване с оперативно интересното лице до оформянето на някаква вътрешноведомствена преписка. Още по-удивителна е способността на министър-председателя да откаже [да сътрудничи като информатор] на службите, при положение, че дори не е знаел за това предложение – вероятно е имал навика рутинно да им отказва, просто „за всеки случай“? Огласената днес втора публикация демонстрира и чисто оперативния интерес на службите към Бойко Борисов – доколкото същият е разпознат като част от „силовите групировки и структури“, а самото оперативно наблюдение е предложено с цел „предотвратяване и пресичане на евентуална престъпна дейност“. Това обезсмисля и твърденията на хора около Борисов, според които оперативното наблюдение е било рутинна практика заради осъществяваната от Борисов охрана на ключови личности (сред които Тодор Живков, Симеон Втори и други).
Прави впечатление последователността от действия на ЦСБОП по отношение на Борисов. Завеждането на ДОН спрямо лице, което вече е регистрирано като секретен сътрудник, трябва да бъде утвърдено от главния секретар на МВР. Това е така, защото е налице провал във вербовката и сътрудникът се е криминализирал, което може да доведе до изтичане на информация към престъпния свят и застрашаване на някои от дейностите на службите. Но във времето на прехода според експерти е честа практика в ЦСБОП да се разширява и задълбочава компроматната информация, на базата на която агентът ще бъде държан в подчинение занапред. Ето защо често не се пристъпва към следващите се в такъв случай дела за оперативна разработка (ДОР). Според някои изследователи по-късно през 1997 г. срещу охранителните дружества на Борисов е заведено централизирано групово дело за оперативна разработка (ЦГДОР). Това е възможно най-интегрираната степен на взаимодействие и обмен на информация между специалните служби за даден разработван обект. В рамките на едно ЦГДОР работят между 3 и 5 оперативни работника от различни направления – „наркотици“, „терор“, „икономически престъпления“ и други; изисква се информация и от други служби, а ако при тях има налична информация и заведени оперативни дела, те също се прикрепят към образуваното ЦГДОР. Въпреки образуваните разработки обаче, до конкретни разкрития не се стига. (Впрочем, до конкретни разкрития не се стига по нито едно от образуваните ЦГДОР срещу групировките на прехода.) Като обяснение за тези системни провали се посочва встъпването на Борисов няколко години по-късно на най-високата възможна позиция в МВР – позицията „главен секретар“, която му позволява – както беше разкрито през 2006 г. от грамите на американското разузнаване – да „прочисти“ делата срещу големите криминални групировки, включително тези за своето собствено минало.
Въпреки евентуалното „прочистване“ обаче, логиката и документацията на службите не позволява информацията да бъде загубена напълно. Според бележки, достигнали до „Биволъ“ чрез системата „Balkanleaks“, Борисов е вербуван от ДС още в средата на 80-те години – по повод на заведена срещу него дисциплинарна преписка заради лъжесвидетелстване. Борисов свидетелствал по бракоразводно дело, но се оказало, че е лъгал и след вербовка от Шесто управление на ДС е било уредено преписката да се прекрати. Досието на Борисов като доносник на ДС е било прикрепено към ДОН „Буда“, но е прочистено – според бележките от „Balkanleaks“ – от дългогодишния кадровик в МВР Борис Димитров, който през ноември.2012 г. беше назначен за главен секретар на Държавната комисия за сигурност на информацията (ДКСИ). След като вербовчикът Младен Георгиев и началникът му Спас Спасов са отстранени от ЦСБОП заради разкритите техни връзки с подземния свят, Борисов не е зачислен при друг управляващ офицер. Папката „Буда“ остава заключена в касата на заместник-директора на ЦСБОП Венцислав Великов до напускането му през 2001 г. Когато се подготвя назначението на Борисов за главен секретар на МВР, извършената проверка по необясними причини не достига до досието „Буда“, а министър Петканов научава за него чак през 2002 г. В резултат на това директорът на Дирекция „Информация и архиви“ Серафим Стойков е уволнен, а папката „Буда“ отива в касата на министъра, откъдето я наследява министър Румен Петков. Той обаче не я завещава на следващия вътрешен министър Михаил Миков...
