Конституционният съд: работниците не е задължително да получават заплатите си

Актуални позиции от www.Advocati.org  

(19.01.2018) С Решение №1 от 16.01.2018 г. по Конституционно дело №3 от 2017 г., Конституционният съд (КС) отхвърли искането на Омбудсмана Мая Манолова за обявяване като противоконституционна разпоредбата на чл. 245, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) в частта, с която се разрешава работоделите да изплащат 60% от заработените трудови възнаграждения на своите работници и служители (вместо пълния дължим размер). Съгласно цитираната разпоредба „при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната“. Мярката беше наложена през 2004 г. като механизъм за спасяване на предприятия, изправени пред фалит – в резултат на което редица работодатели започнаха да прехвърлят свотите мними или действителни затруднения върху гърба на работниците и служителите, отлагайки плащането на дължимите им възнаграждения за неопределени периоди в бъдещето. Същевременно контролните органи в Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ (ГИТ) абдикираха от упражняването на контрол спрямо подобни забавяния (позовавайки се на чл. 245, ал. 1 от КТ) и цялата тежест по защитата на едно от основните трудови права на работника или служителя (да получи своята заплата своевременно и в пълен размер) беше прехвърлена върху самия работник или служител, който в подобни случаи трябва да организира осъждането на своя работодател (ако знае как и ако има средства да плаща на адвокати), за да получи в крайна сметка това, което му се следва по закон.
Освен че цитираното Конституционно решение е скандално (поради своята безпринципност и покровителстващо отношение към некоректните работодатели), то е „постановено“ в нарушение на Конституцията и на Закона за Конституционния съд (ЗКС) – което няма как да не е известно на едни от най-изтъкнатите български юристи (сред които без съмнение се нареждат и Конституционните съдии).
В изявление на официалната web-страница на Конституционния съд от 16.01.2018 г. четем, че „КС отхвърли искането на Омбудсмана (...) поради липса на необходимото конституционно мнозинство от 7 гласа за формирането на общи мотиви“. Допълнително в самото Конституционно решение четем в тази връзка, че „при проведеното гласуване, не се постигна изискуемото по чл. 151, ал. 1 от Конституцията и чл. 15, ал. 2 от ЗКС мнозинство от гласовете на повече от половината Съдии от състава на Съда (най-малко 7 гласа), поради което искането беше отхвърлено“.
Съгласно чл. 151, ал. 1 от Конституцията, „КС постановява решенията си с мнозинство повече от половината от всички съдии“, а съгласно чл. 147, ал. 1 от Конституцията, „КС се състои от 12 съдии“. Следователно КС може да постанови Решение с мнозинство поне 7 Конституционни съдии. В същия смисъл са чл. 15, ал.ал. 1 и 2 от ЗКС, съгласно които „КС заседава, когато присъстват най-малко 2/3 от Съдиите“ (следователно поне 8 от Съдиите), и „Решенията и Определенията на Съда се вземат с мнозинство повече от половината от всички Съдии“ (следователно поне 7 от Съдиите).
Независимо от горните нормативни текстове обаче (задължителни за всеки от Конституционните съдии), Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г. е именно Решение, макар и „взето“ с мнозинство от 6 /шестима/ Конституционни съдии.
Видно от самото Конституционно решение, в своите процесуални преценки и такива по същество КС (в 11-членен състав, тъй като дванадесетият член отсъства) се е „разделил“ на 3 групи: Съдиите Борис Велчев, Стефка Стоева, Мариана Карагьозова-Финкова и Константин Пенчев (4 бр.), според които искането на Омбудсмана е основателно и следва да бъде уважено; Съдиите Цанка Цанкова, Румен Ненков, Кети Маркова, Анастас Анастасов, Филип Димитров и Таня Райковска (6 бр.), според които искането на Омбудсмана е неоснователно и следва да бъде отхвърлено; и Съдията Георги Ангелов (1 бр.), според когото искането на Омбудсмана е процесуално недопустимо и КС не следва да се произнася по него.
Практиката на Конституционния съд да „постановява“ Решения, с които „отхвърля“ искания за обявяване противоконституционността на нормативни текстове „поради липсата на мнозинство от 7 гласа“ за съжаление не е прецедент, а е трайна и константна, но заедно с това – все пак противоконституционна. Цитираната по-горе норма на чл. 151, ал. 1 от Конституцията във вр. с чл. 15, ал. 2 от ЗКС е ясна и конкретна: „КС постановява Решенията си с мнозинство повече от половината от всички Съдии“ (т.е. с мнозинство от поне 7 от Съдиите); няма как да постанови Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г. с никоя от трите групи Съдии, на които Колегията се е разделила при обсъжданията (най-голямата от които групи наброява 6 члена). В тази връзка трябва да се посочи изрично, че Съдия Ангелов (според когото искането на Омбудсмана е процесуално недопустимо) отбелязва ясно в своето Особено мнение, че гласът му не може да се разглежда като „за“ или „против“ по същество, тъй като това е глас по допустимостта, а не такъв по съществото на поставения въпрос; няма как той да бъде разглеждан като „седмия“ Съдия, подкрепил Решението за отхвърляне искането на Омбудсмана.
