Договорот за пријателство, добрососедство и соработка (Бугарија и Македонија)

Актуални позиции от www.Advocati.org  

(02.08.2017) Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от 01.08.2017 г. до голяма степен възпроизвежда подписаната на 22.02.1999 г. Съвместна декларация на тогавашния министър-председател на Република България Иван Костов и тогавашния председател на Правителството на Република Македония Любчо Георгиевски, чиято значимост е потвърдена и с Меморандума от 22.01.2008 г. за сътрудничество в областта на европейската и евроатлантическатa интеграция. Представянето на вчерашното подписване като „историческо“ постижение на дипломацията е пресилено – още повече, че Договорът все още не е влязъл в сила (чл. 13 указва, че същият „подлежи на ратификация съгласно конституционните изисквания на Договарящите страни“ и „влиза в сила на датата на размяна на ратификационните документи на двете Договарящите страни“; което тепърва има да се осъществи от Народното събрание на Република България и од Собранието на Република Македониjа).
Съвременните дипломатически отношения между двете държави стартират на 15.01.1992 г. (около 2 месеца след обявяване независимостта на Република Македония) когато България първа в света я признава официално за независима и суверенна държава. Много скоро след този акт (осъществен от администрацията на президента Желю Желев и от правителството на Филип Димитров, „през главата“ на тогавашния министър на външните работи Стоян Ганев и с хладното неодобрение на Българската социалистическа партия), Русия се вижда принудена също да признае „бившата югославска република“, с което международноправният й статут до голяма степен се закрепва пред световната дипломатическа общественост – независимо от острата неприязън на Гърция и Сърбия. От тогава чак до 1999 г. (когато ВМРО-ДПМНЕ изземва властта в младата република от бившата югославска номенклатура) дипломатическите отношения между нашите страни остават в застой – преди всичко поради спора относно (не)непризнавањето на „македонскот jaзик“ и „македонскиот народ“.
С подписване на Съвместната декларация от 22.02.1999 г. двете страни постигат ключов компромис за уреждане на своите отношения. Бива прието Съвместната декларация да се подпише „на официалните езици на двете държави — на български език, съгласно българската Конституция, и на македонски, съгласно Конституцията на Република Македония“. Тази е сред 12-те формулировки за решаване на „езиковия“ спор, предложени още към 1995 г. от българската страна. Така културно-историческото понятие „език“ се въвежда като конституционно-правно понятие; на тази основа нашата страна признава съществуването на „македонски език“ на територията на Република Македония, но не и на територията на Република България. Решаването на културно-историческия въпрос за езика, който говорят гражданите на двете държави, се отлага за по-благоприятен момент, макар възприетата формулировка да има потенциал да се превърне в предпоставка за цялостно признаване на македонски „език“ и „нация“ в обозримо бъдеще.
Следващият ключов компромис в Съвместната декларация се изразява в това, че „двете страни нямат териториални претенции една спрямо друга“ и „нищо от македонската Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява основа за намеса във вътрешните работи на България с цел защита статута на лица в България, които не са граждани на Република Македония“. По този начин македонската страна признава като „българи“ нашите съграждани в Пиринска Македония и се отказа от своите претенции за наличие на „македонско малцинство“ в България. Трябва да отбележим спорния юридически статут на такова признание, тъй като то влиза в противоречие с чл. 49, ал. 1 от македонската Конституция, съгласно която „Републиката се грижи за положбата и правата на припадниците на македонскиот народ во соседните земји и за иселениците од Македонија, го помага нивниот културен развој и ги унапредува врските со нив“.
Независимо от всичко, благодарение на цитираните компромиси Съвместната декларация поставя основа за приятелски отношения между двете държави в областта на културата, търговския обмен, инвестициите, туризма, транспорта и комуникациите, медиите, консулското и правното сътрудничество; и изразява волята им да се въздържат от действия с неприятелски характер, от подривна или сепаратистка дейност, от отправянето на териториални претенции, и да предприемат ефикасни мерки срещу недобронамерена пропаганда, подстрекателство към насилие и омраза във вреда на отношенията им. Никое от горните намерения обаче не се посочва с какво конкретно съдържание ще бъде изпълнено, а още по-малко се дава институционална или оперативна рамка за тяхното действително осъществяване.