Огласените документи относно вербуването на Борисов като информатор, а така също – относно заведените срещу него дела за оперативно наблюдение и по-късно за централизирана групова разработка – потвърждават отчетливо зависимостта на министър-председателя на компроматна основа от наследниците на тайните комунистически служби. За тези зависимости и за криминалното минало на Борисов се споменава още в Швейцарския доклад от 2005 г., използван от Джеф Щайн като източник за публикацията му в сп. „Конгрешънъл Куотърли“ от 2007 г. Междувременно през 2006 г. данни за криминалното минало на Борисов изтекоха и чрез Wikileaks от грамите с американски дипломатически доклади на посланик Байърли, потвърдени и от американската секретна служба SIMO (явяваща се структура в системата на ЦРУ). Но независимо от евентуалната истинност или [предизборна] лъжовност на подаваната информация за престъпното минало и настоящи сенчести връзки на Борисов, разразяващият се скандал демонстрира един от основните дефекти на българския преход. Благодарение на отказа архивите на ДС да бъдат отворени шоково още в началото на 90-те години и да бъде скъсано веднъж завинаги с целия апарат от потисничества и зависимости, определена група от номенклатурни кадри си осигури възможност да държи в ръцете си чрез внимателно изплитани през годините мрежи от компромати голяма част от българските обществени личности. Възможността на такава група номенклатурни кадри да съсипе във всеки един момент определен човек или дори само да диктува обществените настроения, гарантира механично подчинение в лицето на повечето наши политици и позволява да бъдат направлявани почти безотказно обществените трансформации в страната. Това от своя страна се явява като една от основните причини вече трето десетилетие да не може да възникне истинско гражданско общество в България, способно на истински дебат и на стремеж към честен напредък.

стари архивинови архивиактуални новини


§ На обезщетяване при договорната отговорност подлежат и неимуществените вреди


(01.02.2013) Със своето тълкувателно решение от 29.01.2013 г., постановено по Тълкувателно дело №4 от 2012 г., Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия при Върховния касационен съд (ВКС) даде нова, задължителна за българските съдилища насока относно дължимото обезщетение за имуществени и за неимуществени вреди при договорна и при деликтна отговорност. Съгласно постановеното тълкувателно решение, при договорна отговорност „може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди“. Така се слага край на един дълъг спор между юристите за границите и обема на деликтната и на договорната отговорност, и се преустановяват колебанията относно това дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди при реализиране на договорна отговорност.
Договорната отговорност по чл. 82 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) е последица от съществуващ договор и допуснато от някоя от страните неизпълнение на договора. Според чл 82 от ЗЗД „обезщетението [от неизпълнението на договора] обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди“. Претърпяването на загуба и пропускането на полза се изразява в понасянето на имуществени вреди – намаляване богатствата на изправната страна и/ли пропускане на сигурната възможност това богатство да се увеличи. Така например, ако инвеститорът договори със строителя да му бъде построена бизнес-сграда, помещенията в която междувременно е отдал под наем и строителят не изпълни строежа в срок, ще бъде налице договорна отговорност за имуществени вреди (поради незавършения в срок строеж) и отговорност за пропуснати ползи (поради невъзможността наемателите да влязат навреме в наетите от тях помещения). Вредата от неизпълнението на договора ще бъде пряка и непосредствена, когато между неизпълнението на договора и настъпването на вредите няма допълнителни фактори. Такъв фактор в приведения пример би могъл да бъде свиването на пазара за наемни площи и оттеглянето на част от наемателите, което очевидно не е причинено от неизпълнението на договора. И на последно място – вредите са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението тогава, когато съобразно обичайната практика и контекста на събитията е било разбираемо какъв мащаб и значимост имат договорните отношения. В приведения пример пропуснатата полза от невъзможността да се отдадат помещенията под наем ще може да се предвиди при пораждане на задължението (при подписване на договора за строеж), ако е посочено изрично намерението на инвеститора да отдава помещенията под наем и ако неговите продажби „на зелено“ са били известни (могли са да бъдат известни) на строителя.
Отговорността при непозволено увреждане (деликтна отговорност) е отбелязана в чл. 51 от ЗЗД, според който „обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от [непозволеното] увреждане“. Чл. 52 пояснява това задължение: „обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост“. Под „неимуществени вреди“ следва да разбираме такива неблагоприятни последици, които по принцип не могат да се остойностяват с конкретна сума пари. В приведения по-горе пример пропуснатата полза от наеми е изчислима в конкретен размер на неполучените плащания и следващи се лихви по тях. За разлика от това, неимуществените вреди (като например оронване престижа на инвеститора или влошаване на здравето му от вълненията по неизпълнения договор) по принцип не могат да се оценят парично – въпреки, че без съмнение представляват вреди. Ето защо в чл. 52 от ЗЗД законодателят говори за оценяването на тези вреди „по справедливост“ от съда – доколкото парите са несъизмерими с понасянето на срам, обида, отчаяние, влошаване на здравето, изпитването на болка и други подобни, но една конкретна сума пари може – ако не друго – то поне да се яви като справедлив заместител на причинената неоценяема вреда.