Въпреки, че Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г. по своята правна същност е нищожно (юридически не би трябвало никой да се съобразява с подобен незаконосъобразен акт), открит остава въпросът кой в установения конституционен ред може да упражни „инстанционен контрол“ спрямо КС; и отговорът е „никой“. Въпреки, че интересуващото ни Конституционно решение е едно „правно нищо“, то е факт и няма инстанция, която да му се противопостави. Но докато КС практически шиканира Конституцията и „постановява“ недопустими Конституционни решения, да шиканира Конституцията може и Омбудсманът – като например продължи да иска произнасяне (конституционосъобразно произнасяне) по издигнатите от работниците и служителите проблеми, свързани с чл. 245, ал. 1 от КТ и дължимостта на заработените от тях трудови възнаграждения. В Конституцията (а и в други нормативни актове) не съществува забрана едно и също искане да бъде внасяно многократно и в тази връзка бихме си позволили да насърчим Омбудсмана да прояви особена активност по повдигнатия въпрос; което – ако не друго – поне би могло да има международен отзвук.
Въпреки, че аргументите по съществото на спора са обсъдени подробно в нищожното по своя характер Решение №1 от 16.01.2018 г. по к.д.№3 от 2017 г., си позволяваме да откроим само две от бележките на Конституционните съдии, разкриващи несъстоятелността на идеята „да отхвърлят“ искането за обявяване противоконституционността на чл. 245, ал. 1 от КТ: според първата „...закрилата на наемния труд, която произтича от принципа за социална държава в Преамбюла на Конституцията, доразвит в нормите на чл.чл. 16 и 48 от Конституцията, е изведена като основно общо начало на трудовото право“; и според втората „...наред с правото на труд Основният закон прогласява изрично правото на минимално трудово възнаграждение, както и на заплащане, съответстващо на извършената работа (чл. 48, ал. 5 от Конституцията)“.
Цитираните от самите Конституционни съдии разпоредби на чл. 48, ал.ал. 1 и 5 от Конституцията гласят, че „гражданите имат право на труд“ и „Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право“, респективно – „работниците и служителите имат право на (...) заплащане, съответстващо на извършената работа“. Последното кореспондира и с разпоредбата на чл. 128, т.т. 1 и 2 от КТ, съгласно която „работодателят е длъжен в установените срокове: 1. да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд; [и] 2. да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа“. Самите Конституционни съдии в свое предходно Решение №14 от 23.11.2000 г. по Конституционно дело №12 от 2000 г. записаха, че „правото на труд е безсмислено, ако срещу него не стои насрещно задължение за заплащане на възнаграждение. Следователно конституционното задължение на държавата по чл.чл. 16 и 48, ал. 1 от Конституцията да създава „условия за осъществяване“ на правото на труд по необходимост включва задължението й да създава условия за изпълняване на задължението на работодателя да изплаща трудовото възнаграждение за положения труд“ (т. II.14 от мотивите към цитираното Решение).
Трудно можем да приемем като състоятелни последващите мисловни конструкции, довели след това шестима от Конституционните съдии до позицията, че искането на Омбудсмана е неоснователно и един от тях до позицията, че това искане е недопустимо. В тази връзка ще завършим, като цитираме мотивите на Върховен съдия Александър Еленков към Решение №5130 от 14.04.2014 г. по адм.д.№ 16695 от 2013 г. на VI отд. при Върховния административен съд (ВАС), където четем: „задължението на работодателя да заплати незабавно трудовото възнаграждение на наетия от него работник съществува още от времето на Стария завет („Не притеснявай ближния си и не бъди грабител. Заплатата на наемника не бива да остава у тебе до сутринта“ Левит, 19:13; [и] „Горко ономува, който гради своя дом с неправда и своите горници – с беззаконие, който принуждава ближния си да работи даром и не му дава платата му“ Иеремия, 22:13)“.


Последни позиции:

§ Доц. д-р Кристиан Таков беше удостоен като „Човек на годината“ за 2017 г.

§ Регламентът за защита на личните данни ще въведе общи информационни стандарти

§ За оръжията: незаконно ли е да убиеш този, който посяга да те убие в дома ти?

§ Конституционният съд: работниците не е задължително да получават заплатите си

§ От 2018 г. нов ред за регистрацията на Сдружения, Фондации и Народни читалища

§ Саудитска Арабия официално призна граждански права на хуманоидния робот София

§ Последователни политически усилия за циментиране на статуквото в Правосъдието