Още в деня на подписването на Съвместната декларация са утвърдени редица международноправни актове, каквито продължават да се подписват и в следващите години – за насърчаване на инвестициите, в областта на данъчното облагане, транспорта, енергетиката, сътрудничеството между административни, съдебни и дипломатически органи, откриване на гранични контролно-пропускателни пунктове, културата, образованието и науката, здравеопазването, миграционната политика, борбата срещу тероризма и организираната престъпност, сигурността, европейската и евроатлантическата интеграция. Като цяло обаче отношенията продължават да бъдат обтегнати – преди всичко заради подклажданото недоверие от страна на бившата комунистическа върхушка в двете държави (явяваща се пряк наследник на коминтерновските идеи за разпокъсване на българския народ и несбъдналата се Югославянска федерация на Балканите) и заради упоритото изолиране на Македония от страна на Гърция и Сърбия (отнели значителни части от нейното землище през първата половина на ХХ в. и провели там мащабно обезбългаряване).
Както стана дума, Договорът от 01.08.2017 г. до голяма степен възпроизвежда Съвместната декларация от 22.02.1999 г. – на много места текстът е дословно преписан. И като цяло е лишен от оперативната конкретика, която би гарантирала претворяването му в дела. Това важи с особена сила в областта на енергетиката и транспорта, общите и пожелателни текстове в които бяха лансирани нашироко от медиите като „исторически пробив“ от стран на нашата дипломация. Нищо подобно. Стремежът за свързване на енергийните системи датира безрезултатно още от 2000 г. (споразумението за изграждане на далекопровода „Радомир-Дуброво“), а въпросът за железопътна връзка „София-Скопие“ е направо смешен: строителството й е започнато още през 1873 г. от Османската империя, а днес остава да се довършат петдесетина километра от трасето (главно на територията на Република Македония) – но това не пречи финализирането на проекта да се насрочва към 2027 г. Зад гръмките фрази за „нова страница в отношенията ни с Македония“ прозира очевидното нежелание железопътната връзка да бъде завършена и приведена към експлоатация в разумен срок!
В действителност „новото“ в Договора е съвсем друго – но не получи подобаващо отразяване. Става дума за чл. 8, ал. 2 и чл. 12 от Договора, където се определя „в срок най-късно до 3 месеца от влизането на настоящия Договор в сила, с цел задълбочаването на взаимното доверие, двете Договарящи страни [да] създадат Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори за научно тълкуване на историческите събития“, а така също „в рамките на 3 месеца от влизането в сила на този Договор, двете Договарящи страни [да] учредят Съвместна междуправителствена комисия (...) с цел преглед на ефективното прилагане на този Договор, приемане на мерки за подобряване на двустранното сътрудничество, както и решаване на възникнали по време на изпълнението на Договора въпроси“.
Цитираните текстове са насочени към създаването на междуправителствени органи, общи за двете държави, които да се превърнат в инструмент за пряко обсъждане и решаване на нашите противоречия – в областта на културно-историческия спор за „езика“ и „народа“, и относно добросъседските ни отношения по изпълнение на Договора като цяло. Фактът, че този наистина нов момент от Договора не получи подобаващо внимание, е сигнал за неразбиране на неговото значение и потенциал; или по-лошо – може да е израз на отсъстващо реално намерение популистките лозунги за „транспорт“ и „енергетика“ да прерастнат в истински дела. А както проследихме в изложението, развитието на двустранните отношения много лесно може да бъде погребано (отложено) и опитът хора със „заедничката историја, која ги поврзува двете држави“, конечно да го препознаат нивното единство, да бъде провален. Важно е в този смисъл да обобщим, че Договорът сам по себе си няма никаква реална стойност, освен ако предвидените по чл. 8, ал. 2 и чл. 12 Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия и Съвместна междуправителствена комисия не бъдат изпълнени със съдържание. А този въпрос тепърва има да бъде развиван от научните среди и правителствата на двете държави, след като ратификацията стане факт.


Последни позиции:

§ Номинираме доц. д-р Кристиан Таков като „Човек на годината“ за 2017 г.

§ Последователни политически усилия за циментиране на статуквото в Правосъдието

§ Няма проблем да извършиш престъпление и това да причини смърт, ако си от ГЕРБ

§ Договорот за пријателство, добрососедство и соработка (Бугарија и Македонија)

§ Обществото не разбира какво е „Съдебна реформа“, нужна ли е и ако „да“ – защо

§ Позиция на осем търговски камари по отношение на Съдебната реформа в България

§ Очевидно бездействие на системите ни за сигурност и за борба с престъпността