Доколкото договорните отношения са свързани преди всичко с уреждането на материални отношения между страните, общата тенденция досега беше съдилищата да отказват обезщетяването за неимуществени вреди при претендирането на договорна отговорност. Аргумент за това беше чл. 82 от ЗЗД, който урежда договорната отговорност (за претърпени загуби и пропуснати ползи), и чл. 52 от ЗЗД, който е систематически разположен в уредбата на непозволеното увреждане и указва на съда да определя размера на обезщетението за причинени от деликта неимуществени вреди „по справедливост“.
Повод за постановяване на тълкувателното решение по Тълкувателно дело №4 от 2012 г. е търговско дело №784 от 2010 г., гледано от тричленен съдебен състав на I отделение при Търговската колегия на ВКС. Делото е образувано по касационна жалба на електроразпределително дружество, осъдено от Пловдивски апелативен съд (като въззивна инстанция) да изплати на потребители на електроенергия обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на дружеството, изразяващи се в прекъсване на електроенергията в дома им, в нарушение на установените договорни отношения. Потребителите претендират въз основа на договорната отговорност дружеството да им изплати обезщетение за причинени неимуществени вреди, свързани с неудобството и неприятните усещания от прекъсването на електроенергията. Тричленният състав на I отделение при Търговската колегия на ВКС, председателстван от върховен съдия Таня Райковска, е констатирал наличието на противоречива съдебна практика по дела за обезщетяване на неимуществени вреди при условията на договорна отговорност и на основание чл. 292 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) предлага Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия да се произнесе по следния преюдициален въпрос: „Какъв е видът на отговорността на обществения снабдител-енергийно предприятие, когато неправомерно – в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора – е прекъснал електроснабдяването на потребителя – договорна или деликтна, с оглед претенции за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди“. От отговора на този въпрос зависи не само решението по делото, спряно за цитираното преюдициално запитване, но и всяко следващо дело, по което ще се претендират неимуществени вреди въз основа договорната отговорност; тълкувателното решение на Общото събрание е задължително за всички български съдилища.
В своите разсъждения по повдигнатия въпрос Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия при ВКС констатира, че според някои съдилища договорната отговорност е само по чл. 82 от ЗЗД и се ограничава до обезщетяване на имуществените вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи; обезщетяването на неимуществени вреди според тези съдилища се следва само тогава, когато същите произтичат от непозволено увреждане. Други съдилища – продължава наблюдението си Общото събрание – присъждат обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД за причинените неудобства, които се припознават като последица от деликт, въпреки приложимите условия на договорната отговорност. Констатираното противоречие в съдебната практика обуславя производството по чл. 292 от ГПК. Общото събрание констатира, че въпросът „дължи ли се обезщетение за неимуществените вреди от неизпълнението на договорно задължение?“ не е разрешен изрично в българското законодателство. Старият ЗЗД от 1893 г. не е правил разграничение между имуществените и моралните (неимуществените) вреди. С Тълкувателно решение №8 от 1909 г. на Общото събрание, действалият по онова време ВКС е преодолял противоречивата практика на Гражданското и Наказателното отделение на съда, като е приел, че „обезщетение за моралните (неимуществените) вреди се дължи както при престъпление, така и при граждански деликт“. Новият ЗЗД от 1950 г. възприема изрично и пълно разрешението на съдебната практика – в чл. 52 от цитирания закон се установява правилото, че „обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост“.
Според констатациите на Общото събрание, въпросът дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнението на договорно задължение при действието на новия ЗЗД от 1950 г. се поставя за първи път пред действащия по времето на социалистическия период Върховен съд (ВС), по повод предявен иск за неимуществени вреди от недостатъци на закупена вещ. С решение №1786 от 1970 г. по гражданско дело №1148 от 1979 г. на І гражданско отделение ВС приема, че „при нарушаване на договорни задължения неимуществени вреди не могат да се търсят, тъй като правилото на чл. 52 от ЗЗД, уреждащо отговорността за неимуществени вреди при непозволено увреждане, не може да се приложи по аналогия спрямо неимуществените вреди, причинени от нарушаването на договор“. Заетата позиция е в духа на общата тенденция през социалистическия период да не се гледа благосклонно на договорното начало и на защитата на гражданските права, породени от сключването на договори. Противници на идеята неимуществени вреди да бъдат обезщетявани при реализирането на договорна отговорност, изтъкват систематичното място на чл. 52 от ЗЗД в материята на непозволеното увреждане; характера на чл. 82 от ЗЗД, който урежда само обезщетяването на имуществени вреди; определянето на „обезщетение по справедливост“ като изключение, което според тях не може да се прилага по аналогия извън материята на деликтите; невъзможността (според цитираните автори) да настъпват неимуществени вреди от неизпълнението на договор.
Противно на горното, Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия при ВКС отхвърля възможността само заради систематичното място на един институт (чл. 52 от ЗЗД действително е разположен в уредбата на деликтната отговорност) да се прави извод за волята на законодателя да отрече обезщетяването на неимуществени вреди при реализирането на договорна отговорност. Общото събрание признава, че чл. 82 от ЗЗД се прилага само за имуществените вреди, но това – според Общото събрание – не означава, че неимуществени вреди при договорната отговорност не могат да се търсят. „Член 82 от ЗЗД не е общо правило, което урежда кръга на подлежащите на обезщетяване вреди. Той изразява норма, която визира границите на гражданската отговорност при имуществените вреди. Няма легални, догматични или практически основания да се счита, че обезщетяването на неимуществените вреди е изключение. Напротив, усъвършенстването на защитата на личността и разширяването на кръга на личните блага – предмет на права, което е видно както от Конституцията – чл.чл. 28–30, 32, 33–35, 37–39, така и от редица други нормативни актове, е доказателство за противното – че обезщетяването на неимуществените вреди е принцип, а не изключение. Този извод се подкрепя и от международните договори, които (...) са част от вътрешното право“. С тази своя позиция Общото събрание слага край на един дълъг спор между юристите – в контекста на изменилите се условия от последния път, в който върховна съдийска колегия се е произнасяла по този въпрос – и в контекста на повишаващите се стандарти за защита на гражданските права (включително по повод сключваните между гражданите договори).
„Няма причина чл. 52 ЗЗД да не се прилага по аналогия и при договорната отговорност – продължава разсъжденията си Общото събрание на съдиите. – Предвидените в чл. 46, ал. 2, изр. 1 Закона за нормативните актове (ЗНА) предпоставки за аналогия на закона са налице. Между неимуществените вреди при деликтната и договорната отговорност има подобие. И в двата случая, те се изразяват в засягане на защитими права, което засягане няма парична оценка. Прилагането по аналогия на правилото на чл. 52 от ЗЗД и при договорната отговорност съответства на целта на закона и на правилата на морала. Този извод се потвърждава и от единния характер на гражданската отговорност. Не може да се сподели и виждането, че неизпълнението на облигационно задължение не може да причини неимуществени вреди. Законът не съдържа подобно ограничение. Както деликтът, така и неизпълнението могат да причинят неимуществени вреди.“ Върховните съдии цитират Тълкувателно решение №54 от 1986 г. на Общото събрание на гражданската колегия при действалия към онова време ВС, съгласно което производителят на стока с недостатъци отговаря на деликтно основание – както за имуществените, така и за неимуществените вреди. По-нататък върховните съдии се позовават на чл. 200 от новия Кодекс на труда (КТ), според който работодателят отговаря договорно за вреди при смърт или увреждане здравето на работника/служителя, без обаче това да изключва неимуществените вреди; на чл. 78, ал. 3 от Закона за държавния служител (ЗДСл), който аналогично урежда отговорността на държавното учреждение за смърт или увреждане здравето на служителя; на чл. 35, ал. 5 от Закона за туризма (ЗТ), според който туроператорът или туристическият агент отговаря за неимуществените вреди от неизпълнението (или неточното изпълнение) на своите договорни задължения; на чл. 131 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), където е уредена отговорността на дистрибутора или търговеца; на чл. 631а от Търговския закон (ТЗ), където е признато, че юридическото лице също може да претърпи неимуществени вреди. Цитираният преглед на нормативната уредба разкрива, че няма никакви правни причини да бъде признато правото на обезщетение за неимуществени вреди при реализирането на договорна отговорност.
Съгласно направения от Общото събрание анализ, „при липсата на обща уредба на вредата от неизпълнението (или неточното изпълнение) на договорни задължения и наличието на общи правила за пределите на отговорността за обезщетение на имуществени вреди в чл. 82 от ЗЗД и за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди в чл. 52 от ЗЗД, следва да се приеме, че и нарушаването на общата забрана да се вреди другиму, и нарушаването на договорно задължение може да причинят неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Когато неимуществените вреди са причинени от деликт, на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането съгласно чл. 51 от ЗЗД (деликтната отговорност е по-строга от договорната). Когато неимуществените вреди са причинени от неизпълнението (или неточното изпълнение) на договорни задължения, на обезщетяване подлежат вредите, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а при установена по делото недобросъвестност на длъжника (знание на фактите, обуславящи по-тежката му отговорност) – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди.“
Към цитираното Тълкувателно решение е налице особено мнение, подписано от върховните съдии Л. Богданова, В. Райчева, Св. Бояджиева, Ж. Декова и В. Павков. Особени мнения се подписват тогава, когато част от съдиите не са съгласни с общото становище на колективния съдебен орган и желаят да изложат своите съображения, които по-късно е възможно да послужат при гледане на делото от по-висша инстанция (или в случая – при евентуално бъдещо образуване на конституционно дело, или при мотивиране внасянето на бъдещи законопроекти). Според върховните съдии, които застават на особено мнение, е възможно „в рамките на едно договорно отношение да съжителстват и договорна, и деликтна отговорност. Безспорно е обаче, че тези две отговорности не се кумулират за покриване на едни и същи вреди.“ Съдиите разкриват разликата между деликтната и договорната отговорност: облигационната връзка при първата възниква едва с причиняването на вредата, с цел да бъде заличена настъпилата нежелана промяна в сферата на пострадалия; при втората е налице неизпълнение на вече съществуващо облигационно задължение, тъй като дължимият резултат не е осъществен (или е осъществен неточно) и от това произтичат вреди за другата страна. Вредите по чл. 82 от ЗЗД според съдиите на особено мнение са имуществени, доколкото водят до намаляване имуществото на засегнатата страна. „Целта на обезщетението за неимуществените вреди – аргументират се съдиите – е не да поправи същите, а да възстанови усещането за справедливост (...) на пострадалото лице. Парите са сурогат, заместител на отрицателните, неприятните емоции, които то е било принудено да преживее (...) Тъй като законът не разрешава изрично конкуренцията между двата вида отговорност при кумулирането им при едно деяние, тя може да се реши чрез избор от страна на засегнатото лице – то има право да реши по реда на коя отговорност ще защитава правата си, т.е. да избере тази отговорност, която ще доведе до най-пълното репариране на вредите.“ Като цяло може да се каже, че съображенията на съдиите, останали на особено мнение, са неясни и трудно биха се противопоставили ефективно на приложената по-горе аргументация.
Цитираното тълкувателно решение може да се види тук:
http://www.vks.bg/Dela/2012-04-%D0%9E%D0%A1%D0%93%D0%9A%D0%A2%D0%9A-%20%D0%A0%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5.pdf

стари архивинови архивиактуални новини


§ До 3 години трябва да бъде стартиран Единен портал за електронно правосъдие


(30.01.2013) В изпълнение на утвърдената Концепция за електронно правосъдие Министерски съвет (МС) предложи мащабна законодателна промяна, която трябва да засегне Закона за съдебната власт (ЗСВ) и редом с него – Административнопроцесуалния кодекс (АПК), Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), както и Закона за електронното управление (ЗЕУ) и Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП). Цитираното законодателство обхваща функционирането на съдебната система, уреждането на свързаните с правораздаването процедури и правно значимото използване на информационни и комуникационни технологии. Целта е нормативнанта уредба да бъде подготвена за въвеждането на електронно правосъдие. Дейностите във връзка с електронното правосъдие се предвижда да бъдат финансирани от бюджета на съдебната власт и от целеви средства по Оперативна програма „Административен капацитет“, с първоначално финансиране по приоритетна ос 2.4 – „Компетентна съдебна система и ефективно управление на човешките ресурси“. В първите 6 месеца следва да бъдат предприети мерки за технологичното обезпечаване на проекта, а до 36 месеца се очаква да бъде пусната цялата базова функционалност на Единния портал за електронно правосъдие, с което ще завърши и първата фаза по внедряване на електронно правосъдие.
В следствие на нормативните промени, които се очаква да бъдат внесени за гласуване в Народното събрание (НС) до няколко месеца, органите на съдебната власт ще бъдат задължени да издават актове, да извършват удостоверителни изявления и да осъществяват други процесуални действия в електронна среда. Единният портал за електронно правосъдие ще предоставя в реално време централизиран и оторизиран достъп до съдържанието на електронните дела, и ще позволява публикуването на електронни съобщения, призоваване по електронен п